Скълдъгъри Плезънт

17. Една наистина впечатляваща спасителна акция

Спасителният екип стоеше на тротоара до стената, оградила земите на Серпин. Бе почти три пъти по-висока от Стефани. Отвъд нея имаше гора, а зад гората — замъкът.

Стефани осъзна, че ако не си върнат Скълдъгъри, всичко е загубено. Серпин ще вземе Скиптъра и ще върне Безликите. Съдбата на целия свят се крепеше на раменете на един скелет и на петимата, изпратени да го спасят.

— Ами ако се изправим срещу самия Серпин? — попита Стефани, неспособна да скрие страха в гласа си. Трябваше да е силна. Не можеше да ги остави да видят у нея само дванадесетгодишното момиченце. — Ами ако не можем да се промъкнем, без да ни видят? Имаме ли план, ако трябва да се бием?

— Ами… — Гастли помисли няколко секунди. — Не.

— Аз мисля да го порежа с меча си — обади се Танит с оптимизъм.

— Добре. Чудесно. Ами пазачите? Дали ще ни очакват?

— Серпин е свикнал да мисли, че Старейшините винаги се бавят с решенията си — каза Танит. — Така че, не би очаквал нещо толкова прибързано и необмислено, като това сега.

Гастли кимна.

— Това ще го научи да не подценява глупавите хора.

— Добре тогава — съгласи се Стефани. — Просто исках да съм сигурна, че сме помислили за всичко. Да тръгваме!

Без да продумат Секачите се затичаха и скочиха, свили крака под себе си, профучаха над стената и изчезнаха зад нея.

— Надувковци — измърмори Гастли, прибра ръце до тялото си и насочи длани надолу. Мощен порив на вятъра го подхвана и го запрати към стената. Той се хвана за ръба и се издърпа. Танит се обърна към Стефани.

— Да ти помогна ли?

— Ако нямаш нищо против.

Танит клекна, сплете пръсти и Стефани втъкна крак между ръцете й. На три Стефани се изстреля нагоре. Танит беше много по-силна, отколкото изглеждаше — Стефани почти безпроблемно стигна до върха на стената. Гастли я поде от там и я вдигна до себе си. След това скочи от другата страна и зачака. Стефани увисна на ръце и се пусна. Обувките й стъпкаха с пукот сухите листа и съчки на земята. След миг Танит се приземи до нея.

Лесът беше гъст и колкото повече напредваха в него, толкова по-тъмен ставаше. Привечерното слънце едва проникваше през клоните на високите дървета и в студените им сенки Стефани бе благодарна за палтото си. Секачите сякаш не издаваха звук, докато вървят. Лесът глъхнеше, по-безмълвен отколкото бе нормално. Нямаше пойни птици. Нямаше животни в шумата. Беше призрачно.

Достигнаха ръба на гората откъм задната част на замъка и спряха. Малка армия от Кухи хора патрулираше в тази част.

— О, колко хубаво — мрачно се обади Гастли. — Как ще се промъкнем покрай тези?

— Трябва ни отвличане на вниманието — каза Танит.

— Някакви предложения? — Танит не отвърна на въпроса на Гастли, но след малко погледна към Секачите. Гастли веднага я разбра.

— Само че са твърде много — възпротиви се той.

Тонът на Танит бе равен и твърд.

— Нямаме избор.

Секачите наклониха глави към нея и след миг кимнаха. Върнаха се в шубраците и след миг вече ги нямаше. Стефани, Танит и Гастли чакаха. Той наруши мълчанието:

— Няма да могат да ги забавят задълго.

— Ще е достатъчно, за да се промъкнем.

— Нямам това предвид. Току-що ги изпрати на смърт.

Тя не го погледна.

— Ще си свършат работата. Ние ще си свършим нашата. Искаш ли да върнем приятеля ви или не?

— Ето — каза Стефани.

Кухите хора бързо се заизтегляха нанякъде.

— Да вървим — каза Танит.

Оставиха дърветата зад себе си, тичайки през обширното открито пространство към замъка. Стефани хвърли поглед надясно и видя Секачите, опрели гърбове, да чакат Кухите хора, които затягаха обръча около тях.

Стигнаха до замъка. Танит опря длан в ключалката на задния вход и я завъртя. Ключалката се счупи със звън и Танит побутна вратата навътре. Вмъкнаха се и затвориха вратата след себе си.

Придържаха се към коридорите до външните стени, избягвайки студеното сърце на замъка. Откриха стълбище, водещо надолу и Танит ги поведе с изваден меч в дясната ръка и ножницата в лявата. По средата беше Стефани, а най-отзад — Гастли.

Слязоха в мазето, макар определението „тъмница“ да пасваше по-добре в ума на Стефани. Танит ги спря с жест и те изчакаха един Кух човек да ги подмине.

Продължиха. Танит доближи първата тежка желязна врата и долепи ухо до нея. След малко я отвори. Пантите изскърцаха в протест, но стаята бе празна.

Гастли направи същото с втората врата. И там беше празно.

Танит и Гастли се спогледаха и очевидно се разбраха без думи. Стефани усети за какво става въпрос.

— Трябва да се разделим — прошепна тя.

— Не — каза Танит.

— Няма начин — съгласи се Гастли.

— Ако се бавим, онази тълпа Кухи хора ще се върне отпред и няма да можем да се измъкнем.

— Тогава ела с мен — предложи Гастли.

Стефани отказа.

— Ще се оправя и сама. Ще се ослушвам при всяка врата. Ако открия нещо, ще ви извикам. Ако срещна някой от лошите, вярвайте ми, ще разберете бързо. Няма какво друго да направим.

Двамата възрастни я погледнаха, но не казаха нищо. Танит пристъпи към следващата врата, Гастли я подмина и тръгна надолу по коридора, а Стефани зави зад близкия ъгъл и започна да проверява реда железни врати пред нея. Следваше сляпо лабиринта от коридори. Принуди се да диша през устата и въпреки това усещаше мръсотията на въздуха на небцето си. От време на време прескачаше канавки застояла вода. Вратите вече не бяха от желязо, а от разпадащо се дърво. Танцуващите пламъчета на факлите, приковани към стените, караха и сенките там да танцуват. Видя движение пред нея и тъкмо щеше да се скрие, когато разпозна Гастли. Двамата си махнаха и се заеха да проверяват вратите от двата края на коридора. Вече наближаваха средата, когато Стефани чу слабо просвирване. Тя се намръщи. Скълдъгъри можеше ли да свири? Можеше да говори без устни и бели дробове, така че защо да не може да свири? Мелодията обаче й бе непозната. Направи знак на Гастли да дойде. След като послуша известно време, той кимна.

— Песента е „Момичето от Ипанема“. Това е той.

Гастли вдигна три пръста и започна да ги свива един по един. Когато отброяването свърши, двамата нахлуха в стаята. Скълдъгъри вдигна глава и спря да си свирука.

— О, здрасти! Знам къде е ключът към пещерите.

Стефани затвори вратата, а Гастли го заобиколи и се наведе да разгледа оковите.

— Майсторска изработка.

— И на мен ми се стори, че ще ги оцениш. В метала е вплетено парализиращо заклинание.

— Браво! Това ще ми отнеме малко време.

— За никъде не съм тръгнал.

— Добре ли си? — попита го Стефани.

— Държат се добре с мен — кимна той. — Без да броим изтезанията. Всъщност, имах време да помисля. Знам къде е ключът.

— Вече го каза.

Гастли се изправи, а оковите се свлякоха. Скълдъгъри стъпи на крака.

— Мериторий тук ли е?

— Съобщава на останалите Старейшини за случилото се — отвърна Гастли.

— А, значи вършите това на своя глава?

— Танит Лоу е тук, но в общи линии, да.

— Трябва да призная, впечатляващо се справяте досега.

— Ключът — намеси се Стефани. — Не си казал на Серпин къде е?

— Не бих могъл, дори да исках. Самият аз се сетих къде е, едва преди няколко минути. Отговорът е много прост. Бил е пред нас през цялото време.

— По-късно ще говорим за това — рече Гастли. — Трябва да тръгваме.

— Ще има ли схватка?

— Надявам се да няма.

— Настроен съм за схватка.

— Ако има такава, може да използваш това. — Стефани му подаде пистолета.

— Прекрасно! Беше ми залипсвал. Имаш ли патрони?

— Хъм, не.

Скълдъгъри се поспря.

— … Чудесно! — И втъкна оръжието в дрехите си.

— Да вървим — подкани ги пак Гастли и излезе от килията.

Тримата се спуснаха по един коридор и в дъното му свиха вдясно. Група Кухи хора спряха насред крачка и се втренчиха с празни погледи в тях. Времето замръзна.

— Да, чудесна спасителна акция — отбеляза детективът.

Кухите хора заприиждаха, а Скълдъгъри и Гастли започнаха да действат. Скелетът действаше с лакти, колене и ключове. Гастли ловко избягваше атаките на противниците си и млатеше с юмруци доближилите го същества.

Зад безмълвните Кухи хора Танит идваше на помощ спринтирайки, като в един момент се затича по стената, а след това — по тавана, с главата надолу, за неистово изумление на Стефани. Как го правеше?

Танит се присъедини към схватката от тавана, размахвайки острието си през главите на Кухите хора. За броени мигове от тях останаха само парцали и смрад.

Танит се приземи със салто на пода.

— Идват още — обяви тя и добави съобразително: — Трябва да се махаме.

Стигнаха стълбището без да се натъкват на други врагове, но докато тичаха към изхода, пред тях две огромни врати се отвориха с трясък и през тях се изляха подкрепленията.

Скълдъгъри и Гастли пристъпиха напред, изпукаха пръсти едновременно и запратиха две огнени кълба към земята. Стефани наблюдаваше движенията на ръцете им, които превърнаха огъня в стена, разделяща ги от Кухите хора.

Танит сложи ръка на рамото на Стефани.

— Палтото!

— Моля?

Без да обяснява, Танит сграбчи момичето за яката и издърпа палтото й. Засили се към прозореца, скривайки глава зад черната дреха и скочи. Мина през стъклото в експлозия от остри отломки.

— А, ясно — каза си Стефани и незабавно последва Танит през дупката в прозореца.

— Мерси — каза Танит и й връчи палтото обратно.

— Пазете се! — викна Гастли, малко преди двамата със Скълдъгъри да минат през прозореца едновременно, един над друг, като някакви ненормални акробати. Приземиха се на тревата и се изтърколиха напред, като се изправиха едновременно.

— Отстъпление — посъветва ги детективът.

Спуснаха се към дърветата, а Стефани видя наблизо един от Секачите. Съдейки по количеството разкъсана хартия около него, двамата очевидно се бяха справили изумително, но броят на Кухите хора се бе оказал прекалено голям. Секачът лежеше мъртъв на земята, а от другия нямаше следа.

Миг по-късно се гмуркаха през гората, последвани от хартиените създания.

Гастли стигна до стената пръв и прелетя над нея. Танит продължи да тича и точно преди да се блъсне в камъка подскочи леко и повтори каскадата от коридора в тъмницата. Преди Стефани да отвори уста за помощ, Скълдъгъри я сграбчи под мишница и двамата се озоваха във въздуха, а ръбът на стената остана под тях. Приземиха се на тротоара толкова лесно и безпрепятствено, че Стефани почти се разсмя от удоволствие.

Добраха се до микробуса и скоро оставиха замъка зад себе си.