Скълдъгъри Плезънт

14. Елементална магия

Чайна Сороуз не помръдваше. Седеше с кръстосани крака и длани на облегалките на стола. Звуците на нощния град не достигаха до апартамента й — в него бяха само те, последните двама души на Земята. Стефани я наблюдаваше и чакаше.

Огромният апартамент се намираше срещу библиотеката на Чайна. Стефани бе изскочила от колата, изпратена да я вземе, бе изтичала по стълбите и мъжът с вратовръзката я бе упътил към покоите на магьосницата. Нямаше време за губене.

Скълдъгъри се намираше в опасност и трябваше да го открият сега.

Най-сетне Чайна продума:

— Откъде си сигурна, че е бил Серпин?

— Какво?! — избухна Стефани. — Естествено, че беше той! Че кой друг?

Чайна сви деликатните си рамене.

— Просто трябва да сме сигурни, това е.

— Сигурна съм, о кей?

Чайна я погледна и Стефани изпита неудобство от собствената си припряност. Сведе очи и затвори уста. Цялата беше изтръпнала, тялото й преливаше от болка, но всичко беше наред сега, Чайна знаеше какво да прави. Всичко щеше да се оправи. Стефани щеше да я изчака да вземе решение, когато и да бе това, и Скълдъгъри със сигурност щеше да бъде спасен. А и да не успееха, какво от това? Чайна знаеше най-добре и ако предпочиташе да чака, Стефани щеше с радост да чака с нея.

Не, това е заклинанието на Чайна, то ме кара да мисля така. С усилие вдигна поглед, срещна този на Чайна и й се стори, че видя искрица изненада там.

— Какво мислиш да правиш? — попита я Стефани.

Чайна стана от стола с грациозно движение.

— Ще се погрижа за проблема. Ти се прибирай, скъпа. Изглеждаш ужасно.

Стефани се изчерви.

— Предпочитам да остана.

— Ще мине време преди да изготвя план за действие. Няма ли да ти е по-комфортно у дома?

Стефани не искаше да противоречи на Чайна, но не можеше да си отиде сега, докато Скълдъгъри е в плен.

— По-добре да остана — повтори тихо тя.

— Добре тогава — поусмихна се Чайна. — Сега трябва да изляза, но ще се върна, когато имам нещо ново.

— Може ли да дойда?

— Страхувам се, че не, дете мое.

Стефани кимна, прикривайки разочарованието си. Чайна излезе навън, придружена от мъжа с вратовръзката. Стефани остана известно време в апартамента, но не можа да се отпусне, въпреки че наближаваше три сутринта. Нямаше телевизор и единствената книга, написана на разбираем език беше един телефонен указател с кожена подвързия, оставен на малка масичка.

Прекоси коридора и влезе в библиотеката. Подмина един мъж с порцеланова маска, толкова увлечен в четене, че не я забеляза. Пристъпваше бавно и четеше заглавията на книгите едно по едно, опитвайки да държи ума си зает. Ако намереше нещо тук, някоя книга с нещо, което да й върши работа, може би нямаше да е толкова беззащитна в следващите срещи със Серпин или с когото и да било. Със съвсем малко сила щеше да е много повече от полза за Скълдъгъри.

Стефани приключи с един от дългите рафтове с книги и започна друг, навлизайки все по-дълбоко в лабиринта. Не разбираше принципа на подредба — не беше азбучен, нито по автор, нито по тематика. Всичко изглеждаше напълно хаотично.

— Изглеждаш загубена.

Обърна се. Младата жена, която я бе заговорила, върна една книга обратно на мястото й. Лицето под рошавата руса коса бе красиво, но очите й излъчваха твърдост, а туниката без ръкави разкриваше мускулестите й ръце. Говореше с английски акцент.

— Търся една книга — отвърна Стефани колебливо.

— Добро място си избрала да търсиш.

— Тук има ли книги за магията?

— Всички тези книги са за магията — отвърна младата жена.

— Имам предвид, за изучаване на магия. Трябва ми нещо такова. Каквото и да е.

— Нямаш ли си учител?

— Още не. И нямам никаква представа как да открия нещо тук.

За миг на Стефани й се стори, че непознатата я преценява. Накрая тя каза:

— Името ми е Танит Лоу.

— О, здравей. Страхувам се, че не мога да ти кажа името си. Не се обиждай.

— Няма проблем. Книгите са подредени по степен на трудност. Тези тук са твърде сложни за някого без основни познания. През два реда от тук може да намериш каквото търсиш.

Стефани й благодари, а Танит се отдалечи и потъна в лабиринта от книги. Стефани откри раздела, към който бе упътена и започна да чете заглавията. Наръчник по лов на чудовища за начинаещи. Доктрините на магьосничеството. Историята до наши дни, Три имена…

Стефани свали последната книга от рафта и я прелисти. Стигна до частта, озаглавена „Избрани имена“ и дълга около двеста страници, и прегледа подзаглавията в нея, напечатани с удебелен шрифт. Прелистваше страница след страница и четеше абзаците по диагонал в търсене на нещо, което да й хване окото. Най-добрият съвет за избор на име гласеше: Името, избрано от вас, трябва да ви подхожда, да ви определя и да ви е вече познато.

Тя остави книгата, не особено впечатлена, и продължи да търси интересни заглавия, докато накрая попадна на правилното: Елементална магия. Взе книгата и я зачете. Това беше то! Това й трябваше! Намери един стар стол в близкия ъгъл и се намести на него, като сгъна краката под себе си.

Бе оставила мобилния си телефон на една от облегалките. Стефани държеше едната си ръка свита и опита да си представи пространството между нея и телефона като поредица от брънки на верига. Движението на една от тях ще задвижи и останалите, които в крайна сметка ще задвижат телефона. Тя се фокусира, бавно разтвори длан и после рязко замахна, както го правеше Скълдъгъри.

Нищо не се случи.

Отново направи юмрук и отново опита. Телефонът остана там, където беше. Също като в предните й петдесет опита.

— Как върви? — някой попита. Стефани вдигна глава и видя Танит Лоу. — Твърде големи цели си поставяш още в началото. Телефонът е твърде тежък. Засега един кламер ще ти е достатъчен.

— Нямам кламер.

Танит взе книгата от ръцете на Стефани, отвори я и я остави на облегалката до телефона.

— Използвай това.

— Но това е още по-тежко от телефона.

— Не книгата. Само тази страница.

— О… — Стефани се концентрира отново, раздвижи пръсти и рязко отвори длан. Страницата не се обърна. Дори не помръдна.

— Иска се време — каза Танит. — И търпение.

— Нямам време — огорчено рече Стефани. — И никога не съм била търпелива.

— Винаги съществува вероятността просто да не си способна на магия. Едно е да знаеш, че съществува — съвсем друго е да боравиш с нея.

— Предполагам.

— Добре си се цапнала там.

Стефани погледна към ръката си под навития ръкав.

— Имах малко неприятности.

— Виждам, виждам. Другият получи ли си го, поне?

— Не съвсем — призна Стефани. — Но повечето синини дойдоха от едно дърво, тъй че…

— Била съм се с какво ли не, но досега не ме е нападало дърво. Добра работа.

— Благодаря.

Танит извади парче шуплеста жълтеникава скала от джоба си.

— Напълни си ваната и пусни това във водата. Постой няколко минути вътре и синините ще изчезнат.

Стефани взе парчето и отново благодари. Танит само вдигна рамене.

— Не искам да те плаша — каза младата жена, — но сега може да не е най-подходящото време да се учиш на магия. Случват се лоши неща.

Стефани не отвърна. Не знаеше нищо за тази Танит и не знаеше кой на коя страна е в назряващия сблъсък. Нямаше да се доверява на пълни непознати.

— Мерси за скалата — повтори тя.

— Моля. Ние, бойците, трябва да се подкрепяме.

Стефани забеляза движение между рафтовете. Мъжът с вратовръзката се бе върнал, а с него и Чайна.

— Трябва да вървя — каза Стефани и стана от стола.

Тя откри магьосницата в апартамента й, с гръб към нея.

— Старейшините знаят ли? — попита момичето.

— Изпратено им е известие — отвърна Чайна, без да се обръща.

— Изпратила си им известие? Само това?

— Не си мисли, че може да ме разпитваш, дете!

Стефани я изгледа ядно.

— Много ми се ще да спреш да ме наричаш така.

Чайна се обърна.

— А на мен много ми се ще, да си избереш име, за да не ми се налага да те наричам така.

— Няма ли да спасим Скълдъгъри?

— Да го спасим? — засмя се Чайна. — На бели коне, предполагам? Със сигналните тръби и знамената? Така ли мислиш, че става?

— Скълдъгъри ме е спасявал неведнъж.

— Е, вече не правят такива като него, нали?

— Известията не са достатъчни! Мериторий трябва да знае! Кажи му, че Скълдъгъри ни трябва, за да открием Скиптъра; кажи му, че без Скълдъгъри, Серпин ще унищожи всичко. Кажи му каквото щеш, но трябва да накараме Старейшините да се намесят!

— И после какво? Ще свикат Секачите, ще съберат съюзниците си под знамената и с песен на уста ще тръгнат на война? Дете, нищо не знаеш за войната. Мислиш, че е нещо голямо и шумно, борба между Доброто и Злото. Не е. Войната е нещо деликатно: иска прецизност. Иска подбиране на точния момент.

— Нямаме време!

— Грешиш. Времето е малко, но още разполагаме с него.

— Значи ще отлагаш? Защо?

— Не мога да си позволя около мен да избухне хаос, когато не съм подготвена за него. Аз съм колекционер. Наблюдател. Не взимам страна. Придобивките и позицията ми трябва да са в безопасност, преди да позволя несигурността, повлечена от войната, да се стовари върху нас.

— Ами Скълдъгъри? Докато чакаш верния момент да съобщиш на всички, че Серпин е лошият, Скълдъгъри може да загине!

Почти незабележимо колебание прекоси лицето на Чайна.

— Във всеки сблъсък падат жертви.

В този миг Стефани я мразеше. Обърна се и кипнала от бяс се запъти към отворената врата.

— Къде отиваш, дете?

— Да направя това, което ти не можеш, понеже те е страх.

— Не, няма!

Вратата се затръшна под носа на Стефани и тя се извъртя. Чайна вървеше към нея, нито следа от безпокойство по перфектното й лице.

— Нямаш право — тихо рече магьосницата, — да ни потопиш във война. Коя си ти да решаваш, кога да започваме битките си? Коя си ти да решаваш, кога да умираме?

— Просто искам да помогна на приятел. — Стефани заотстъпва.

— Скълдъгъри не ти е приятел.

— Не знаеш какви ги говориш!

— А ти не познаваш него, дете. В него има гняв, който не си виждала никога. Таи омраза, която не можеш да си представиш. Той е точно там, където винаги е искал да бъде.

— Ти си луда!

— Значи ти е разказвал за смъртта си?

— Да. Един от хората на Меволент го е убил.

— Уби го Нефариан Серпин. Първо го изтезава, просто за удоволствие. Подигра го и отне силите му. След това го посочи. Знаеш ли, че само това му е нужно, за да убива с тази негова червена ръка? Трябва само да те посочи и краят настъпва.

Агонизираща смърт, бе казал Скълдъгъри. Стефани не знаеше, че я е изпитал. Тя тръсна глава непокорно.

— Това не променя нищо.

— Когато се върна от мъртвите, той поднови борбата с Меволент с фанатична целеустременост — не за да надвие злото, а за да отмъсти на слугата на Меволент. Самият той падна в битката, но точно преди Скълдъгъри да успее да си отмъсти…

— Е започнало Примирието — отгатна Стефани.

— И изведнъж смъртният му враг получи закрила. Скълдъгъри е чакал векове за отмъщението си и ще пожертва всичко и всеки, за да го получи.

Стефани изправи гръб.

— Дори така да е, той остава единственият, който разследва убийството на чичо ми, единственият, който се вълнува от ставащото, и единственият, спасил живота ми на няколко пъти.

— И единственият, изложил няколко пъти живота ти на риск. Всичко, което е сторил за теб, е неутрализирано от всичко, което е сторил на теб. Не му дължиш нищо!

— Няма да го изоставя!

— Изборът не е в твоите ръце.

— И какво ще направиш, ако реша друго? — изрепчи се Стефани.

— Просто ще те накарам да правиш, каквото ти кажа.

— Няма да правя каквото ми кажеш!

— Скъпа моя Стефани…

Момичето се вцепени. Чайна я погледна.

— Зная името ти от деня, когато се запознахме, дете. Чичо ти често те споменаваше.

Стефани се спусна към вратата, но нямаше смисъл.

— Стефани — тихо отрони Чайна. Ръцете на момичето се отпуснаха и тя се обърна против волята си. — Не казвай никому.

Стефани усети как се подчинява и колкото и яростно да се противеше на заповедта, знаеше, че няма да я наруши. Изборът й бе отнет. Затова тя кимна през сълзи, а Чайна я дари с ослепителната си усмивка.