Скълдъгъри Плезънт

5. Среща с Чайна Сороуз2

Колата на Скълдъгъри Плезънт беше „Бентли“, модел R-Type Continental от 1954-а година, от който били сглобени само 208 бройки и притежаваше шестцилиндров мотор, и двигател с вместимост четири и половина литра, и беше модернизирана с централно заключване, климатик, Джи Пи Ес, и още куп други модерни удобства. Това, накратко, беше отговорът на Скълдъгъри, когато Стефани го попита за колата. Тя реши, че само — „Бентли е“, би й било предостатъчно.

Те напуснаха имота на Гордън по страничен път в задния край на имението, за да избегнат наводнените участъци. Стефани въобще не знаеше за съществуването му, докато не излязоха на него. Скълдъгъри й каза, че тъй като е бил редовен посетител на чичо й, знае всички пътечки и тайни местенца в околността. Те минаха покрай знак, сочещ към родното й градче и за миг й хрумна да помоли Скълдъгъри да я остави у дома, но бързо прогони тази мисъл. Ако се върнеше у дома, щеше да обърне гръб на всичко, което бе видяла току-що. Трябваше да знае повече! Трябваше да види повече!

— Къде отиваме? — попита тя, докато се движеха.

— В града. Имам среща със стар приятел. Тя може да ни помогне да си обясним станалото.

— Защо дойде?

— Моля?

— Тази вечер? Не че не съм благодарна, но как така се оказа наблизо точно тогава?

— А — кимна детективът. — Да, виждам как би могъл да възникне подобен въпрос.

— Е, ще му отговориш ли?

— По-скоро не.

— Защо не?

Той й хвърли поглед или поне позавъртя глава в нейна посока.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Ти си напълно нормална млада госпожица и след тази вечер ще се върнеш към напълно нормалния си живот. Няма да е добре да се замесваш в това.

— Но аз съм замесена вече!

— Но можем да ограничим участието ти.

— Но аз не искам да ограничавам участието си!

— Но така е най-добре за теб.

— Но аз не го искам!

— Но би могло…

— Не започвай пак изречение с „но“!

— Да. Извинявай.

— Не можеш да очакваш да забравя всичко това. Видях магия и огън, и теб, и научих за войни, за които не ни разказват в училище. Видях свят, който не знаех, че съществува.

— Не искаш ли да се върнеш в нормалния свят? Там с по-безопасно.

— Не принадлежа там.

Скълдъгъри обърна целия си череп към нея и го наклони.

— Странно. Когато срещнах чичо ти за пръв път и той ми каза същото.

— Нещата, за които пишеше — започна Стефани, сещайки се едва сега за това, — те истински ли са?

— Книгите му? Не, нито една.

— О…

— По-скоро са вдъхновени от истински истории. Променяше ги точно толкова, колкото да не обиди някого и да не бъде преследван и убит. Чичо ти беше много добър човек, наистина. Разрешихме много загадки заедно.

— Наистина?

— О, да, трябва да се гордееш, че си имала чичо като него. Разбира се, замесваше ме постоянно в побоища, защото където и да го водех, не спираше да тормози и разпитва хората, но… Добри времена. Добри времена.

В един момент светлините на града изплуваха пред тях. Скоро мракът, през който се движеше колата, бе заменен от оранжева мъглица, която се отразяваше от влажния път. Градът беше тих и замрял, улиците — почти празни. Влязоха в малък открит паркинг и Скълдъгъри спря колата.

— Добре тогава, ти чакай тук.

— Добре.

Той излезе, а Стефани изчака точно две секунди, преди да го последва — не бе дошла с него, само за да седи на тъч линията. Искаше да види какви други изненади я чакат в света.

— Стефани, защо имам чувството, че не уважаваш напълно авторитета ми?

— Ами, не.

— Разбирам. Хубаво…

Той си сложи шапката, извади шала си и го уви около челюстта си, но остави перуката и тъмните си очила. Натисна копче на ключодържателя, колата изписука и се заключи.

— Само това ли е?

— Моля?

— Не се ли страхуваш, че някой може да я открадне? Не сме точно в най-цивилизованите квартали.

— Има си аларма.

— А някакво заклинание, или нещо такова, няма ли да направиш? За да са в безопасност?

— Не. Алармата е доста добра.

Той закрачи и тя забърза след него.

— Правиш ли въобще заклинания?

— Понякога. Гледам да не разчитам много-много на магия в днешно време, опитвам да се справям с това тук. — Той почука слепоочието си.

— Това тук е пълно с въздух.

— Е, да — каза той подразнен, — но знаеш какво имам предвид.

— Какво още можеш да правиш?

— Моля?

— Какви магии? Покажи ми.

Ако Скълдъгъри имаше вежди, сега по всяка вероятност и двете щяха да стърчат.

— Какво, жив скелет не ти стига? Искаш още?

— Да — отвърна Стефани. — Дай ми един урок за начинаещи.

Той сви рамене.

— Е, предполагам не би навредило. Има два вида магове, или заклинатели — Адепти и Елементали. Адептите са по-агресивни; техниките им са по-пряко ефективни в случай на битка. Елементалите пък, какъвто съм аз, избират по-спокойния път и се опитват да усъвършенстват властта си над стихиите.

— Власт над стихиите?

— Може би малко преувеличих. Не властваме над тях, манипулираме ги. Влияем им.

— Какви стихии например? Земя, въздух…

— Огън и вода, да.

— Покажи ми тогава.

Главата на Скълдъгъри клюмна леко надясно и Стефани чу усмивката в гласа му.

— Речено-сторено.

Той изпъна ръка пред нея и отвори длан. Тя се смръщи, усещайки лек хлад, и след това усети капка вода, която се стичаше по лицето й. След още миг косата й беше вир-вода, сякаш току-що се бе гмуркала.

— Как направи това? — Тя затръска глава и блестящи капчици се разлетяха около нея.

— Ти ми кажи!

— Не зная. Направи нещо, за да увеличиш влажността на въздуха?

Той я погледна изотгоре.

— Много добре. Първият елемент — вода. Не можем да разделим Червено море или нещо подобно, но можем да командваме водата в известна степен.

— Покажи ми пак огън! — нетърпеливо каза Стефани.

Скълдъгъри щракна с пръсти, облечени в ръкавици и от тях изскочиха искри, той сви юмрук и искрите се сляха в пламък, който понесе в шепата си. Пламъкът стана по-ярък и Стефани усети как косата й изсъхва.

— Уау!

— Наистина — отвърна Скълдъгъри и с рязко движение запокити огненото кълбо в небето. Там то изгоря и се разпръсна.

— Ами земята?

Скълдъгъри поклати глава.

— Не искаш да видиш това и дано никога не ти се налага да го виждаш. Земната стихия е чисто отбранителна и се използва само в краен случай.

— И кое е най-мощното? Огъня?

— То е най-лъскавото, то обира всички възклицания, но ще се изненадаш на какви ефекти е способен съвсем малко въздух, ако го изместиш правилно. Изместеният въздух не просто изчезва, той трябва да отиде някъде.

— Може ли да видя?

Стигнаха до края на паркинга и подминаха ниската стена, която го обграждаше. Скълдъгъри сви пръсти и внезапно ги изпъна, като насочи рязко длан срещу стената. Въздухът се нагъна и тухлите изригнаха навън. Стефани зяпна дупката в стената.

— Ето това — успя да продума накрая, — е толкова яко!

Продължиха по пътя си, а Стефани поглеждаше от време на време към стената.

— Ами Адептите? Те какво умеят?

— Познавах един, преди години, който можеше да чете мисли. Веднъж срещнах една жена, тя пък се превръщаше в който си пожелае, право пред очите ми.

— И кой е по-силен? Елементал или Адепт?

— Зависи от мага. Адептът може да има толкова много номера, с които да те изненада, че като нищо ще се окаже по-силен и от най-могъщия Елементал. Случвало се е.

— Онзи заклинател, най-лошият от всички, Адепт ли е бил?

— Всъщност, не. Меволент беше Елементал. Рядко се срещат Елементали, отклонили се толкова по пътищата на мрака, но и това се случва.

Стефани умираше от нетърпение да зададе един въпрос, само че не искаше да изглежда твърде припряна. Колкото можеше по-непосредствено, втъкнала палци в гайките на дънките си, тя попита Скълдъгъри, все едно мисълта току-що й бе дошла в главата:

— Как разбира човек, че може да прави магии? Всеки ли го може?

— Не всеки. Малцина, всъщност. Те обикновено се намират и се събират заедно, така че се образуват малки и сплотени общности в различни части на света. Само в Ирландия и Великобритания има осемнадесет квартала, населени само с магове.

— Може ли да си такъв, без да го знаеш?

— О, да. Някои хора преминават през живота си изтормозени от скучното си ежедневие, без да съзнаят, че на една ръка разстояние се намира цял свят на чудеса. И след това умират, никога не разбрали какво са могли да бъдат.

— Това е много тъжно.

— Всъщност е доста забавно.

— Не, не е! Тъжно е. Как би се чувствал ти, ако никога не бе открил на какво си способен?

— Щях да си живея в блажено неведение. — Скълдъгъри спря до нея. — Стигнахме.

Бяха пред входа на разпадаща се жилищна сграда, чиито стени бяха надраскани с графити, а прозорците й напукани и мръсни. Стефани последва детектива нагоре по каменните стъпала отпред и двамата се озоваха във фоайето, пред хлътнало стълбище, което също изкачиха.

Първият етаж глъхнеше и миришеше на мухъл. На втория, иглички светлина пробождаха цепнатините между една врата и рамката й, докато останалата част от коридора тънеше в мрак. В един от апартаментите жужеше телевизор.

На третия етаж Стефани разбра, че са пристигнали. Той бе чист, не миришеше и имаше осветление, все едно бяха в съвсем различна сграда. Последва Скълдъгъри до средата на коридора и видя, че нито една от вратите няма номер. Над вратата, на която Скълдъгъри почука, пишеше „Библиотека“.

Докато чакаха, Скълдъгъри я предупреди:

— Още нещо. Колкото и да ти се иска, не й казвай името си.

Вратата се отвори преди Стефани да успее да зададе още някой въпрос и иззад нея в тях се втренчи слабоват младеж с големи кръгли очила, крив нос и оредяваща четинеста коса. Носеше кариран костюм и къса вратовръзка. Погледът му подскочи от Стефани към Скълдъгъри, той кимна и отвори вратата широко, за да минат.

Сега Стефани разбра защо вратите нямаха номера — всички водеха към същата стая. Стените на различните апартаменти бяха избити, за да може пространството да побере огромните количества книги по рафтовете. Купчини връз купчини книги, натрупани в същински лабиринт от рафтове, който се извиваше от единия до другия край на сградата. Докато вървяха след очилатия мъж през лабиринта, момичето видя други хора, вглъбени в четене, хора полускрити в сенките; хора, които не изглеждаха съвсем нормално…

В средата на библиотеката имаше открито пространство, като сечище насред гора, и там пред Стефани стоеше най-красивата жена, която някога бе виждала. Косата й чернееше като гарваново крило, а очите й бяха сини и ледено бледи. Чертите й бяха толкова нежни, че ако се усмихнеше, можеха да се счупят, а след това тя се усмихна и Стефани почувства такава топлота, че за миг я обзе желанието да остане до тази дама завинаги.

— Спри! — каза Скълдъгъри.

Дамата премести очи към него и усмивката й стана игрива. Стефани зяпаше, запленена. Усещаше тялото си толкова тежко и тромаво; всичко, което искаше да прави през живота си, бе да стои там, на това място, и да се наслаждава на тази истинска, чиста прелест.

— Спри! — повтори Скълдъгъри и дамата се засмя, сви рамене и отново погледна към Стефани.

— Извинявай — каза тя и момичето усети как от ума й се вдига мъгла. Замая се и се олюля, но Скълдъгъри я хвана през кръста. — Моля, да ме извиниш — рече жената с лек поклон. — Понякога забравям, какъв ефект имам върху хората. Първи впечатления и прочее.

— Струва ми се, че винаги, когато срещнеш някого за първи път, забравяш тази малка подробност.

— Забравана съм си, какво да направя?

Скълдъгъри изсумтя и се обърна към Стефани.

— Не се смущавай. Всеки се влюбва в Чайна, когато се запознае с нея. Повярвай ми, ефектът отслабва колкото повече я опознава човек.

— Отслабва — рече жената на име Чайна, — но никога не изчезва напълно, нали, Скълдъгъри?

Детективът свали шапката си и отвърна на погледа на Чайна, но не отговори. Чайна се усмихна на Стефани и й подаде визитка, бяла като черупка на яйце, с един-единствен телефонен номер, гравиран деликатно върху картона.

— Звънни ми всеки път, когато попаднеш на книга или предмет, който мислиш, че може да ме заинтересува. Скълдъгъри го правеше едно време. Сега вече не. Твърде много вода изтече, както казва поговорката. Уф, къде са ми обноските? Името ми, мила моя, е Чайна Сороуз. А ти си…?

Стефани тъкмо щеше да каже името си на Чайна, когато Скълдъгъри рязко завъртя глава към нея и тя се сети за съвета му. Намръщи се. Поривът да си каже всичко, бе почти непреодолим.

— Не ти трябва името й — рече Скълдъгъри. — Стига ти да знаеш, че тя видя как някой влиза с взлом в дома на Гордън Еджли. Мъжът търсеше нещо. Какво толкова би имал Гордън, което някой така да иска?

— Не знаеш ли кой е бил този някой?

— Никой! Не търся него, а господаря му.

— И кой мислиш, че е господарят му?

Скълдъгъри не отвърна. Чайна се изсмя.

— Пак ли Серпин? Скъпи, мислиш, че Серпин е отговорен за всяко едно престъпление, на което попаднеш.

— Това е, защото наистина е така.

— И защо дойде при мен?

— Дочуваш това-онова.

— Така ли?

— Хората ти казват разни неща.

— Умея да предразполагам, вярно е.

— Чудех се, дали си чувала нещо — слухове, шепот, каквото и да е.

— Нищо, което да ви е от помощ.

— Но нещо си чувала?

— Чувала съм небивалици. Чувала съм неща, които не заслужават да се нарекат дори слухове. Че Серпин разпитвал насам-натам за Скиптъра на Древните.

— Какво е разпитвал?

— По-точно, търси го.

— Какво искаш да кажеш? Скиптъра е измислица.

— Както казах, небивалици.

Скълдъгъри притихна за секунда, като че оставяше информацията на съхранение в главата си, за да я прегледа по-късно. Когато отново продума, попита:

— И какво точно би имал Гордън, което някой би искал?

— Сигурно много неща — рече Чайна. — Скъпият Гордън беше като мен: колекционер. Но не мисля, че това е въпросът, който трябва да си задаваш.

Скълдъгъри се замисли.

— Аха…

Вниманието на Стефани прескачаше между двамата.

— Какво? Какво?

— Въпросът — започна Скълдъгъри, — не е какво има Гордън, което някой би искал да открадне, а какво е имал, което са могли да откраднат чак след смъртта му.

— Че има ли разлика?

Чайна отговори:

— Има предмети, които не могат да станат нечия собственост, просто ако бъдат откраднати. В такива случаи предишният собственик трябва да е мъртъв, за да може крадецът да се възползва от предмета.

— Ако чуеш нещо полезно, ще ме уведомиш ли? — попита Скълдъгъри.

— И какво ще получа в замяна? — отново се усмихна игриво Чайна.

— Благодарността ми.

— Изкушаващо предложение. Наистина изкушаващо.

— Какво ще кажеш за това тогава? Направи го като услуга на приятел.

— Приятел? След всичките тези години и всичко, което се случи, нима отново си ми приятел?

— Говорех за Гордън.

Чайна отново се изсмя и Стефани последва детектива обратно там, откъдето бяха дошли.

Когато излязоха на улицата, момичето проговори:

— Значи това беше Чайна Сороуз?

— Да, това беше тя. Жена, на която не може да се вярва.

— Но с красиво име.

— Както казах, имената са власт. Всеки има три имена. Това, с което си роден, това, което другите ти дават, и това, което сам си даваш. Всеки, абсолютно всеки, е роден с име. Ти също. Знаеш ли това име?

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Знаеш ли кое е името ти?

— Да. Стефани Еджли.

— Не.

— Не?

— Това е името, което са ти дали другите. Ако маг с каквито и да било познания искаше, той би могъл да използва това име, за да добие власт над теб, някаква слаба форма на контрол — да те кара да се изправиш, да сядаш, да говориш, такива неща.

— Като куче.

— Предполагам.

— Оприличаваш ме на куче?

— Не! Е, да.

— О, мерси много!

— Но имаш и друго име, истинско, името на същността ти. То е само твое.

— Какво е?

— Не зная. Ти също не го знаеш, не и съзнателно. Това име ти дава сила, но би дало на другите пълна власт на теб. Ако някой го знаеше, в негови ръце биха били верността ти, любовта ти, всичко. Свободната ти воля ще престане да съществува. Затова пазим истинските си имена скрити.

— И какво представлява третото име?

— Това, което сам си избираш. Не може да се използва срещу теб, не може да се използва, за да ти влияе и е първата ти защита срещу магьоснически нападения. Името, което избираш, запечатва това, което си получил, и го пази. Затова е много важно, какво точно ще е.

— Значи Скълдъгъри е името, което си си избрал?

— Да.

— Ами аз? Не трябва ли и аз да си имам?

Той се поколеба само за миг.

— Ако ще ме придружаваш в това, тогава да — вероятно би трябвало.

— А ще те придружавам ли?

— Зависи. Имаш ли нужда от разрешението на родителите си?

Родителите на Стефани искаха тя сама да открие житейския си път. Бяха го казвали безброй пъти. Е, те разбира се имаха предвид предмети в училище и кандидатстване в колежи, и възможности за работа. По всяка вероятност нямаха наум живи скелети и светът на магията, съществуващ редом до обичайния. Ако знаеха, съветите им сигурно щяха да са много различни.

Стефани сви рамене.

— Ами, по-скоро не.

— Е, това ми е достатъчно.

Стигнаха до колата и влязоха. Когато потеглиха по улицата, момичето го погледна.

— Та, кой е този Серпин, за когото говорехте?

— Нефариан Серпин е един от лошите. Сега, когато Меволент го няма вече, предполагам, че той е Лошият.

— Какво му е Лошото?

Няколко секунди се чуваше само пърпоренето на двигателя.

— Серпин е Адепт. Той беше най-доверения човек на Меволент. Нали чу какво каза Чайна, че тя е колекционер, че и Гордън е бил такъв? Е, същото важи и за Серпин. Колекционира магия. Измъчвал е, осакатявал е и е убивал, за да се добере до тайните на други. Извършил е неописуеми зверства, за да открие потайни ритуали в търсене на Ритуала, който той и религиозни фанатици като него търсят поколения наред. Отдавна, когато войната избухна, той имаше едно… оръжие. Сега е пълен с изненади, но продължава да го използва, защото честно казано защита срещу него няма.

— Какво е оръжието?

— Накратко, агонизираща смърт.

— Агонизираща смърт… просто ей така? Не я ли изстрелва от пистолет или нещо такова?

— Просто трябва да насочи червената си дясна ръка към теб и… както казах — агонизираща смърт. Некромантски похват.

— Некромантски?

— Магия на смъртта, особено опасна дисциплина на Адептите. Не знам как я е научил, но е успял.

— И какво общо има този Скиптър с всичко това?

— Нищо. Няма нищо общо с нищо от това.

— А какво представлява?

— Оръжие с всеразрушителна сила. Или би било, ако съществуваше. Представлява жезъл, на дължина колкото бедрото ти… Всъщност, мисля, че го имам нарисуван…

Отби и излезе да порови в багажника. Стефани никога не бе ходила в тази част на града. Улиците бяха празни и смълчани. Мостът над канала се виждаше в далечината. След малко Скълдъгъри се върна зад волана, те отново потеглиха, а в скута на Стефани се оказа книга с кожена подвързия.

— Какво е това? — попита тя, след като отвори закопчалката й и я попрелисти.

— Най-популярните митове и легенди на маговете. Току-що подмина частта със Скиптъра.

Тя се върна назад и видя на лявата страница илюстрация на ококорен мъж, посягащ към златен жезъл, на чийто връх бе забит черен кристал. Скиптъра сияеше и мъжът бе заслонил очи. На дясната страница мъжът вече държеше Скиптъра, обграден с превити от страх фигури и обърнал глава настрани.

— Кой е този?

— Древен. Според легендите, те били първите магове, първите овладели магията и стихиите. Живеели встрани от света на смъртните, той не ги интересувал. Имали си собствени порядки, обичаи и богове. В крайна сметка решили, че искат да имат и собствени съдби и въстанали срещу боговете си, едни гадове, наречени Безликите, водили битки с тях на земята, в небето и в океаните. Безликите, понеже били безсмъртни, печелели винаги, докато Древните не успели да създадат оръжие, достатъчно могъщо, за да ги отблъсне — именно Скиптъра.

— Май много добре я знаеш, тази история.

— Приказките около лагерния огън може да ти се струват странни сега, но преди киното имахме само тях. Безликите били прокудени обратно, откъдето били дошли.

— Значи това става на тази картинка? Той убива боговете си?

— М-м, да. Енергията на Скиптъра идвала от желанието на Древните да са свободни — най-могъщата сила, с която разполагали.

— Значи Скиптъра освобождава?

— В началото. Когато Древните останали без заповедите на Безликите, започнали да воюват помежду си, обърнали Скиптъра едни срещу други и го подхранвали с омраза.

Лъчите на уличните лампи играеха по черепа на Скълдъгъри, докато пътят ритмично редуваше светлина със сянка. Костта проблясваше хипнотично.

— Последният Древен — продължи той, — който успял да прогони боговете си, а след това да убие всичките си приятели и собственото си семейство, осъзнал какво е сторил и запратил Скиптъра дълбоко в недрата на земята, където оръжието било погълнато.

— Какво направил после?

— Сигурно отишъл да подремне. Не знам, това е легенда. Алегория. Не се е случило наистина.

— Защо тогава Серпин си мисли обратното?

— Това вече е озадачаващо. Като господаря си той вярва в някои от по-мрачните ни митове, в по-страховитите ни легенди. Той вярва, че светът е бил по-добро място, когато са го управлявали Безликите. Те не са одобрявали съвсем съществуването на хората и са искали да бъдат богопочитани.

— Ритуалът, който той търси, ще ги върне обратно в света?

— Точно за това е, да.

— Значи може би смята, че Скиптъра, който ги е прогонил, сега може някак си да ги извика обратно?

— Хората вярват в какво ли не, когато опре до религията им.

— Ти вярваш ли в нещо от това? Древните, Безликите?

— Вярвам в себе си, Стефани, и това ми стига засега.

— Може ли този Скиптър наистина да съществува?

— Много малко е вероятно.

— И какво общо има това с чичо ми?

— Не знам — призна Скълдъгъри. — Затова му се казва загадка.

Светлина изпълни колата и внезапно светът се изкриви, в него нахлуха ужасяващ трясък и писъкът на метал върху метал. Предпазният колан спря Стефани, но главата й срещна предното стъкло. Улицата отвън бясно се наклони и момичето осъзна, че колата се преобръща. Чу Скълдъгъри да изругава до нея и за миг изпадна в безтегловност, след това бентлито се стовари на земята и ударът я прикова към таблото. Когато спря, то отново бе с тавана нагоре. Стефани гледаше към коленете си с широко отворени очи, но мозъкът й бе твърде зашеметен за мисли. Вдигни поглед, чу се гласец в главата й. Вдигни поглед и виж какво става! Бентлито не помръдваше, двигателят му бе замлъкнал, но отнякъде се чуваше друг. Врата на друга кола се отвори и затвори. Вдигни поглед! Стъпки, тичащи. Вдигни поглед сега! Скълдъгъри седеше неподвижен до нея. Вдигни поглед, някой идва за теб! Вдигни поглед СЕГА!

Прозорецът до нея експлодира за втори път тази нощ и мъжът от къщата я сграбчи, заиздърпва я от колата.