Скълдъгъри щракна с пръсти и навсякъде около тях пламнаха свещи. В стаята се валяха купчини книги, предмети на изкуството, статуи, картини, дърворезби и дори празна рицарска броня, подпряна на една от стените.
— Всичко това има нещо общо със Скиптъра? — попита Стефани шепнешком.
— Всичко има нещо общо с Древните, така че съм сигурен, че тук някъде ще има информация и за Скиптъра. Наистина не очаквах да има толкова много неща обаче. Не е нужно да шепнеш, между другото.
— Над нас има вампири.
— Тези стаи са запечатани с магия. Отворих заключващия печат, но не и печата на звука. Знаеш ли, че заключващите печати трябва да бъдат разглобявани всеки път, когато човек влиза, и сглобявани наново на излизане? Не виждам какво му е лошото на добрия стар ключ. Обикновена ключалка, със сигурност, би ми попречила повече. Е, поне докато не съборя вратата.
— Какво е печат на звука?
— М-м? А, да, ами да кажем, че те са от другата страна на вратата, а ти си вътре и викаш с пълно гърло. Няма да могат да те чуят.
— О! О кей! — За всеки случай Стефани продължи да говори тихо.
Започнаха търсенето. Някои книги разказваха легендите на Древните, други се отнасяха до тях, но бяха по-аналитични и практически ориентирани, а някои бяха написани на език, който Стефани не познаваше. Страниците на няколко от тях пък бяха празни, но Скълдъгъри очевидно можеше да прочете нещо в тях, макар и да сподели, че не е видял нищо интересно.
Стефани започна да рови сред няколко картини, опрени до стената. На повечето от тях някакви хора държаха Скиптъра вдигнат високо, придали си героичен вид. Картините паднаха на земята и тя се наведе да ги вдигне. Картината точно пред нея й бе позната от книгата в колата на Скълдъгъри — мъж, заслонил очи срещу сияйния Скиптър, докато посяга към него. Това тук бе оригиналът, не умалената репродукция в книгата. Тя изостави картините и се приближи до бронята, забелязвайки щита и мечката, издълбани в метала.
— Фамилен герб? — попита тя.
— Моля? — Скълдъгъри надигна глава от няколкото дебели тома, в които се беше заровил. — О, да. Нямаме право да пазим фамилните си имена, така че тези гербове са единствената ни връзка е предците ни.
— Ти имаш ли герб?
Скълдъгъри се поколеба.
— Имах. Вече нямам.
— Защо?
— Твърде много питаш.
— Когато порасна, искам да стана детектив като теб.
Той постоя неподвижно, вперил очни кухини в нея. След това се засмя.
— Със сигурност споделяш склонността ми да викаш Каин.
— Какво да викам?
— Стар израз, библейски. Значи да си създаваш неприятности.
— Защо тогава не използваш „да си създаваш неприятности“? Защо винаги използваш тези изрази, които не познавам?
— Трябва да четеш повече!
— Чета достатъчно. Трябва повече да излизам.
Скълдъгъри извади на светлината малка кутийка, заобръща я в ръце, разглеждайки я от всеки ъгъл.
— Това какво е?
— Кутия-пъзел.
— Не може ли да си играеш с нея някой друг път?
— Целта на една такава кутия, нейният резон детр, е да бъде решена.
— Какъв резил?
— Резон детр. Причина за съществуване.
— Ето пак. Защо просто не използваш причина за съществуване? Защо все усложняваш нещата?
— Искам да кажа, че да оставиш кутия-пъзел нерешена е като да оставиш някоя песен неизпята. По-добре да не съществува.
— Във вестника на баща ми всеки ден има кръстословица. Всеки път я започва, дотяга му и си измисля някакви думи, с които да запълни празните квадратчета, и накрая я изоставя. Ще ти дам всички вестници от къщи, ако оставиш тази кутия и продължиш да търсиш.
— Отказах се да търся.
Тя го зяпна.
— А казват, че моето поколение не можело да се концентрира.
— Тази картина, която разглеждаше — да забеляза нещо странно у нея?
— Разгледах много картини.
— Мъжът, посягащ към Скиптъра.
— Какво за него?
— Забеляза ли нещо необичайно у него?
Стефани изрови въпросната картина от купчината.
— О кей, какво необичайно?
— Опиши ми какво виждаш.
Тя разкара останалите, за да я разгледа по-добре.
— Има мъж, той посяга към Скиптъра, който сияе… и това е.
— И няма нищо странно?
— Ами не, няма… — Тя се намръщи. — Всъщност…
— Да?
— Скиптъра е много ярък и той пази очите си с ръка, но и двете са широко отворени.
— Е, и?
— Ако светлината е толкова силна, човек би очаквал поне да е примижал. Нищо че е само на картинка.
— Нещо друго да ти прави впечатление?
Тя хвърли още един внимателен поглед на картината.
— Сенките!
— Какво за тях?
— Той има две.
— Е, и? Скиптъра е магически, все пак. Може да осветява нещата, така че да имат две сенки, поради някаква магическа причина.
— Но тези сенки не са от Скиптъра. Ъглите им не са както трябва.
— От какво може да са сенките тогава?
— Два различни източника на светлина.
— А кой е основният източник на светлина?
— Слънцето?
— Ако е то, по кое време на деня се случва това?
— Ами, сянката в краката му подсказва, че е обед, когато слънцето е право над него, но ако гледаме сянката зад него, то или е сутрин, или е вечер.
— Кое от двете?
— Откъде да знам? Сянката е зад него, значи може да е сутрин.
— Значи гледаш картина на човек, посягащ към Скиптъра и виждаш всичко, а слънцето е и над него, и пред него — той се намира едновременно в настоящето и миналото.
— Предполагам. Какво общо има това с кутията-пъзел?
— Кой е художникът?
Стефани погледна в долния ъгъл.
— Не знам. Има само герб — леопард и кръстосани мечове.
Скълдъгъри поднесе кутията пред лицето й — от долната й страна бяха издълбани леопард и кръстосани мечове.
— Добре. — Стефани се изправи. — Приключихме с играта на отгатване.
— Тази картина ни казва, че художникът или семейството му може да ни предоставят поглед в миналото, а това ние, професионалистите, наричаме улика. Уликата е част от загадката, а всяка загадка е пъзел. В ръцете си държа кутия-пъзел.
Пръстите на Скълдъгъри затанцуваха по повърхността на кутията и той доближи лице до нея. Натисна две от срещуположните й стени с длани и ги завъртя едва доловимо, докато нещо вътре не прещрака. Разнесе се бръмчене като от електрическа самобръсначка, върхът на кутията се отвори и разкри син скъпоценен камък.
— А… — каза Скълдъгъри.
На Стефани камъка й се струваше малко по-голям от топка за голф.
— Какво? Какво е това?
— Ехо-камък. Много рядък. Обикновено се използва от умиращи хора. Слагат камъка до леглото си за три нощи и за това време той попива спомените и личностите им. Подарява се на близките на починал, за да уталожи тъгата им или за да отговаря на незададени приживе въпроси.
— Как работи?
— Не съм напълно сигурен. Никога не съм виждал такъв камък отблизо. — Детективът постави пръст върху камъка, който веднага засия. Когато проговори, Скълдъгъри звучеше много доволен от себе си: — Я виж ти! Толкова съм гениален!
— Ама ти просто го докосна.
— Но си оставам гений, Стефани.
Момичето въздъхна.
Няколко мига се процедиха в тишината и след това пред тях от нищото се материализира възрастен мъж. Стефани се препъна назад. Той носеше роба и очите му излъчваха доброта.
— Не се страхувайте. Няма да ви нараня, млада госпожице. Тук съм да отговарям на въпроси и да ви дам каквато информация търсите във вашите… — Гласът му заглъхна, когато погледна Скълдъгъри. — Майчице!… Вие сте скелет.
— Такъв съм.
— В целия си живот не съм… не буквално разбира се, тъй като не съм жив отдавна. Но скелет, при това говорещ!
— Впечатляващ съм си. Кой сте вие?
— Името ми е Ойсин и съм тук да отговоря на въпросите ви.
— Това е чудесно, защото търсим някои отговори.
— Как успяхте? — попита Ойсин.
— Моля?
— Как успяхте да станете скелет? Не съм виждал подобно заклинание.
— Дълга история е.
Ойсин махна с ръка.
— По-добре не ми казвайте. Този камък ще работи само няколко часа, преди да трябва да се презареди. Нямам много време да ви дам отговорите, които търсите.
— Нека да започваме тогава.
— Да. Болеше ли, между впрочем? Когато загубихте плътта си?
— Хъм, не искам да звуча грубо, Ойсин, но не трябва ли вие да отговаряте на въпроси?
— Признавам, любопитството понякога ми вреди — засмя се старецът. — От друга страна, разполагам със задълбочени познания за легендите на Древните, така че съм идеалният кандидат за този камък. Със сигурност по-подходящ от колегите ми. Преди да започнем, може ли да попитам кой век сме?
— Двадесет и първи — отвърна Стефани.
— Двадесет и първи? — възхитен повтори Ойсин. — Леле-мале! Значи така изглежда бъдещето? Някак… мрачничко и претъпкано. Винаги съм смятал, че ще е доста по-ярко. Кажете ми — какво ново по света?
— Искате… да ви разкажем всичко, което сте пропуснал?
— Е, не всичко. Само най-важното. Какъв език говоря, между другото?
— Английски… — намръщи се Стефани.
— Английски значи? Великолепно. Никога преди не съм говорил английски. Как звучи?
— Хъм, добре, предполагам. Значи камъкът превежда думите ви?
— Точно така. Можех да се възползвам от това по време на странстванията си, така да знаете. Девойките щяха много да се впечатлят. Не че съм странствал много. Никак всъщност. Нямам доверие на лодките. Ако природата е искала да прекосяваме океани, е щяла да ни дари с перки.
— Може ли да ви зададем въпрос? — намеси се Скълдъгъри. — Отново, не искам да звуча грубо, но ако камъкът угасне преди да научим каквото ни трябва…
Старецът плесна с ръце и ги потърка една в друга.
— Разбира се, момчето ми! Дума да няма! Задай първия си въпрос!
— Значи сте експерт по легендите на Древните?
— Да! На мен беше възложена задачата да документирам съществуването им. Голяма чест, ако и да не ми оставяше много време за пътуване. Не че щях, дори да можех. Но е хубаво човек да има алтернативи, нали?
— Да… Както и да е, трябва да научим някои неща за Скиптъра. Трябва да разберем каква е силата му.
— Скиптъра на древните е създаден да унищожава и прави точно това — кимна Ойсин. — Нищо не може да устои на блясъка му, всичко се превръща в прах.
— Има ли някаква защита срещу него?
— Няма щитове, няма заклинания, няма бариери — поклати глава старецът. — Не може да бъде спрян и не може да бъде унищожен.
— А какъв е източникът на мощта му? — попита Стефани.
— Един-единствен черен кристал, вграден в дръжката и способен да канализира енергията, влята в Скиптъра.
— А кристалът може ли да бъде унищожен?
Ойсин се замисли.
— Размишлявал съм върху това. Зная повече за Скиптъра от всеки друг, освен самите Древни, със сигурност знам повече от колегите си и макар да няма данни за каквото и да било слабо място на Скиптъра, разполагаме с преводи на текстове, според които кристалът може да бъде унищожен отвътре.
— Как? — попита Стефани.
— Хъм… всъщност не знам.
— Кой е създал Скиптъра? — попита Скълдъгъри.
Ойсин се изпъчи.
— „Скиптъра е бил създаден от Древните като оръжие срещу боговете им. Трудили се цяла година, в мрак и потайност, за да не видят боговете им какво са намислили.“ — Той издиша и се усмихна. — Това е дословен цитат от един от първите открити текстове по въпроса. Самият аз го открих. Другите толкова ми завиждаха! Вероятно затова искаха не аз да съм този, който ще отговаря на въпросите ви.
Стефани повдигна вежда.
— Не би трябвало да сте тук?
— Гласувахме. Аз гласувах за себе си. Никой друг не го направи. Просто ми завиждат. Казаха, че губя много време, че говоря твърде много. Тъй че задигнах камъка и се скрих за няколко дни, за да копирам в него съзнанието си. Не могат да презапишат нищо върху него. И ето ме сега! — Той се ухили щастливо, след това цялото му тяло избледня и стана прозрачно, а щастливата му усмивка изчезна. — Оп-па! Изглежда времето изтича. Ако имате още въпроси…
— Кой е създал кристала? — бързо започна Скълдъгъри.
— Ако ми позволите още един цитат: „Безликите бяха създали кристала и те чуваха песента му, всеки път, когато наближеше враг. Но когато Древните откраднаха кристала, той не запя и Безликите не разбраха, че е бил откраднат.“
— Значи защитата им не е била непробиваема — отбеляза Стефани.
— Така изглежда — утвърдително кимна Ойсин. Образът му избледня още повече, той вдигна ръка пред лицето си и погледна през нея. — Това е малко разстройващо.
— Скиптъра отново е тук — каза Скълдъгъри.
— Какво?!
— Бе открит наскоро и после отново скрит. Трябва да знаем как да го намерим.
— Майчице… Ако погрешният човек овладее Скиптъра…
— Ще станат лоши неща, знаем. Ойсин, как да го намерим?
Старецът изчезна за момент, после примигна и се появи отново.
— Не зная, момчето ми. Кой го е скрил?
— Чичо ми — каза Стефани. — Осъзнал е, че е твърде могъщ, за да бъде използван.
— Чичо ви явно е мъдър човек. Разбира се, един наистина мъдър човек би го върнал, където го е открил. Ако не там, то на подобно място.
Скълдъгъри изправи гръб.
— Разбира се!
— Помогнах ли ви? — попита Ойсин с надежда.
— Да! Зная къде е! Благодаря ти, Ойсин.
— Знаех си, че мога да го направя — закима гордо Ойсин. — Знаех си, че мога да отговоря на въпросите и да не говоря твърде много. Така им казах, точно преди гласуването, казах им, слушайте, аз мога…
И той изчезна, а Ехо-камъкът спря да сияе.
— Е? — Стефани се обърна към партньора си.
— Гордън е последвал примера на последните Древни и е заровил Скиптъра дълбоко в земята. В пещерите.
— Какви пещери?
— Под земите на Гордън се намира плетеница от тунели и пещери, които продължават с мили във всички посоки. Смъртоносен капан, дори за най-могъщия магьосник.
— Защо?
— В тези пещери бродят създания, хранещи се с магия. Това би било най-безопасното място за Скиптъра. Трябваше да се досетя по-рано.
Свят на магия и чудеса, право под къщата на Гордън, а Стефани никога не бе разбрала за него. Частичка по частичка тя започна да осъзнава колко близо до нея е била магията през целия й живот, ако е знаела накъде да погледне. Чувството бе много странно — но какво я бе предупредил Скълдъгъри преди да влязат в Убежището? По-добре свиквай с това усещане.
Скълдъгъри затвори кутията с шепа и капакът й се намести обратно, скривайки Ехо-камъка.
— Може би Ойсин има още информация — каза Стефани. — Колко време се презарежда този камък?
— Около година.
— О… Ами, добре тогава, май не можем да чакаме толкова. И все пак, кой знае какво още би могъл да сподели с хората? Сигурна съм, че информацията би била безценна за онези, нали знаеш, които ги интересува историята. Историците, един вид.
— Всъщност не можем да кажем на никого, че сме били тук.
— Можеш да кажеш на Гастли. Със сигурност ще ти прости нарушението, ако му кажеш какво сме открили.
— Едва ли. Това тук е семейната му стая. Свещено помещение. Да сме тук е направо непростимо.
— Какво? Ти каза, че това е някакво мазе. Нищо не каза за никаква свещеност.
— Сега знаеш, защо трудно печеля приятели.
Скълдъгъри остави кутията на мястото й. Стефани не откъсваше поглед от него.
— Това някаква проява на неуважение ли е? Като да стъпиш на нечий гроб?
— Малко по-лошо от това. По-скоро е, като да изровиш мъртвеца, да го преджобиш и след това да му стъпиш на гроба. Малко повече от неуважително.
— Тогава, да — виждам защо трудно печелиш приятели.
Скълдъгъри махна с ръка и свещите в стаята угаснаха, потапяйки двамата в мрак. Стефани отвори вратата и се огледа. Коридорът бе дълъг, тих и празен. Излязоха.
Промъкнаха се по същия път, по който бяха дошли. Бързо се изнизаха през галерията. Най-трудно им беше на ъглите, все очакваха да се сблъскат с някой вампир. Почти бяха стигнали главната зала, когато Скълдъгъри вдигна ръка предупредително.
Пред тях, в средата на коридора, клечеше вампир.
Стефани спря да диша. Той стоеше с гръб и двамата тръгнаха обратно, без да издават звук. Тъкмо завиваха, когато Стефани видя нещо с ъгълчето на окото си. Стисна ръката на Скълдъгъри.
Другият вампир наближаваше от противоположната посока.
Приклекнаха зад една мраморна колона, приклещени. От другата страна на коридора висока арка водеше към друга част от галерията, но Стефани бе сигурна, че дори да прекосят незабелязано, отново ще са в капан. Единственият път навън беше към главната зала и ремъците, но шансовете им да стигнат до там невредими намаляваха с всяка секунда. Скълдъгъри разполагаше със способностите си и пистолета, но по-рано не беше много сигурен, че може да се справи с едно от създанията, камо ли с две.
Вдигнал ръка, той се обърна към нея. Пръстът му я посочи, след това — земята. Стой тук. Със същия пръст посочи себе си и после арката. Тръгвам.
Стефани се ококори и тръсна яростно глава, но сега пръстът беше на устата му. Тя не искаше да се съгласява с плана му, но знаеше, че няма избор.
Скълдъгъри извади пистолета си, връчи й го, после й кимна и без предупреждение се хвърли към арката.
Вампирът, идващ отзад, го видя и се втурна след него. Този отпред се обърна и направи същото, а когато профуча покрай колоната, Стефани се сви в сянката й. Пистолетът тежеше неочаквано много в ръката й, когато момичето стана и излезе в коридора, а после се затича към главната зала. Стъпките й отекваха шумно в стените и тавана, но това нямаше никакво значение — единствената й мисъл бе да се измъкне по-бързо. Взимаше завоите без да забавя, знаейки, че опасността диша във врата й, и преди да свие по нов коридор си позволяваше да погледне назад.
Празен коридор. Никой не я гонеше. Все още.
Почти бе стигнала главната зала. Само още няколко завоя и е там. Прибра пистолета в палтото си — щяха да й трябват и двете ръце, за да се закопчае. Направи пореден завой и спря.
Не! Не, невъзможно!
Очите й зашариха по стената срещу нея. Нямаше как. Тази стена не трябваше да е там.
Погрешен завой! Бе направила погрешен завой в тъпата галерия и сега не знаеше къде се намира.
Извърна се, борейки се с желанието си да се развика. Върна се на бегом откъдето беше дошла, оглеждайки всяка арка и ъгъл за нещо познато. Всичко й се струваше еднакво в сумрака. Защо нямаше знаци? Къде бяха всички знаци?
Пред нея имаше коридор, перпендикулярен на нейния. Дали не беше той? Стефани опита да си представи маршрута им от главната зала до вратата и да го обърне в ума си. Бяха ли минали по такъв коридор? Наруга се наум за невниманието си, за това че бе позволила на Скълдъгъри да води. Сигурно оттук бяха минали. Всеки завой зад нея водеше до задънената улица, така че трябваше да са минали оттук.
На десет стъпки от заветния коридор, от другата му страна, от една по-малка зала се появи вампирът. Видя я незабавно.
Коридорът бе на десет стъпки от нея, звярът — на още тридесет. Стефани не можеше да се върне. Нямаше друг път за бягство, освен напред. Нямаше избор.
Втурна се презглава. Вампирът се изстреля към нея. Щеше да преодолее тридесетте стъпки по-бързо, отколкото тя — своите десет. Продължиха да тичат право един към друг и вампирът скочи. Стефани се просна на земята и той мина над нея. Тя се изправи на крака почти незабавно, завъртя се наляво и затича по перпендикулярния коридор. Той беше!
Разпозна една от статуите. Само още няколко завоя.
Чу вампира зад себе си. Всеки ъгъл й струваше ценни мигове, а вампирът дори не завиваше, а просто скачаше от стена на стена.
Създанието наближаваше неумолимо.
Стефани отвори с трясък вратите, водещи до главната зала и видя пред себе си Скълдъгъри, който веднага нападна преследващия я вампир. Двамата се сблъскаха и се търколиха на пода.
— Махай се оттук! — извика детективът, изрита звяра и опита да се изправи.
Стефани се хвана за ремъците и натисна бутона за издигане. Внезапното движение нагоре почти измъкна раменете й от ставите. Издигаше се към прозореца твърде бързо и когато стигна до тавана, хватът й не издържа. Успя с последни сили да се хване с една ръка за ръба на прозореца, а тялото й се залюля неконтролируемо.
Другата й ръка също успя някак да закачи ръба и със стиснати от усилие зъби момичето се издърпа на покрива и легна по гръб, дишайки тежко. Без да си дава време за почивка, тя стана и погледна през прозореца, за да види как вампирът скача към нея. Тя изпищя и падна назад, а той мина през затвореното крило на прозореца и я посипа с парченца стъкло. Приземи се на покрива почти на четири крака, а Стефани нямаше време дори да стане, преди той да се спусне към нея.
Тя опита да се отдръпне и ноктите му минаха по повърхността на палтото й, но не го пробиха, въпреки че силата на удара отново я прикова към покрива. Скокът на вампира се оказа недостатъчно прецизен, но той се извъртя веднага, щом краката му докоснаха твърда повърхност и изръмжа. От зъбите му капеше слюнка, а очите му се приковаха в нейните.
За миг нито един от тях не помръдна, тогава Стефани бавно се изправи на колене и лакти. Създанието изсъска, но тя не отклони поглед от неговия. Тя прибра крака под тялото си и остана клекнала. Вампирът я чакаше да направи бързо движение. Стефани усещаше пистолета във вътрешния си джоб, но не посегна натам.
Движеше се много бавно. Държеше очите си отворени и не мигаше, не правеше нищо, което да предизвика вампира да атакува. Поизправи се, макар да остана приведена. Направи крачка вляво. Вампирът също.
Очите му горяха с чисто животинска ярост. Не искаше нищо друго, освен да я разкъса. Да я унищожи напълно и изцяло. Тя се насили да запази хладнокръвие.
— Добро момче — изрече тихичко и вампирът изщрака с челюсти. Ноктите му почукваха един в друг. Не бяха пробили палтото й, но гърбът й пулсираше от болка. Ако платът на палтото й бе обикновен, щеше да е мъртва.
Вампирът тръгна към нея. Стефани понечи да отстъпи, но когато помръдна крак назад, създанието настръхна. Тя се вцепени. Ако скочеше към нея от това разстояние, тя не би могла да реагира въобще. Вампирът обаче напредваше бавно, дебнеше я.
Вторият прозорец на покрива експлодира и всичко се случи твърде бързо.
Вампирът откъсна поглед от нея и я нападна, но Стефани вече бе тръгнала встрани и ноктите на звяра уцелиха единствено празно пространство. Другият вампир също вече бе на покрива и Стефани се втурна към ръба на сградата и скочи.
Краката й закачиха най-горния клон, тя се прекатури и започна да пада, удряйки се в останалите клони по пътя си надолу. С всеки удар се преобръщаше и викаше от болка. Поредният клон срещна ребрата й, и изкара въздуха от дробовете й, а тя продължи да пада, после клоните свършиха и за секунда между нея и земята бе само свистенето на въздуха — след това Стефани се строполи на тревата по гръб.
Тя остана там, борейки се за глътка въздух. Виждаше дървото и галерията, и небето. От небето нещо падаше към нея. Две неща, две фигури, оттласнали се като нея от ръба на сградата. Вампирите се приземиха леко и запристъпваха към плячката си.
Прозорецът вляво се счупи и писъкът на алармата прониза нощта. Скълдъгъри се приземи до нея. Изпъна ръка, въздухът около нея затрептя по посока на единия вампир и го запрати назад. Вторият дори не забави настъплението си. Скълдъгъри го замери с огнено кълбо, но създанието го прескочи и се приземи с двата си крака върху гръдния кош на детектива. Докато падаха, Стефани вече връщаше контрол над тялото си. Изправи се, още задъхана. Вампирът разкъса с нокти ризата на Скълдъгъри и той извика от болка.
Стефани стисна звяра за врата и го задърпа. Той засъска и заразмахва ръце и Стефани го пусна, за да избегне ноктите му. Скълдъгъри постави ръка на гърба на противника си. Той се изстреля напред като от оръдие и се заби в стената с отвратително мокро изплющяване, падна на земята и не се изправи повече. Стефани сграбчи Скълдъгъри за ръката, изправи го и двамата заедно се затичаха към колата.