Скълдъгъри Плезънт

3. Едно момиче, сам-само

Същия следобед Стефани и майка й се качиха в колата и изминаха за петнайсет минути разстоянието от Хагард до имението на Гордън. Майка й отвори вратата и отстъпи назад.

— Първо собственикът — подкани я тя с лека усмивка и поклон. Стефани още не можеше да мисли за къщата, като за своя собственост — идеята й се струваше твърде мащабна, твърде глупава. На хартия родителите й бяха попечители, докато навърши осемнайсет, но как би могла да притежава къща? Колко други дванайсетгодишни хлапета притежаваха къщи?

Не, идеята беше твърде глупава. Твърде фантасмагорична. Луда! Именно каквато Гордън би намерил за напълно смислена.

Те тръгнаха през къщата — голяма и тиха, и празна. Сега всичко се струваше на Стефани някак ново и тя откри, че реагира различно на мебелите, килимите и картините. Как й изглеждаше това? А онзи цвят или онази тъкан? Не можеше да му се отрече на Гордън — имаше набито око. Майката на Стефани сподели, че би променила твърде малко неща при нужда. Някои от картините й действали малко стряскащо, призна тя, но като цяло обзавеждането било елегантно и непретенциозно, същевременно излъчващо изисканост, точно като за подобна къща.

Майка й добави, че още не са решили какво да правят с имението. Решението бе оставено на Стефани, но родителите й все още трябваше да измислят, как да постъпят с вилата. Три къщи за едно семейство им се струваха малко множко. Баща й бе предложил да продадат вилата, но майка й се възпротиви на идеята да се откажат от идиличното местенце.

Бяха започнали да обсъждат и образованието на Стефани и тя знаеше, че този разговор далеч не бе приключил. В мига, когато напуснаха офиса на г-н Феджуик, те я предупредиха да не си позволява това да й замае главата. Скорошните събития, казаха й те, не трябва да я карат да забравя за ученето и плановете за университет. Трябваше да е независима, да се справя сама.

Стефани ги остави да си говорят, кимаше от време на време и смънкваше някакво съгласие, когато бе нужно. Не й се занимаваше да им обяснява, че да, университетът и независимостта в света й бяха необходими, защото знаеше, че ако не ги постигне, никога няма да се измъкне от Хагард. Нямаше да захвърли бъдещето си на вятъра, само защото е наследила малко пари.

Толкова дълго обикаляха долния етаж, че се върнаха до входните стълби чак в пет следобед. Приключили с огледа за деня, те заключиха и се върнаха в колата, тъкмо навреме, за да видят как по предното стъкло плискат първите дъждовни капки.

Колата взе да кашля, когато майката на Стефани я запали, изстена и после замлъкна. Двете със Стефани се спогледаха.

— Оп-па!

Излязоха и отвориха капака.

— Е, поне двигателят си е още на мястото — констатира майката на Стефани.

— Имаш ли си въобще някаква представа от двигатели? — попита я Стефани.

— За тази цел си имам съпруг. Двигатели и лавици, за тях е бил изобретен мъжът. — Стефани си отбеляза наум да научи нещо повече за двигателите, преди да навърши осемнайсет. Лавиците, на този етап, не я вълнуваха особено.

Майка й намери мобилния си телефон в чантата си и се обади на баща й, но той беше твърде зает с някакъв строеж и нямаше как да се добере до тях, преди свечеряване. Върнаха се в къщата и се обадиха на механик, след това прекараха около четиридесет и пет минути в чакане.

Небето навъсено сивееше, а дъждът вече се лееше обилно, когато камионът най-сетне сви край ъгъла. Докато той разплискваше локвите по пътя си към тях, майката на Стефани вдигна якето над главата си и се затича към него. Едно голямо кучище седеше на мястото до шофьора и наблюдаваше, докато механикът оглеждаше колата. След няколко минути майка й се върна на бегом, цялата подгизнала.

— Не може да я поправи на място. — Тя изстиска на верандата водата от якето си. — Ще я закара на буксир до гаража. Нямало да му отнеме твърде много време да я оправи.

— Ще има ли място и за двете ни в камиона?

— Може да седнеш на коляното ми.

— Мамо!

— Или аз на твоето, както и да е.

— Може ли да остана тук?

Майка й повдигна вежда.

— Сама?

— Моля те! Каза, че няма да отнеме твърде много време, а и искам да поогледам още малко, самичка.

— Не зная, Стеф…

— Моля те! И преди съм оставала сама. Няма нищо да счупя, обещавам.

Майка й се засмя.

— Добре, добре. Няма да се бавя повече от час, о кей! Най-много час и половина. — Майка й я млясна по бузата. — Обади ми се, ако ти трябва нещо.

Тя изтича отново навън и скочи в кабината, до кучето, което скоропостижно олигави лицето й. Колата й, дърпана от камионетката, постепенно се отдалечи и изчезна от поглед.

Вече самичка, Стефани пообиколи още малко. Качи се по стълбите и намери кабинета на Гордън.

Издателят му, Шеймъс Т. Стийп от издателство „Арк Лайт“, им бе звъннал по-рано през деня, за да изкаже съболезнованията си и да се поинтересува, доколко е оформен последния гордънов ръкопис. Майка й бе отвърнала, че ще проверят, и ако е завършен, ще го изпратят до издателството. Г-н Стийп бе настоял ръкописа да бъде отпечатан, сигурен, че ще се превърне незабавно в бестселър и ще остане дълго време на върха. „Мъртвите автори се продават,“ бе отбелязал той, сякаш одобряваше умната търговска стратегия на Гордън.

Стефани отвори чекмеджето на бюрото и откри страниците на ръкописа, натрупани прилежно една върху друга. Внимателно ги извади и остави върху бюрото, като се стараеше да не изцапа хартията.

Първата страница съдържаше заглавието, изписано с удебелен шрифт:

Ръкописът не се различаваше от всички останали книги на Гордън — дебел и тежък. Тя бе изчела повечето от тях и встрани от някои прояви на претенциозност, много ги харесваше. Историите му без изключение разказваха за хора, които умееха невероятни и удивителни неща, и за странните събития, които водеха до неизменната им, необикновена и ужасяваща смърт. Бе забелязала, как в началото главният герой е представен като смел и благороден, а след това бива наказан жестоко, цялата му арогантност и сигурност се срутват, така че в края той е смирен и научава важен житейски урок. И после Гордън го убиваше, обикновено, по възможно най-недостойния начин. Стефани почти чуваше хапливия смях на чичо си, докато четеше тези части.

Тя взе най-горната страница и внимателно я постави с лицето надолу на бюрото. Зачете. Нямаше намерение да прекара дълго време така, но скоро поглъщаше всяка дума, без да обръща внимание на старата къща и на дъжда навън.

Мобилният й телефон иззвъня и тя подскочи. Бяха минали два часа. Вдигна телефона си.

— Здравей, миличка — чу се гласът на майка й, — всичко наред ли е?

— Да. Чета си.

— Не някоя от книгите на Гордън, нали? Стеф, той пише за ужасни чудовища и страхотии, и за лоши хора, които вършат още по-лоши неща. Ще сънуваш кошмари.

— Не, мамо, чета… чета речника.

Дори краткото мълчание от отсрещната страна звучеше скептично.

— Речникът? Наистина ли?

— Да — отвърна Стефани. Знаеше ли, че клокотевя е дума?

— По-странна си от баща си, знаеш ли?

— Подозирах нещо такова… поправиха ли колата?

— Не, затова ти звъня. Не могат да я накарат да запали, а пътят обратно до имението е наводнен. Ще взема такси, докъдето може да ме закара и ще видя дали оттам нататък мога да се придвижа пеша. Ще се забавя поне още два часа.

Стефани предвкуси възможността. От мъничка предпочиташе собствената си компания, пред тази на другите, а никога не бе прекарвала цяла нощ без родителите си наблизо. Вкусът на свободата затрептя на върха на езика й.

— Мамо, всичко е наред, не си прави труда! Тук съм си добре.

— Няма начин да те оставя сама в тази странна къща!

— Не е странна къща. На Гордън е и си е съвсем наред. Няма смисъл да се опитваш да се добереш дотук тази вечер. Дъждът е като камшик.

— Миличка, няма да ми отнеме много време.

— Ще ти отнеме векове. Къде се е наводнило?

— Около моста.

— Мостът? И ти искаш да вървиш от моста до тук?

— Ако ускоря ход…

— Мамо, не ставай глупава. Кажи на татко да те вземе.

— Миличка, сигурна ли си?

— Тук ми харесва, наистина. Става ли?

— Става — неохотно отвърна майка й. — Утре първата ми работа ще е да дойда, да те взема. Видях малко храна в долапите, ако си гладна, може да си направиш нещо.

— О кей. Ще се видим утре значи.

— Обади ни се, ако имаш нужда от нещо или просто искаш малко компания.

— Ще се обадя. Лека нощ, мамо.

— Обичам те!

— Знам.

Стефани затвори и се ухили. Върна телефона в якето си, качи крака на бюрото и като се отпусна назад в стола, отново зачете.

Когато вдигна поглед от страниците, с изненада установи, че е почти полунощ и дъждът е спрял. У дома отдавна да е вече в леглото. Примигна със зачервени очи, изправи се и слезе в кухнята. С благодарност установи, че въпреки парите, славата и екстравагантните си прищевки, по отношение на храната Гордън си беше най-обикновен човек. Хлябът бе мухлясал, а плодовете — презрели, но имаше бисквити, зърнени закуски, а срокът на годност на млякото в хладилника изтичаше след ден. Стефани си направи нещо за хапване и влезе в дневната, където тъкмо се настаняваше удобно пред включения телевизор, когато телефонът иззвъня.

Тя го погледна. Намираше се на масата, до лакътя и. Кой можеше да е? Всички, които знаеха, че Гордън е починал, не биха звънели на домашния му телефон, а не й се щеше тепърва да уведомява някого, който още не беше в течение. Може би бяха родителите й, но защо биха й звънели тук, а не на мобилния?

Като новия собственик на къщата тя чувстваше, че трябва да вдигне собствения си телефон. Стефани откачи слушалката и я постави на ухото си.

— Ало?

Мълчание.

— Ало? — повтори Стефани.

— Кой е? — чу се мъжки глас.

— Съжалявам — каза Стефани. — С кого искате да разговаряте?

— Кой е? — повтори гласът, този път раздразнено.

— Ако търсите господин Гордън Еджли, страхувам се, че е…

— Зная, че Еджли е мъртъв — сопна се мъжът. — Коя си ти? Как ти е името?

Стефани се поколеба.

— Защо ви трябва да знаете? — попита.

— Какво правиш в тази къща? Защо си в къщата му?

— Ако искате, звъннете утре…

— Не искам, ясно! Слушай, момиченце, ако объркаш плановете на господаря ми, той много ще се разсърди, а ти не искаш да го разсърдиш, разбра ли? Сега ми кажи коя си!

Стефани осъзна, че ръцете й треперят. Тя се насили да се успокои и бързо откри гняв, на мястото на боязливостта си.

— Името ми не е ваша работа! — рече тя. — Ако искате да говорите с някого, обадете се отново утре, в по-нормално време.

— Не искаш да ми отговориш, така ли? — изсъска мъжът.

— Лека нощ — твърдо отвърна Стефани.

— Не искаш да ми отговор…

Стефани обаче вече поставяше слушалката на вилката. Внезапно идеята да прекара сама цялата нощ не й се струваше толкова приятна. Хрумна й да се обади на родителите си и после се упрекна за детинщината си. Няма нужда да ги тревожа, помисли си тя. Няма нужда да ги тревожа за нещо толкова…

Някой потропа на входната врата.

— Отваряй! — чу се между ударите по вратата същият мъжки глас. Стефани се изправи на крака, втренчена към фоайето. Зад матираното стъкло на входната врата се различаваше тъмна фигура. — Отвори проклетата врата!

Стефани отстъпи към камината, а сърцето й заби мощно в гърдите й. Той знаеше, че тя е там, нямаше смисъл да се преструва, че не е, но може би ако останеше много, много тиха, мъжът можеше да се откаже и да си тръгне. Той изруга и тропането така се засили, че вратата се разклати на пантите си.

— Остави ме на мира! — извика Стефани.

— Отвори вратата!

— Няма! — Харесваше й да вика, това скриваше страха й. — Ще се обадя на полицията! Още сега!

Блъскането спря веднага и фигурата се отдръпна от вратата. Това ли беше? Бе ли успяла да го сплаши? Сети се за задния вход — дали е заключен? Разбира се… няма начин да не е. Но не беше напълно сигурна. Тя грабна един ръжен от камината и тъкмо посягаше към телефона, когато чу почукване на прозореца, досами нея.

Тя извика и отскочи назад. Отвъд дръпнатите завеси, нощта бе катранено черна. Нищо не виждаше.

— Самичка ли си вътре? — Сега гласът си играеше с нея, дразнеше я.

— Махай се! — извика тя и вдигна ръжена, за да може мъжът да го види. Той се изсмя.

— Какво ще правиш с това?

Ще ти отворя главата е него! — изкрещя Стефани под напора на страх и ярост. Отново го чу да се смее.

— Искам само да вляза. Отвори ми, момиченце! Нека да вляза.

— Полицията идва.

— Ти си лъжкиня.

Тя не виждаше нищо зад стъклото на прозореца, а той виждаше всичко. Отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Не го прави! — предупреди я гласът.

— Обаждам се на полицията.

— Пътищата са затворени, момиченце. Ако ги извикаш, ще съборя вратата и ще те убия, преди да са стигнали.

Страхът се превърна в ужас и Стефани се вцепени. Щеше да се разплаче, усещаше как сълзите се наливат в очите й. Не бе плакала от години.

— Какво искаш? — попита тя мрака. — Защо искаш да влезеш?

— Това няма нищо общо с мен, момиченце. Изпратен съм да взема нещо. Пусни ме! Ще огледам, ще взема, каквото търся и ще си тръгна. Няма да нараня нито едно хубаво косъмче от хубавата ти главица, обещавам. Сега само отвори тази врата на секундата.

Стефани стисна ръжена с две ръце и тръсна глава. Вече плачеше.

— Не!

Изкрещя, когато през прозореца мина юмрук и посипа килима с парчета строшено стъкло. Стефани се запрепъва назад, а мъжът се покачи на перваза, навъсен срещу нея, с пламнали очи, без да се впечатлява от одраскалите го ръбове на стъклото. В мига, когато той стъпи на пода в къщата, Стефани вече търчеше извън стаята. Стигна до входната врата и започна да се суети с бравата.

Силни ръце я сграбчиха изотзад. Тя отново изпищя, когато я повдигнаха. Тя ритна силно назад, забивайки пета в пищяла на мъжа. Той изпъшка и я пусна, и Стефани се извъртя в опит да го халоса с ръжена, само че той го хвана и издърпа от ръцете й. Едната му ръка я стисна за гърлото. Похитителят я върна насила в дневната.

Хвърли я в едно кресло и се надвеси над нея. Независимо колко опитваше, не можеше да се освободи от хватката му.

— И така. — Устата му се разкриви в подигравателна гримаса. — Защо просто не ми дадеш ключа, момиченце?

В този миг предната врата излетя от пантите си и Скълдъгъри Плезънт влетя в къщата.

Мъжът изруга, пусна Стефани и замахна с ръжена, но Скълдъгъри се насочи право към него и го удари с такава сила, че на Стефани й се стори достатъчна, за да откъсне главата на похитителя. Той падна на земята и се претърколи назад, но бързо се изправи на крака, точно навреме за втората атака на Скълдъгъри.

Мъжът се изстреля към него. Двамата се сблъскаха и изхвърчаха назад, прекатурвайки дивана. Шапката на Скълдъгъри падна и Стефани видя нещо бяло да проблясва над шала му.

Изправиха се и се заборичкаха, мъжът нанесе удар, от който очилата на Скълдъгъри изхвърчаха в другия край на стаята. Скълдъгъри отвърна като се гмурна ниско, сграбчи мъжа през кръста и подложи таза си. Противникът му бе захвърлен тежко на пода.

Той изруга отново, сети се за Стефани и се спусна към нея. Тя изскочи от креслото, но преди онзи да успее да я докопа, Скълдъгъри го препъна. Мъжът тресна брадичка в една масичка за кафе и зави от болка.

— Мислиш си, че можеш да ме спреш ли? — закрещя той, докато се опитваше да стане. Коленете му се огъваха. — Знаеш ли кой съм аз?

— Де да те знам — отвърна Скълдъгъри.

Мъжът изплю кръв и се ухили предизвикателно.

— Е, аз обаче знам всичко за теб. Господарят ми разказа всичко за теб, детективе, и ще трябва да сториш много повече, за да ме спреш.

Скълдъгъри сви рамене и Стефани с изумление видя как в ръката му се оплете огнено кълбо. Той го хвърли и мъжът бе обвит в пламъци. Вместо да закрещи обаче, похитителят отметна глава и се разсмя гръмогласно. Гореше, но изглеждаше непокътнат.

— Още! Искам още!

— Щом настояваш.

Скълдъгъри извади старомоден револвер от палтото си и стреля. Куршумът уцели мъжа в рамото и той изкрещя, опита се да побегне и се спъна. Затича се към вратата, като току се хвърляше встрани и залягаше, за да не бъде улучен отново, а пламъците дотолкова му пречеха да вижда, че в първия си опит да излезе се блъсна в стената.

След това вече го нямаше.

Стефани зяпаше вратата, опитвайки се да си обясни невъзможното.

— Е, — каза Скълдъгъри — човек не вижда това всеки ден.

Тя се обърна. Заедно с шапката и косата му бе паднала. В объркването си тя бе видяла само теме, бяло като тебешир, и сега очакваше да види плешив албинос или нещо такова. Уви. Без очила и с шал, провиснал надолу, тя нямаше как да избяга от факта, че той нямаше плът, нямаше кожа, нямаше очи и нямаше лице.

Главата му представляваше череп.