Скълдъгъри Плезънт

30. Един край, едно начало

Някъде в Хагард лаеше куче. Някъде един шофьор натискаше клаксона си, а другаде хора се смееха. В петъчната вечер от баровете и кръчмите на главната улица през отворения прозорец на Стефани долиташе музика и откъслечни песни.

Стефани седеше на стола си, вдигнала крак на леглото. Скълдъгъри я бе завел при един свой приятел, свадлив дядка, който бе излекувал счупения й крак за по-малко от час. Още бе схванат и синините не бяха спаднали, но след няколко дни щеше да е като нов.

Тя нямаше нищо против да си почине малко след седмица, изпълнена с удивление, магия, смърт и разрушение.

Скълдъгъри седеше на перваза и й разказваше какво се случва по света, извън стаята й. Белият Секач го нямаше и никой не знаеше защо, или дори как е пренебрегнал заповедта на господаря си. Скълдъгъри подозираше, че си има нов господар, но кой — още бе неизвестно. Съюзниците на Серпин се бяха събрали за атака, но при новините за смъртта на магьосника отново се бяха изпокрили. Големият план на Серпин се бе провалил, но заради него Секачите вече почти не съществуваха и всички работеха извънредно, за да поддържат фронта.

— Как е Танит? — попита Стефани. — Ще се оправи ли?

— Има късмет, че е жива. Понесла е тежка рана, но е силна и ще се възстанови. Ще те заведа при нея, като си отпочинеш.

— А Гастли? Някаква промяна?

— Боя се, че не. Държат го на безопасно място, но… никой не знае колко време ще остане така. За негово щастие, времето като статуя ще му се стори като примигване. Останалите ще трябва да почакаме. От друга страна, Убежището има ново и интересно попълнение към Залата на статуите.

— Имат Зала на статуите?

— Ами, не, но сега си имат статуя, така че това е едно добро начало.

— Какво ще правят със Съвета на старейшините?

— Мериторий беше добър човек и най-могъщият Върховен маг от много векове насам. Другите европейски Съвети са разтревожени кой може да заеме мястото му. Американците предлагат помощта си, както и японците, които дори изпратиха делегация, но…

— Звучи така, сякаш много хора са се паникьосвали.

— И с право. Йерархията и управлението на нашето население са много деликатни задачи. Ако ние не устоим на този удар, други също няма да успеят. Трябва ни силен водач.

— Защо не ти?

Скълдъгъри се изсмя.

— Защото не ме харесват много, защото не ми вярват и защото вече си имам работа. Аз съм детектив, нали помниш?

— Имаше нещо такова…

До прозореца достигна още музика и Стефани се замисли за света, в който бе израснала, толкова различен от света, в който я бяха въвели, но и толкова подобен. И в двата имаше радост и щастие, както и болка и ужас. Добро, зло, всичко между тях — все неща, които обикновеният и магическият свят споделяха поравно. Това бе животът й сега. Не можеше да си го представи, без който и да е от тези два свята.

— Как си? — попита с внимателен тон Скълдъгъри.

— Аз ли? Добре съм.

— Наистина? Нямаш кошмари?

— Един-два — призна момичето.

— Винаги ще са там, за да ни напомнят къде сме сбъркали. Ако обръщаш внимание на лошите си сънища, могат да ти помогнат.

— Ще гледам да го запомня, следващия път когато заспя.

— Добре. Във всеки случай, оправяй се бързо. Имаме да разрешаваме загадки, да приключенстваме, а аз имам нужда от своя партньор и ученик.

— Ученик?

Скълдъгъри сви рамене.

— Нещата оттук нататък доста ще загрубеят и ще ми е нужен някой до мен. Има нещо у теб, Валкирия. Не знам какво. Гледам те и…

— И ти напомням на теб, когато си бил на моята възраст?

— М-м? А, не, щях да кажа, че те гледам и в теб има нещо много дразнещо, и никога не правиш каквото ти се казва, и понякога се питам колко точно акъл имаш в тази твоя глава, но въпреки това ще те обуча, защото обичам да си имам някого, който да ме следва като кученце насам-натам. Кара ме да се чувствам добре.

Стефани завъртя очи.

— Такъв си идиот…

— Не завиждай на гения ми.

— Може ли да спреш да се величаеш поне за малко?

— Само да беше възможно…

— За човек без органи имаш доста голямо его.

— За момиче, което не може да стои изправено, доста критикуваш.

— Кракът ми ще се оправи.

— А егото ми ще расте. Каква двойка сме само.

Стефани се ухили.

— Хайде, махай се оттук! Мама ще дойде скоро да ме провери.

— Преди да си тръгна…

— Да?

— Няма ли да ми покажеш в какво си се упражнявала? Умираш да ми се изфукаш, още откакто почуках на прозореца.

Стефани повдигна вежда, но трябваше да признае, че е прав. Почивката й бе позволила и да напредне с употребата на новооткритите си сили. Момичето щракна с пръсти и призова малко пламъче, което припламна и затанцува в шепата й. Тя вдигна поглед към Скълдъгъри и придоби мистериозно изражение:

— Магия!