Скълдъгъри Плезънт

20. Семейното проклятие

Стефани се покатери през прозореца на спалнята си и намери отражението си на леглото в тъмното.

— Готова ли си да продължиш живота си? — попита я то.

Стефани, която силно се смущаваше да разговаря със самата себе си, кимна. Отражението се върна от другата страна на огледалото и зачака. Стефани докосна стъклото и спомените от деня у дома я заляха. Отражението пък се промени, вече носеше дрехите, които Стефани носеше сега. Накрая се превърна в най-обикновен огледален образ.

Стефани се събуди на заранта, недоволна от задачата си за деня. Навлякла редовните си дънки и тениска, тя се изкуши отново да повика отражението си, но се спря. От него я побиваха тръпки.

Съзнавайки, че не може повече да отлага, тя е мъка извървя пътя до къщата на леля си и почука на вратата. Слънцето грееше, птичките пееха и Стефани разтегли устни в насилена усмивка, която не бе върната от братовчедка й Кристъл, която отвори вратата.

— Какво искаш? — подозрително попита русото момиче.

— Ами, реших да се отбия — весело отвърна Стефани. — Да ви видя как сте.

— Добре сме! Имаме си тъпа кола и тъпа лодка. А твоята къща как е?

— Кристъл, зная, че сигурно всички ви е яд за цялата работа с наследството, но и аз не знам защо получих толкова много.

— Защото му се подмазваше — презрително отбеляза Кристъл. — Ако знаехме, че само трябва да му се усмихваме и да си говорим с него, и ние щяхме да го правим.

— Но аз не знаех…

— Не игра честно.

— Глупости!

— Имаше нечестно преимущество.

— Как така? Откъде да знам, че ще умре?

— Знаеше пък. Знаеше, че рано или късно ще се случи, но му влезе под кожата толкова отрано, че ние нямахме шанс.

— Ти дори харесваше ли го?

Отново подигравателна гримаса.

— Не е нужно да харесваш някого, за да изкопчиш нещо от него.

Стефани устоя достатъчно дълго на изкушението да халоса кривата физиономия на Кристъл, и скоро майка й също се появи на прага. Очите й се окръглиха от изненада, когато видя Стефани.

— Стефани, какво правиш тук?

— Решила да се отбие — каза Кристъл. — Да ни била видела как сме.

— О, много мило от твоя страна, скъпа.

Кристъл използва момента да се скрие, без да каже довиждане. Стефани се концентрира върху Берилия.

— Лельо, не носиш ли брошката, която Гордън ти остави?

— Онази ужасия? Не, и едва ли някога ще си я сложа. За бога, та тя дори не блести. Всеки знае, че нещо е евтино, ако не блести.

— Жалко. Откъдето стоях в онази стая, изглеждаше хубава. Би отивала чудесно на една от жилетките ти…

— Видяхме те вчера — прекъсна я Берилия.

— Моля?

— В някаква кошмарна жълта кола, заедно с онзи страховит Скълдъгъри Плезънт.

Паниката веднага се разпърха в стомаха на Стефани, но тя успя да имитира объркан смях.

— Мисля, че нещо бъркаш. Вчера цял ден си бях вкъщи.

— Глупости! Подмина ни ей толкова отблизо. Ясно те видяхме. И него видяхме, целия омотан като миналия път.

— Ми не, не съм била аз.

Берилия я дари с благочестива усмивка.

— Лъжата е грях, нали знаеш?

— Чувала съм нещо такова…

— Фъргус! — викна Берилия и след малко съпругът й се подаде от хола. Прекарваше дните си у дома, след като бе претърпял „опасно падане“ на работното място. В момента съдеше работодателите си, твърдейки, че нехайството им е предизвикало почти фаталните му контузии. Сега не изглеждаше особено фатално контузен.

— Фъргус, Стефани тук твърди, че не се е возила в една кола с онзи ужасен г-н Плезънт.

— Лъжци ли ни нарича? — начумери се чичо й.

— Не, не — каза Стефани и опита да се позасмее. — Просто трябва да е бил някой друг.

— Стефани, — порица я Берилия — хайде да не си играем. Знаем, че беше ти. Толкова е тъжно човек да наблюдава отстрани как едно прекрасно, невинно дете като теб се влачи в подобна компания.

— Подобна компания?

— Хахавелници — презрително изплю Фъргус. — И преди съм виждал такива като тях. Гордън се беше обградил с такива, хора… с тайни.

— И защо си крие лицето? — почуди се Берилия. — Да не е деформиран?

— Няма как да зная. — Ставаше все по-трудно да поддържа равен тон.

— Не може да имаш вяра на такива — продължи Фъргус. — Цял живот съм бил около тях, гледал съм как идват и си отиват. Никога не съм искал да имам нищо общо с подобни типове. Никога не знаеш с кого точно си имаш работа в тия техни мерзки заниманийца.

— На мен ми се стори нормален — намеси се Стефани колкото е възможно по-безгрижно. — Всъщност ми направи доста добро впечатление.

— Не очаквам да разбереш. Та ти си само дете — тъжно поклати глава Берилия.

— Дори не сте говорили с него — настръхна Стефани.

— Възрастните нямат нужда да разговарят с други възрастни, за да знаят, че не струват. Един поглед стига.

— Значи всеки различен от вас не струва?

— Всеки различен от нас ли, скъпа?

— Родителите ми винаги са ми казвали да не съдя за хората по вида им.

— Е, какво да се прави — превзето се изпъчи Берилия. — Ако могат да си позволят да живеят в невежество, това си е техен проблем.

— Родителите ми не са невежи!

— Не съм казала това, скъпа. Казах само, че живеят в невежество.

Стефани вече не издържаше на разговора.

— Трябва да пишкам — заяви тя внезапно.

Берилия примигна неразбиращо.

— Да пишкам. Трябва да пишкам! Може ли да използвам банята ви?

— Ами… предполагам…

— Мерси!

Стефани мина между тях и изтича до втория етаж. Влезе в банята и когато се увери, че Берилия няма да я последва, се промъкна в спалнята на леля си и чичо си и отвори кутията за бижута. Бе огромна и всяко от отделенията й преливаше от блещукащи, лъщящи и искрящи евтинии. Намери брошката в едно миниатюрно чекмедженце в основата на кутията, което тя споделяше със самотна обица и чифт пинсети. Прибра я, затвори кутията, шумно пусна водата в банята и слезе на бегом по стълбите.

Стефани благодари учтиво и Берилия отвори уста да продължи разговора, но момичето вече бе прекосило половината алея от къщата към улицата.

Седнала на скалите, бележещи началото на северната част от плажната ивица, Стефани чакаше Скълдъгъри. Синоптиците предупреждаваха за валежи, но сутрешното небе синееше без нито едно облаче по себе си. До нея, на скалата, имаше мидена черупка, много красива, в която Стефани неочаквано се влюби.

Тя помръдна. Въздухът не се набразди по онзи готин начин около ръката й, но черупката все пак помръдна, при това не заради лекия ветрец от морето. Пулсът на момичето се ускори, но не си позволи да се възгордява. Още не. Може да е било случайно. Ако успее да го повтори, тогава ще се гордее. Тя се концентрира върху черупката. Вдигна длан и си представи пространството между нея и мидата като брънки от верига, готови да бъдат раздвижени. Изпъна пръсти и го усети, въздуха около дланта си — някак солиден. Тя го избута и черупката се изстреля от камъка.

— Да! — възкликна тя и вдигна победоносно ръце. — Магия! Бе направила магия! — Тя се засмя щастливо.

— Изглеждаш доволна.

Стефани се обърна толкова рязко, че почти се изтърси на пясъка, а баща й се усмихна широко. Тя се изчерви и извади телефона си, без той да забележи.

— Получих хубав есемес, това е.

— А! — Той седна до нея. — Нещо, за което трябва да знам?

— Май че, не. — Огледа се колкото се може по-небрежно, молейки се да не види колата-канарче наблизо. — Защо не си на работа?

Баща и вдигна рамене.

— Имам важна среща следобеда, но забравих нещо важно за нея вкъщи, та реших по време на обедната почивка да се върна да го взема.

— Какво забрави? Някой чертеж?

— Нещо такова — кимна той. — Всъщност, нищо подобно. Забравих си бельото.

— Какво?!

— Докато се обличах, се бях умислил. Случва ми се понякога. Обикновено нямам проблем с липсата на долни гащи, но от тези панталони ме сърби…

— Татко, ама че гадост, не ща да знам!

— О, да, разбира се. Извинявай. Както и да е, видях те да се разхождаш тук и реших да кажа „Здрасти“. Като по-малка все идваше тук, сядаше и се отнасяше нанякъде и винаги ми се е искало да знам накъде.

— Накъдето ме поведат умните ми мисли — отговори тя автоматично и се усмихна.

— Майка ти се тревожи за теб — каза след малко баща й.

— Така ли? Защо?

— Ами, отскоро нещо не си на себе си. — Значи бяха забелязали разликата между нея и отражението.

— Добре съм, тате. Наистина! Просто, нали знаеш, настроенията ми се менят.

— Да, да, разбирам това, майка ти ми обясни цялата работа с момичетата и техните настроения… но все още се тревожим. Откакто Гордън почина…

Стефани опита да остане безизразна. Значи, не беше само отражението.

— Знам, че бяхте близки. Зная, че се разбирахте чудесно и със смъртта му ти загуби близък приятел.

— Да, предполагам — промълви тя.

— А с майка ти не искаме да пречим на порастването ти, дори да можехме. Превръщаш се в прекрасна млада жена, с която наистина се гордеем.

Тя се усмихна от неудобство, но не каза нищо. Смъртта на Гордън наистина бе сложила началото на промяната й, промяна много по-драстична от това, което родителите й можеха да си представят. След тази промяна тя бе поела по настоящия си път — пътя, който я превърна във Валкирия Каин, който щеше да определи съдбата й, каквато и да е тя. Сега Стефани имаше посока и цел. И се изправяше срещу много по-големи опасности, отколкото би могла да си представи преди това.

— Просто малко се тревожим за теб, това е.

— Няма нужда.

— Това правят родителите. Дори когато станеш на четиридесет, а ние пляскаме карти и плетем в дома за стари хора, пак ще се тревожим за теб. Тази отговорност няма край.

— Кара те да се чудиш защо някой ще иска деца.

Той се засмя тихо.

— Понякога си е за чудене, да. Но няма нищо по-прекрасно от това, да гледаш как расте детето ти, нищо по-възнаграждаващо. Е, има една възраст, която ти се ще да преодолеят за една нощ, но не може да направиш много по въпроса.

Освен ако разполагаш с магия, помисли си момичето.

— Берилия се обади. Каза, че току-що си наминала да ги навестиш.

Стефани кимна. Леля й не можеше да е забелязала липсата на брошката толкова скоро, нали?

— Дощя ми се да намина и да видя как са. Мисля, че, такова, смъртта на Гордън ме накара да ценя повече семейството си или нещо подобно. Важно е да сме близо.

Баща й я изгледа малко стреснато.

— Хм, ами… наистина е прекрасно, че можеш да го кажеш, Стеф. Чудесно отношение към нещата… Нали няма да ми се налага аз да им ходя на гости?

— Не.

— О, слава Богу!

Стефани не обичаше да го лъже. Години по-рано си бе поставила за цел да е колкото се може по-искрена с родителите си. Но нещата сега бяха различни. Имаше тайни от тях.

— Какво друго каза Берилия?

— Ами, сторило й се е, че те е видяла вчера със Скълдъгъри Плезънт.

— Да — подхвърли Стефани, — и на мен ми го каза. Странна работа.

— Мисли, че си се забъркала с погрешните хора.

— Трябва да я чуеш, тате, как говори за него. А въобще не го познава. Сигурно си мисли, че съм част от някаква секта…

— Така ли е?

Тя го погледна с омерзение.

— Моля?

— Берилия има добро основание да мисли така.

— Но това е лудост!

— Е, лудостта е семейна черта. — В очите му се четеше нещо странно, неохота, но и примирение.

— Дядо ми, твоят прадядо, беше страхотен човек — всички го обичахме. Аз, Фъргус и Гордън се нареждахме около него всяка вечер и той ни разказваше всякакви фантастични истории. Баща ми обаче нямаше много търпение за подобни неща. Беше чувал същите истории като дете. Като възрастен осъзна, че те са измишльотини, но дядо ми отказваше да погледне на нещата по този начин. Той вярваше… вярваше, че сме магьосници.

— Какво?!

— Твърдеше, че магията у нас се предава с поколенията. Казваше, че сме наследници на велик магьосник, наречен Последния от Древните.

Морските шумове заглъхнаха, слънцето избледня, плажът изчезна и в света съществуваше само баща й, единствените звуци в света бяха думите му.

— Тези истории, тези вярвания се предават във фамилията ни от бащи и майки на синове и дъщери, поколение след поколение. Не знам къде или кога е започнало всичко, но те са част от нас. И от време на време членове на семейството ни са вярвали в това.

Гордън вярваше. Човек на разума, по-интелигентен от всички нас, той вярваше в магия и заклинания, и хора, които не стареят. Сигурно е вярвал, ако не във всичко, то поне в повечето неща в книгите си.

И заради това се забърка с… нездравословна компания. Хора, които подхранваха заблудата му, споделяха лудостта му. Опасни хора. Това е някаква болест, Стеф. Дядо ми я имаше, Гордън също… и не искам и ти да я прихванеш.

— Не съм луда!

— Не казвам, че си. Но зная колко лесно е да се подведеш по такива истории, по неща, които ти се ще да са истина. Като момче вярвах, повече дори от Гордън. Но спрях, реших да спра да слушам шепота на това… проклятие, което десетилетия ни измъчва. Гордън ме запозна с майка ти и се влюбих. Оставих всичко друго зад себе си.

— Значи мислиш, че Гордън е бил част от някаква секта?

— Поради липсата на по-добро определение, ще кажа „да“.

Стефани си спомни изражението на бащиното й лице, когато той видя Скълдъгъри за пръв път в офиса на г-н Феджуик. Не помнеше да е виждала подобно изражение на лицето му дотогава — подозрение, съмнение, враждебност, които преминаха почти толкова бързо, колкото се бяха появили. Сега разбираше това изражение.

— И сега мислиш, че и аз съм част от този култ?

Той се засмя добродушно.

— Не, предполагам, че не. Но думите на Берилия ми дадоха храна за размисъл. През последните няколко дни в очите ти има една отчужденост, която не съм виждал преди. Не зная на какво се дължи. Сега те гледам и виждам момиченцето си. Но добивам усещането, че… Не знам. Все едно, в последно време си някъде другаде.

Стефани не посмя да отговори.

— Просто ми се ще да поговориш с някого. Не е нужно да е с мен, защото само ще ти набръщолевя една камара безсмислици, но може би с майка ти… Би могла да й споделиш, да ни споделиш, всичко. И стига да си честна с нас, ще ти помогнем по всеки възможен начин.

— Знам, тате.

За миг й се стори, че той ще пролее сълза, но после я прегърна с една ръка и я целуна по челото.

— Ти си малкото ми съкровище, нали знаеш?

— Зная.

— Добро момиче. — Той стана от скалата. — По-добре да се връщам на работа.

— До по-късно.

Той я погледна през рамо, усмихна й се и си тръгна.

Стефани не помръдна. Ако беше вярна тази семейна легенда, тогава, тогава… Всъщност не знаеше какво. Но звучеше важно. Голямо. Тя си тръгна от плажа и зачака край пътя, докато не видя отвратителната кола-канарче на Скълдъгъри, качи се и по пътя му разказа всичко, което бе чула от баща си.

Г-н Блис заобръща брошката в ръце.

— Сигурни ли сте, че е това?

Г-н Блис носеше черно, а Скълдъгъри се бе пременил в тъмен костюм на тънки райета, довършен от Гастли същата сутрин. Под костюма се мяркаха снежнобяла риза и синя вратовръзка. Стояха в сянката на кулата Мартело, многовековна развалина, стърчаща от обраслите с трева скали по брега на Хагард. Далеч под тях, вълните плющяха като камшици по зъберите.

— Сигурен съм — отвърна Скълдъгъри. — Виж как закопчалката се обръща назад и се превръща в дръжка? Това е ключът ни.

Стефани се постара да не се чувства застрашена от присъствието на г-н Блис, но когато и да погледнеше той към нея, тя извръщаше лице. Тя не се бе възпротивила, когато Скълдъгъри я уведоми, че г-н Блис ще ги придружи в пещерите, но и не скачаше от радост при мисълта.

— Благодаря, че ми се обадихте. — Г-н Блис върна брошката на Стефани.

— Трябва ни всяка помощ — призна детективът. — Въпреки че се изненадах от готовността ти.

— Серпин е натрупал мощ, много по-голяма отколкото предполагахме.

— Почти звучиш уплашен.

Г-н Блис се поколеба.

— Не съм способен да изпитвам страх. С надеждата изчезва и страхът. Но уважавам мощта му. Уважавам способностите му.

— Ако стигне до Скиптъра преди нас, всички ще видим на какво е способен.

— Все още нещо не разбирам — каза Стефани. — Със Скиптъра той ще бъде всемогъщ, нали така? Но как ще го използва, за да върне Безликите?

— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — Теоретично ритуалът едва ли е познат на повече от двама души в целия свят. На мястото на Серпин нямаше да зная кого да заплаша, за да ми го даде.

— Не възнамерява да заплашва когото и да било — поклати глава г-н Блис. — От думите му ми стана ясно, че Скиптъра на Древните не е нищо повече от средство, играчка, посредством която да постигне целите си.

— И какво е това?

Г-н Блис впери безучастен поглед в морето.

— Не разбирам — продължи Скълдъгъри. — Кога сте разговаряли?

— Тази сутрин — каза г-н Блис с примирение. Стефани присви очи подозрително. Нещо не беше наред. Въобще не беше наред. Тя отстъпи, но Скълдъгъри, увлечен в разговора, не забеляза.

— Видял си го? Видял си го и не си го надвил?

— Границите на силата му не ми бяха известни. Не започвам битки, които не мога да спечеля. Бе твърде опасно.

— Къде е той? Старейшините го издирват!

— Няма нужда да го търсят. Той ще ги намери, когато му дойде времето.

— Защо се срещнахте?

— Серпин имаше нещо за казване. Изслушах го.

— За какво говориш?

— Вече знае за пещерите. Единственото препятствие пред него е ключът.

Скълдъгъри и г-н Блис се спогледаха. Стефани видя, че детективът е застанал на ръба на скалата.

Г-н Блис постави длан на гърдите на Скълдъгъри и го бутна. Вместо да падне, Скълдъгъри се изстреля далеч назад и изчезна от погледа им. Г-н Блис се обърна към Стефани.