Скълдъгъри Плезънт

8. Гастли

Стефани си легна, веднага когато се прибра, и се събуди няколко минути след два часа следобед. Тя отиде боса до банята и се изкъпа, а всичките й болки се събудиха под душа. Коленете й бяха ожулени и порязани от влаченето по паважа. Цялата беше нашарена с морави синини. Вратът й бе схванат.

Излезе от душа, подсуши се и облече чисти дънки и тениска. Слезе боса на долния етаж със старите си дрехи и ги хвърли в пералнята, изсипа праха за пране и я включи. Само след като успя да намери нещо за хапване, си позволи да мисли за предната вечер.

Е, помисли си тя, наистина се случи.

Обу се и излезе в топлия, слънчев ден. В края на тяхната улица тя подмина стария кей и сви по главната улица. Нормалност. Деца ритат топка, карат колело и се смеят, кучета търчат насам-натам, размахват опашки, съседите говорят със съседите, а светът е същият, какъвто някога бе мислела, че е. Без живи скелети. Без магия. Без хора, опитващи се да я убият.

Лудешки смях се откъсна от устните й, когато осъзна колко много се е променил живота й за едно денонощие. От съвсем нормално момиче се бе превърнала в цел за откачалки, разтварящи се във вода и в партньор на детектив-скелет, тръгнал да разрешава убийството на чичо й.

Стефани се спря. Убийството на чичо й? Откъде й бе хрумнало това? Гордън бе починал от естествена смърт — лекарите бяха го потвърдили. Тя се смръщи. Но тези доктори живееха в свят без ходещи, говорещи скелети. Но защо пък ще предполага, че е бил убит? Какво я бе накарало да си го помисли? Спомни си думите на Чайна: „Има предмети, които не могат да станат нечия собственост, ако просто бъдат откраднати. В такива случаи предишният собственик трябва да е мъртъв, за да може крадецът да се възползва от предмета.“

Нападателят й, и този, който го беше изпратил, искаха нещо. Искаха го достатъчно силно, за да я убият. И ако го искаха толкова силно, биха ли чакали чичо й да се спомине сам, преди да започнат да го търсят?

Стефани изстина отвътре. Гордън бе убит. Някой го бе убил и никой не правеше нищо по въпроса, никой не задаваше въпроси, никой не се опитваше да разбере нещо повече.

Освен Скълдъгъри.

Тя присви очи. Трябва да е знаел, че Гордън е бил убит. Ако не го е подозирал при срещата й с него, се е досетил в библиотеката на Чайна. Сигурно тя също знаеше, но нито един от тях не й го каза. Мислили са, че не може да го понесе, може би. Или не са смятали, че е нейна работа. Все пак се бе случило в техния свят, не в нейния. Но Гордън беше неин чичо.

Една кола удари спирачки зад гърба й. Хората зяпнаха в нейната посока. Стефани погледна назад и видя бентлито. Вратата на шофьора още беше силно изкривена от удара с другата кола, а предното стъкло напукано. Три от вратите нямаха стъкла, а лявата страна на предния капак бе осеяна с грозни вдлъбнатини. Обичайното пърпорене на двигателя бе заменено с притеснително тракане, което рязко спря заедно с изключения двигател. Скълдъгъри — с шапка, шал и очила — тръгна да излиза, но вратата му не се отвори.

— Уф, леле — промърмори под нос Стефани.

Той се поотдръпна от вратата, вдигна крак и я отвори с ритник. Най-сетне се измъкна, оправяйки палтото си.

— Добър ден! — поздрави я енергично той. — Чудесно време, нали?

— Хората ни зяпат — прошепна му Стефани, когато той я наближи.

— Така ли правят? А, да. Браво на тях! И така, готови ли сме за тръгване?

— Зависи — отвърна тя тихо, опитвайки се да държи усмивка на лицето си. — Кога щеше да ми кажеш, че чичо ми е бил убит?

Скълдъгъри се поколеба.

— А!… Досетила си се значи.

Стефани сви в тясната уличка между две сгради, по-далеч от любопитните очи на хагардските клюкари. Скълдъгъри изглежда първо не разбра какво прави тя, но после я настигна с бързи стъпки.

— Имах много добра причина да не ти казвам.

— Не ме интересува! — Сега, когато никой не я виждаше, усмивката й изчезна. — Гордън е бил убит, Скълдъгъри. Как може да не знам?

— Това е опасен занаят. Светът, от който съм част — още повече.

Тя се спря рязко. Скълдъгъри направи още няколко крачки, видя, че тя не върви с него и се обърна. Момичето скръсти ръце.

— Ако не смяташ, че мога да се справя…

— Не, определено показа, че можеш. — Тя долови лека промяна в тона му. — В мига, когато те видях, разбрах, че си от хората, които никога не биха се скрили от някаква опасност, дори и само на инат. Исках да те държа встрани от това, възможно най-дълго. Трябва да разбереш — Гордън ми беше приятел. Мислех, че му дължа поне това, да не позволя на любимата му племенница да си навлече неприятности.

— Е, сега обаче имам неприятности, така че решението вече не е твое.

— Явно не е.

— Значи вече няма да криеш неща от мен?

Той сложи ръка на гърдите си.

— Заклевам се да пукна, ако лъжа!

— О кей.

Той кимна и я поведе към бентлито.

— Макар, строго погледнато, да нямаш сърце — обади се момичето.

— Знам.

— И, строго погледнато, вече си пукнал.

— И това зная.

— Добре де, казвам го просто, за да сме наясно.

— Какво представлява той? — Стефани попита, докато се движеха по пътя.

— Кой какво представлява?

— Онзи, с когото ще се срещнем. Как се казва?

— Гастли Биспоук4.

Тя метна кос поглед на Скълдъгъри, за да се увери, че той не се шегува, после се сети, че няма как да разбере това по лицето му.

— Защо някой би се нарекъл Гастли?

— Какви ли не имена допадат на какви ли не хора. Гастли е шивачът ми и също така един от най-близките ми приятели. Той ме научи да се боксирам.

— И що за птица е?

— Свестен. Честен. Отговорен. Но е по-забавен, отколкото го карам да звучи, кълна се. Също така, не е най-големият почитател на магията…

— Не обича магията? Как може да не обича магията?

— Не я намира интересна. Предпочита света, за който чете в книгите и за който гледа по телевизията, света с полицаи, бандити, сериали и спорт. Предполагам, че ако имаше избор, той би избрал да живее в него. Така щеше да може да се образова, да си намери работа и да живее… нормално. Разбира се, никой никога не му е дал тази алтернатива. За него това би било невъзможно.

— Защо?

Скълдъгъри се поколеба само секунда, като че ли се опитваше да формулира по-ясно мислите си, след това каза на Стефани, че Гастли се е родил грозен.

— Не просто непривлекателен — обясни той, — не просто неприятен на външен вид, а наистина, ама наистина грозен. Майка му била урочасана, докато била бременна с него, и сега лицето му е цялото в белези. Опитали всичко, за да го излекуват — заклинания, отвари, талисмани, магически илюзии, всякакви помади. Само че, нищо не работело.

Скълдъгъри каза, че като дете Гастли винаги казвал на приятелите си, че наследил любовта към бокса от баща си, а страстта си към шиенето — от майка си. Истината била, че именно баща му постоянно се суетял около кройките на поли и панталони, а майка му била шампион с двадесет и две последователни победи. Скълдъгъри я видял веднъж в действие. Дясното й кроше направо отнасяло глави, а според местна легенда, веднъж наистина отнесло една.

Така или иначе, Гастли бил отгледан с бокс и шиене и решил, че няма нужда да погрознява още повече, затова станал шивач.

— Аз поне се радвам за това — рече детективът. — Гастли прави фантастични костюми.

— Значи ще отидем да го видим, защото ти трябва нов костюм?

— Не съвсем. Семейството му има уникална колекция с предмети, картини и литература от цял свят, отнасящи се до Древните. В тази колекция има няколко тома, които може да се окажат извънредно полезни. Всичко, което хората знаят за Скиптъра, е основано на полузабравени митове. Тези книги, както и всичко останало в колекцията на Гастли, ще ни предложат много по-подробно описание на легендите, на това, какво прави Скиптъра и теоретично — как някой може да се защити от силата му.

Паркираха и излязоха. Кварталът беше мръсен и мърляв, а хората ги подминаваха на бърз ход, без дори да погледнат към очуканата кола. Дребничка старица изтътри покрай Скълдъгъри и му кимна мимоходом.

— Това ли е една от онези тайни общности, за които ми разказа? — попита Стефани.

— Това е. Опитваме се да държим улиците възможно най-негостоприемни, тъй че никой случаен минувач да не се спре тук.

— Е, успели сте.

— Досега трябва да си разбрала, че външният вид най-често лъже. Квартал като този, с неговите графити и мизерия, е най-безопасното място, което може да посетиш. Отвори вратата на която и да е от тези къщи и ще влезеш в същински дворец. Повърхността е нищо, Стефани.

— Ще се опитам да го запомня. — Момичето го последва до малък магазин на ъгъла между две улици. Огледа се за табела. — Това ли е шивачницата?

— Шивачницата на Биспоук, да.

— Но няма табела. Няма никакви дрехи на витрината. Как се разбира, че е отворено?

— Гастли няма нужда от реклама. Има много специфична клиентела и не може да си позволи да пуска обикновени хора да се шляят из магазина му, докато взима мерки на осморък човек-октопод.

— Ама ти сериозно ли? Има такова нещо като осморък човек-октопод?

— Има цяла колония от хора-октоподи — отвърна детективът, а междувременно бяха стигнали до входната врата.

— Наистина?

— О, стига, Стефани, разбира се, че не. Това би било твърде глупаво.

Той тръгна пред нея, преди тя да се опита да го срита. Първо той, после и тя, влязоха през отключената врата. Стефани се изненада колко чисто, добре осветено и обикновено изглеждаше помещението. И миришеше хубаво. Успокояващо.

Гастли Биспоук излезе от задната стаичка и когато ги видя, се усмихна и стисна топло ръката на Скълдъгъри. Беше широкоплещест, а белезите покриваха цялата му глава. Когато Скълдъгъри се обърна да представи Стефани и видя как е зяпнала, той сви рамене.

— Не й обръщай внимание — подхвърли детективът. — Тя така си зяпа, когато среща нови хора.

— Свикнал съм — каза Гастли без да сваля усмивката от лицето си. — Искате ли да си стиснем ръцете, госпожице, или да започнем с нещо по-лесно като помахване?

Стефани усети, че се изчерви и бързо изпъна ръка. Тази на Гастли бе нормална, но корава и силна.

— Имаш ли си име? — попита я той.

— Още не.

— По-добре да си сигурна, че наистина искаш такова, преди да започнеш да мислиш по въпроса. Този живот не е за всекиго.

Тя бавно кимна, несигурна накъде бие шивача. Той се отдръпна от нея, за да я поогледа.

— Имало е проблеми?

— Малко — призна Скълдъгъри.

— Тогава вероятно имаме нужда от подходящо облекло. — Гастли извади бележниче и започна да нахвърля нещо на него. — Имаш ли си любим цвят? — попита той Стефани.

— Моля?

— За дрехи. Някакви предпочитания?

— Не съм сигурна, че разбирам…

— Не всички от дрехите, които шия, са просто брилянтни произведения на шиваческото изкуство. Понякога, в определени ситуации, изпълнявам и по-специални желания.

— Като например да те пази, докато всичко това приключи — допълни Скълдъгъри. — Гастли може да ти направи костюм, не твърде официален, който като нищо може да ти спаси живота.

— Мода — каза Гастли и повдигна рамене. — Въпрос на живот и смърт. И така, имаш ли си любим цвят за дрехи?

— Аз… не съм сигурна, че мога да си го позволя…

— Ами ще го сложа на сметката на Скълдъгъри. Давай смело.

Стефани примигна объркано. Беше свикнала майка й да купува всичките й дрехи и тази стъпка бе доста неочаквана за нея.

— Не знам, не съм сигурна… Черно?

Гастли кимна и започна да пише.

— Не можеш да сгрешиш с черното. — Той погледна детектива. — Нека само да приключа и тогава ще поговорим на спокойствие.

Докато го чакаха, Скълдъгъри и Стефани се разходиха до задната част на магазина. Материали и платове от всякакви разновидности бяха подредени старателно на огромни рафтове покрай стените. В средата на стаята имаше един-единствен работен плот, а втора врата водеше към задната стаичка, която Гастли използваше за почивка и посрещане на гости.

— Ще ми шие дрехи ли? — прошепна Стефани.

— Да.

— Не трябва ли да ми вземе мерките, или нещо такова?

— Само един поглед му е достатъчен.

Те прекосиха прага към малката гостна и малко след това Гастли се присъедини към тях. Двамата посетители се разположиха на тесен диван, а Гастли седна в креслото срещу тях и сплете пръсти.

— И така, за какво става въпрос?

— Разследваме убийството на Гордън Еджли — започна Скълдъгъри.

— Убийство?! — рече Гастли стреснат.

— Наистина.

— Но кой би искал да убие Гордън?

— Смятаме, че е Серпин. Мислим, че е търсил нещо.

— Скъл, — намръщи се Гастли — обикновено, когато искаш помощта ми, просто ме помъкваш нанякъде и ме забъркваш в побоища. Никога досега не си ми обяснявал за какво ти трябвам. Защо сега го правиш?

— Имам нужда от различна помощ този път.

— Значи не ти трябвам, за да удрям хора?

— Не. Искаме само да ни помогнеш да разберем какво търси Серпин.

— Разбирам — замислено поклати глава Гастли.

— Не разбираш, нали?

— Не. Наистина не схващам какво искате да направя.

— Смятаме, че Серпин търси Скиптъра на Древните — каза Стефани и усети как Скълдъгъри се свлича смутено на възглавницата до нея.

— Кое? — Усмивката на Гастли се появи отново. — Не говорите сериозно, нали? Виж, не знам какво ти е наговорил скъпият ми приятел, но Скиптъра не съществува.

— Серпин не мисли така. Смятаме, че това има нещо общо със смъртта на чичо ми.

— Съжалявам за загубата ти — каза Гастли, — наистина съжалявам. Уважавах Гордън. Той знаеше за магията в света, но не се изкуши от нея. Просто наблюдаваше и пишеше за нея. Това е сила, която се надявам, че е предал и на теб.

Стефани не отвърна. Скълдъгъри не я погледна.

— Но — продължи Гастли, — да твърдите, че смъртта му има нещо общо с легенда, предавана от поколение на поколение и променяна с всеки нов преразказ: това са празни приказки. Гордън е получил инфаркт. Беше смъртен. Починал е. Това правят смъртните. Оставете го да почива в мир.

— Чичо ми или е знаел къде е Скиптъра, или го е притежавал и затова Серпин го е убил, а сега Серпин знае къде е и иска от мен ключа.

— Какъв ключ?

— Този, с който може да вземе Скиптъра, може би. Не сме сигурни. Но се опита да ме убие два пъти, за да се добере до него.

Гастли поклати глава:

— Това не е твоят свят.

— Сега обаче съм част от него.

— Едва си пристъпила в него. Видяла си магия, магьосници и жив скелет и със сигурност много се забавляваш — но нямаш никаква представа какъв е залогът.

Скълдъгъри все още не бе продумал. Стефани се изправи.

— Знаеш ли? За мен, това е приключение. Нали това имаш предвид? Е, прав си. Наистина гледам на това като на голямо приключение и съм изумена, развълнувана и нетърпелива да разбера какво ще стане по-нататък. Видях как невероятни хора правят невероятни неща и всичко това е невероятно. — В очите й се появиха ядни искрици. — Но не смей, нито за секунда, да си мислиш, че за мен това е игра. Чичо ми остави цяло състояние — всичко, което съм можела да си пожелая, ако исках нещо такова. Направил го е за мен, но сега е мъртъв. Така че аз ще направя нещо за него. Ще открия кой го е убил и ще направя така, че да не се измъкне току-така. Чичо ми заслужава да има някого на своя страна.

— Но това е лудост! — Гастли се наведе напред в стола си. — Скиптъра е приказка!

— Вярвам, че съществува.

— Естествено, че ти го вярваш! Въвлечена си в свят, където си мислиш, че всичко е възможно, но нещата не стоят точно така. Чичо ти се е забъркал в тази каша и ако това, което казваш, наистина е така, е бил убит заради намесата си. Толкова ли си нетърпелива да направиш същото? Играеш си с огъня.

— Всеки от вас си играе с огъня!

— Тази среща не минава според очакванията ми — посмя да се обади Скълдъгъри.

— За тези неща си има правила — обърна се към него Гастли. — Има причина да не казваме на всички, че ни има. Тя е чудесен пример защо не го правим.

Гневът на Стефани се разпали още повече и тя знаеше, че ако каже още нещо, ще загуби контрол над гласа си, затова изтича покрай Гастли. Прекоси магазина и излезе на улицата. Усещаше гнева в себе си, как я стиска отвътре и кара пръстите й да се свиват като ноктите на птица. Мразеше да не се отнасят с нея като с равна, мразеше снизхождението и мразеше все да я пазят от всичко. Не й харесваше и да я пренебрегват.

Скълдъгъри се появи след няколко минути, нахлупил шапката си. Тя се подпираше на колата със скръстени ръце и гледаше една цепнатина в паважа.

— Хм, добре мина, а? — каза той след кратко мълчание. Когато тя не отвърна, детективът продължи: — Казвал ли съм ти как срещнах Гастли?

— Не искам да знам!

— А. Добре тогава. — Тишината отново ги обгърна като смог. — Така и така не е много интересно. Но имаше пирати.

— Въобще не ме интересува. Ще ни помогне ли или не?

— Ами, той не смята за много добра идея да си с мен в разследването, както май разбра.

— О, вярно ли? — горчиво попита Стефани.

— Изглежда смята, че съм безотговорен.

— А ти как смяташ?

— Проявявал съм безотговорност в миналото и той го знае. Напълно е възможно и сега да го правя.

— Вярваш ли, че съм в опасност?

— О, да! Серпин още вярва, че притежаваш този ключ, който търси, какъвто и да е. В мига, когато научи коя си или къде си, ще изпрати друг. Намираш се — и не преувеличавам — в особено голяма опасност.

— Дай тогава да се разберем! Значи не мога да се върна към скучния си, отегчителен, обикновен живот, дори и да искам. Прекалено много съм видяла. Замесена съм твърде много. Моят чичо беше убит, моят живот е в опасност и няма просто да изоставя това. Толкоз!

— Е, убеди ме!

— Тогава защо висим тук?

— И аз това питам. — Скълдъгъри отключи бентлито. Той провери огледалото за обратно виждане и излезе на пътя.

— Значи не можем да разгледаме колекцията на семейството му? — попита Стефани.

— Гастли е добър човек и добър приятел и е възможно най-добрия човек, когото можем да имаме на наша страна, но е и сред най-опърничавите хора, които познавам. След четири дни, когато помисли, ще си промени решението и с удоволствие ще ни даде да погледнем, но дотогава нямаме надежда.

— Дали тези книги ги няма и в библиотеката на Чайна.

Скълдъгъри издаде звук подобен донякъде на смях и изсумтяване едновременно:

— Чайна търси тези книги от години, но те са заключени там, където дори тя не може да ги достигне.

— Значи знаеш къде са?

— В Хранилището.

— В някакво хранилище? И какво от това?

— Не някакво хранилище, а Хранилището. Поредица от помещения под Дъблинската общинска галерия по изкуствата, много добре защитени, с охрана, която не се отнася добре с натрапниците.

Стефани помисли, преди да се обади.

— Значи Гастли ще си промени решението след четири дни?

— Обикновено толкова му отнема.

— Но ние нямаме четири дни, нали?

— Не, нямаме.

— Тогава знаеш какво трябва да направим, нали?

— За съжаление, да.

— Трябва да видим какво има в тази колекция.

Скълдъгъри се обърна към нея.

— Знаех си, че ще си добра. Още когато те видях, усетих, че имаш усет за тази работа.

— Значи ще се промъкнем в Хранилището.

Той кимна неохотно.

— Ще се промъкнем в Хранилището.

Дъблинската общинска галерия по изкуствата се намираше в една от по-заможните части на града. Блестящ триумф на архитектурата, цялата от стомана и стъкло, тя се издигаше гордо и самотно, а големите градини около нея я отделяха на порядъчно разстояние от останалите сгради.

Стефани и Скълдъгъри спряха от другата страна на улицата и започнаха нещо, което детективът нарече „предварително наблюдение“. Още нямаше да влизат с взлом в Хранилището, увери я той, бяха дошли, само за да видят с какво ще трябва да си имат работа. Минути по-късно няколко човека от обслужващия персонал и около половин дузина пазачи напуснаха сградата след края на смяната си. Двама души, мъж и жена, облечени в сини комбинезони, подминаха отиващите си и влязоха в галерията, като заключиха вратите след себе си.

— А — обади се Скълдъгъри изпод шала си. — Може да имаме проблем.

— Какъв проблем? Онези ли? Кои са те?

— Нощната смяна.

— Двама души? Само толкова?

— Не са точно „души“.

— Кои са тогава?

— Не толкова кои, колкото какво.

— Кълна се, Скълдъгъри, или ще ми дадеш ясен отговор, или ще намеря най-голямото куче, което някога си виждал, и ще му каже да те зарови в някоя дупка.

— О, колко очарователно наистина. — Скълдъгъри се прокашля, макар че нямаше какво да го дразни и гърло, през което да кашля. — Забеляза ли как се движеха?

— Много, не знам… грациозно. Е, и? Танцьори ли са? Хранилището има балерини за пазачи?

— Те са вампири — отвърна детективът. — Хранилището има вампири за пазачи.

Стефани красноречиво подаде глава от прозореца и погледна нагоре.

— Слънцето още грее, Скълдъгъри. Още е светло.

— Това не ги интересува.

— Слънчевата светлина не ги ли убива? — намръщи се момичето. — Не ги ли превръща в прах, в живи факли или нещо такова?

— Ами не. На слънце вампирите единствено хващат тен, като теб и мен. Е, като теб. Аз по-скоро избелявам.

— Значи слънцето не им действа?

— Възпрепятства ги. Отслабва способностите им. През деня те са в общи линии смъртни, но когато слънцето залезе, силите им се развихрят.

— Не знаех това.

— И двама от тях работят нощна смяна в Хранилището. Перфектните кучета-пазачи.

— Ако слънчевата светлина не ги наранява, вероятно и кръстовете не могат, предполагам?

— Най-добрият начин да спреш вампир е с един куп куршуми, но тъй като не искаме да нараняваме никого, можеш да видиш проблема ни.

— Трябва да има начин да се промъкнем покрай тях. Може да се престорим на чистачи например.

— Никой не работи около вампири — те не правят разлика между съюзници и плячка. Не могат да устоят на жаждата за кръв, така както молец не може да устои на ярка светлина. Те са убийци: най-ефективните и смъртоносни убийци на планетата.

— Страшничко.

— Ами да, вампирите не са известни с миловидността си.

— Тогава ще трябва да измислим нещо много, много умно.

Скълдъгъри постоя известно време без да продума и после сви рамене.

— Е, предполагам, че съм доста добър в това.