Скълдъгъри Плезънт

4. Тайната война

Скълдъгъри остави пистолета си и излезе във фоайето. Взря се в нощта. Когато се увери, че никъде наблизо не се спотайват човешки факли, той се върна и вдигна вратата от земята, пъшкайки от усилие. Постави я обратно на място и я опря на рамката. Вдигна рамене и се върна в дневната, където Стефани още стоеше изправена със зяпнала уста.

— Съжалявам за вратата.

Стефани продължи да зяпа.

— Ще платя да я поправят.

Стефани още зяпаше.

— Добра врата си е още. Здрава.

Когато усети, че Стефани не е в състояние да прави каквото и да било, освен да стои така, той отново вдигна рамене и свали палтото си, сгъна го прилежно и го остави да виси на облегалката на един стол. Отиде до счупения прозорец и започна да събира парчетата счупено стъкло.

Сега, когато го видя без палто, Стефани можеше напълно да оцени колко е слаб всъщност. Костюмът му, ако и добре скроен, висеше по него и имаше вид на безформена торба плат. Докато събираше стъклата, костта на предмишницата му се бялна между ръкава и ръкавицата. Той се изправи и отвърна на погледа й.

— Къде да оставя стъклата?

— Не зная — пророни Стефани. — Ти си скелет.

— Такъв съм наистина. Гордън имаше кофа за смет на колела до задния вход. Там ли да ги оставя?

Стефани кимна.

— Да, о кей.

Скълдъгъри изнесе няколкото шепи стъкло от стаята. Цял живот бе мечтала за нещо различно, нещо, което да я отърве от скуката на познатото ежедневие — и сега, когато изглеждаше сякаш това се случи, нямаше никаква представа какво да прави. Въпросите се прескачаха в главата й, всеки се бореше за предимство. Бяха толкова много.

Скълдъгъри се върна и тогава тя зададе първия.

— Там ли беше кошчето?

— Да. Беше си, където винаги е било.

— Хубаво. — Ако въпросите бяха хора, всички я зяпаха като идиот. Опита се да оформи някаква свързана мисъл.

— Каза ли му името си? — попита я Скълдъгъри.

— Какво?

— Името си. Каза ли му го?

— Ъ-ъ, не…

— Добре. Знаеш ли истинското име на някого, имаш власт над него. Но дори кръщелно име, като Стефани, би му свършило работа.

— Каква работа?

— Да му даде влияние върху теб, да правиш това, което поиска. Ако разполага с името ти и ако знае какво да прави, това понякога е напълно достатъчно. Страшничка е тази мисъл, нали?

— Какво става? Кой беше онзи? Какво искаше? Кой точно си ти?

— Аз съм си аз — отвърна Скълдъгъри, докато поставяше шапката и перуката си на близката маса. — Колкото до него, нямам представа кой е, никога преди не съм го виждал.

— Ти го застреля.

— Точно така.

— И го замери с огън.

— Така направих.

Краката на Стефани не я държаха, а главата й се маеше.

— Господин Плезънт, вие сте скелет.

— А, да, обратно на въпроса. Да, аз съм, както казваш, скелет. От доста години при това.

— Полудявам ли?

— Не, надявам се.

— Значи си истински? Съществуваш наистина?

— Май да.

— Искаш да кажеш, че не си сигурен дали съществуваш, или не?

— Относително сигурен съм. Така де, може и да греша. Може да съм някаква ужасяваща халюцинация, измишльотина на въображението си.

— Може ли да си измишльотина на собственото си въображение?

— И по-странни неща са се случвали. И продължават, с обезпокояваща редовност.

— Това е твърде шашаво.

Скълдъгъри пъхна ръце в джобовете си и наклони глава настрани. Нямаше очи и не беше ясно дали гледа към нея.

— Знаеш ли, срещнах чичо ти при подобни обстоятелства. Е, горе-долу. Той беше пиян. И бяхме в бар. И беше повърнал върху обувките ми. Хм, предполагам, че като цяло обстоятелствата не бяха твърде подобни, но и двете случки включваха среща, тъй че… Искам да кажа, че беше в беда и аз бях там да му подам ръка, а след това станахме добри приятели. Добри, добри приятели — той наклони глава на другата страна. — Изглеждаш, сякаш ще припаднеш.

Стефани бавно кимна.

— Никога не съм припадала преди, но мисля, че може да си прав.

— Искаш ли да те хвана, ако паднеш, или…?

— Ако нямаш нищо против.

— Няма никакъв проблем.

— Благодаря ти.

Стефани му се усмихна плахо и тогава мракът падна пред погледа й, тя почувства, че се свлича и последното нещо, което видя, бе как Скълдъгъри Плезънт се втурва към нея през стаята.

Стефани се събуди на кушетката, завита с одеяло. Тъмната стая бе осветена само от две лампи в противоположните й краища. Обърна глава към счупения прозорец, видя, че е закован с дъски. От фоайето се разнесоха удари на чук и когато прецени, че е върнала достатъчно силите си, за да се изправи, тя стана бавно и излезе от дневната.

Скълдъгъри Плезънт се опитваше да закрепи вратата обратно на пантите й. Бе навил ръкава на лявата си предмишница. Улна, лакътна кост, поправи се Стефани и си доказа, че първата й година часовете по биология не са отишли напразно. Или пък беше радиална кост? Той промърмори нещо, след това я забеляза и й кимна весело.

— А, станала си.

— Поправил си прозореца.

— Е, покрих го малко. Гордън имаше няколко парчета дърво отзад и направих с тях, каквото можах. Не мога да кажа, че се справям с вратата обаче. Доста по-лесно е да я събориш, отколкото да я вдигнеш обратно. Как се чувстваш?

— О кей съм — каза Стефани.

— Чаша горещ чай, това ти трябва. С много захар.

Той остави вратата и я поведе към кухнята, където тя седна на един стол, докато той кипваше водата.

— Гладна ли си? — попита той, когато свърши тази работа, но тя само поклати глава. — Мляко?

Тя кимна утвърдително. Той добави млякото и няколко пълни лъжици захар, поразбърка чая и остави чашата на масата пред нея. Тя сръбна — горещо, но хубаво.

— Благодаря. — Той посви едното си рамо. Трудно се разгадаваха някои от жестовете му без лице, но тя си преведе този като „няма проблем“.

— Магия ли беше това? Това с огъня, взривяването на вратата?

— Да, беше.

Тя присви очи.

— Как така говориш?

— Моля?

— Как можеш да говориш? Движиш устата си, когато говориш, но нямаш език, нямаш устни, нямаш гласни струни. В смисъл, зная как изглеждат скелетите, виждала съм диаграми и модели, и такива неща. Единственото, което ги държи, са кожа и месо, и сухожилия. Как така не се разпадаш?

Той пак вдигна рамене.

— Ами, и това е магия.

— Магията май е полезно нещо.

— Такава си е.

— Ами, такова, нервни окончания? Можеш ли да усещаш болка?

— Мога, но това не е нещо лошо. Болката ти показва, че си жив, все пак.

— А ти жив ли си?

— Е, стриктно погледнато не, но…

Тя се взря в празните му очни кухини.

— Имаш ли мозък?

Той се засмя.

— Нямам мозък, нямам органи, но имам съзнание. — Той започна да прибира захарта и млякото. — Честно казано, това дори не е собствената ми глава.

— Какво?

— Наистина. Моят череп го откраднаха. Този го спечелих в игра на покер.

— Това не е твое? Какво е усещането?

— Върши работа. Докато си върна главата… Изглеждаш леко отвратена.

— Просто… Не ти ли е странно? Все едно носиш нечии други чорапи.

— Човек свиква.

— Какво ти се е случило? — попита тя. — Така ли си роден?

— Не, роден съм напълно нормален. Кожа, органи, всичко както си трябва. Дори имах лице, доста хубаво лице, не че искам да се хваля.

— И какво стана?

Скълдъгъри се подпря на кухненския плот със скръстени ръце.

— Започнах да се занимавам с магия. Тогава — когато бях жив, поради липсата на по-добра дума — по света бродеха някои доста неприятни хора. Светът бе изправен срещу мрак, от който все още не се е отървал напълно и може би никога няма да успее. Бяхме във война. Тайна война, но все пак война. Имаше един магьосник, Меволент, по-лош от всички останали, имаше си армия и тези от нас, които отказаха да се присъединят, трябваше да се изправят срещу нея.

— Печелехме. В крайна сметка, след години на битки в тази малка наша война, печелехме. Подкрепленията му се топяха, влиянието му бледнееше и поражението го гледаше право в лицето. Така че Меволент заповяда един последен, отчаян удар срещу всеки наш пълководец.

Стефани не смееше да го прекъсне, изгубена в гласа му.

— Меволент ми бе отредил своята дясна ръка за противник. Той ми заложи капан, изящен в чудовищността си. Не заподозрях нищо, докато не се случи. Загинах. На двадесет и трети октомври сърцето ми спря да бие. Тогава те набиха тялото ми на копие и го изгориха пред очите на всички. Използваха ме за предупреждение — направиха същото и с всички останали пълководци, които бяха успели да убият — и за мой ужас, това подейства.

— Какво искаш да кажеш?

— Настъпи обрат. Нашата страна започна да губи. Меволент ставаше все по-силен. Не можех да понеса повече, затова се върнах.

— Просто… се върна?

— Ами… сложно е. Когато умрях, така и не продължих нататък. Нещо ме държеше тук, караше ме да гледам. Никога не съм чувал да се е случвало преди и не съм чувал да се е случвало оттогава, но на мен просто се случи. Така че, когато стана твърде много, се събудих — торба кокали. Буквално. Бяха събрали костите ми в една торба и ги бяха хвърлили в реката. Така че, още от самото начало си беше изумително преживяване.

— А после какво стана?

— Събрах се отново, което беше доста болезнено, измъкнах се от реката и се върнах в битката. Победихме. Когато опасността от Меволент вече не съществуваше, се оттеглих от всичко и сам си станах господар за пръв път от неколкостотин години.

— Неколкостотин?

— Войната продължи твърде дълго.

— Онзи мъж те нарече „детектив“.

— Явно познава само настоящата ми репутация — отвърна Скълдъгъри като се поизправи малко. — Сега разрешавам загадки.

— Наистина?

— И се справям доста добре, при това.

— И какво, търсиш си главата ли?

Ако Скълдъгъри имаше клепачи, щеше да примигне.

— Хубаво би било да си я върна, да, но…

— Значи не ти е нужна, примерно, за да почиваш в мир?

— Ами, не.

— Защо са ти я взели? Още едно предупреждение ли?

— О, не — позасмя се Скълдъгъри. — Не, те не я взеха. Спях си, преди около десет-петнадесет години, и онези малки създания, подобни на гоблини, се промъкнаха и ми я задигнаха, направо от гръбначния стълб. Забелязах, че я няма, чак на следващата сутрин.

— И нищо не си усетил?

— Както казах, бях заспал. Медитиране, би го нарекла ти. Не виждам, не чувам и не усещам нищо, докато медитирам. Опитвала ли си?

— Не.

— Много е отпускащо. Мисля, че би ти харесало.

— Съжалявам, все още не мога да спра да мисля за това, че си изгубил главата си.

— Не съм я загубил — опита да се защити той. — Беше открадната.

Стефани вече се чувстваше укрепнала. Не можеше да повярва, че е припаднала. Припаднала! Колко бабешко. Тя вдигна поглед към Скълдъгъри.

— Доста необичаен живот си имал.

— Май че, да. Но още не е приключил. Така де, стриктно погледнато, е приключил, но…

— Не ти ли липсва нещо от него?

— От кое?

— От живота.

— В сравнение с това колко дълго съм бил така, както ме виждаш, истински жив бях само за миг. Не мога да си спомня достатъчно, какво е усещането за туптящо сърце в гърдите, та да ми липсва.

— Значи нищо не ти липсва?

— Е… мисля, че ми липсва косата. Иска ми се да е… там. И как ми стоеше, отгоре на главата. Да, май че ми липсва косата. — Той извади джобния си часовник, погледна го и вдигна рязко глава. — Еха, гледай кое време е станало. Трябва да вървя, Стефани.

— Къде? Къде да вървиш?

— Страхувам се, че имам доста неща за вършене. Първо трябва да разбера защо онзи приятен господин е бил изпратен тук и второ кой го е изпратил.

— Не можеш да ме оставиш сама! — Възпротиви се тя, докато вървеше след него към фоайето.

— Да! Мога! Ще си в пълна безопасност.

— Входната врата е откъртена!

— Е, да. Ще си в пълна безопасност, стига да не влязат през входната врата.

Той си облече палтото, но тя грабна шапката му.

— Нима взимаш шапката ми за заложник? — попита той със съмнение в гласа.

— Или оставаш тук, за да ме пазиш, или ме взимаш със себе си.

Скълдъгъри замръзна на място.

— Това — отрони накрая, — не би било особено безопасно за теб.

— Нито пък това, да остана тук сама.

— Но тук можеш да се скриеш. — Той обхвана стаята с жест на ръката. — Толкова много скришни места. Сигурен съм, че тук е пълно с хубави, здрави гардероби, които ще те поберат. Може да скриеш и под някое легло. Ще се изненадаш колко много хора не проверяват под леглата в днешно време.

— Господин Плезънт…

— Моля те, наричай ме Скълдъгъри.

— Скълдъгъри, тази вечер ти спаси живота ми. На вятъра ли ще хвърлиш цялото това усилие като ме оставиш тук, за да мине още някой и да ме убие?

— Много пораженчески мислиш, да знаеш. Познавах веднъж един приятел, малко по-голям от теб. Той искаше да ми е спътник в приключенията, искаше да разрешава загадки, за които ти е бедна фантазията. Все питаше, все ме подкачаше по въпроса. Накрая, след много време, се доказа и станахме партньори.

— И имахте ли много вълнуващи приключения?

— Аз, да. Той, не. Умря по време на първия ни случай. Ужасна смърт. И нелицеприятна. Много писъци и пламъци.

— Е, аз не смятам да умирам скоро, а и имам нещо, което той не е имал.

— И то е…?

— Шапката ти. Вземи ме със себе си или ще я настъпя.

Скълдъгъри й хвърли голям, празен поглед. След това протегна ръка за шапката си.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил.