— Как си?
Стефани вдигна рамене и се постара да не се разтрепери. Всичко я болеше.
— Бивам — излъга тя.
Скълдъгъри караше, но се бе обърнал към нея.
— Ранена ли си? Къде?
— Нищо ми няма, само няколко синини. Наистина съм добре. Не се тревожи за мен.
— Стефани, ти скочи от покрив.
— Да, но клоните омекотиха падането. Мисля, че минах през всичките.
— И как бяха клоните?
— Много не като възглавници.
— Можеше да се пребиеш!
— Но не се пребих!
— Но можеше!
— Но не можах!
— Не отричам, че си права в случая, но фактът, че можеше, си остава. Вече загубих един скъп приятел наскоро и не искам това да се повтаря.
Стефани се вгледа в него.
— Да не искаш да кажеш, че би бил много разстроен, ако умра?
— „Много“ е силна дума…
— Ами, ако ме научиш на малко магия, може би няма да се нараня следващия път.
— Ти каза, че не си ранена.
— Подиграваш ли ми се? Скочих от покрив, естествено, че съм!
— Стефани…
— Да, Скълдъгъри?
— Можеш да си много досадна понякога.
— Знам. Къде отиваме сега?
— Ще отидем да намерим входа към пещерите. След това ще се постараем да намерим ключа за него.
Половин час по-късно вече бяха навлезли в земите около имението на Гордън. Когато пристигнаха, Стефани излезе със сковани движения от колата-канарче и последва Скълдъгъри в имението.
Избата бе тъмна и студена, а самотната крушка, увиснала сред паяжини, големи колкото пердета, не вършеше много добра работа. Боклуци, трупани безброй години, събираха прах в помещението, а в тъмните ъгли от време на време топуркаха плъхове. Стефани по принцип не се страхуваше от плъховете, но не им беше голям фен, така че гледаше да стои далеч от звуците.
Скълдъгъри нямаше подобни съображения. Той обикаляше и опипваше стените без страх. Тук-там почукваше, мърмореше си нещо и продължаваше да обикаля.
— Системата същата като тази в Убежището ли е? — попита Стефани. — Таен проход ли търсиш?
— Гледаш твърде много филми за призрачни къщи.
— И все пак, таен проход ли търсиш?
— Да, но това е само съвпадение.
Тя нави единия си ръкав, за да огледа грозното ожулване под него, но го скри, когато Скълдъгъри се обърна към нея, и го попита:
— Гордън ли е издълбал прохода?
— Не, бил е част от първоначалния план на сградата. Преди неколкостотин години това беше домът на магьосник.
— И той е построил таен проход към пещери, които са смъртоносен капан за такива като него?
— Такива са, да.
— Защо тогава си е построил пряк път до тях? Да не е бил някой глупав магьосник?
— Не, просто не беше от най-добронамерените. Имаше навика да влачи враговете си там долу и да ги оставя за храна на съществата, които са най-гладни в дадения момент.
— Колко очарователно! Виждам, защо чичо ми е купил мястото.
— Аха!
Стефани се приближи. Дланта на Скълдъгъри бе опряна в стената. Той я отдръпна и под нея се разкри лека вдлъбнатина, почти невидима за обикновени очи.
— Това е ключалката?
— Да, една от добрите стари ключалки, на които им трябва добър стар ключ и които не се отварят със заклинания. По дяволите.
— Не можеш ли да я разбиеш?
— Мога, но тогава тя ще е счупена и няма да можем да отворим вратата.
— Имам предвид, да я отключиш с шперц.
— Това може и да сработи, ако вратата беше на същото място като ключалката, но нещата рядко са толкова прости.
— Значи ни трябва ключа.
— Трябва ни ключа.
— Предполагам, няма да го намерим на някоя от гордъновите връзки ключове.
— Едва ли. Не търсим обикновен ключ.
— Няма да ни се налага да разрешаваме още пъзли, за да го вземем, нали?
— Може и да ни се наложи.
Стефани изстена.
— Защо нищо никога не е просто?
— Всяко разрешение на всеки проблем е просто. Загадката обаче се намира в разстоянието между двете.
Те загасиха крушката и се измъкнаха нагоре по стълбите от плесенясалия мрак на избата. Когато влязоха в хола, един мъж с костюм, на вид почти викториански, се обърна към тях.
Имаше черна коса и тънки устни, и кървавите мускули на одраната му дясна ръка лъщяха на светлината. Преди Стефани да успее да се изненада подобаващо, Скълдъгъри вече вадеше пистолета си. Мъжът пристъпи встрани, докато тътенът на многобройни изстрели изпълваше стаята, и махна с обезобразената си дясна ръка.
Стефани не разбра какво стана, но нито един изстрел не го уцели.
— Бягай! — изрева Скълдъгъри и я избута от стаята.
Нещо помръдна до нея и втори мъж я връхлетя отстрани. Нещо не му беше наред — кожата и лицето му не изглеждаха истински: приличаха на хартия. Опита се да го удари, но все едно удряше торба въздух. Съществото замахна към нея с тежък, солиден юмрук, който я уцели в лицето. Стефани се олюля, а то посегна към нея, но Скълдъгъри се озова между тях и го отблъсна.
Още три хартиени създания влязоха през входната врата. Стефани изтича към стълбището за втория етаж, докато Скълдъгъри я прикриваше. На половината път нагоре момичето се обърна и видя как костюмираният стои насред фоайето. Тя извика предупреждение и Скълдъгъри се обърна — твърде късно. В лявата длан на мъжа се натрупа лилава мъгла и той я запрати като въже към детектива. Тя го обгърна и се върна в другата ръка на мъжа, образувайки окръжност. Скълдъгъри падна на колене, опита се да вдигне пистолета си, но не можа да го задържи в ръката си и оръжието изтрополи на пода.
— Отведете го! — Нареди мъжът и лилавата мъгла изчезна. Скълдъгъри се отпусна и трима от хартиените хора го сграбчиха и понесоха навън. Мъжът се обърна към четвъртия:
— Ти, убий момичето!
И излезе.
Стефани се втурна към площадката на втория етаж, а хартиеното нещо затропа по стълбите след нея. Тя влетя в тъмния кабинет на Гордън, затръшна вратата и прекатури една от библиотеките. Тя падна пред вратата и разпиля съдържанието си по пода.
Вратата се открехна и се удари в библиотеката. От другата страна тежки юмруци заблъскаха по нея.
Стефани отвори прозореца. Разстоянието до долу бе такова, че дори да не си счупеше краката при падането, щеше да се приземи точно пред мъжа с червената ръка. Трескаво затърси с поглед някакво оръжие.
Библиотеката бавно застърга по пода. Вратата се отвори по-широко. Стефани се скри зад бюрото. Блъскането продължи. Тя надникна над ръба. Една хартиена ръка се провираше през процепа. Последва я рамо, след това глава. Тя отново приклекна зад бюрото.
След поредния напън съществото вече успя да влезе. То прекрачи падналата библиотека. Стефани спря да диша. Пак надзърна. Хартиеният човек опря ръце на перваза на прозореца и се наведе навън.
Стефани се изправи, засили се. То я чу и опита да се обърне, но закъсня и момичето се блъсна в него. Тежките му ръце увиснаха отвън и го повлякоха надолу, а Стефани сграбчи единия му крак и го повдигна. Съществото опита да посегне към нея, но не успя и с шумолене на хартия полетя през прозореца.
Стовари се на земята като безполезна купчина и мъжът обърна гневен поглед към Стефани. Махна с ръка и тя се хвърли далеч от прозореца. Въздухът полилавя и стъклото избухна. Парчета от него заваляха върху гърба й, но не пробиха палтото.
Тя остана да лежи с ръце на главата, докато не чу ръмженето на запален двигател. Изправи се, отръска се от треските и стъклата и стигна до прозореца навреме, за да види как една сребриста кола напуска имението. Бяха я изоставили, явно преценили, че не си струва усилието да проверят дали е още жива.
Стефани извади намачканата визитка от джоба си и набра на телефона си номера, изписан на нея. Почти веднага някой вдигна.
— Трябва ми помощ! Отвлякоха Скълдъгъри — бързо заприказва момичето.
— Кажи ми къде си! — отвърна Чайна Сороуз. — Ще изпратя някой да те вземе.