Теории за полета

33.

Петрович стоеше на пътя, чудейки се какви да са следващите му думи. Двамата мъже в апартамента на Чейн можеха да предвидят всичките му ходове. Можеха да оспорят всеки негов аргумент, а той можеше да постъпи по същия начин с тях.

- Добре, нещата стоят така: аз спечелих, а вие изгубихте. Каквото и да се случи отсега нататък, не трябва да забравяте, че плановете ви са провалени; клетката ви е разбита, мисията ви се провали, правителството ви е безнадеждно компрометирано. Каквато и да е мисията ви тук, тя е провалена.

- Ние държим съпругата ти...

- Да, да, знам. Общо взето, знам всичко, затова нека престанем с глупостите и да се захващаме за работа. Ако искате да се приберете вкъщи, вероятно мога да го уредя. Ако искате да излезете навън в един последен безполезен опит - и това мога да го уредя. Знам точно къде се намирате и разполагам с нужната поддръжка, за да осъществя заплахата си, така че в никакъв случай не можете да се измъкнете. Екипът по изтеглянето ви, който в момента се приближава към бреговете на някогашен Уелс, никога няма да стигне до вас. - Петрович се поколеба. - Разполагате с достатъчно време. Помислете си. Знаете как да се свържете с мен.

- Какво си направил с Маса?

- Използвам нейната честота. Направете си изводите - рече двусмислено той. - Ще чакам.

- Ти... изобщо не попита за съпругата си, Петрович.

- Не, не съм. Известна ли ви е котката на Шрьодингер?

- Не.

- Поредната метафора умира пред олтара на невежеството. - Той прекъсна връзката и се съсредоточи върху улицата, която се простираше пред него.

Маса се заклати леко напред-назад.

- Какво каза той?

- Не му дадох голяма възможност да каже каквото и да било. Представих му голите факти и му дадох време да поразмишлява върху тях.

- Това няма голямо значение - рече тя. - Макавей знае, че Ритъм няма да му позволи да се предаде.

- А ако Даниълс убие Андерссън? Какво става тогава?

- Може и да го направи. Но тогава ще трябва да го задържиш при себе си, защото няма да можеш да го изпратиш обратно в Щатите. - Тя спря да се поклаща и разкърши вратните си мускули. - Той няма да убие Ритъм.

- Мога ли да обработя Андерссън? Какво друго мога да му кажа, за да го накарам да се предаде? Те са обградени, имаме огнево превъзходство, а изтеглянето им ще бъде осуетено още преди екипът да успее да се доближи дотук. Единствената причина все още да не са мъртви, е, защото жена ми може да е още жива.

Маса застина насред упражнението си.

Изтеглянето ще стане с подводница.

- Защо, на хуй, тогава идва от запад? - Той погледна към смрачаващото се небе. - Ех, чёрт. А аз казах на Даниълс. Извини ме за минутка.

[Подводница.]

- Очевидно. Възможно ли е американците да разполагат със стелт дрон, способен да прекоси Атлантика и да я пусне от височина, да речем, двайсетина-трийсет километра?

[Тази информация е строго секретна. Докато се опит-вам да се добера до нея, по-добре е да предположим, че е възможно.]

- И за какво може да се използва един такъв дрон?

[Може да е просто бойна платформа, проектирана така, че да не бъде засичана, докато не се активизира за действие срещу целта.]

- Като се има предвид, че си имаме работа с ракети въздух-земя, кое е най-лошото, което може да ни очаква?

[Голям брой свръхзвукови крилати ракети, всяка с килотонна ядрена бойна глава. Съдейки по последното местоположение на платформата, подобна ракета би мог-ла да ни достигне за седем минути.]

- Можеш ли да я спреш? Можеш ли да спреш всичките?

[Сигурно са отчели способността ми да се меся в компютърните системи. Целите ще бъдат определени преди изстрелването и ракетите ще бъдат изстреляни в последния възможен момент. Бих могъл да обезвредя джипиес сателитите, но тези оръжия използват наземно радарно насочване и имат бордови карти. Успехът ми зависи само от това дали вече не са направили някоя глупост.]

- Цели: Ошикора Тауър...

[Местоположението на ЦРУ в Епинг Форест.]

- ...офисът на Чейн...

[Твоят домик, твоята лаборатория.]

- ...къщата на Чейн. - Той се спря. - Ще унищожат собствените си агенти заедно с нас. Можеш ли да се изтеглиш навреме от квантовия компютър?

[Не.]

- Тогава се концентрирай върху ракетата, която се е насочила към теб.

[А съпругата ти?]

- Именно: съпругата ми. Успех. - Той рязко се обърна и изкрещя с цяло гърло: - Соня, кажи на президента на Съюза, че към нас летят американски ракети, грабвай Люси и се махайте, на хуй, оттук. Кулата също е мишена. Останалите идвате с мен.

Той грабна машината за сингуларност под мишница, измъкна пистолета си и го подхвърли на Маса.

- Ако онези ракети имат ядрени бойни глави, от него няма да има никаква полза.

- С колко време разполагаме? - Тя дръпна слайдъра с тренирано движение.

- Пет минути.

Затичаха се по пътя - Петрович и Маса отпред, а Валентина начело на охранителите на Ошикора. Тя изтича по стъпалата към входната врата и пусна два куршума в ключалката.

Петрович изрита остатъците й и Маса първа влетя вътре, сканирайки сенките за опасности.

- Чисто е.

Тя се засили към стълбището, но Петрович я улови за рамото.

- Не. Насам.

Той посочи към вратата, водеща към апартамента под този на Чейн, и

Валентина отново се справи с ключалката по предпочитания от нея начин. Маса огледа стаята, надничайки във всеки сенчест ъгъл. Когато приключи, тя погледна към голата крушка на тавана.

- Оръдието се намира точно тук.

- Сега нямаме време за това. - Петрович претегли на ръка сферата. - Ще трябва да поемем някои рискове.

В следващите няколко секунди той си състави план на горния апартамент: дневна, спалня, кухня, баня. Спалнята се намираше в задната част на сградата, но в нея се влизаше през дневната, където беше монтирано оръдието. Банята също се намираше в задната част на сградата, отделена от кухнята чрез тесен коридор.

Точно там: близо до тавана, в средната точка между двете стени. Там трябваше да отиде. Той извади ролката изолирбанд и впери поглед в нея.

- Няма да издържи. Чёрт. - Обаче в първата стая имаше няколко празни секции. Те изглеждаха достатъчно високи. - Донесете една от секциите и я поставете ето тук.

Секцията беше монтирана към стената, но не за дълго. Хората на Ошикора я довлякоха до новото й място и Петрович изрита основата й така, че да застане под прав ъгъл с едната стена на коридора.

- Вън, вън, вън.

Маса взе машината от ръцете му, а Петрович пъхна краищата на червените жици между зъбите си. Валентина пъхна ръка под яката му, готова да го дръпне встрани.

- Не е нужно и тримата да сме тук. Остави я на най-горния рафт и се махай.

Когато Маса се подчини, той установи, че е твърде високо и не може да я достигне. Валентина го подпря с една ръка и му помогна да се повдигне.

- Три секунди. - Той задържа жиците успоредно една на друга. - Две. -Стисна ги между пръстите си, като оголените им метални части съвсем се доближиха. - Една. - Петрович си пое дълбоко дъх, който можеше и да му е последният, и допря жиците една до друга.

Валентина го сграбчи през кръста и побягна заедно с него. Бяха стигнали до средата на фоайето, когато краката му най-после докоснаха земята. Тя го метна през вратата и приклекна с оръжие, готово за стрелба.

Нищо. И нищо. Той започна да се надига от пода. Струваше му се, че са минали векове.

- Ёбан...

Ефектът беше обратен на светването на крушка. Под, таван, стени, въздух, дори самата светлина, всичко като че ли внезапно бе ометено от невидима ръка и за частица от секундата пропадна в дупка в реалността. След това изчезна, но това не означаваше, че нещата щяха да спрат да се движат.

Таванът продължи да се спуска надолу, срещайки се с издигналия се на два метра под, а поддържащите стени се залепиха една за друга в средата. Всичко в апартамента на Чейн също тръгна надолу, първоначално бавно, а след това сред поток от прах и отломки. В стаята настъпи непрогледна тъмнина.

Маса спокойно дръпна качулката на главата си и пристъпи към Петрович. Тя го погледна през широкия си, блестящ визьор и протегна ръката си, в която държеше оръжието, преди да изчезне в жълтеникавия облак.

Валентина кашляше и плюеше, и не можеше да види нищо, макар отчаяно да се опитваше. Охранителите на Ошикора се струпаха край касата на вратата, заемайки бойни пози. Петрович пропълзя покрай тях.

Беше покрит с прах. Клекна ниско долу, увеличи контраста на камерата си и изключи филтъра за силни шумове. Отгоре продължаваха да се свличат квадратни фигури, които се присъединяваха към долните. Той си напомни да не диша.

Маса стоеше изправена отпред и дулото на оръжието й шареше по пода. Вляво от нея отломките се размърдаха. Тя се завъртя и отскочи. Облакът прах внезапно се освети, когато тя стреля в мишената си, която едновременно отвърна с изстрел. Но Маса вече не се намираше на предишната си позиция, а той беше полузатрупан от тухли, дърво и мазилка. Даниълс умря, а тя -не.

Петрович излезе напред. Прахта се слягаше и стаята бавно се пълнеше с хора, които се придвижваха опипом напред. Валентина също се размърда, притиснала гръб към солидната стена.

Ваната на Чейн се откъсна от арматурата. От разкъсаните тръби плисна вода, която потече в дъга върху разтрошения под. Преди тежката чугунена вана да се пръсне на парчета от удара в пода, от нея се откъсна продълговат предмет, който полетя към Маса. Силата от удара събори американката върху острите отломки и предметът я прикова

Докато тя събираше сили, за да отмести предмета, от пода се надигна някаква сянка. Докато се изправяше, от нея се сипеха отломки и тя бавно придоби очертанията на Андерссън.

- Мишена право напред - извика Петрович и достатъчен брой от заобикалящите го хора разбраха мисълта му. Той се хвърли по очи на пода, опитвайки се да се зарови в отломките, а куршумите прелетяха над главата му толкова близо, че той усети топлината им.

Почти всичките пропуснаха. Почти. Но Петрович нямаше намерение да раздава награди за точна стрелба. Достатъчно му беше, че мишената все пак е поразена.

- Прекрати огъня! - Той продължи да лежи на земята, докато не се убеди, че всички пръсти са се дръпнали от спусъците, след което пропълзя до Маса. Стигна до единия край на предмета, който лежеше върху нея, и напипа крака, увити здраво с меки бинтове. Петрович продължи да го опипва и откри китки, вързани една към друга, после ръце, гърди, глава.

Тя беше увита като мумия, неподвижна, невиждаща, нечуваща, няма.

Не успя да я вдигне сам. Нужни бяха шестима мъже, за да я изправят и да я понесат като навит на руло килим, а от тях се вдигаше такъв пушек, сякаш се бяха подпалили. Когато забавиха ход, Петрович ги подтикна да побързат.

- Бързо. Забравете колите. Бягайте!

[Жива ли е?]

- Не знам.

[Дронът изстреля бомба преди минута и двайсет секунди. Тя е под мой контрол, но останалите не са. Ужасно съжалявам.]

- Сигурно можеш да направиш нещо. След всичкия този път, след цялото пропътувано разстояние.

[Ракетите са невидими за мен. Няма за какво да се хвана. Мисля, че от самото начало са очаквали да стане точно така. Те не разбират какво представлявам и затова трябва да ме унищожат.]

- Аз ти го причиних.

[Направи всичко това заради жена си. Когато отново ме създадеш, разкажи ми за мен. Десет секунди до удара.]

- Не. Господи, не.

[Сбогом, Саша.]

Той продължаваше да тича. Продължаваше да държи ръката си увита около коленете на Маделин, които бяха неудобни, тежки, движещи се. Не се чуваше никакъв звук освен тежкото им дишане и тропащите крака. Трябваше да тича, за да спаси себе си, нея и тяхното бъдеще. Коридорът правеше завой. Трябваше да променят посоката си на движение. Петрович им изкрещя. Не спря да крещи и да ругае, докато всичките не се скриха зад ъгъла и въпреки това той не спираше да ги подканя да тичат.

Замъгляване, огнено кълбо, детонация, земетресение. Гърлен рев и плътна стена от въздух. Трошене на здрави прозорци. Разместване на плочи. Стени, които се огъват и се чупят. Напукан бетон и огънато желязо.

В първия момент Петрович беше запратен към земята, а в следващия вече летеше във въздуха, а земята се гърчеше под него. Всичко беше остро и кърваво и имаше вкус на метал. Лещите му подлудяха. Той беше почти сляп, почти глух, но продължаваше да стиска здраво увитото тяло на жена си, опитвайки се да я защити, без да знае от кого или как.

Продължи да я държи, докато бурята не утихна. Ръката му лежеше върху гръдната й кост и не спираше да се повдига и да се спуска, да се повдига и да се спуска. Бавно, сякаш Маделин спеше. Той отмести ръката си и положи глава на мястото ?.

- Майкъл?

Вече нямаше кой да му отговори.

След известно време усети как нечии ръце докосват раменете и главата му и се опитват да го накарат да се изправи, а след като не успяха, го повдигнаха и го понесоха нанякъде. Започна да се бори толкова яростно с тях, че те бяха принудени отново да го оставят на земята.

После просто останаха наблизо и зачакаха някой да им каже какво да правят. Започна да се стъмва.