Скълдъгъри Плезънт

9. Тролът по Уестминстърския мост

Скълдъгъри върна Стефани у дома и докато тя лежеше в леглото си същата нощ и се унасяше в сън, една млада жена в Лондон клечеше и се взираше в мрака.

— Ало?… Има ли някой там долу?

Тъмните води на Темза се носеха стремително под нея, но никой не отвърна. Тя провери колко е часът и се огледа. Оставаха седем минути до полунощ и Уестминстърският мост бе празен. Идеално.

— Ало? — повтори тя. — Трябва да говоря с теб!

Един глас се обади:

— Няма никого тук долу.

— Мисля, че има!

— Не. Няма!

— Мисля, че там долу има един трол. Искам само да си поговоря с него.

От сенките се подаде лице, дребно и спаружено, с огромни уши и чорлава черна четина на главата. Огромни очи примигнаха срещу нея.

— Какво искаш? — попита тролът.

— Искам да говоря с теб — отвърна младата жена. — Казвам се Танит Лоу. А ти?

Тролът тръсна глава.

— Не, не, не казвам. Това не го казвам.

— О, да, троловете имат само едно име, нали така?

— Да, да, едно име. Не го казвам.

— Но мога да опитам да позная, нали такива са правилата? Ако позная вярно, какво се случва?

Тролът се ухили и в устата му лъснаха множество остри жълти зъби.

— Ще живееш.

— А ако сбъркам?

— Ще те изям! — изкикоти се създанието.

— Звучи като забавна игра — усмихна се Танит. — По кое време играеш обикновено?

— Полунощ, точно в полунощ. Да, да, да. Когато съм силен!

— И изскачаш отдолу срещу всеки, който минава по този мост тогава, нали?

— Три опита — закима усърдно тролът. — Имат три опита. Познаваш името, не те ям; объркваш го, ела насам.

— Искаш ли да играеш с мен?

Изражението на трола стана по-сериозно.

— Още не силен. Да почакаме, да, да. Точно в полунощ.

— Но ние не трябва да чакаме, нали? — нацупи се Танит. — Искам да играя сега. На бас, че мога да позная името ти.

— Не, не можеш!

— На бас, че мога!

— Не, не можеш! — изкикоти се отново тролът.

— Качи се оттам и ще видим.

— Да, да, да поиграем!

Танит пак погледна часовника си и отстъпи крачка назад, когато тролът се покатери при нея. Две минути до полунощ. Бе дребен, стигаше до кръста й, ръцете и краката му бяха тънки, коремът — издут. Ноктите му бяха корави и заострени и той се хилеше в очакване, макар да стоеше на разстояние.

Тя поразкопча палтото си и му се усмихна отново.

— Хубавец си ти, а? И си единственият трол в Лондон, нали?

— Сам-самин — гордо се изпъчи той. — А сега играем! Познаваш името, не те ям; объркваш го, ела насам. Давай, давай, давай!

— Да видим! — Тя направи крачка напред. Тролът присви очи и пак мръдна далеч от нея, към ръба на моста. Тя спря. — Името ти Болохолоу ли е?

Тролът изрева от смях.

— Не, не, не Болохолоу! Два опита остават, само два!

— По-трудно е, отколкото си мислех — каза Танит. — Ти май си много добър, а?

— Най-добър! Най-най-добър!

— Сигурно малцина са познали името ти, м?

— Никой — изкиска се дребният звяр. — Познай, познай!

— Дали е… Фърнинабоп Капруки?

Тролът кресна щастливо и се разтанцува, а Танит използва момента, за да се приближи още малко.

— Не Фърнинабоп! Не Капруки!

— Еха. — Танит си придаде притеснен вид. — Не се справям много добре, нали?

— Ще те изям!

— Много минувачи ли ядеш?

— Мда, мда, мляс, мляс.

— Целите ги излапваш, а? А те крещят и плачат, и бягат…

— Но ги спипвам! Като дойде полунощ съм силен и голям, и бърз, излапвам ги, целите ги излапвам! А те се борят и шават, и ме гъделичкат отвътре!

— Да се пробвам за последен път тогава. Името ти е… Румпелщитскин?

Тролът падна по гръб от смях.

— Не, не! — успя да продума насред пристъпа си на веселие. — Винаги с това опитват! Все го бъркат!

Танит направи още крачка и спря да се усмихва. Мечът проблесна изпод палтото й, но тролът го видя точно навреме, изписка и се изтъркаля по-далеч от нея.

Танит изруга и пак замахна, но тролът залегна и изтича покрай нея. Тя се завъртя и го изрита в гърба, просвайки го на земята. Той се изправи и засъска срещу нея, и точно тогава в топлата лондонска вечер часовникът на Биг Бен удари полунощ.

Танит се спусна напред, но твърде късно. Тролът пак отскочи, раменете му се прегърбиха, а той изръмжа и започна да расте.

— Страхотно… — измърмори под нос момичето.

Мускулите на ръцете и краката му се издуха и опънаха кожата почти до скъсване. Танит продължи да напредва, но чудовището се превъртя назад във въздуха и когато се приземи, вече бе високо колкото нея. Гръдният му кош порасна, вратът му стана по-дебел, а той продължаваше да расте и да ръмжи. Кокалите му изпукаха и той спря да расте. Сега бе почти два пъти по-едър от нея.

Схватка с напълно пораснал трол не беше част от първоначалния план. Тя опря меча в ботуша си и обиколи създанието.

— Ти ме измами! — Гласът на трола вече звучеше дълбоко и гърлено.

— Ти си палаво момче.

— Ще те излапам! Цялата ще те излапам, да, да, да!

Усмивката на Танит блесна в отговор.

— Ела и се пробвай, ако си толкова корав…

Тролът изрева и се спусна напред, бърз напук на размерите си, но момичето го очакваше. Тя се плъзна встрани и го остави да я подмине, а мечът й поряза бедрото му. Звярът изсъска от болка и замахна с огромен юмрук, който я уцели в гърба и я прати на земята. Той понечи да я стъпче, но тя се изтърколи, изправи се на коляно и завъртя оръжието си в диагонална дъга. Острието намери ръката му.

Тролът се залюля назад и Танит скочи на крака.

— Ще те разкъсам — изръмжа чудовището, — на парченца ще те направя, да, да!

— Не е толкова забавно, когато играеш с някой, който може да удря, нали?

— Моят мост! Моята игра!

— Моите правила — отново се усмихна Танит.

Последва нов рев и нова атака, но този път момичето дори не помръдна. С един замах тя отсече пръстите на лявата му ръка, създанието се препъна и спря, а Танит скочи, оттласна се от гърдите му и го обезглави. Трупът се блъсна в перилата и се прекатури надолу в Темза.

Танит се наведе да вземе главата и отиде до ръба на моста. Някой я доближи отзад и тя се обърна. Никога не го бе виждала, но знаеше кой е той. Висок и плешив, с обрулено лице и леденосини очи, най-бледите очи, които някога бе виждала. Името му беше г-н Блис.

Той кимна към главата в ръката й.

— Рисковано.

— И преди съм се била с тролове. — Тя се постара уважението в тона й да си проличи.

— Имах предвид, рискуваш да те видят.

— Трябваше да го направя. Този трол е убил много невинни.

— Но троловете това правят. Не можеш да го виниш, че следва повика на природата си. — Тя не знаеше какво да отвърне. Г-н Блис се усмихна.

— Не те порицавам. Направи нещо благородно и самоотвержено. Това е достойно за уважение.

— Благодаря.

— Само че ме объркваш. Следя развитието ти през последните няколко години. Необичайно е маг, при това Адепт, като теб, да обръща толкова внимание на физическата конфронтация. И въпреки това, не търсиш власт.

— Искам просто да помагам на хората.

— Точно това ме обърква.

— Майка ми разказваше истории от войната — отвърна Танит. — Мисля, че забравяш някои от твоите собствени самоотвержени постъпки.

В усмивката на г-н Блис се прокрадна лека тъга.

— Няма такова нещо като героизъм в една война — просто неща, които трябва да се направят. Времето на героите идва след това. Но не съм тук да говорим за житейските си философии. — Той се взря в нея със стряскащо сините си очи. — Задава се буря, г-це Лоу. Бъдещите събития заплашват да обърнат баланса на силите в този свят и затова напуснах своето място на усамотение и те издирих. Имам нужда от някого с твоите способности и с твоя поглед върху нещата.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Магът Серпин всеки момент ще наруши Примирието. Ако не успея да направя каквото трябва, отново ще има война. Имам нужда от теб на наша страна.

— За мен ще е чест!

— Имаме много да научим един от друг. — Г-н Блис се поклони. — Отиди в Ирландия, скоро ще се свържа с теб.

Тя кимна, а той си тръгна, прекосявайки моста. Танит хвърли главата на трола в реката, скри меча под палтото си и се упъти в обратната посока.