Скълдъгъри Плезънт

2. Завещанието

Животът в домакинството на семейство Еджли бе относително обичаен. Майката на Стефани работеше в банка, а баща й притежаваше строителна компания. Стефани нямаше братя и сестри, така че ежедневието им следваше удобна, утъпкана пътека. При все това, едно гласче в дъното на ума й постоянно й казваше, че животът трябва да е нещо повече от това, повече от крайбрежното градче Хагард. Обаче още не можеше да разбере какво е това повече.

Първата й година в гимназията току-що бе приключила и тя очакваше с нетърпение лятната ваканция. Стефани не обичаше училището. Не се разбираше лесно със съучениците си — не защото не бяха свестни, а защото нямаше нищо общо с тях. И не харесваше учителите. Все изискваха от децата някакво уважение, което не бяха заслужили. Стефани нямаше проблеми да върши каквото й кажат, стига преди това да й дадат добра причина.

През първите летни дни помагаше на баща си, отговаряше на обажданията и подреждаше папките в офиса му. Секретарката му Гладис бе решила, че седем години в строителството й стигат и искаше да пробва късмета си в изкуството на танцовата интерпретация. Стефани изпитваше леко смущение всеки път, когато подминаваше на улицата четиридесет и три годишната жена, изпълняваща своята трактовка на пиесата „Фауст“. Гладис си бе ушила и костюм, който според нея символизираше вътрешната борба на Фауст, и по всичко личеше, че отказва да се появява на публични места без него. Стефани гледаше да не попада пред очите й.

Когато не помагаше в офиса, Стефани или ходеше на плаж и плуваше, или стоеше в стаята си и слушаше музика. Тя беше там и търсеше зарядното за мобилния си телефон, когато майка й почука на вратата и влезе. Тя още носеше тъмните дрехи от погребението, за разлика от Стефани, която върза дългата си черна коса и се намъкна в обичайните си дънки и маратонки две минути, след завръщането им у дома.

— Обади се адвокатът на Гордън — започна майка й, леко изненадана. — Искат ни на четенето на завещанието му.

— Така ли? Какво мислиш, че ви е оставил?

— Е, ще разберем утре. Както и ти, защото идваш с нас.

— Така ли? — Стефани се смръщи.

— Името ти е в списъка, само това знам. Тръгваме в десет, о кей?

— Трябва да помагам на татко утре сутрин.

— Той звънна на Гладис, помоли я да те отмени за няколко часа. Тя се съгласи, макар че настоя да носи фъстъчения си костюм.

Отправиха се към офиса на адвоката в десет и петнайсет на следващия ден, тъй като бащата на Стефани изпитваше пълно безразличие към точността. Цяла сутрин се моткаше из къщата с вид на човек, който е забравил нещо и чака да се сети какво е то. Кимаше и се усмихваше всеки път, когато съпругата му го подканяше да побърза. „Да, абсолютно!“, повтаряше той и точно преди да се качи в колата, отново се запиляваше из къщата с вид на зашеметен.

— Нарочно го прави — рече майката на Стефани, когато се настаниха в колата и сложиха коланите си. Той се появи на входната врата, сложи якето си, запаса ризата си, направи крачка напред и се спря.

— Все едно ще кихне всеки момент — отбеляза Стефани.

— Не — отвърна майка й. — Умислил се е.

Тя показа глава през прозореца и извика:

— Дезмънд, какво има сега?

— Мисля, че забравям нещо. — Изражението му беше объркано.

Стефани се наведе напред от задната седалка, взря се в него и подшушна нещо на майка си. Тя кимна и отново извика през прозореца:

— Къде са обувките ти, мили?

Той погледна надолу към чорапите си — кафяв и морскосин — и изражението му се проясни. Вдигна двата си палеца към тях и изчезна от поглед.

— Ех, този човек… — поклати глава майка й. — Знаеш ли, че веднъж загуби един търговски център?

— Какво е направил?!

— Не съм ли ти казвала? Беше първият му голям договор. Компанията му свърши чудесна работа. Той взе клиентите си с колата, за да ги откара дотам, но забрави къде е мястото. Кара цял час, преди накрая да види нещо познато. Може да е много талантлив инженер, но притежава концентрацията на златна рибка. Пълна противоположност на Гордън.

— Не си приличаха много, нали?

Майка й се усмихна.

— Невинаги беше така. Едно време правеха всичко заедно. Тримата бяха неразделни.

— Какво, дори Фъргус?

— Дори той. Но когато баба ти почина, те се отчуждиха един от друг. Гордън започна да дружи със странни хора.

— Как така странни?

— Е, по-скоро на нас ни се струваха такива — отвърна майка й е лек смях. — Баща ти тъкмо започваше и строителния бизнес, аз още бях студентка и бяхме, така да се каже, нормални. Гордън се противеше на всичко нормално и приятелите му малко ни плашеха. Така и не разбрахме какви точно ги вършеха, но знаехме, че не е нищо…

— Нормално.

— Точно така. Най-много обаче плашеха татко ти.

— Защо?

Бащата на Стефани излезе от къщата, вече обут, и затвори входната врата след себе си.

— Мисля, че приличаше на Гордън повече, отколкото му се иска да си признае — тихо каза майка й и тогава Дезмънд се качи в колата.

— Добре — гордо заяви той. — Готов съм!

Те го погледнаха и той кимна уверено. Закопча колана си и завъртя ключа. Стефани помаха на Джаспър, осемгодишен хлапак, ощетен от природата с огромни уши, а баща й даде заден ход, превключи скоростите и колата отпраши по пътя, като почти катурна кофата за боклук пред дома им.

Пътят до офиса на адвоката в града им отне малко по-малко от час, така че пристигнаха с двадесет минути закъснение. Бяха въведени в малкия кабинет, твърде задушен, за да може да се нарече уютен, с голям прозорец, предлагащ прекрасна панорамна гледка към отсрещната тухлена стена. Фъргус и Берилия вече ги чакаха и демонстрираха недоволството си от протакането, като погледнаха едновременно часовниците си и се намръщиха. Родителите на Стефани се настаниха в свободните столове, а тя застана права до тях. Адвокатът Феджуик ги изгледа през пропуканите стъкла на очилата си.

— Да започваме вече, а! — сопна се Берилия.

Феджуик, дребничък мъж с форма и вид на запотена топка за боулинг, опита да се усмихне:

— Чакаме още някого.

Очите на Фъргус се изцъклиха.

— Кой? — започна да настоява той. — Няма никой друг, ние сме единствените роднини на Гордън. Кой е? Да не е от някоя благотворителна фондация? Никога не съм им вярвал. Все нещо искат.

— М-м, не, не е благотворителна фондация — отвърна Феджуик. — Но той предупреди, че може да закъснее.

— Кой предупреди? — попита бащата на Стефани и адвокатът сведе поглед към отворената пред него папка.

— Много необичайно име. Изглежда чакаме някой си г-н Скълдъгъри Плезънт1.

— Кой пък е този, за Бога? — раздразнено запита Берилия. — Звучи като някакъв, като някакъв… Фъргус, как ти звучи?

— Като някакъв хахавелник — отвърна Фъргус, вперил гневен поглед във Феджуик. — Такъв ли е?

— Наистина нямам представа. — Мижавото подобие на усмивка на лицето му повехна пред изпепеляващо вторачените в него Фъргус и Берилия. — Но съм убеден, че скоро ще се появи.

Фъргус се навъси още повече и присви очички, доколкото му бе възможно.

— И откъде знаете?

Феджуик като че си прехапа езика, неспособен да му предложи отговор, и тогава вратата се отвори, и мъжът със светлокафявото палто влезе в стаята.

— Извинявайте за закъснението. — Той затвори вратата зад себе си. — Страхувам се, че беше неизбежно.

Всички в стаята го зяпнаха — шала му, ръкавиците и чорлавите ситни къдрици. Навън лятото блестеше в целия си разкош, определено не предполагащ подобно облекло. Стефани се взря в косата — от толкова близо дори не изглеждаше истинска.

Адвокатът се прокашля.

— Хъм, вие ли сте Скълдъгъри Плезънт?

— На вашите услуги — отвърна мъжът.

Стефани можеше да слуша този глас цял ден. Майка й, макар и неуверено, бе поздравила странника, ала баща й го наблюдаваше с израз на предпазливост, който Стефани никога не бе виждала на лицето му. След миг тази предпазливост изчезна, той кимна вежливо и съсредоточи вниманието си към Феджуик. Фъргус и Берилия още зяпаха.

— Да не би нещо да не е наред с лицето ви? — обади се Берилия.

Феджуик отново се прокашля.

— Така, хайде да започваме работа, вече се събрахме. Чудесно. Много добре. Предстои да прочета, разбира се, завещанието на Гордън Еджли, подновено за последно, преди близо година. Гордън ми беше клиент почти две десетилетия и през това време го опознах много добре, тъй че ще си позволя да изкажа на вас, неговите приятели и роднини, своите най-дълбоки…

— Да, да, да! — Махна с ръка Фъргус. — Може ли да прескочим тая част? Вече закъсняваме. Да стигнем до там, където получаваме разни работи. За кого е къщата? А вилата?

— За кого са парите? — включи се Берилия, приведена напред в креслото си.

— За кого са приходите от авторските права? — продължи Фъргус.

Стефани хвърли кос поглед към Скълдъгъри Плезънт. Той стоеше облегнат на стената, с ръце в джобовете, обърнал глава към адвоката; под тъмните си очила очите му можеха да следят когото и да било в стаята. Тя отново се обърна към Феджуик, който бе взел лист хартия от бюрото си и го четеше.

— На брат ми Фъргус и прекрасната му съпруга Берилия — започна той и Стефани с мъка удържа смеха си, — оставям колата си, лодката и един подарък.

Фъргус и Берилия премигнаха по веднъж.

— Колата? — повтори Фъргус. — Лодката? Че защо ще ми оставя лодката си?!

— Ти мразиш водата — каза Берилия с глас, клокочещ от гняв. — Става ти лошо.

— Така е! И той го знаеше! — запени се и Фъргус.

— А кола вече си имаме! — рече Берилия.

— А кола вече си имаме! — повтори мъжът й.

Берилия така стърчеше от стола си, сякаш всеки момент щеше да скочи на бюрото.

— Този подарък — изскърца заплашително тя. — Парите му ли са?

Г-н Феджуик се изкашля нервно, извади малка кутия от едно чекмедже на бюрото и я побутна към тях. Те впиха погледи в кутията. И я гледаха, и гледаха. Сетне и двамата посегнаха едновременно и пред очите на Стефани взеха да си шамаросват ръцете взаимно, докато най-сетне Берилия успя да грабне кутийката и да отвори капака й.

— Какво е? — пророни Фъргус. — Ключ към банков сейф? Или, или номер на сметка? Това ли е, какво е? Жено, какво е?!?

Цветът се бе дръпнал от лицето на Берилия и ръцете й трепереха. Тя настървено примигна няколко пъти, за да не се разплаче, и обърна кутията към всички. Видяха брошка с размерите на подложка за чаша, сгушена върху плюшена възглавничка. Фъргус се ококори.

— Няма дори скъпоценни камъни! — Берилия звучеше като обесена. Фъргус зяпна като стреснат рибок и се обърна към Феджуик.

— Какво друго получаваме? — попита той паникьосан.

Г-н Феджуик отново опита да се усмихне.

— Ами, хъм, любовта на брат ви?

Разнесе се пронизителен скимтеж и на Стефани й бе нужен миг, преди да осъзнае, че е дошъл от Берилия. Феджуик продължи със завещанието, опитвайки се да не обръща внимание на прикованите в него ужасени погледи на Берилия и Фъргус.

— На моя добър приятел и съветник ще дам един свой съвет — Пътят си е твой и не желая да те отклонявам от него, но понякога най-големия ни враг сме ние самите, а най-голямата битка е срещу мрака в душите ни. Наближава буря; понякога ключът към безопасността е скрит от нас, а понякога е право пред очите ни.

Стефани и всички останали погледнаха към г-н Плезънт. Знаеше си, че има нещо различно у него, още когато го видя за първи път — нещо екзотично, мистериозно, опасно. В отговор на думите, той само сведе глава. Не предложи обяснение, какво биха могли да значат думите.

Фъргус потупа жена си по коляното.

— Видя ли, Берилия? Кола, лодка, брошка, не е толкова зле. Можеше и на нас да остави някакъв глупав съвет.

— Уф, я да млъкваш! — изръмжа му Берилия и Фъргус се сви в стола си.

Г-н Феджуик продължи:

— На другия си брат, Дезмънд, късметлията на семейството, оставям съпругата му. Мисля, че може да ти хареса, Дезмънд. — Родителите на Стефани си стиснаха дланите и споделиха тъжни усмивки. — Сега, след като успя да откраднеш приятелката ми, може да я заведеш на вилата ми във Франция, която също ти оставям.

— Дава им вилата? — викна Берилия и скочи на крака.

— Берилия — каза Фъргус, — моля те…

— Знаеш ли колко струва тази вила?! — Берилия изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да връхлети върху родителите на Стефани. — На нас ни дава брошка, на тях — вила? Те са само трима! Ние сме с Каръл и Кристъл! Имаме повече деца! Трябва ни още място! С какво те са заслужили вилата? — Тя се опита да им набута кутийката: — Размяна!

— Г-жо Еджли, моля заемете отново мястото си или няма да сме в състояние да продължим — прекъсна я г-н Феджуик и след продължително цъклене. Берилия си седна.

— Благодаря ви. — Феджуик, като че ли не беше в състояние да понесе повече вълнение днес. Той навлажни устни, понамести очила и пак се взря в завещанието. — Ако съжалявам за нещо в живота си, то е, че така и не станах баща. Понякога, като виждам какво са натворили Фъргус и Берилия, се радвам на късмета си, но понякога сърцето ми се къса. И така, накрая, на племенницата ми Стефани…

Стефани се ококори. Какво? Тя също щеше да получи нещо? На Гордън не му е стигало да им завещае вилата?

— … светът е по-голям, отколкото знаеш, и по-страшен, отколкото можеш да си представиш. Единственото ценно нещо е вярата в себе си и единствената достойна цел е да намериш себе си.

Стефани се постара да не обръща внимание на свирепите погледи на Фъргус и Берилия.

— Нека родителите ти се гордеят и са щастливи, че живееш под покрива им, защото на теб оставям цялата си собственост и всички вещи, банкови сметки и приходите от авторските права — ще ги наследиш в деня, когато навършиш осемнадесет. Бих искал да се възползвам от възможността, за да ви кажа, че по мой си начин ви обичам всички, дори тези от вас, които не харесвам особено. За теб говоря, Берилия.

Феджуик свали очилата си и огледа събралите се.

Стефани усети, че вниманието на всички бе насочено към нея, и нямаше представа какво би трябвало да каже. Фъргус отново се бе преобразил успешно в зяпащ рибок, а Берилия я сочеше с дълъг кокалест пръст и се мъчеше да каже нещо — безуспешно. Родителите й пък я гледаха с изумление и изненада. Само Скълдъгъри Плезънт се приближи до нея и сложи леко ръка на рамото й.

— Поздравления — каза той и тръгна към вратата. Още щом тя се затвори зад него, Берилия овладя гласа си:

— ТЯ?!… ТЯ?!…