Теории за полета

27.

Медикът на Ошикора тъкмо беше приключил със закърпването на тялото на Петрович, когато до него пристъпиха крака, обути в чифт тежки кубинки, и се спряха. Той чуваше шумоленето на пръстта и тежкото дишане на мъжа. Отклони вниманието си от продължаващата битка, която се водеше няколко улици по-нататък, и погледна от небето надолу към него.

Маслиненозелена униформа, боен шлем, поклащащ се в едната ръка, карабина европейска изработка, преметната през рамо. На всяко рамо - по една звезда.

- Добрая встреча, майоре. Какво мога да направя за вас?

Петрович носеше превръзка на очите си - нямаше начин да разбере какъв чин има войникът. Затова мъжът протегна ръка и я размаха пред него.

Петрович я улови за китката, което накара медика да промърмори предупредително:

- Не мърдайте, Петрович-сан.

- Не правете така - каза Петрович на мъжа и пусна ръката му. - Не съм участник в шоу на изроди.

- Вие ли сте доктор Петрович?

- Това да не би да е пример за армейска интелигентност? - Той вдигна и двете си ръце, докато обвиваха с меки бинтове студеното му, бяло, обсипано с белези тяло. - В продължение на двайсет и четири часа лицето ми се мъдреше по всички новинарски канали.

- Да, но тогава имахте очи.

- Те никога не са функционирали както трябва. Винаги мога да си взема нови. - Бинтоването продължаваше. Петрович си помисли, че сигурно фараоните са се чувствали по същия начин.

- Но вие... - Майорът се наведе напред. - Вие все още можете да виждате.

- Достатъчно добре. Но вие не сте дошли тук, за да обсъждаме свръхестественото ми зрение, така че за какво става въпрос?

- Проблемът е следният: по някое време сутринта заповедите ми започнаха да се променят. Танковата ми дивизия премина от защита на евакуиращите се към бомбардиране на произволни части от Лондон, към формирането на отбранителни позиции на Примроуз Хил, към вашето спасяване, а сега провеждаме нападение редом с всички тези японски бежанци, които се появиха сякаш от никъде. Ала когато изпратя запитване относно тези заповеди, от щаба получавам само: „Правете каквото ви е наредено".

- Доста безчувствено от тяхна страна, като се има предвид, че е заложена вашата жопа. - Кръвта се бе отдръпнала от пръстите на ръцете му и те започнаха да го щипят.

- Едва сега цялата тази история започва да ми се изяснява. Всичко внезапно се съсредоточи върху тази улица. Ние сме тук заради вас.

- Продължавайте. - Устните на Петрович се разтег-лиха в усмивка. Харесваше умните хора.

- Нека го кажа по друг начин - рече майорът. - Свалихме всичките възрастни хора от вашия автобус. Не можахме да намерим шофьора, който, съдейки по щетите, би трябвало отдавна да е мъртъв. Когато разпитах за него, в отговор получих само мълчание.

Петрович свали едната си ръка, докато топчето с бинт преминаваше за пореден път по тялото му, и закачи с палец кабела, стърчащ от черепа му. Проследи пътя на жицата, докато не стигна до очуканата метална кутия на играчката. Вдигна я във въздуха, изчаквайки поредното преминаване на бинта.

- Не е имало шофьор, нали? - попита майорът.

- Технически казано, да. Ако Дългата нощ ни научи на нещо, то е, че сме натъпкали превозните ни средства с твърде много процесорна мощ. И те само чакат някой да я използва.

- Контролирали сте автобуса чрез това нещо? - Майорът се приближи, за да види мястото, където влизаше кабелът.

- Не точно. В по-голямата си част се управляваше сам, но към края стана леко непредсказуем. Аз бях малко зает, затова потърсих помощ. - Петрович почувства как завързват бинта и отпусна ръцете си край тялото, полагайки длани в скута си. Донесоха му един от сините работнически гащеризони на Ошикора, все още запечатан в найлонова торба.

Петрович я разкъса, извади гащеризона и го разгъна, за да го покаже на сателита. Средностатистическият никкейджин имаше горе-долу неговия ръст. Дрехата щеше да му стане.

- Благодаря - каза той на медика, който започна да прибира инструментите си в голяма зелена кутия. - Бих-те ли ми оставили малко лепенки?

Майорът продължаваше да стои на мястото си, все още озадачен.

- Какво ви е известно за Новия джихад на машините?

Петрович се наведе напред и започна да развързва ботушите си.

- Почти всичко. Защо питате?

- Защото мисля, че от часове не изпълнявам заповедите на ЕОС.

- И сте абсолютно прав. - Петрович събу единия си ботуш и застана до мъжа. - Изпълнявахте моите заповеди.

Майорът изпусна шлема си и посегна към карабината. Петрович продължи със събуването на другия си ботуш.

- Вие сте Джихадът. - Дулото на карабината зейна срещу него, предпазителят изщрака.

- Това предположение отива твърде далеч, макар да ми е ясно как сте стигнали до този извод. Не, аз не съм Новият джихад на машините. Но съм неговият работодател. Нещата са много по-сложни, тъй като това всъщност не е Новият джихад на машините и аз всъщност не му плащам, но когато човек задълбае в нещата, обикновено всяка аналогия се губи.

Петрович нахлузи крачолите на гащеризона и го придърпа до хълбоците си.

- Дайте ми поне една добра причина да не ви застрелям още на момента.

Петрович леко вдигна гащеризона до кръста, сещайки се за няколко причини, и то всичките отлични. Но само една от тях щеше да допадне на този човек.

- Защото без мен и Джихада вие ще изгубите тази битка и Метрозоната. С наша помощ ще станете част от най-епичната победа в историята след обсадата на Сталинград, а самият вие ще станете герой. От самото начало Брюксел не е направил нищо, освен да планира провала ви. Минирането на мостовете ми подсказа, че те са се отказали още преди да са дали и един изстрел, докато аз възнамерявам да спечеля. - Той напъха ръцете си в ръкавите на гащеризона и залепи велкрото на гърдите си. Когато докосна раната от нож над сърцето си, се поколеба. - Досега ЕОС са ви заповядвали само отстъпление. Аз съм единственият човек, който ще ви нареди да настъпите.

Майорът подхвана по-удобно карабината.

- Какво сте вие?

- Аз съм бъдещето, майоре, и предназначението ми не е да се проваля. Знам, че имате опасения, но не можете да ги съобщите в щаба, защото още от единайсет часа връзката ви с хората там е прекъсната. Всички останали бойци от ЕОС ще решат, че сте полудели. Аз поех командването на ИВМ, а Соня Ошикора ми зае своите никкейджин, докато трае войната. Така че, да, можете да ме убиете, но какво следва след това?

Петрович се изправи и пъхна играчката в джоба си. После вдигна ръка, за да побутне очилата си нагоре. Нямаше нито очила, нито очи. Налагаше се да свикне с това.

Люси тичаше по улицата към него, а в ръката й се поклащаше найлонова торбичка. Той умишлено обърна гръб на майора и оръжието му, за да я посрещне.

– Здрасти. Какво ми носиш?

Гордо изчервена от успеха си, твърде погълната от обясненията за откритието си, тя изобщо не забеляза ядосания, уплашен, объркан командир на танковата дивизия. Отвори торбичката си и порови вътре

- Това. Върви комплект със собствен микрофон - пише, че можеш да го използваш при екстремни спортове, издръжливо е на удари и е водоустойчиво. Ако това не е екстремално, не знам кое друго е. - Тя разкъса опаковката и погледна с присвити очи широкоъгълната леща. - Няма нужда от външен източник за захранване или софтуер. Просто я включвай и действай.

- Звучи ми идеално.

- Имам още две други, ако сметнеш, че...

- Включи ми я. - Когато момичето се поколеба, той додаде: - Не се притеснявай. Не можеш да ми причиниш болка.

Тя се пресегна и наниза ремъка върху окървавената коса на Петрович. Тънката тръбичка на камерата щръкна край лявото му слепоочие.

- Трябваше да взема няколко от ония кабелни протектори. Имаха цели кошници, пълни с тях.

- Помислил съм за това. - Рулото лейкопласт, което си бе изпросил, беше малко и трудно за откриване. Той го потърси опипом около себе си, докато не го намери върху стола. - Всъщност имам още по-добра идея.

Той разкопча велкрото и притисна играчката към бинтованата лява половина на тялото си, точно на мястото, под което би трябвало да се намира бъбрекът му. Щеше да свърши работа. Намери и люлеещия се край на кабела на камерата и се опита да го забоде в гнездото.

Пръстите на Люси отместиха неговите и тя го включи.

- Сега го залепи. Не трябва да излиза. А след това залепи цялата машинария за мен.

Докато двамата работеха, леко се извъртаха. Сега майорът се намираше зад гърба на Люси и Петрович имаше идеална видимост към него. По челото му се стичаха капки пот и влизаха в очите му. Той се опитваше да ги махне с мигане.

- И така - рече Петрович. - Решихте ли какво ще бъде?

Люси вдигна глава; за долната й устна бе залепено дълго парче лейкопласт.

- А?

Той кимна в посока на майора и тя бързо се огледа. Върна се за кратко към задачата си, след което се завъртя на пети.

- Какво става тук? Мислех си... мислех, че всички сме на една страна?

- Отстъпи встрани от него - каза майорът.

Момичето понечи да се подчини, но се усети.

- Няма - рече тя.

- Той е Новият джихад на машините.

Люси поклати глава.

- Не, не е. Той е учен. И то прочут. Казва се Сам. - Тя стоеше между Петрович и дулото на оръжието.

- Нямам нищо против да отстъпиш встрани - каза Петрович. Той я хвана за раменете и леко я отмести.

Макар тя да виждаше същото, което виждаше и той - че няколко служители на Ошикора прибраха телефоните в джобовете си и безмълвно започнаха да се приближават към майора откъм гърба му, - тя отново пристъпи напред и застана пред Петрович.

- Сигурно имате предвид Майкъл - каза тя. - Той ми обясни ситуацията. Новият джихад на машините е бил неговият зъл брат. Майкъл просто иска да ни помогне.

[Подлагаш на изпитание голяма част от човешката природа. Твоята и неговата.]

- Беше доста мълчалив напоследък.

[Зает съм, но не чак толкова, че да не се намеся. Желаеш ли смъртта му?]

- Не. Владеем ситуацията.

[Аз виждам друго.]

- Възрастните мъже обикновено не убиват ученички.

[Някои от тях го правят.]

- Прав си. - Той насочи вниманието си към улицата. - Люси, защо не ми покажеш какво друго има в торбичката?

Майорът установи, че никой не му обръща внимание, въпреки насоченото му оръжие. Петрович надникна в торбичката на Люси и зърна един пакет, който представ-ляваше интерес за него.

- Ръчно захранване.

- Винаги забравям да заредя телефона си навреме. Просто си помислих, нали се сещаш...

- Не си си губила времето в училище. - Той провери какви захранващи проводници влизат в комплекта на уреда и намери такъв, който да е съвместим. Вдигна отново ръката си, за да напипа сокета, и отново Люси трябваше да го направи вместо него.

- Какво ще правим с него? - Тя посочи с кимване майора, който стоеше зад тях.

- Аз... ние наистина се нуждаем от танковете, които се намират под негова команда. Но не мога да го принудя насила да направи каквото и да било. Мога да наредя да го отведат настрани и да го разстрелят.

- Не!

- Добре тогава. Предполагам, че от него зависи какво решение ще вземе. -Петрович се допита до вътрешния си часовник. Времето нямаше да се върне назад. Той погледна към камерите, насочени към Блакфрайърс Бридж - мостът скоро щеше да бъде превзет. - Там ли си? - попита той.

[Той ще бъде унищожен също като останалите.]

- Всичко на мястото си ли е?

[Планът ти или ще проработи, или няма. Не би трябвало, но въпреки това ти вярваш в успеха му. Вярата не е сред съставните части на моята личност.]

- Майкъл? - обърна се към него Люси.

- Да. Втората битка при Ватерло ще започне без нас.

- Ватерло? Където Наполеон е капитулирал? - Тя започна да си тананика мелодията.

- Какво искаш да правиш?

- Да остана с теб - отвърна тя и лицето й внезапно придоби сериозно изражение.

Ти си на четиринайсет.

- Да. Днес аз бягах, за да си спася живота, помогнах за спасяването на дузина възрастни хора, забих нож в гърба на един човек и застанах пред дулото на заредена карабина.

- Въпреки това си на четиринайсет.

Тя се обърна и пристъпи към майора.

- Той има нужда от вас. Ние имаме нужда от вас. Толкова голямо значение ли има за вас кой дава заповедите?

Той стърчеше с една глава над нея и я погледна отвисоко.

- Да.

Тя се наведе и вдигна изпуснатия му шлем. Блъсна го силно в гърдите му. Той нямаше друг избор, освен да задържи карабината само с едната си ръка.

- Дотолкова, че да предпочетете да гледате как всички ние умираме?

- Ти не разбираш... - започна той, но тя го прекъсна.

- Разбирам достатъчно! Вие не искате да ни помогнете. Добре. Вървете си. Ако изобщо намерите къде да отидете.

[Започва се] - каза ИИ. В околните високи сгради отекна гръмотевичният звук от взривяващите се експлозиви. Последва го ревът на бавноразпадаща се зидария.

Майорът погледна стреснато в посока на взрива. Намираше се на непознат терен, нямаше карта, нито компас, нито водач. Люси отстъпи назад към Петрович. Намигна му и се извърна към майора, за да хвърли в лицето му едно последно обвинение.

- Вие трябваше да ни защитавате! Хората като мен, хората като тях!

Офицерът беше напълно победен. Той наведе глава и избърса лицето си в ръкава на военната си риза.

- Аз щях да играя Жулиета в училищната пиеса - прошепна тя в ухото на Петрович, - но предполагам, че известно време няма да има училище.

- Направо ми е жал за Ромео. - Петрович се огледа, търсейки тънкия нож на Фокс. Лежеше до стола, на който бе седял. Вдигна го, като сви пръстите си около облечената му в кожа дръжка. - Не мога да те взема с мен. Трябва да го разбереш.

- Не съм силна и не съм умна - възрази тя, - но пак мога да правя разни неща.

- Не. Ти си силна и си умна. Но аз нямам намерение да казвам на родителите ти, че съм те спасил от една военна зона само за да те отведа в друга. - Той й се усмихна. - Всички тези други хора - не ми пука кого са изоставили, а просто дали са направили онова, което съм искал да направят. Те могат да умрат и това изобщо няма да ми тежи на съвестта. За теб обаче ме е грижа и не смятам да те забърквам повече в тази история.

Майорът се намираше точно зад тях. Петрович леко изви глава, за да може да вижда лицето на човека.

Майорът му отдаде чест.

- Сър. - Гласът му звучеше объркано, като на изгубено дете.

- Не се притеснявай - отвърна Петрович. - Нататък ще е по-лесно. С колко танка разполагаш?

- Седем. Изгубих един заради механична повреда.

- Трябва да ги взема назаем. Може ли?

- Да, сър.

- И престани да ме наричаш сър. Върни се при хората си. Заповедите ти ще идват от Брюксел и ти ще си напълно убеден в това.

- А аз? - Люси преплете ръце и ги изпъна пред тялото си. - Аз какво да правя сега?

Петрович спря един никкейджин и успя да намери достатъчно думи в онлайн речника, за да общува с него.

- Кейтай денва, нанитозо.

Човекът послушно му предаде телефона си и след като Петрович сканира номера му за скорошна употреба, го пъхна в ръката на Люси.

- Вземи го. В него има карта и инструкции. - Времето го притискаше. Трябваше да тръгва. - Ще се видим после.

Той положи за миг длан върху главата й - като благословия, освобождаване, тържествено посвещаване. Тя тръгна, без да възрази, затича се в едната посока, а той пое в противоположната.

Големите дизелови двигатели, задвижващи танковете, забоботиха гръмогласно в една странична уличка, а група никкейджин, водена от служител на Ошикора, прекоси пътя му, отправяйки се на изток.

- Валентина?

Едва успя да долови отговора ?. Филтрира страничните шумове и чу:

- Ако искаш да удържа моста, трябва да направиш нещо изключително.

- Значи ще го направя - отвърна той, а след това се обърна към ИИ и каза само една дума: - Сега.