Скълдъгъри Плезънт

18. Нощем на покрива

В далечината проехтя смях и Скълдъгъри обърна глава натам. Седяха на покрива на работилницата на Гастли. Дребните светлинки на Дъблин угасваха постепенно, докато градът се подготвяше за сън. Стефани виждаше през покривите, над улиците, над алеите. Виждаше минувачи и преминаващи коли. Когато детективът върна вниманието си към нея, я попита:

— Валкирия Каин, а?

— Нали не звучи твърде глупаво?

— Напротив, звучи перфектно. Валкирия. Жена-воин, отнасяща душите на мъртвите от бойното поле. Малко зловещо, но пък аз съм, строго погледнато, силно мъртъв, тъй че нямам работа да съдя.

Стефани помисли малко преди да зададе следващия си въпрос:

— Беше ли много болезнено? Мъчението?

— Не беше забавно. След първите няколко часа, той като че ли разбра, че нямам представа къде е ключът. След това ме изтезаваше заради удоволствието от самото изтезание. Благодарих ли ви, че ме спасихте, между другото?

— Не го мисли.

— Глупости. Благодаря, наистина.

— Няма защо — усмихна се момичето.

— Приятелката ви Танит изглеждаше малко притихнала на връщане.

— Мисля, че съжалява за Секачите, които изпрати за отвличане на вниманието.

— Щях да направя същото на нейно място — каза Скълдъгъри. — Секачите имат работа, нека я вършат.

— И тя това каза.

— Да, но да разбираш това е едно, а да го приемаш — друго. Докато не се научи да го приема, ще сънува някой друг кошмар. Но тя е войн. Ще се справи.

— Бие се много добре.

— О, несъмнено.

— Ако започна да тренирам сега, ще мога ли да се бия като нея на нейната възраст?

— Не виждам защо не. Шестдесет години усилени тренировки могат да превърнат всекиго в корав боец.

— Какво?!

— Какво, какво?

— Шестдесет години? На колко е тя?

— На не по-малко от седемдесет, ако съдя правилно по вида й.

След като що-годе осмисли отговора му, Стефани каза твърдо:

— Добре, време е да ми кажеш как така живеете толкова дълго.

— Правилно хранене и редовни упражнения.

— Скълдъгъри…

— Природосъобразен живот.

— Ще те…

— Добре де, магия.

— Всички магьосници ли живеят вечно?

— Не вечно, не! Далеч не вечно. Стареем, но много по-бавно от останалите хора. Редовната употреба на определени количества магия обновява тялото, подмладява го.

— Значи ако почна да уча магия сега, ще си остана на дванадесет?

— Ще ти отнеме известно време да стигнеш нивото, на което ще можеш да забавиш стареенето си, но да, след това ще останеш млада много по-дълго, отколкото е честно спрямо останалото човечество. Зная, че е неучтиво да се обсъжда възрастта на една дама, но Чайна е на моите години и дори аз трябва да призная, че й личи по-малко, отколкото на мен! — Той се засмя, след това спря и я изгледа. Почувства се длъжен да обясни: — Защото съм скелет.

— Да, схванах бъзика.

— Не се засмя.

— Смятам, че не е смешно.

— О!…

— И какво ще правиш с нея?

— Чайна? Няма какво да се прави с нея. Очаквах да направи точно това, което е направила. Скорпионът ще ужили лисицата, защото това е природата му. Не можеш да пренебрегнеш природата си.

— А твоята каква е?

Той наклони глава в почуда.

— Странен въпрос.

— Чайна ми наговори някои неща за теб. И за Серпин. Каза, че търсиш само отмъщение.

— И ти се чудиш докъде бих стигнал, за да го получа, нали? Какво съм готов да пожертвам, за да го накарам да плати за смъртта ми преди толкова години.

— Да.

Той помълча известно време с ръце в джобовете и накрая каза:

— Чайна не ти е казала, аз самият не ти казах, че не попаднах в капана му сам.

Стефани не отвърна, а изчака той да продължи.

— Капанът му беше брилянтен. Беше нещо повече — красив. Виждаш ли, Валкирия, всеки успешен капан трябва да притежава едно важно качество, присъщо и на всеки фокус. Заблуждение. Докато следиш едно нещо, съвсем друго се случва зад гърба ти.

Дори не осъзнах, че е капан, докато не хлопна. Серпин ме познаваше и знаеше как реагирам на определени неща. Знаеше, например, че ако убие съпругата и детето ми пред очите ми, никога няма да се досетя, че дръжката на камата, към която посягам, е пропита с отрова.

Стефани отвори уста, шокирана, но Скълдъгъри продължи да гледа към града.

— Не използвах магия и той знаеше това. Знаеше, че ще съм заслепен от ярост, че ще я насоча във физическа атака, че ще искам да го убия отблизо. И още щом хванах камата, осъзнах грешката си. Тогава, разбира се, беше твърде късно. Бях безпомощен.

Отне му няколко дни да ме доубие. Умрях, мразейки го, и когато се върнах, омразата ми се върна с мен. Питаш ме за природата ми? Природата ми е нещо черно и разкривено.

— Не зная какво да кажа — едва чуто промълви Стефани.

— Човек не може да предложи добър коментар на подобна история, нали?

— Не.

— М-м да, бия всички с една дължина в дисциплината „драматично минало“.

Известно време помълчаха. На покрива подухваше хладен ветрец въпреки топлата нощ, но на Стефани това не й пречеше.

— И какво става сега? — попита тя.

— Старейшините тръгват на война. Ще открият, че замъкът е празен — Серпин няма да остане там след тази случка — и след това ще го търсят. Също така ще издирят старите му съюзници, за да им попречат да се организират.

— А какво ще правим ние?

— Ще намерим Скиптъра преди Серпин.

— А къде е ключът?

— Гордън го е скрил. Умник беше чичо ти. Със сигурност е смятал, че никой не бива да открие Скиптъра, но е скрил ключа там, където ако наистина ни е нужен, ако ситуацията е наистина безнадеждна, можем да го открием съвсем лесно.

— И къде е?

— Онзи съвет, който ми беше дал в завещанието си, помниш ли какъв беше?

— Беше казал, че наближава буря.

— И също така, че понякога ключът към безопасността е скрит от нас, а понякога е право пред очите ни.

— Говорил е за ключа? Че е право пред очите ни?

— Той наистина беше, когато тези думи бяха прочетени за пръв път от г-н Феджуик.

— У него ли е ключът тогава?

— Не, не е у него. Той го даде като част от завещанието.

Стефани се замисли, опитвайки се да си припомни сцената в офиса на адвоката, след това ключалката в мазето, не по-голяма от дланта на Скълдъгъри. И се досети.

— Не може да е брошката…

— Брошката е.

— Гордън е дал ключа, ключа към най-могъщото оръжие в света на Фъргус и Берилия?! Но защо?!?

— Би ли се сетила да го търсиш там?

Тя обмисли вероятността и се усмихна.

— Оставил им е най-ценната си вещ, а те нямат представа.

— Всъщност е доста забавно.

— Забавно си е.

— Значи сега трябва само да го вземем.

Стефани кимна решително, но кимването й бързо се превърна в също толкова решително клатене на глава.

— Не, няма да ходя при тях!

— Ще ти се наложи!

— Не, няма да ми се наложи!

— Просто едно посещение…

— Не можеш ли да се вмъкнеш в дома им? Успя да влезеш в Хранилището!

— Това беше различно.

— Да, имаше аларми и вампири — сега ще е толкова по-лесно!

— Понякога крайните мерки не са нужни.

— Тук са много нужни!

— Валкирия…

— Не можеш да ме накараш!

— Нямаме избор.

— Но аз никога не им ходя на гости! Ще заподозрат нещо.

— Детективската работа не е само изтезания, убийства и чудовища. Понякога става истински неприятна.

— Ама аз не ги харесвам! — измрънка Стефани.

— Съдбата на света може би зависи от това дали ще намериш сили да посетиш роднините си.

Тя го стрелна с ъгълчето на очите си.

— Може би зависи?

— Валкирия…

— Добре де, ще отида.

— Добро момиче.

Тя скръсти ръце и му обърна гръб.

— Мусиш ли ми се сега?

— Да! — Сопна се тя.

— О кей.