Скълдъгъри Плезънт

28. Клане

Те караха по улиците на Дъблин, притихнал в дъжда, сякаш затаил дъх в очакване. Стигнаха до Музея на восъчните фигури и излязоха. Покров от мрачни облаци скриваше звездите. Тримата се промъкнаха откъм задния вход. По улицата гумите на коли разплискваха локвите, а заблудени пешеходци бързаха с наведени глави. Задният вход бе отворен. Скълдъгъри го приближи бързо, но внимателно, последван от Стефани и Танит.

Стефани очакваше да заварят ожесточена битка, очакваше звуците от нея да се чуват даже на улицата. Музеят обаче тънеше в безмълвие. Докато се прокрадваха към скрития вход, Скълдъгъри забави ход и накрая спря.

— Какво има? — прошепна Стефани.

Той завъртя глава в мрака.

— Не искам да ви притеснявам, но не сме сами.

Почти едновременно с думите му, Кухите хора се отлепиха от стените с едва доловимо прошумоляване и след секунди малката групичка на Стефани бе обградена от бездушни човекоподобни изрезки.

Танит се вряза в тях, всеки удар на меча й — добре насочен и опустошителен, отнемащ по няколко не-живота наведнъж. Скълдъгъри щракна с пръсти и няколко Кухи пламнаха като страниците на книга. Стефани внимаваше да не я блъсне някоя от сляпо въртящите се ходещи факли. Когато пламъците проядоха кожата им и стигнаха до зловонните газове в тях, Кухите се взривиха насред експлозия от светлина и жега.

Един от тях бе избегнал пламъците и се спусна към Стефани, но тя го удари и юмрукът й прегъна лицето му навътре. Тя се наведе под тежката му длан, след това скъси дистанцията, както бе виждала да прави Скълдъгъри, притисна таза си в него и преметна съществото над себе си. Движението й не бе елегантно и ефектно, но свърши работа. Стефани го сграбчи за китката и, опряла крак в гърдите му, откъсна цялата ръка от рамото.

Кухият спихваше под нея, а междувременно всичко бе отново тихо. Стефани усети, че двамата й партньори я гледат. Танит повдигна вежда.

— Не беше зле!

— Това беше последният — обади се Скълдъгъри. — Време е за централното представление.

Скритата врата към Убежището я нямаше, на нейно място в стената зееше дупка. Отвъд прага лежеше мъртъв Секач. След кратко колебание Стефани пристъпи над тялото и заслиза по стълбището.

Фоайето на Убежището бе мястото, където се бе случило клането. Мъртвите бяха навсякъде. Нямаше ранени и умиращи — само трупове. Някои бяха на парчета, други изглеждаха непокътнати, а тук-там се мяркаха разпилени купчинки прах — поразените от Скиптъра. Стефани се опитваше да не настъпва останките, но те бяха толкова много, че нямаше как.

Мина покрай свитото на кравай тяло на Секретаря. Лицето му бе маска на агония, дело на червената ръка на Серпин.

Скълдъгъри провери левия коридор, за да се увери, че е празен. Танит тръгна по него, приплъзвайки се по стената. Тя погледна детектива и кимна. Той също се долепи до стената и след няколко крачки даде знак на Стефани да ги последва.

Вече няма да връхлитаме опасността от упор, помисли си момичето. Това бе сигурен знак, че страхът е обзел и тях, и нея.

Дланите й се изпотиха, гърлото й пресъхна. Краката й не я държаха. Сети се за родителите си, за любящите си родители. Ако загинеше тази вечер тук, щяха ли въобще да забележат? Отражението й щеше да продължи маскарада пред тях и постепенно щяха да осъзнаят, че онази Стефани, онова нещо, не притежава истински чувства. Щяха да я мислят за дъщеря си, но да вярват, че вече не ги обича. И щяха да изживеят целия си живот с това усещане.

Стефани не искаше да ги подлага на това. Тя щеше да умре, знаеше го със сигурност. Трябваше да се обърне и да бяга. Всичко това не беше нейна работа. Не беше нейният свят. Както Гастли бе казал при първата им среща — Гордън вече го нямаше, заради случващото се сега. Толкова ли бе нетърпелива да се присъедини към него?

Тя не го чу. Не усети стъпките му, дори когато вече бе толкова близо, че можеше да погали косата й. Нито го мерна с ъгълчето на окото си, не видя нито сянка, нито отражение, защото ако той не искаше да го видят, нямаше как да го видят. Но той помръдна и Стефани усети присъствието му като промяна на въздушното течение зад себе си, лек повей по дланите й. Нямаше нужда да обръща глава — знаеше, че той е там.

Тя се хвърли напред и се претърколи, а Танит и Скълдъгъри се обърнаха към нея.

Белият Секач стоеше пред тях, тих като призрак, смъртоносен като чума.

— Валкирия — промълви Танит — ела зад мен.

Стефани отстъпи и Секачът се опита да я спре.

— Ще го задържа — рече Танит без да сваля поглед от врага си. — Вие спрете Серпин. — Мечът на Танит изсъска от ножницата. Младата жена чу бързо отдалечаващите се стъпки на Стефани и Скълдъгъри. Белият Секач извади косата си.

— Наредих ти да разсейваш Кухите хора със събрата си, нали? Ти беше един от Секачите с нас, когато ходихме да спасяваме Скълдъгъри.

Той не отвърна нищо. Дори не помръдна.

— Може нищо да не значи, но съжалявам за случилото се с теб. Но бе нужно. И може нищо да не значи, но съжалявам за това, което ще се случи с теб. Но и то е нужно. — Той развъртя косата си и тя вдигна вежда. Ела и се пробвай, ако си толкова корав…

Битката започна. Тя блокира първия му удар и острието й просвистя през въздуха и срещна неговото, а след това и дръжката на оръжието му. Последва негов удар, който срещна първо метала, а след това и ножницата на оръжието й.

Тя се гмурна под следващия му замах и запази близката дистанция, за да използва предимството си пред по-тромавата коса.

Той блокираше с невероятна бързина и точност, но тя го бе притиснала и скоро някой от ударите й щеше да пробие защитата му. Мечът й го поряза отляво и той направи няколко крачки назад, по-далеч от обхвата й. Танит погледна към кръвта по бялата му униформа и се усмихна. Кръвта обаче веднага потъмня и миг по-късно червеното петно стана черно.

Танит спря да се усмихва, а кървенето спря напълно.

Тя заотстъпва. Отвори с махване вратата зад себе си, докато Секачът напредваше.

В помещението зад нея висяха десетки клетки с изправени или клечащи хора в тях. Затворът на Убежището. Хората в клетките бяха утайката на магьосническото общество, толкова долни и изкривени, че се налагаше да излежават присъдите си под непосредственото наблюдение на Старейшините. Клетките възпираха силите им и ги поддържаха в добро здраве. Нито Старейшините, нито Секачите влизаха, за да носят храна и вода. Тези хора сами си бяха компания. А когато съседът ти по клетка е неуравновесен колкото теб, подобна компания представлява самият Ад.

Секачът я погна надолу по стълбите, а сблъсъкът на оръжията им пръскаше искри.

Затворниците отначало бяха объркани. Те знаеха, че Секачите са техни тъмничари, но този носеше бяло и виждаха у него нещо познато, близко до самите тях. Започнаха да го окуражават шумно и Танит, обградена от врагове, започна да губи битката. При поредното париране ранената й китка не издържа. Секачът се възползва и косата му остави дълга хоризонтална резка на корема й. Танит разкриви лице от болка и продължи с огромна мъка да отблъсква неестествено бързото настъпление на Секача.

Затворниците се смееха и я подиграваха, дърпаха косата й, и дращеха през решетките. Един от тях закачи палтото й и тя се принуди да се освободи от него в движение, хвърляйки меча и ножницата си във въздуха, докато се измъкваше от дрехата си. Успя да ги хване, преди Секачът да съкрати достатъчно разстоянието между тях.

Той замахна, тя блокира с ножницата и посегна към него с меча, но той завъртя косата си в кръг, отби удара с дръжката и миг по-късно острието му летеше към Танит.

Тя скочи назад и наруши баланса си, но превърна падането си в кълбо назад, успявайки да избегне косата на Секача, която издрънча на пода, където само преди миг бе противникът му.

Затворниците се запревиваха от смях, а Танит се затича към стената. Скочи на нея и продължи по тавана, докато разменяше удари със Секача под нея. Принуди го да се връща назад, да напада и да се отбранява от неудобна позиция.

Секачът замахна, пропусна и Танит видя шанса си и го използва. Удари лявата му китка с ножницата си и той отвори пръсти. Тя се върна със салто на земята, приземи се преди той да се опомни и му отне косата. С ритник го прати още крачка назад и заби меча си в него.

Затворниците спряха подигравките.

Танит заби и косата в гърдите му. Той падна на колене, капки черна кръв поръсиха пода.

Тя почувства погледа му зад визьора. Той се отпусна назад и раменете му увиснаха, а главата му се наклони към гърдите.

Затворниците замърмориха недоволно. Танит издърпа меча си от тялото на Секача, плъзна го в ножницата и се отправи на бегом към стълбището.

Някъде отекна трясък — в Съкровищницата — и тя се забърза. На едно от последните стъпала обаче тя чу някой от затворниците да се смее.

Обърна се и с ужас установи, че Белият Секач е на крака и вади косата от гърдите си. Не може да бъде спрян, каза си тя. Точно като Серпин. Малко преди прага на вратата обаче дъхът й секна.

Тя спря в недоумение, опита се да накара тялото си да помръдне, но то не я слушаше. Върхът на косата се подаваше от гръдния й кош. Танит се наруга наум и видя зад себе си задаващия се Секач. Това беше невероятно хвърляне. Тя почти се изсмя. Мечът падна от изтръпналата й дясна ръка. Той спря зад нея и хвана косата. Стиснал дръжката, той я завъртя, а с нея и Танит. Не откъсваше поглед от нея, все едно наблюдава и запомня болката й.

Секачът я събори на колене. Танит се задави, когато той измъкна оръжието, видя собствената си тъмночервена кръв, смесена с черната, вече полепнала по острието. Тялото й отказваше. Не бе способна да се отбранява.

Той вдигна косата. В очакване на смъртоносния удар тя осъзна, че, завъртайки я, той е преминал от другата страна на вратата, извън затвора.

С последни сили затръшна вратата пред лицето му, натисна я и прошепна „Пази!“. Лъскавината се разля по дървената повърхност, точно когато Секачът заблъска по нея.

Бе се провалила. Забави го, но не успя да го спре, а Серпин можеше отново да разчита на бойния си пес.

Танит пробва да се изправи, но тялото й не можеше да понесе повече и тя се свлече. Щастливи, затворниците гледаха как кръвта се просмуква в туниката й и започнаха да шептят.