Стефани бе събудена много рано на следващата сутрин от вбесяващия тътен на стереоуредбата. Баща й опитваше да намери сутрешните новини по радиото, но копчето за звука се бе счупило. Вместо тих преглед на автомобилния трафик, семейство Еджли имаше съмнителното удоволствие да слуша „Полетът на валкириите“ на макс. Баща й също така бе забутал дистанционното за уредбата някъде в дивана и нямаше никаква представа как да я изключи. Музиката вибрираше през стените, пода и тавана. Нямаше измъкване от несломимата й мощ. Докато майка й свари да дръпне щепсела, Стефани вече бе напълно будна в леглото.
Майка й подаде глава от прага, за да й каже чао, и когато родителите й заминаха на работа, Стефани метна чифт дънки и една тениска. Докато чакаше Скълдъгъри да я вземе, започна да мисли за подходящо име, с което да се кръсти. Според обясненията на детектива, когато се кръстиш с новото си име, запечатваш старото си — тъй че ако Стефани реши да се кръсти Кристъл Хамър (нямаше намерение да го прави), то името Стефани Еджли веднага ще стане неуязвимо за всякакви форми на магически контрол.
Новото име трябваше да е нещо, от което тя да не се срамува в годините занапред. Нещо елегантно и удобно за казване в собствената й глава. Скълдъгъри й бе разказал за хора, кръстили се Рейзър или Феникс, и я бе посъветвал да не избягва имена, който й се струват готини. Веднъж се срещнал с жена, натрупала няколко десетки килца през годините, пооплешивяла и със спанак по зъбите. Името й било Джет. „Джет“ не подхождаше на тази жена, така както Рейзър — на нисичкия дебеланко, който си бил избрал това име.
Стефани вдигна поглед от бюрото си, когато детективът почука на прозореца, и стана да го отвори.
— Мислех си, че момичетата са подредени — каза той, когато огледа стаята й.
Стефани срита чифт бельо под леглото и не отвърна на забележката му.
— Удобно ли ти е там отвън? — попита го тя.
— И на по-лоши покриви съм висял.
— Родителите ми са на работа, нали знаеш. Можеше да използваш вратата.
— Вратите са за хора без въображение.
— Сигурен ли си, че никой не те е видял? Последното нещо, което ми трябва, е някой съсед да види как се вмъкваш тук през прозореца.
— Внимавах, не се тревожи. И ти донесох нещо. — Той й бутна в ръцете малко парче тебешир.
— Хъм, мерси…
— Отиди пред огледалото си.
— Моля?
— Отиди там и нарисувай този символ на него. — Той й подаде листче, на което бе нарисувано око в кръг, пресечено от вълнообразна линия.
— Това пък за какво е?
— Ще ти помогне. Хайде!
Момичето се намръщи, но го послуша.
— Не, трябва ни огледало в пълен размер — обади се Скълдъгъри. — Имате ли такова?
— Да. — Все още напълно озадачена, Стефани отвори едната врата на гардероба си и с тебешира прерисува символа на огледалото от вътрешната страна. Когато го стори, върна тебешира и листчето. Скълдъгъри ги прибра и завъртя глава към огледалото.
— Огледало, говори, огледало, чувствай, огледало, ти мисли, огледало, оживей. — Той погледна Стефани. — Би ли избърсала символа, ако обичаш?
— Какво става? Какво направи? Да не би да омагьоса огледалото ми?
— Да. Бързо избърши символа!
— Е, какво прави това заклинание? — Стефани попита нетърпеливо, докато триеше рисунката с ръкав.
— Ще видиш. Носиш ли часовник?
— Счупих го. Влязох с него във водата. Уж трябваше да е водоустойчив.
— Беше ли?
— Не, както се оказа. За какво ти трябва да знаеш часа?
— Не ми трябва. Докосни огледалото.
Тя присви очи.
— Защо?
— Докосни го!
Стефани се поколеба още миг, но после посегна и докосна леко повърхността на огледалото. Когато отдръпна пръсти обаче, отражението й не направи същото. Изумена, тя наблюдаваше как отражението й примигва, като че току-що се будеше, после свали ръка и се огледа. След това, много бавно, то пристъпи от другата страна на огледалото.
— О, боже мой!… — Стефани се отдръпна, а отражението й застана до нея. Понеже не се сети какво друго да каже, повтори: — О, боже мой!
Скълдъгъри продължаваше да стои от прозореца.
— Ще живее живота ти, докато те няма, и така няма да забележат отсъствието ти.
— Ама… тя е мен.
— Не, не тя, то. И не е теб, а само повърхностна имитация. Движи се като теб, говори като теб и се държи като теб. Би трябвало да е достатъчно да заблуди вашите и съседите ви. Когато се връщаш у дома, то ще се връща в огледалото и ще прехвърля преживяванията и спомените си на теб.
— Значи… мога да съм на две места едновременно?
— Точно така. То не може да прекарва твърде дълго в компанията на други хора, защото ще започнат да се съмняват, че нещо не е съвсем наред. Също така, по никакъв начин не може да мине пред маг, но за твоите нужди е идеално.
— Еха! — Стефани приближи лице към лицето на двойничката си. — Кажи нещо!
— Какво искаш да ти кажа?
Стефани прихна и бързо захлупи уста с длан. През пръсти каза:
— Звучиш точно като мен.
— Знам.
— Имаш ли си име?
— Името ми е Стефани.
— Не, имаш ли собствено име?
Скълдъгъри поклати глава.
— Не забравяй, това не е истински човек. Има си мисли и чувства, имитации на твоите. Но то е твое отражение — нищо повече. Основните правила са: не може да смени дрехите си с различни от тези, които си носила по време на заклинанието, така че бъди сигурна, че не носиш нищо с лого или надписи — ще излезе наопаки. Часовници и пръстени пък ще са на обратната ръка. С изключение на тези ограничения, заклинанието е много просто.
— Еха!
— Трябва да вървим.
— Сигурен ли си, че няма да усетят, че съм аз? — намръщи се Стефани.
— Ще гледа да не се пречка на хората през повечето време и ще избягва дълги разговори. Дори родителите ти да го приклещят и да го засипят с въпроси, ще си помислят, че просто се държиш странно.
— Е, предполагам, че във всеки случай не би било много вероятно да си извадят заключението, че това е оживялото ми отражение…
— Ще се изненадаш когато разбереш колко „не много вероятни“ неща ни се разминават ежедневно. Готова ли си?
— Май, че съм.
— През прозореца ли да излезем, или през вратата?
— Вратите са за хора без въображение — ухили се Стефани и се присъедини към Скълдъгъри на перваза. Тя хвърли поглед назад. Отражението й стоеше в средата на стаята, напълно неподвижно.
— Чао! — Каза Стефани.
— Чао! — Отвърна й отражението и за пръв път се опита да се усмихне. Изглеждаше някак страшничко.
Стефани се хвана за Скълдъгъри, а той скочи и измести леко въздуха около тях, за да омекоти приземяването им. Прекосиха улицата без да ги види никой, но когато стигнаха до кея, лицето на момичето помръкна. С ужас се втренчи напред, докато Скълдъгъри крачеше бодро пред нея.
— Какво, по дяволите, е това?!
— Колата ми — отвърна той, подпрян на нея със скръстени ръце. Морският бриз си играеше с перуката под шапката му.
Тя погледна него, после колата, после пак него.
— Какво стана с бентлито?!
— Не знам дали беше забелязала, но бентлито малко се повреди.
— И къде е сега?
— На сервиз.
— Да. Добре. Това е добре. Обаче, де да знам, нещо все ме дърпа към първия ми въпрос. Какво, по дяволите, е това?!
Скълдъгъри се подпираше на кола тип „буболечка“, жълта като канарче, с крещящо зелени седалки.
— Това е резервната ми кола — гордо отвърна той.
— Отвратителна е!
— На мен не ми пречи.
— Е, ти си маскиран, теб никой няма да те познае в тая кола.
— Да, може би затова не ми пречи…
— Кога ще е готово бентлито?
— Това е едно от хубавите неща да живееш в свят на чудеса и магия — дори най-сериозните поправки на колите ни не отнемат повече от седмица.
Стефани изглеждаше омерзена.
— Седмица?
— Не седмица — побърза да я увери той. — Шест дни. Понякога пет. Определено четири. Ще звънна на човека, ще му платя допълнително… — Стефани още го гледаше на кръв.
— Вдругиден — каза Скълдъгъри накрая.
Стефани отпусна рамене отчаяно.
— Наистина ли трябва да се возим в това?
— Мисли го като приключение!
— Че защо да го правя?
— Защото иначе ще се чувстваш все по-депресирана. Повярвай ми. Скачай вътре сега!
Точно това направи детективът, с колкото се може повече ентусиазъм. Стефани провлечи краката си до другата страна и се свлече на седалката. По пътя им през Хагард тя се стараеше да стои почти в легнало положение. На задната седалка имаше кафяв пакет, завързан с връв, а до него — черна торба.
— Това инструменти за промъкване в Хранилището ли са? — попита момичето. — Там ли отиваме?
— На първия ти въпрос — да. В тази торба е всичко необходимо за един елегантен взлом. На втория — не, не отиваме там. Преди да те въведа в престъпната реалност, ще те запозная с маговете-Старейшини.
— Престъпната реалност звучи по-интересна.
— И наистина е такава, макар да не одобрявам престъплението в нито едно от проявленията му. Освен, когато аз го върша, разбира се.
— Разбира се. Защо да го отлагаме тогава? Какво искат тия магове-Старейшини?
— Чули са, че съм помъкнал съвсем нормално младо девойче в кашата със себе си и искат да ми четат конско.
— Кажи им, че не е тяхна работа.
— Въпреки че се възхищавам на отракаността ти…
— Какво е отраканост?
— … се боя, че подобно обяснение няма да свърши работа пред тях. Едно нещо, което трябва да знаеш за Старейшините, е, че са…
— … много стари магьосници?
— Ами, да.
— Сам-самичка се досетих.
— Сигурно се гордееш със себе си.
— Защо трябва да им козируваш? За тях ли работиш?
— В известен смисъл, да. Старейшините създават законите и си имат хора, които налагат тези закони, но са твърде малко тези от нас, които разследват нарушаването им — убийства, грабежи, тук-там отвличания, обичайните неща. Може да съм на свободна практика, но повечето от работата и парите ми идват от Старейшините.
— Така че, ако искат да ти размахват пръст…
— Трябва да стоя пред тях и да ги оставя да го сторят.
— А защо ме искат и мен там? Не съм ли невинното девойче, тръгнало по грешния път?
— Ами, не искам да те видят като невинно девойче. Искат да те видят като бунтовната, непочтителна, понякога досадна калпазанка, която се цани за мой партньор, без да го искам. Тогава може би ще се смилят над мен.
— Чакай, те знаят ли въобще, че идвам с теб?
— Не. Но обичат изненадите. Почти винаги.
— Може би ще почакам в колата.
— В тази кола?
— Хъм, не.
— Стефани, и двамата знаем, че става нещо сериозно, но дори сега Старейшините отказват да приемат възможността, че скъпоценното им Примирие е в опасност.
— И защо ще повярват на мен, а на теб — не?
— Защото отивам при тях, натоварен с миналото си. Имал съм векове живот, имам си собствени цели, те очакват точно това от мен. А и ужасиите винаги звучат по-добре от устата на някоя дама.
— Не съм дама!
Той сви рамене.
— И ти ще трябва да свършиш работа.
Скълдъгъри й бе приготвил и друга изненада. Той паркира до една закусвалня и кимна към пакета на задната седалка.
— Какво е това? — попита Стефани.
— Какво мислиш, че е?
— Прилича на пакет.
— Значи е това.
— Но какво има вътре?
— Ако ти кажа, ще лиша пакета от причината за съществуването му.
Тя въздъхна.
— И каква е причината за съществуването му?
— Да бъде отворен, разбира се, и да разкрие съдържанието си.
— Толкова си досаден — промърмори Стефани, докато се пресягаше да вземе пакета. Беше мек. Тя погледна детектива. — Дрехите?
— Нищо не казвам.
— Гастли вече ги е ушил? Не мислех, че въобще ще ги направи, не и след… хъм, спора ни.
Скълдъгъри повдигна рамене и си затананика. Стефани взе пакета, излезе от жълтата кола и се запъти към тоалетните в задната част на закусвалнята. Когато влезе в една от кабинките, тя дръпна връвта и хартията се отвори пред нея. Дрехите бяха боядисани в най-тъмното черно. Стефани не бе виждала досега такъв цвят.
Бързо се преоблече, като не пропусна да отбележи колко перфектно й прилягаха, и излезе от кабинката да си се порадва в огледалото. Панталоните и туниката, която нямаше ръкави и се закопчаваше със сребърни копчета, бяха много добри сами по себе си, а обувките й пасваха, все едно ги бе носила години, но цялото великолепие на картинката се допълваше от палтото. Стигаше до под коляното, скроено напълно по мярка, толкова черно, че почти искреше. Стефани устоя на изкушението да остави старите си дрехи на тоалетната чиния, опакова ги в пакета и излезе.
— Изненада! — извика Скълдъгъри, когато тя се върна в колата-канарче. — Бяха дрехите!
— Толкова си странен.
Двадесет минути по-късно влязоха в градския Музей на восъчните фигури. Старата сграда имаше нужда от поправки, а улицата пред нея не беше в по-добро състояние. Стефани не продума, когато платиха и тръгнаха през тъмните коридори, обградени от восъчни имитации на знаменитости и художествени герои. Като по-малка бе идвала тук няколко пъти със съучениците си по време на училищни излети, но сега не виждаше смисъла от посещението им. Те застанаха настрана от малката група туристи, докато не останаха сами. Едва тогава Стефани отвори уста.
— Какво правим тук?
— От тук ще влезем в Убежището на Древните.
— И те ли са направени от восък?
— Обичам това място — каза Скълдъгъри без да отговаря на въпроса й и свали очилата си. — Тук се чувствам свободен.
Свали и шапката, и перуката си, издърпа шала от врата си. Стефани се огледа неспокойно.
— Не се ли страхуваш, че някой ще те види?
— Ни най-малко.
— Ами, нека отидем да поговорим със Старейшините тогава.
— Добра идея.
Скълдъгъри доближи една от стените и прокара ръка по нея.
— Къде отиде пък сега? Тъпанарите все го променят.
Туристите свиха зад ъгъла и тръгнаха към тях. Стефани побърза да издърпа Скълдъгъри от полезрението им, но твърде късно — вече го бяха видели. Малко американче се отдели от родителите си и застана точно пред него. Скълдъгъри остана вцепенен на място.
— А този кой трябва да е? — понамръщи се момчето.
Стефани се поколеба. Всички туристи и гидът им се вторачиха в нея.
— Това е, — започна Стефани, блъскайки си главата за приемливо обяснение, — това е Сами Скелета, най-лошият детектив на света.
— Не съм го чувал — каза момчето и бодна с пръст ръката на Скълдъгъри, след това бързо загуби интерес и туристите продължиха обиколката си. Когато се скриха от поглед, Скълдъгъри завъртя череп към нея.
— Най-лошият детектив на света, ли?!
Тя сви рамене и скри усмивката си, а той изпуфтя и продължи търсенето си. Накрая намери каквото трябва и натисна. Част от стената се отмести и разкри таен проход.
— Еха! Убежището е тук? Минавала съм оттук като малка…
— Без да знаеш, че под краката ти се таи свят на магии и чудеса?
— Именно!
Детективът наклони леко глава.
— По-добре свиквай с усещането.
Стефани го последва навътре и стената се затвори зад тях. Факли проблясваха в скобите си от двете страни на стълбището, водещо надолу. Колкото повече слизаха обаче, толкова по-силни ставаха проблясъците.
Накрая се появи обляното от светлина фоайе на Убежището. Помещението напомняше на някое лоби на високотехнологична корпоративна сграда — цялото в мрамор и лакирано дърво, — само че липсваха прозорци. На срещуположната стена двама мъже стояха на стража с ръце зад гърбовете. Облечени бяха изцяло в сиво, с дълги палта и някакви шлемове, чиито визьори покриваха цялото лице, а на гърбовете им висяха коси със зловещо заострени върхове и дръжки с дължина около метър и половина. Дребен мъж в костюм излезе да посрещне двамата гости.
— Детективе, подранихте. Съветът не е готов за събранието. Ще ви придружа до чакалнята, ако желаете.
— Всъщност, бих искал да се възползвам от възможността да поразведа момичето наоколо, ако няма проблем.
Мъжът примигна объркано.
— Боя се, че това е строго забранено, както много добре знаете.
— Исках само да й покажа Съкровищницата. По-точно — Книгата.
— Разбирам. Като Секретар на Убежището, ще трябва да ви придружа.
— Естествено, не бихме си и помислили да отидем без вас.
Секретарят се поклони и се завъртя на пета, повеждайки ги по съседния коридор. По пътя подминаха още мъже в сиви униформи. Стефани вече свикваше да си има работа с хора без лица, но нещо я смущаваше в тези пазачи. Скълдъгъри, въпреки че представляваше жив скелет, беше в основата си човек, но тези мъже, чиито лица бяха просто скрити от шлемове, й се струваха много по-зловещи.
— Кои са тези? — прошепна тя към детектива.
— Секачи — също толкова тихо й отвърна той. — Пазачи, полиция и армия в едно. Опасни индивиди. Радвай се, че са на наша страна.
Тя се постара да не гледа към тях. Опита се да смени темата:
— Къде отиваме?
— Ще те заведа да видиш Книгата на имената. Някои казват, че е била създадена от Древните, но истината е, че никой не знае как или кой я е написал. В нея са имената на всеки жив човек на Земята: рожденото му име, името, с което се е кръстил, ако има такова — както и кога се е кръстил. Там са написани и третите, истинските имена. С всяко новородено дете, на страниците се появява ново име. А името на всеки мъртвец се заличава.
— Значи истинското ми име е в тази Книга?
— Моето също. Всички истински имена са там.
— Това не е ли опасно? Ако някой се добере до нея, ще могат да владеят света.
Секретарят я погледна през рамо.
— Дори Старейшините не отварят Книгата. Твърде е могъща — изкушението, което предлага, е много голямо. Но не могат да открият начин да я унищожат — не може да бъде разкъсана; не може да бъде изгорена; не може да бъде повредена от нищо, което познаваме. Ако легендите са истина и Древните са създателите на Книгата, логично е да предположим, че само те са могли да я унищожат. Старейшините пък чувстват като свой дълг да пазят книгата, да я крият от любопитни погледи.
Стигнаха до голяма двукрила врата. Секретарят махна с ръка и вратата бавно се отвори. Влязоха в съкровищницата — голяма зала с мраморни колони, която по думите на Скълдъгъри съдържаше някои от най-редките и необикновени магически артефакти. Подминаха ред след ред полици и маси, на които бяха поставени предмети, толкова странни, че не можеха да се опишат. Секретарят им посочи едно от най-странните — двуизмерна кутия, в която се спотайват чудеса, способни да задоволят и най-капризния апетит, но която съществува, само ако човек я погледне от определен ъгъл. За разлика от безпорядъка в останалите части на залата, в центъра си тя бе празна, а от пода се издигаше един-единствен пиедестал. На него стоеше книга.
— Това ли е Книгата на имената? — попита Стефани.
— Да — отвърна Секретарят.
— Представях си я по-голяма.
— Голяма е точно толкова, колкото е нужно.
— И няма проблем да стои така, на открито?
— Не е толкова уязвима, колкото си мислиш. Когато бе поставена тук, въпросът за сигурността й създаде немалко главоболия на Старейшините. Как да бъде защитена? Пазачите могат да бъдат преодолени. Заключените врати могат да бъдат отключени. Стените могат да бъдат разрушени. Щитовете могат да бъдат пробити.
— И какво? Решили са да не си дават труда да я пазят въобще?
— Всъщност, стигнаха до едно много хитро решение. Воля.
— Моля?
— Книгата е защитена от Волята на Старейшините. — Стефани не можеше да реши дали той се шегува.
— Провери сама — каза той с усмивка. — Вземи Книгата.
— Аз ли?
— Ти. Няма да се нараниш.
Стефани обърна питащ поглед към Скълдъгъри, но той не й подсказа нищо. Накрая тя просто пристъпи към нея.
Очите й се стрелкаха от единия към другия край на стаята. Представи си скрити трапове и веднага заоглежда пода под краката си. Каква форма приемаше волята? Надяваше се да не са куршуми или нещо болезнено от този род. Малко се подразни, че върши това, че скача в капана на Старейшините, какъвто и да е той, при това по собствено желание. И защо? За да докаже нещо, в което всички други, освен нея, бяха сигурни? Дори не искаше да пипа тази Книга. Цялото това нещо беше абсурдно.
Погледна назад и видя Секретаря със спокойно изражение на лицето, който очевидно очакваше да се случи каквото трябва, нещо да изскочи пред нея и да й попречи да вземе скъпоценната им Книга. Тя се спря. Ако той иска Книгата, да си я вземе сам. Стефани се върна при него и Скълдъгъри.
— Не я взе — каза Секретарят.
Стефани се насили да звучи учтиво.
— Не, не я взех. Но ще ви повярвам, че е добре защитена.
— Когато направи първата крачка към нея, искаше да я вземеш, нали?
— Предполагам.
— И защо не го направи?
— Защото си промених решението.
— Защото вече не искаше да я вземеш.
— Ами, да. Е, и?
— Това е Волята на Старейшините. Дори да искаш Книгата повече от всичко, колкото повече се приближаваш към нея, толкова повече отслабва желанието ти да я притежаваш. Няма значение дали я искаш за себе си, дали ти е било заповядано да я вземеш, няма значение дали самият ти живот зависи от това. С всяка следваща стъпка безразличието ти към Книгата расте, независимо кой си и колко си могъщ. Дори самият Мериторий не може да се доближи до нея.
Стефани слушаше внимателно и обмисляше думите на Секретаря. Накрая се принуди да признае:
— Това е много впечатляващо.
— Нали? — Секретарят нададе ухо към входа на залата, като че чуваше нещо. — Съветът е готов да ви приеме. Моля, последвайте ме.
Те влязоха в овална стая. Пред тях имаше голяма врата. Някъде високо горе нещо разпръскваше светлина, но около стените на стаята цареше сумрак.
— Старейшините няма да се бавят. — С тези думи Секретарят излезе.
— Винаги го правят — каза Скълдъгъри. — Карат хората да чакат.
— Директорът ми прави същото всеки път, когато трябва да посреща ученик. Мисли си, че така изглежда по-важен.
— И така ли изглежда?
— Изглежда закъснял.
Вратата пред тях се отвори и от нея излезе възрастен мъж. Имаше къса бяла коса и късо подстригана брада и беше висок, по-висок дори от Скълдъгъри. Костюмът му имаше цвета на гранит и докато ги наближаваше, Стефани усети как сенките наоколо се раздвижват и разтягат около него, а тези от краищата на стаята се стекоха към него и се смесиха с общата маса. Сенките рязко се вдигнаха от пода и добиха формата на възрастна жена в черно. Тя застана от едната страна на мъжа и стъпките им се забавиха постепенно, когато приближиха двамата гости. Втори мъж се материализира от нищото, от другата страна на този в сиво. Изглеждаше малко по-млад от другите двама и носеше небесносин костюм, който едва издържаше под напора на шкембето му.
Стефани огледа маговете-Старейшини и те огледаха нея.
— Скълдъгъри — високият мъж започна с дълбок и звучен глас, — бедите изглежда те следват навсякъде.
— Не точно ме следват — отвърна детективът. — По-скоро стоят на едно място и чакат да отида при тях.
Мъжът поклати глава.
— Това ли е новият ти партньор?
— Това е.
— Не си е избрала име?
— Не.
— Поне това е нещо. — Мъжът насочи вниманието си към Стефани. — Аз съм Еакан Мериторий5, Главен маг на този Съвет. До мен са Морвена Кроу6 и Сагейшъс Тоум7. Мога ли да предположа, след като още не сте си избрала име, че нямате намерение да се намесвате в нашите дела твърде дълго?
— Не съм сигурна — смотолеви Стефани с пресъхнало гърло.
— Виждате ли? — обади се Скълдъгъри. — Никого не слуша.
— Била сте поставена в опасност нееднократно — продължи Мериторий. — Със сигурност бихте предпочела да се върнете към безопасността на досегашния ви живот?
— Какво му е безопасното?
— А! — Намеси се отново Скълдъгъри. — Непочтителност.
— Искам да кажа — рече Стефани, — утре може да ме блъсне кола, докато пресичам улицата. Може да ме ограбят и пребият тази вечер. Следващата седмица може да се разболея. Никъде не е безопасно.
Мериторий вдигна вежда.
— Това е така, да, но в нормалния си живот няма да ви се налага да се справяте с магьосници и посегателства върху живота ви.
Старейшините с интерес очакваха отговора й.
— Може би — призна момичето. — Но не мисля, че просто мога да забравя всичко това.
Скълдъгъри тъжно поклати глава.
— Досадна…
Морвена Кроу взе думата.
— Детективе, многократно сте опитвал да убедите Съвета в евентуалната заплаха, надвиснала над Примирието.
— Така е.
— И до момента не сте успял да ни представите никакви доказателства.
— Момичето до мен е моето доказателство. Два пъти бе атакувана, и двата пъти нападателят й искаше от нея някакъв ключ.
— Какъв ключ? — попита Сагейшъс Тоум.
Скълдъгъри се поколеба.
— Г-н Плезънт?
— Мисля, че зад всичко стои Серпин.
— Какъв ключ, детективе?
— Ако Серпин нарежда на хората си да нападат цивилни граждани, това е явно нарушение на Примирието и Съветът няма друг избор, освен да…
— Ключът, г-н Плезънт. Какво отваря?
Стефани вдигна глава към неразгадаемото лице на Скълдъгъри и й се стори, че може да долови намеци за смущение в дребните му движения.
— Вярвам, че ключът ще помогне на Серпин да се сдобие със Скиптъра на древните.
— Никога не мога да разбера кога се шегуваш, Скълдъгъри — каза с усмивка Мериторий.
— Често ми го казват.
— Наясно си, че Скиптъра е измислица, нали?
— Наясно съм, че така се смята, да. Но зная също така, че Серпин се старае да го открие и че може би Гордън Еджли го е притежавал.
— Нефариан Серпин е вече наш съюзник. Живеем в мирни времена — възпротиви се Сагейшъс Тоум.
— Живеем във времена на страх — отвърна Скълдъгъри. — Прекадено ни е страх да не нарушим статуквото, като задаваме въпросите, които трябва.
— Скълдъгъри — прекъсна го Мериторий. — Всички знаем за делата на Серпин; за зверствата, извършени от него в името на господаря му Меволент и в името на собствената му облага. Но докато важи Примирието, не можем да предприемем нищо срещу него, без основателна причина.
— Наредил е нападенията срещу моя партньор.
— Нямаш доказателства!
— Убил е Гордън Еджли!
— Само че, нямаш доказателства.
— Търси Скиптъра.
— Който дори не съществува. — Мериторий поклати тъжно глава. — Съжалявам, Скълдъгъри. Нищо не можем да направим.
— Колкото до момичето — обади се Морвена, — преди тази среща се надявахме, че намесата й в цялата работа е била много по-малка.
— На никого няма да каже — рече тихо детективът.
— Може би, но ако направи още крачка в нашия свят, няма да може да се измъкне никога. Искаме внимателно да помислите върху това, детективе. Помислете какво би означавало.
Скълдъгъри се съгласи с кимване, но не продума.
— Благодарим, че се съгласихте на срещата ни — каза Мериторий. — Може да си вървите.
Скълдъгъри се обърна и излезе, след него Стефани, а зад тях вървеше Секретарят.
— Зная обратния път — изръмжа Скълдъгъри и Секретарят спря да ги следва.
Подминаха Секачите, застанали като восъчните статуи в музея, и изкачиха стълбите, водещи вън от Убежището. Скълдъгъри си сложи маскировката и двамата безмълвно тръгнаха към колата-канарче. Почти до нея той спря и обърна глава.
— Какво има? — попита го Стефани.
Той не отвърна. Тя не виждаше нищо под шала и очилата му и се заоглежда, внезапно в плен на параноята. Улицата изглеждаше нормална, пълна с нормални хора, вършещи нормални неща. Е, улицата имаше дупки, а хората изглеждаха оръфани, но това си беше в реда на нещата. И тогава го видя — висок мъж, широкоплещест и плешив, с неопределена възраст. Той закрачи към тях, сякаш разполагаше с цялото време на света, а Стефани реши да не пита кой е той и изчака да ги настигне.
— Г-н Плезънт — поздрави мъжът.
— Г-н Блис — отвърна Скълдъгъри.
От непознатия се излъчваше мощ. Той прикова бледосините си очи в нея.
— А ти сигурно си момичето, което предизвиква вниманието на всички.
Тя не можеше да отговори. Не знаеше какво, а и ако опиташе, гласът й щеше да излезе тънък и хриплив. Имаше нещо у г-н Блис, което я принуждаваше да се свие на кравай и да плаче.
— Отдавна не съм те виждал. Мислех, че си се оттеглил — започна Скълдъгъри.
Имаше нещо спокойно в погледа на г-н Блис, но не това спокойствие, което успокоява околните и ги кара да се чувстват в безопасност. Спокойствието в погледа му обещаваше да няма повече болка, нито повече радост, нито нищо. Да го гледаш, бе като да гледаш в бездна без начало и без край. Забвение.
— Старейшините ме помолиха да се върна. Както изглежда, настъпват неспокойни времена.
— Така ли било?
— Двамината, които следяха Серпин, са били намерени мъртви преди няколко дни. Намислил е нещо и не иска Старейшините да разберат за това.
— Защо Мериторий не ми каза?
— Примирието е като кула от карти, г-н Плезънт. Смутено е и скоро ще се срине. А вие сте известен с това, че носите смущение. Старейшините смятаха, че намесата ми ще е достатъчна, за да го сплаши, но са подценили амбицията му. Отказват да повярват, че някой може да има изгода от тази война. И разбира се, още вярват, че Скиптъра на древните е измислица.
Тонът на Скълдъгъри се промени, но едва забележимо.
— Смяташ, че Скиптъра е истински?
— Зная го със сигурност. Дали може да прави всичко, което му приписват легендите, не знам. Но като предмет е напълно истински. Бил е открит при неотдавнашни археологически разкопки. Ако информацията ми е вярна, Гордън Еджли от доста време го е търсел, като част от проучванията му за книга за Безликите. Платил е много пари, за да го притежава. Предполагам, че се е постарал да потвърди автентичността му, и когато това е станало, е осъзнал, че не може да го задържи. Нито пък да го даде на друг. Гордън Еджли, при всички свои недостатъци, беше добър човек, и ако Скиптъра наистина е притежавал легендарната разрушителна сила, за която всички знаем, Еджли би се съгласил, че подобно оръжие е твърде могъщо, за когото и да било.
— Знаете ли какво е направил с него? — намеси се Стефани, най-сетне събрала сили да каже нещо.
— Не.
— Но вярваш, че Серпин е готов да рискува война? — попита Скълдъгъри.
— Смятам, че според него Примирието вече не върши работа, да. Сигурно отдавна чака този миг, когато може да завземе цялата власт, да разкрие всяка тайна и да направи възможно завръщането на Безликите в този свят.
— Вие вярвате в Безликите? — изуми се Стефани.
— Да. Отраснал съм с вярата в тях и тя все още е у мен. Някои ги смятат за приказка; други, за нравоучителна притча; за някои Безликите са просто таласъми, с които да плашат децата си. Но аз вярвам. Вярвам, че някога сме били владени от създания толкова зли, че сенките им бягали от тях. И вярвам, че чакат да се завърнат, за да ни накажат за прегрешенията ни.
Скълдъгъри наклони глава.
— Старейшините биха те послушали.
— Те следват правилата си. Научих каквото мога и го предадох на единствения човек, който би знаел какво да прави с наученото. Оттук нататък зависи от теб.
— С теб на наша страна, нещата биха били доста по-лесни.
Г-н Блис се поусмихна.
— Ако трябва да действам, ще го сторя.
Без дори едно „довиждане“ Г-н Блис се обърна и се отдалечи. Двамата постояха известно време неподвижни, после се качиха в колата-канарче. Изминаха известно разстояние, преди Стефани да проговори.
— Страшничък е.
— Случва се, когато човек рядко се усмихва. Физически, г-н Блис е най-могъщият индивид на тази планета. Силата му е повече от легендарна.
— Значи наистина е страшен?
— О, да, определено.
С това той млъкна. Стефани почака няколко секунди преди пак да попита:
— За какво си мислиш?
— За много дребни, умни неща — сви рамене детективът.
— Значи вече вярваш, че Скиптъра е истински?
— По всичко личи, че е.
— Сигурно е голямо откритие, нали? Да разбереш, че боговете ти наистина са съществували?
— Е, още не знаем това. Дори Скиптъра да съществува, истинската му история може да е била омесена с легенди. Наличието му не доказва, че е използван, за да прогони Безликите.
— Странно. Не бих предположила, че един жив скелет ще бъде такъв скептик. И какво правим сега?
Скълдъгъри помълча известно време.
— Ами, трябва да решим от какво имаме нужда. Трябва да решим това, после как да го вземем и накрая — какво да вземем, за да вземем това, от което имаме нужда.
— Мисля, че даже успях да разбера това. — Колата прескочи бабунка в пътя. — М-м не, не успях.
— Трябва да направим така, че Старейшините да предприемат нещо, но това няма да стане без доказателство, че Серпин е нарушил Примирието. Трябва да открием Скиптъра и да открием начин да го унищожим.
— О кей, как ще направим първото от тия неща?
— Ще имаме доказателство, когато открием Скиптъра.
— Как?
— Ще намерим ключа.
— И как ще направим това?
— Ами, — поколеба се Скълдъгъри, — това ще включва някои наши малки престъпления.
— Престъпления, най-сетне!