Скълдъгъри Плезънт

16. Какво се крие в името?

Стефани натопи лакът в мивката. Бе разтворила в нея парче от скалата на Танит и сега от разпенената вода се носеше остра миризма, която изпълваше тоалетната на библиотеката. Каквото и да представляваше тази скала, вършеше работа. Синините на ръката й изчезваха.

Тя се подсуши със снежнобялата кърпа, остави водата да изтече с бълбукане и си позволи да се отпусне на стената.

Тялото й бе уморено, но умът й работеше на високи обороти, подхранван от гнева. Беше си бясна, че не може да наруши заповедта на Чайна. Що за съвест имаше магьосницата, за да й стори това, за да стори това на Скълдъгъри? След като й се беше доверил?

Не, поправи се тя. Не й се бе доверил. Стефани бе направила тази грешка, не той. И защото бе избрала да отиде първо при Чайна, вместо при Старейшините или при Гастли, сега вече нямаше време за нищо. И вината бе изцяло нейна.

Как я бе нарекла Танит Лоу? Войн? Смехотворно. Каквото и да бе забелязала у нея Танит, грешеше. Нищо войнско нямаше у Стефани. Тя просто препускаше към опасностите без да мисли, без да се колебае. Не от смелост или героизъм, а от глупост. Защото не искаше да изостава, да чака. Нямаше план, нямаше тактика, имаше си само склонността да вика Каин.

И тогава то я връхлетя. Стефани ококори очи и се изпъна, през крайниците й потекоха нови сили.

И просто ей така, властта на Чайна над нея се разпадна.

Трябваше й Гастли. Не знаеше къде живее и затова първо трябваше да се сдобие с адреса му. Сещаше се само за едно място, откъдето да го вземе. Излезе от тоалетната и видя през прозореца, че е вече утро. Прекоси коридора до апартамента на Чайна и почука. Никой не отговори. Пак почука. Чайна я нямаше. Стефани огледа вратата. Врата като врата. От другата страна също не бе забелязала нищо особено, нямаше верижки, резета или допълнителни ключалки. Може би имаше заклинание за заключване и при това положение Стефани си губеше времето, но тя не вярваше, че вратата е омагьосана. Спомни си думите на Скълдъгъри, че едно такова заклинание трябва да бъде правено при всяко отваряне и затваряне на вратата — Чайна едва ли имаше търпението за това.

Стефани пристъпи назад. Врата като врата. Тънка и дървена. Беше възможно; Стефани знаеше, че е възможно. Бе висока и силна. Само тази врата стоеше между нея и спасението на Скълдъгъри. Краката й бяха здрави. Крака на плувец, мускулести. Вратата беше тънка, слаба. Можеше да го направи. Трябваше да го направи, за да спаси своя приятел.

Тя заби обувка във вратата. И пак… и пак… и пак… Краката й бяха здрави, нямаше начин да се провали. Отчаянието й вля допълнителни сили и настойчивост. Слабата врата най-сетне се сцепи и поддаде.

Тя влезе бързо, отправи се веднага към масичката с телефонния указател. Той не беше там! Къде беше?

Стефани се разтършува. Чайна го бе преместила. Къде? Защо? Знаеше ли, че Стефани ще има нужда от него? Не, нямаше как да го е предвидила. Значи го е преместила по друга причина, обикновена, ежедневна причина. Прибрала го е; върнала го е на мястото му.

Къде би държала телефонния си указател Чайна?

Стефани прерови бюрото, отвори всички чекмеджета и ги претърси. Хартии, писма, но не и телефонен указател. Тя се завъртя, попивайки детайли от стаята, съзнавайки, че Чайна може да се появи на прага на счупената врата всеки момент. Разгледа рафтовете по стените: и там я нямаше. Къде?

Отиде в спалнята. Ето там, на масичката до леглото. Стефани грабна указателя, откри буквата Б и проследи адресите с пръст, докато намери този на „Шивачница Биспоук“. Запомни адреса, хвърли указателя и понечи да излезе.

— Здравей, скъпа — каза Чайна. Тя влезе в спалнята и Стефани отстъпи предпазливо.

— Видях какво си натворила отвън. Какво лошо ти е сторила горката ми врата? Нещо друго успя ли да счупиш? Ваза? Чаша за чай?

— Само вратата.

— Е, предполагам, че трябва да съм благодарна и за малките неща. Намери ли каквото търсеше, дете?

Стефани стисна юмрук.

— Не ме наричай така.

— Този ти поглед е почти плашещ — засмя се Чайна.

— Направи ли нещо, за да помогнеш на Скълдъгъри, или беше твърде заета да помагаш на себе си?

— Той вдъхновява хората да са му верни, нали? — Магьосницата звучеше леко впечатлена. — Замотаеш ли се около г-н Плезънт, започваш да го харесваш, искаш да се биеш рамо до рамо с него. Трябваше да видиш какво правеше във войната. Трябваше да го видиш тогава…

— Просто не разбирам как може да го предадеш така.

За пръв път откакто Стефани я познаваше, видя лед в очите на Чайна.

— Не съм го предала, дете. Може да съм излъгала вярата му в мен, но не съм го предала. Да предадеш някого значи да действаш в негов ущърб. Аз просто не действам.

— Както кажеш — подхвърли Стефани.

— Не те ли вълнува семантиката? — Усмивката се върна на лицето на Чайна. — Разбира се, че не. Ти си праволинейно момиче, нали?

— Тръгвам си! — Стефани закрачи към строшената врата.

— Праволинейно, но не много умно момиче. Стефани, бъди така добра да спреш!

Стефани спря.

— Възхищавам се на куража ти, дете, наистина. Но да свикаш кавалерията, за да спасиш детектива е просто твърде рисковано. Твърде много може да се обърка. Сега седни там, в ъгъла, като добро дете.

Стефани кимна и продължи към вратата.

— Спри! — Нареди Чайна. — Казах, в ъгъла!

Стефани стъпи на прага и погледна магьосницата през рамо. Чайна се мръщеше и мърмореше:

— Не разбирам. Как така можеш да се движиш свободно? Стефани, отговори ми!

— Не съм Стефани — отвърна момичето. — И ако искаш да ме задържиш, по-добре бъди готова да ме убиеш.

— Не искам да те убивам, скъпа. — Леката усмивка отново заигра по лицето на Чайна. — Значи най-сетне си избра име.

— Да. И си тръгвам! Сега!

— Може би все пак имаш някакви шансове. Преди да си тръгнеш, може ли да ми окажеш честта да ми се представиш?

— Разбира се. Казвам се Валкирия Каин — и излезе.

Гастли видя Стефани на вратата и кимна.

— Извинявай, че те разстроих вчера. Съзнавам, че нямам право да ти обяснявам какво можеш и какво не можеш да правиш, но повярвай ми, всичко беше за твое добр…

— Отвлякоха Скълдъгъри — прекъсна го Стефани.

— Какво?

— Серпин го държи в плен. Снощи ни изненада с хартиените си хора и ни нападна, и взеха Скълдъгъри със себе си. Трябва да кажем на Старейшините!

Гастли пробва да й се ухили, да види дали Стефани ще направи също, дали ще издаде, че се шегува. Стефани обаче не се смееше.

— Не си сигурен, че трябва да се замесвам във всичко това, нали! Добре! Мнението си е твое. Обаче го забрави! Да погледнем фактите. Серпин държи Скълдъгъри. Нарушил е Примирието. Вярва, че Скиптъра е истински и е доказал, че е готов да убива, за да го намери. Трябва да бъде спрян, а за това имам нужда от помощта ти!

— И ти си го видяла? Всичко това?

— Бях там.

— Тогава предполагам всички трябва да се радваме, че реши да останеш.

Взеха колата на Гастли и докато караха с максимална скорост към Убежището, Стефани разказа за случилото се. Прозорците на колата му бяха матирани, но въпреки това той бе увил шал около лицето си, а над очите си бе нахлупил шапка.

Музеят на восъчните фигури още не бе отворил, затова влязоха отзад и закрачиха бързо през мрака. Гастли намери тайния бутон на стената, натисна го и тя се отмести. Стефани първа слезе по стълбите. Секретарят тръгна с бързи стъпки към тях и дълбоко свъсени вежди.

— Съжалявам, но нямате записан час.

— Тук сме да видим Мериторий.

— Старейшините не могат да бъдат обезпокоявани! Трябва да ви помоля да напуснете веднага!

— Спешно е! — Обади се Гастли от последното стъпало зад Стефани, но Секретарят отново поклати глава.

— Всички молби за аудиенция при Старейшините трябва да минат по каналния ред — обясни той, но на Стефани й писна да го слуша. Избута го и се упъти към коридора. Нещо сиво профуча пред погледа й и един Секач стоеше пред нея, опрял острието на косата си на гърлото й.

Стефани се вцепени. Около нея имаше движение и звуци, но в света й само тя и Секача бяха абсолютно неподвижни. Чуваше Гастли да се кара на Секретаря, да заплашва него и Секачите, а Секретаря от своя страна настояваше да напуснат. Гастли повишаваше тон, нареждаше на Секача да отдръпне оръжието си, но сивият страж стоеше като вкаменен. Стефани виждаше неясното си отражение във визьора му. Още не смееше да помръдне.

Преди ситуацията да се изплъзне от контрол, преди Стефани да загуби главата си, Секретарят се предаде и се съгласи да пита Мериторий, дали може да се срещнат с него.

Едно кимване бе достатъчно за Секача, за да отдръпне косата си и да я върне на гърба си с едно плавно, съвършено движение.

Стефани се отдръпна много бавно, но Секачът се бе върнал на поста си, като че нищо не се бе случило.

Когато Секретарят се скри от поглед, двамата почакаха известно време във фоайето. Накрая чуха звука от стъпки. Еакан Мериторий влезе и леко се изненада, когато видя Гастли.

— Г-н Биспоук. Нямат ли край чудесата?

— Върховен маг Мериторий. — Двамата с Гастли се ръкуваха. — Вече познавате Валкирия Каин, предполагам.

— Значи сте си избрала име. — В погледа на Мериторий се четеше неодобрение. — Дано г-н Плезънт знае какво прави.

— Скълдъгъри беше отвлечен — изтърси Стефани. — От Серпин.

— Не това отново!

— Така е — потвърди Гастли.

— Вие сте бил свидетел?

— Е, не, но…

Мериторий махна с ръка.

— Скълдъгъри Плезънт е чудесен детектив и ценим помощта и уменията му, но стане ли дума за Нефариан Серпин, той не е точно безпристрастен.

— Серпин го залови! — настоя Стефани.

— Скъпа моя, харесвам те. Виждам защо те харесва и многоуважаемият детектив. Ти си плашещо директна личност и това е качество, достойно за възхищение. Само че, едва познаваш културата ни и със сигурност си получила силно изкривена версия на историята ни. Серпин не е злодеят от преди векове.

— Бях там! — Стефани едва се удържаше. — Серпин дойде с хартиените си същества и ни нападна.

Мериторий се постресна.

— Хартиени същества?

— Е, на такива приличаха.

— Кухи хора. Слуги на Серпин. Ужасяващи творения, пълни със смрад и зло.

— Сега вярвате ли ми? Трябва да си върнем Скълдъгъри.

— Върховен маг Мериторий — каза Гастли, — мой приятел е в опасност. Зная, че не ви се иска да е така, но Примирието е било нарушено. Серпин и съюзниците му сред маговете няма да губят време в завземането на властта. Старейшините трябва да действат сега.

— На какво основание? Думата на момиче, което едва познаваме?

— Не лъжа! — Каза Стефани.

— Но може да грешиш!

— Не греша! Серпин иска Скиптъра и мисли, че Скълдъгъри ще му даде каквото му трябва, за да го намери.

— Скиптъра е приказка…

— Скиптъра е реален — прекъсна го Стефани. — Достатъчно реален, за да тръгне Серпин да го търси и да убие двамата души, които сте пратили да го шпионират, тъй че да не разберете намеренията му, докато стане твърде късно.

Мериторий изглеждаше разколебан.

— Г-це Каин, ако грешите и ако предприемем нещо срещу Серпин сега, ще сме започнали война, за която не сме готови.

— Съжалявам — каза Стефани, вече по-тихо, защото видя тревогата в очите на Старейшината. — Но войната вече започна.

Кламерът си стоеше на масата и не помръдваше. Стефани се фокусира, стисна юмрук й изпъна рязко пръсти, опитвайки се наистина да повярва, че празното пространство между тях и кламера е верига от взаимосвързани брънки. Кламерът така и не помръдваше. Побутна го, за да се увери, че не е залепнал или нещо такова. Гастли влезе в стаята.

— Готови сме за тръгване. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Напълно. — Тя прибра кламера в джоба си и посочи с кимване вратата зад него. — Има ли армия от другата страна?

— Хъм, не точно.

— Колко?

— … Двама.

— Двама?! Има десетки Секачи и ни дава само двама?

— Повече от двама ще изглеждат твърде подозрително. Мериторий има нужда от време да се свърже с Морвена Кроу и Сагейшъс Тоум и да ги убеди, че трябва да се действа, а докато го стори, тази спасителна мисия е изцяло неофициална.

— Моля те, кажи ми, че са толкова добри, колкото ги изкарва Скълдъгъри.

— Униформите и косите им служат за защита срещу заклинания, а на пръсти се броят създанията, по-смъртоносни в близък бой.

— Близък бой? Ами разни огнени кълба и такива работи? Елементали ли са или Адепти?

Гастли се прокашля.

— Всъщност нито едно от двете. Магията покварява някои хора, а Секачите трябва да са безпристрастни, така че…

— Значи нямат никаква магия? Въобще?

— Имат малко магия, но тя им помага единствено във физическите стълкновения. Доста са силни и са много бързи.

— И какво ще правят? Ще тичат около Серпин, докато получи световъртеж?

— Ако нещата минат по план, Серпин няма да разбере, че сме там.

— И каква е вероятността за това?

Гастли срещна погледа й и за момент го задържа. После обаче наведе глава.

— Не е много голяма.

— Именно.

— Но г-н Блис ни предложи помощта си.

— Значи ще дойде? — попита Стефани с леко безпокойство. Не й харесваше идеята г-н Блис да я придружава където и да било.

— Не лично — каза Гастли, — но ще изпрати свой човек. Пет е добро число. Ще се промъкнем, ще грабнем Скълдъгъри и ще се измъкнем. Проста работа.

Мериторий се появи на входа зад тях.

— Уредих транспорта ви.

Последваха го вън от Убежището, през задния вход на музея. Навън ги чакаше микробус. Веднага щом Мериторий излезе на слънце, двамата Секачи се появиха иззад него. Извадиха косите си от калъфките им преди да се качат. Стефани се надяваше да не се натъкват на много бабунки по пътя, за да не се наниже на някое острие, още преди да стигнат до двореца на Серпин.

Към тях се присъедини още един човек, когото тя разпозна от библиотеката.

— Танит Лоу — представи я Мериторий, — това са Гастли Биспоук и Валкирия Каин.

— Познаваме се. — Танит кимна учтиво на Стефани. Носеше меч в черна лъскава ножница, нащърбена и издраскана по цялата си дължина.

— Г-н Блис ли те изпрати? — попита Гастли.

— Да. Смята, че мога да съм от помощ.

— Това е сериозна препоръка.

— Просто иска с това да се приключи възможно най-скоро. Докато това се случи, съм на ваше разположение.

— Да тръгваме тогава!

Танит се качи в микробуса, а Гастли се намести зад волана.

— Успех! — Каза Мериторий, докато и Стефани се качваше при останалите.

— Благодаря.

Той сви рамене.

— Ще ви е нужен.