Скълдъгъри Плезънт

15. Стаята за изтезания

Луната светеше, звездите искряха — прекрасна нощ за болка.

Серпин се спусна в студените, влажни дълбини на замъка си и тръгна по неосветени каменни коридори. Неволна усмивка вече подръпваше ъгълчетата на устата му. Стигна до тежката дървена врата и с ръка на резето си позволи за няколко секунди да вкуси сладостта на мига.

Вдигна резето и Серпин влезе.

— Ето ни отново.

Скълдъгъри Плезънт вдигна глава — само нея можеше да движи. Серпин бе направил парализиращо заклинание на оковите, приковали детектива към стола и, неспособен да използва магия, той можеше само да наблюдава Серпин, който затвори вратата зад себе си.

— Животът е цикъл, не мислиш ли, Скълдъгъри? Отредено ни е да се повтаряме, отново и отново. Ти, оставен на милостта ми. Аз, безмилостен.

— Ти, плямпащ — обади се детективът. — Мислех, че вече си надраснал клишираното си злорадстване, Нефариан.

Серпин се усмихна и се настани срещу Скълдъгъри в другия дървен стол. Една-единствена крушка осветяваше малката стая и хвърляше сенките на двамата върху каменните стени.

— Не ми се отдаде да се правя на уважаван гражданин, но ти го знаеше, нали? Предупреди ги за мен, но не те послушаха. Сигурно е било неприятно, Старейшините да не те уважават достатъчно, за да те вземат насериозно.

— Мисля, че е заради постоянната ми усмивка.

— Може би си прав. Ех, Скълдъгъри, какво да те правя?

— Да ме развържеш?

— Може би по-късно — засмя се Серпин. — Все се стискаме за гърлата по един или друг повод, нали?

— Нека те питам нещо, става ли? Да си представим, само за малко, че живеем в твоя свят, където нещата са с подметките нагоре и Безликите съществуват. На какво се надяваш, когато ги призовеш? На потупване по главата ли?

— Господарите ми сами ще изберат как да ме наградят. Нямам нахалството да предполагам какво бих могъл да получа.

— Вратата зад теб е затворена, Нефариан. Тук сме само двамата. Кажи ми честно, какво печелиш от цялата тази работа?

Серпин се наведе напред.

— Ще съм до тях, когато сринат този свят, когато изтрият петното, наречено човечество. И когато всичко свърши, ще се къпя в мрачната им слава.

— О кей, нямам никаква представа какво каза току-що — кимна Скълдъгъри.

Серпин пак се засмя, а Скълдъгъри продължи:

— Ще се провалиш!

— Наистина?

— Ще се провалиш, а аз ще съм там, когато се случи. Аз ще съм този, който ще те бутне в пропастта.

— Опасни приказки от човек, прикован към стол. А човек ли си дори? Някакво нещо, може би? Ходеща чудатост.

— Ще дойдат за теб.

— Кои? Старейшините? Мериторий и останалите? Я стига. Твърде са заети да се тревожат дали няма да наранят чувствата ми.

— Не и след това. Сигурно вече тропат на вратата ти.

Серпин стана, заобиколи пленника си.

— Някак не ми се вярва да съберат силите си толкова бързо. Или толкова ефикасно. Не, стари враже, мисля, че за момента сме само аз и ти. А ти имаш нещо, което искам.

— Добър вкус за дрехи?

— Ключът — каза Серпин и отново се появи в полезрението на детектива.

— Не знам за какво говориш.

Лявата ръка на Серпин помръдваше леко, като че дирижираше нещо.

— Май че още не си готов да ми споделиш информацията, така че възнамерявам да те поизмъчвам.

— А, да. Като едно време.

— Спомням си с умиление онези мрачни есенни дни, които минаваха блажено в стомана и писъци.

— Забавление за цялото семейство.

— Може да си мислиш, че вече нямам много варианти за изтезание, сега, когато нямаш плът за разкъсване. Но научих някои нови номера, които може би ще оцениш.

Серпин раздвижи пръсти във вълнообразен жест, сочейки стола, който започна да се свива и издува, като че дишаше. Детективът не можеше да не го гледа.

— Ако мога да направя това с един стол, помисли какво мога да сторя с костите ти — с наслада изрече Серпин. Столът силно изпука и се натроши.

Серпин се приведе над Скълдъгъри.

— Е, къде е доброто старо непокорство, м-м? Подигравките, предизвикателствата? Къде са твоите героични клишета? Няма ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш „Давай, покажи ми на какво си способен?“

— Всъщност щях да те помоля да внимаваш. Чувствам се малко крехък днес.

Серпин се изправи, разтвори лявата си длан пред детектива.

— Това е последният ти шанс. Кажи ми къде е ключът!

— О кей.

— Сериозно? — вдигна вежда Серпин.

— Не, бъзикам се. Давай, покажи ми на какво си способен!

Серпин се разсмя и раздвижи пръсти, а Скълдъгъри закрещя.