Скълдъгъри Плезънт

29. Смърт дълбоко под Дъблин

Белият Секач стоеше пред тях, тих като призрак, смъртоносен като чума.

— Валкирия — промълви Танит — ела зад мен.

Стефани отстъпи още по-назад, зад гърба на Скълдъгъри.

— Ще го задържа — рече Танит без да сваля поглед от врага си. — Вие спрете Серпин. — Тя извади меча си, а той — косата.

Стефани усети на рамото си ръката му и двамата се оттеглиха.

— Ще трябва ти да се заемеш със Скиптъра — каза детективът. — Можеш да се приближиш до него, за разлика от мен. Не е много подробен план, но понякога простите идеи вършат най-добра работа.

Съкровищницата се появи точно пред тях.

— Но ме чуй. — Той я хвана и я обърна към себе си. — Ако нещо се обърка, ако загубим елемента на изненадата, искам да се махаш оттук. Каквото и да се случи с мен, бягай! Ясно?

— Да. — Стефани преглътна буцата в гърлото си.

— Серпин използва съпругата и детето ми като оръжие срещу мен. Валкирия, когато ти умреш, смъртта ти ще бъде само твоя. Нека не бъде сега, не и заради мен. — Тя кимна.

— Валкирия Каин. Да се работи с теб бе невероятно удоволствие.

— И с теб. — Тя знаеше, че ако Скълдъгъри имаше устни, сега щеше да се усмихва.

Прокраднаха се до отворените врати на Съкровищницата. Стиснал Скиптъра, Серпин бавно и предпазливо пристъпваше към Книгата на имената. Сагейшъс Тоум, също обърнал им гръб, наблюдаваше трепетно.

— Не виждам г-н Блис — каза Стефани. Скълдъгъри направи знак, че и той не го вижда. Стефани поизчака, после се вмъкна в помещението и се приплъзна на пръсти по лявата стена. Клекна зад маса, отрупана с артефакти и надникна иззад нея. Серпин бе спрял и за миг тя се уплаши, че я е видял. Той обаче поклати глава и се върна обратно при Тоум.

— Все още е твърде силно.

— Повече няма да отслабне. Мислех, че със смъртта на Мериторий и Морвена бариерата вече няма да е проблем. Не мога обаче да премахна моя дял от заклинанието без тях.

— Тогава може би не биваше да ги убиваме! — повдигна вежда Серпин.

— Аз не съм ги убивал! Ти ги уби!

Стефани отново тръгна, почти с лазене. Серпин се изсмя:

— Аз ги изпепелих, но ти приготви засадата, Сагейшъс. Ти ги предаде.

Тоум заби показалец във въздуха между двамата.

— Не, не съм! Тяхната слабост ги унищожи, техните недостатъци. Разполагаха с цялата тази сила, а си седяха на задниците, пропиляваха толкова възможности.

— Доскоро не бих те взел за амбициозен…

— Всички така мислеха. Сагейшъс Тоум, казваха. Чучело някакво. Нито е най-силният, нито е най-мъдрият… той е никой. Това говореха. Зная го! Години наред ме подценяваха. Сега ще разберат, каква сила притежавам!

Стефани запълзя на колене и лакти. Скрита от погледите им в сенките, тя напредваше добре. Не изглеждаше вероятно да я забележат, но бе достатъчно някой от двамата просто да обърне глава, а на Стефани въобще не й беше до тази вероятност.

— Ще ги накарам да си платят — беснееше Тоум. — Всеки, който някога се е съмнявал в мен. Улиците ще поаленеят от кръвта им.

— Колко драматично — отбеляза Серпин и вдигна ръка, а Книгата се отдели от пиедестала си и увисна за миг във въздуха, преди отново да падне. Серпин изсумтя нетърпеливо.

— Казах ти, няма да проработи! Не зависи от физическата ти близост до Книгата, а до това колко си близо да се сдобиеш с нея. Бариерата е умствена, не физическа!

Стефани затаи дъх. Приклекнала току зад колоната до тях, тя сякаш чуваше гласа на Серпин в ухото си.

— Значи, благодарение на теб, последния Старейшина, бариерата все още е достатъчно силна, за да ми устои, така ли?

— Да, но не съм аз виновен! Направих каквото можах!

— Така е, направи каквото можа. Сега обаче можеш да направиш още нещо, което да разреши малкия ми проблем.

— За какво говориш? — Тонът на Тоум внезапно се просмука от страх. — Какво правиш? Насочвай това нещо другаде, Серпин. Предупреждавам те, насочвай…

Черна мълния и тишина.

Стъпките на Серпин се отдалечиха и Стефани надзърна. Той бавно пристъпваше към Книгата, насочил цялото си внимание към нея, обърнал гръб на момичето. Тя трябваше да се възползва от единствения си шанс.

Измъкна се иззад колоната, прекрачвайки новообразувалата се купчинка прах. Нямаше начин да съкрати разстоянието, без да се издаде. Щеше да я чуе, да я усети, или нещо такова. Само че държеше Скиптъра в дясната си ръка толкова нехайно…

Стефани присви очи и направи още крачка.

Бе я чул и се обръщаше, но вече нямаше значение. Скиптъра се издигаше, черният кристал проблясваше. Стефани сви пръсти и рязко ги изпъна. Вълната изместен въздух удари дясната ръка на Серпин и оръжието излетя далеч и от двама им, удари се в стената и издрънча на пода.

Серпин изсъска ядно. Скиптърът запя, когато Скълдъгъри влетя на бегом в стаята. Хвърли се напред и въздухът около него заигра, като увеличи неимоверно инерцията му — Скълдъгъри измина разстоянието до Серпин за по-малко от секунда и се заби в него. И двамата отлетяха назад. Скълдъгъри пръв се изправи и заби кроше в лицето на Серпин. Той се метна озверял срещу детектива, но ударът му бе спрян, а китката — извита. Скълдъгъри пристъпи зад противника си, променяйки хвата си и натисна. В помещението проехтя силно изпукване и Серпин изкрещя.

Той се опита да концентрира лилави изпарения в другата си шепа, но Скълдъгъри удари ръката му и след това го удари във врата с ръба на дланта си. Серпин се задави и отстъпи, а детективът го подсече.

— Винаги си бил кръгла нула в битка — каза Скълдъгъри, надвесен над него. — Но не ти е било нужно да се биеш, нали? Винаги някой го е правел вместо теб. Къде са лакеите ти сега, Нефариан?

— Не ми трябват. Не ми трябва никой, за да те смачкам. Ще стрия кокалите ти на прах!

— Освен ако не си скрил армия някъде из това шикозно палто, много се съмнявам.

Серпин се изправи и се метна към него, но Скълдъгъри го изрита в корема и после стовари юмрук в рамото му и го свали на колене.

Стефани трябваше да се добере до Скиптъра преди Серпин да се възстанови. Тъкмо се изправяше, когато забеляза, че Книгата на Имената лежи отворена пред нея. Списъците с имена започнаха да се пренареждат пред очите й. Видя нейното собствено, но тогава Скълдъгъри изпъшка и тя вдигна поглед.

Серпин още бе на колене, но устните му се движеха, а стената зад детектива оживя, от нея изскочиха ръце и го сграбчиха. Серпин се изправи, докато стената дърпаше Скълдъгъри назад. Чуха се няколко приглушени припуквания, докато костите на Серпин се наместваха.

— Къде са ти хитроумните закачки сега, а, детективе?

Скълдъгъри се мъчеше да се отскубне от хватката на дузина ръце.

— Имаш големи уши — подметна той преди ръцете да го придърпат още по-навътре, в стената, и след това изчезна.

Серпин се огледа, видя колко е близо Стефани до Скиптъра.

Запрати към оръжието тънка лилава нишка и дръпна ръка. Стефани обаче бе успяла да се хвърли към Скиптъра и заедно с него полетя към Серпин.

Тя се държеше здраво и нишката се скъса, превърна се обратно в пара и момичето се строполи на пода. Нещо се разпиля със звънтене — една от масите летеше право към нея. Опита се да се претърколи встрани, но не успя.

Ударът счупи крака й, тя изкрещя и пусна Скиптъра. Затвори очи от болка и когато ги отвори отново, през пелена от сълзи видя г-н Блис да влиза в стаята.

— Къде беше? — тросна му се Серпин.

— Забавиха ме. Но изглежда си се справил добре без мен.

Серпин присви очи.

— Да. Но имаме още един враг за унищожаване.

— Момичето ли ще убиеш?

— Аз ли? Не. Ти ще го направиш!

— Моля?

— Ако искаш да пожънеш плодовете на тази вечер, трябва да си изцапаш ръцете.

— Искаш аз да убия невъоръжено дете? — попита неубедено г-н Блис.

— Представи си го като изпитание за верността ти към нашите господари. Нямаш проблем с това, нали?

— Ще ми дадеш ли оръжие или искаш да я пребия с тояга? — Г-н Блис погледна Серпин студено.

Той извади от палтото си кама и я подхвърли на Блис, който я хвана и я обърна в ръцете си, тествайки баланса. Гърлото на Стефани пресъхна.

Г-н Блис я погледна, но не каза нищо. Просто въздъхна и хвърли камата, а Стефани се извърна с ужасена гримаса…

… и чу смеха на Серпин.

Камата не я бе докоснала. Дори не бе хвърлена към нея. Серпин я държеше на косъм от лявото си око.

— Така и си помислих — каза той.

Г-н Блис се метна към него, но Серпин свали дясната си ръкавица, вдигна червената си ръка и Блис се свлече на пода, и крещя няколко секунди. Серпин отпусна ръка и Блис започна да поема големи, давещи глътки въздух.

— Несъмнено искаш да ме убиеш. — Серпин пристъпи към него. — Искаш да ме разкъсаш на парчета и със сигурност би могъл, без дори да се изпотиш. Но отговори ми, г-н Блис — как ти помага легендарната ти сила, когато не можеш да се приближиш, за да я използваш?

Г-н Блис се опита да стане, но краката му не го държаха. Серпин продължи.

— Любопитно ми е! Защо тези преструвки? Защо целият този труд? Защо се постави в тази позиция? Защо просто не си остана на тяхна страна.

— Бе възможно да се провалим. Познавам те, Серпин. Винаги пазиш планове в резерв. Твърде беше… опасен… твърде непредсказуем. Трябваше да ти позволя да вземеш Скиптъра.

— И защо? — усмихна се Серпин.

Г-н Блис повтори тази усмивка, ала изкривена и болезнена.

— Защото със Скиптъра стана предсказуем.

— А, значи предсказахте неуязвимостта ми? — изсмя се Серпин. — Браво на вас!

— Никой не е неуязвим — промълви Блис.

— М-м да — сви рамене Серпин. — Ти със сигурност не си.

С ужас Стефани можеше само да гледа как Серпин насочва дясната си ръка и скоро крясъците на Блис достигнаха нови висоти. Точно когато й се стори, че не може повече, Блис бе изстрелян в стената от лилав енергиен заряд. Той строши рафт с книги с падането си и не се изправи.

Серпин върна вниманието си върху Стефани.

— Извинявам се за прекъсването. — Той я стисна за реверите и я вдигна във въздуха. Взряна отблизо в очите му, тя чувстваше единствено болката в крака си.

— Как го направи? Как се доближи толкова, без Скиптъра да ме предупреди? Някоя неизвестна за мен магия?

Стефани мълчеше.

— Г-це Каин, зная, че се опитвате да го скриете, но виждам страха в очите ви. Не искате да загинете, нали? Разбира се, че не. Имате цял един живот пред себе си. Ако само не се бяхте забъркала в смъртта на чичо си, нямаше да сте тук.

Чичо ви беше много твърдоглав човек, като вас. Ако той пък ми беше дал ключа, никой нямаше да е в тази ситуация. Той спъна плановете ми, причини ми много ненужно напрежение и беди. Много хора загинаха заради него.

— Не смей да виниш чичо ми за хората, които ти си убил! — яростно просъска Стефани.

— Не съм искал това. Не съм искал конфликт. Исках просто да премахна Старейшините и да взема Книгата. Виждаш ли колко просто би било иначе? А трябваше да прегазя през река от трупове. Тези смърти са на сметката на чичо ти. — Омразата на Стефани изстина в сърцето й.

— Не, не е нужно да ставате една от тях, г-це Каин. Може да оцелеете. Да живеете. Виждам нещо у вас. Мисля, че ще ви хареса новия ми свят.

— Не бих се обзаложила — промърмори Стефани.

Серпин я дари с търпелива усмивка и доближи лице до нейното.

— Може да оцелееш… ако ми кажеш как стигна толкова близо до Скиптъра, без да те усети.

Останала без оръжия, Стефани го заплю. Той въздъхна и я запрати към една колона. Тя падна разкривена на земята.

Не можеше да фокусира погледа си. Болката бе нещо тъпо и далечно. Чуваше гласа му като през стена.

— Няма значение. Всеки момент ще поробя всяко едно човешко същество на планетата и няма да има повече тайни. Няма да има магия, скрита от мен. И когато се завърнат Безликите, ще претворят света в място на великолепен мрак.

Той я подмина, превърна се в парче сянка в ръба на полезрението й. Трябваше да стане. Трябваше да си опомни. Болката. Трябваше да допусне болката от счупения крак. Сега не бе нищо повече от мътно усещане — трябваше да й позволи да нахлуе отново.

Фокусира се върху крака си. Той пулсираше, всеки пулс врязваше болката с нова сила и малко по малко умът й се изостри. Когато болката се върна с пълна сила, Стефани прехапа устни, за да не изкрещи.

Серпин вървеше към Книгата. Стефани стисна ръба на една маса и се придърпа на здравия си крак. Сграбчи първото, което й попадна — стъклен мускал, пълен със зелена течност — и го метна по Серпин. То уцели гърба му и се счупи, а течността се изпари и разтвори във въздуха. Той се извъртя гневно.

— Ти, скъпа, доказа, че си твърде досадна за собственото си добро. — Серпин вдигна червената си ръка, а зад Стефани Скиптъра отново запя. Скълдъгъри падна от тавана, строполявайки до Серпин. Детективът се огледа.

— А, върнах се.

— Да, върна се. — Серпин изрита Скълдъгъри и той изпъшка. Докато се изправяше, Серпин грабна черепа му и заби коляно в слепоочието. Скълдъгъри се просна по гръб.

Беше ред на Скиптъра, който лежеше зад Стефани. Тя се опита да го докопа, но лилавата нишка я стегна през кръста и я вдигна на счупения й крак.

Докато момичето викаше от болка, Серпин премести нишката си към Скиптъра и го дръпна в лявата си ръка, след което запрати лъч черна енергия към Скълдъгъри. Той залегна, а голямо парче от стената зад него се превърна в прах. Скълдъгъри стреля и го уцели в гърдите.

— Още е тази твоя играчка — каза Серпин, развеселен и невредим. — Колко причудливо.

Скълдъгъри застана пред него, започна да го обикаля. Скиптъра стоеше отпуснат до тялото на врага му.

— Ще бъдеш спрян. Винаги досега сме успявали.

— О, стари мой враже, сега е различно. Тези дни отминаха. Кой остана на твоя страна? Помниш ли усещането да си мъж? Истински мъж, не тази пародия. Имаше армия на своя страна, хора, готови да се бият и да умрат за каузата ти. Искахме да върнем Безликите, да ги почитаме като Боговете, каквито са, вие искахте да се провалим, да дадете шанс на човечеството, този триумф на обикновеното и посредственото. Е, имаха шанс, сега времето им изтече.

Пръстът на Скълдъгъри натисна спусъка отново. От гърдите на Серпин пръсна черна кръв и раната незабавно се затвори. Серпин се разсмя.

— Толкова много безпокойство ми причини през всичките тези години, детективе, почти съжалявам да сложа край.

— Какво, предаваш ли се? — наклони глава Скълдъгъри.

— Това ще ми липсва. Ако ще те облекчи, можеш да мислиш за предстоящата си гибел, като за нещо добро. Едва ли ще искаш да живееш в мястото, в което моите господари ще превърнат света.

— И как ще ме убиеш? — Скълдъгъри пусна пистолета си и вдигна ръце. — С новата си играчка? Или с някой от последните си циркаджийски номера?

— Наистина разширих репертоара си. Благодаря ти, че забеляза.

— Виждам, че пак си се заиграл с некромантия.

— Така е. Имам си Секач-домашен любимец. Подходящ за всеки дом.

— Здрав младеж — отбеляза Скълдъгъри. — Опитах какво ли не, но накрая все се изправяше.

— Чувал ли си старата некромантска поговорка — „Не можеш да убиеш мъртвия“ — изсмя се Серпин.

— Значи е зомби?

— О, не. Не бих припарил до онези долнопробни твари. Може да се лекува, да се възстановява почти мигновено. Трудно за постигане, но ако някой е квалифициран, то това съм аз.

— Ами да! — Имаше нещо ново в тона на Скълдъгъри. — Медицинското оборудване в склада. Секачът е бил проба, за да изпиташ ефективността на процеса. След това си направил същото със себе си.

— А, великият детектив най-сетне се досети за нещо.

— При цялата лъскавата опаковка, Нефариан, той е просто зомби. Ти също.

— Последните ти думи за жалки обиди? — поклати разочарован глава Серпин. — Надявах се на повече. Нещо по-задълбочено. Може би поема. Светът ще е малко по-малко странен без теб, така да знаеш.

Стефани изкрещя името на Скълдъгъри, а той скочи встрани. Серпин отново стреля със Скиптъра. Зарядът обаче попадна право в Книгата на Имената, която Скълдъгъри бе вдигнал пред себе си. Книгата се разсипа на прах.

— НЕ! — изкрещя Серпин. — НЕ!

Книгата, която Старейшините не бяха успели да унищожат, сега се ронеше на черни люспици през пръстите на Скълдъгъри. Той се метна яростно към Серпин. Скиптърът отново литна във въздуха, а двамата се вкопчиха един в друг.

— Развали всичко! — Изсъска Серпин. — Всичко развали, жалко създание.

Скълдъгъри заби юмрук в носа на Серпин и се освободи от ръцете му. Нанесе още един десен прав. Серпин запрати детектива назад насред облак от лилава мъгла. Скълдъгъри се приземи на колене, а Серпин отново опита да впримчи Скиптъра, но детективът запрати въздушна струя, която разпръсна нишката.

Скълдъгъри запрати огнено кълбо по Серпин, който едва успя да го избегне. То се взриви върху стената и Серпин отново изсъска, но не можа да реагира, когато следващата на атака на Скълдъгъри, мощна въздушна вълна, го запрати назад в обгорената стена. Той остана като препариран на нея, държан над земята от протегнатата ръка на Скълдъгъри.

— Ще те унищожа! — кресна Серпин, а зелените му очи святкаха, пълни с омраза. — Направих го веднъж. Пак ще го направя!

Направи опит да вдигне дясната си ръка. Скълдъгъри го притисна още по-силно, черпейки от последните си запаси магическа енергия. Серпин отказваше да бъде победен. Пръстите на червената му ръка посочиха Скълдъгъри.

— Умри — прошепна Серпин.

Скълдъгъри остана на място. Стойката му издаваше любопитство.

— Умри! — извика Серпин с разкривено от бяс лице.

— Май има неща, които ръката ти все пак не може да убие, а?

На прага се появи фигура. Серпин се изхили през стиснати зъби, пръскайки слюнки. Белият Секач.

— Имунизиран си срещу силата ми значи… Няма значение. Косата му ще посече костите ти. Когато той приключи с теб, ще си само отломки. Секачо, атакувай!

Но Секачът остана на място и самоувереността на Серпин започна да се изпарява.

— Какво има? Убий го!

Белият Секач постоя още миг и си тръгна. Серпин зави от ярост.

— Загуби, Нефариан — каза Скълдъгъри. — Дори немъртвият ти слуга те напусна. Дори той осъзна провала ти. Арестувам те за убийство, опит за убийство, конспирация с цел убийство и, не знам, може би неправомерно хвърляне на боклук.

— Никога няма да ме победиш — изплю Серпин. — Винаги ще намеря начин да те накарам да страдаш.

Зелените му очи се заковаха върху Стефани.

— Недей — предупреди го Скълдъгъри, но Серпин вече движеше дясната си ръка. — Серпин, недей!

Болка, по-силна от всяко усещане в живота й, я шибна като бич през цялото тяло. Серпин сви пръсти и болката се усили, превърна вика й в писък, а след това в безмълвна агония. Тя се сви на топка, а от корема й тръгна нещо студено, което я обхвана цялата, благодатна безчувственост обливаше болката, а студенината проникна в сърцето й и стигна до ума й. И вече нямаше нищо, светът се бе разпаднал на неясни образи, Серпин и Скълдъгъри стояха като пред разпадащ се декор, а някъде далеч детектива я викаше, но и гласът му глъхнеше. Болката изчезна съвсем, звуците също. Клепачите й потрепнаха. Серпин и лудешката му усмивка. Скълдъгъри, протегнал свободната си ръка. Всичко — толкова бавно. Скиптъра, това беше Скиптъра — ръката на Скълдъгъри го поемаше, пръстите му се свиваха около оръжието. Вдигаше ръка и сочеше, сочеше Серпин със Скиптъра, малкият кристал се разгаряше. Разгаряше се в черно, красив малък мрак, и въздухът изпука.

Стефани вече цялата бе вледенена отвътре, безчувствена, последните частици от нея се разлитаха като пепел от гаснеща жарава. Нямаше значение. Нека отлетят. Никакви грижи повече.

Серпин и лудешкия му хилеж. Очите. Устата. Толкова много зъби. Лице, разкривено от удоволствието на звяр. И после кожата се промени, изчезна, усмивката бе изтрита, очите като смарагди угаснаха, върху тях се спусна пелена и Серпин се превърна в пепел, и се разпадна на пода.

И тогава в ушите й започна настойчив звън, върховете на пръстите й също зазвънтяха от нахлулата топлина и усещания, сърцето й заби, дробовете й конвулсивно поеха въздух и тя се задави.

Скълдъгъри изтича и се надвеси над нея.

— Добре ли си?

Стефани можеше само да трепери. Кракът й помръдна и тя изскимтя от болка, само че поносима, добра болка.

— Хайде. — Скълдъгъри я подхвана. — Да те изведем от тук.

Тя се облегна на него и той почти я изнесе на ръце от помещението, в коридора. Докато преминаваха покрай затвора, вратата се отвори и от там със стенание се изтърси Танит, цялата обляна в кръв.

— Танит?

— А, хубаво. Живи сте — промълви Танит, но нямаше сили за повече.

Скълдъгъри подхвана и нея и крепейки ги, излезе във фоайето. Бавно изкачиха стълбището и тръгнаха през Музея за восъчни фигури. Накрая излязоха в мократа нощ. Вече не валеше.

Чайна стоеше до колата си и ги чакаше. Когато се приближиха достатъчно, за да може Стефани да види деликатните й обици в подробности, жената проговори:

— И тримата сте били в по-добра форма.

— Можеше да помогнеш малко — рече Скълдъгъри и те спряха.

Чайна повдигна рамене.

— Знаех, че можете да се оправите и без мен. Вярвах във вас. Серпин?

— Прах. Твърде много планове, твърде много системи. Рано или късно, щяха да си попречат една на друга. Винаги това е бил проблемът му.

— Как го направихте?

— Искаше безсмъртие, затова сам си избра смъртта — или по-скоро не-смъртта.

— Аха — усмихна се Чайна. — И понеже Скиптъра може да се използва, само ако предишния му собственик е мъртъв, или в случая — немъртъв…

— Го взех и го използвах върху него. — Скълдъгъри вдигна оръжието. — Само че нещо се случи. Вече няма енергия.

Чайна взе Скиптъра, заобръща го.

— Бил е подхранван от омразата на Нефариан. Когато си го използвал срещу източника му на енергия, си го накарал да се самоизяде. Поздравления, Скълдъгъри, успя да счупиш съвършеното оръжие. Сега е само украшение.

— Украшение, което ще задържа, благодаря.

Чайна му хвърли кос поглед.

— Ще го откупя от теб.

— Защо ти е? Няма стойност.

— Сантиментални причини. А и знаеш колко запален колекционер съм.

— Ех… Добре, взимай го.

Отново спиращата дъха усмивка.

— Благодаря ти! А Книгата?

— Унищожена.

— Колко типично за теб — да унищожиш неунищожимото. Много обичаш да чупиш, приятелю…

— Чайна, дори моите кости са вече уморени…

— Тогава ще ви оставя.

— Блис е още вътре — намеси се Стефани. — Мисля, че е работил в наша ползва през цялото време. Не знам дали е жив.

— Брат ми е доста издръжлив. Опитвала съм да го убия три пъти, но той просто не се дава. — Чайна се вмъкна в колата си и се обърна към тях. — О, и между другото — поздравления, спасихте света.

И с последна прелестна усмивка тя отпраши. Небето просветляваше.

— Знаете ли нещо интересно? — отбеляза с мъка Танит. — Още имам огромна дупка в гърба.

— О, извинявай — каза Скълдъгъри и ги помъкна към бентлито.