Скълдъгъри Плезънт

6. Преследване

Дрехите му бяха разкъсани и овъглени, но кожата му бе незасегната от огненото кълбо в имението на Гордън. Тя успя да зърне лицето му на фаровете на бентлито, разкривено от гняв и омраза, след това бе вдигната във въздуха и блъсната в предния капак на колата, която ги бе ударила. Ръцете му стискаха яката й, кокалчетата на пръстите му притискаха гърлото.

— Ще умреш — изсъска той, — още тук и сега, ако не ми дадеш проклетия ключ.

Собствените й ръце се опитваха да отслабят хватката му. Чувстваше главата си лека, кръвта блъскаше в слепоочията й.

— Караш ме да се излагам — изръмжа злодеят. — Господарят ще ме помисли за глупак, ако не мога един тъп ключ да измъкна от едно тъпо хлапе!

Около тях улицата беше пълно мъртвило. Витрини на магазини и входове на частни фирми, затворени и заключени. Никой нямаше да чуе. Никой нямаше да й помогне. Къде беше Скълдъгъри?

Мъжът я вдигна от капака и пак я блъсна в него… Стефани извика от болка и мъжът се приведе над нея, натисна гърлото й с дясната си ръка.

— Ще ти строша пилешкия врат! — Изсъска отново.

— Не знам нищо за никакъв ключ! — Отрони задавено Стефани.

— Ако не знаеш, значи не ми трябваш и ще те убия още тук.

Тя отново погледна към ужасяващото изкривено лице и спря опитите да се отскубне от ръцете му. Вместо това заби палец в дупката от куршум в рамото му. Той изкрещя и я пусна, спъна се назад с псувни, а момичето се претърколи през капака и хукна към бентлито. Скълдъгъри блъскаше по вратата, но тя бе хлътнала от удара и кракът му бе заклещен.

— Бягай! — извика й през строшения прозорец. — Махай се!

Стефани погледна зад рамото си, видя задаващия се мъж и се изправи. Подхлъзна се на мокрия паваж, но успя да си върне равновесието и се затича. Онзи тичаше след нея, стиснал раненото си рамо.

Той скочи към нея, но тя приклекна, хвана се за стълба на една улична лампа и промени рязко посоката си. Тялото на мъжа прелетя покрай нея и се изтърси на асфалта. Тя продължи да бяга, този път в обратната посока, като подмина двете коли. Зави в тясна алея и се изгуби в сенките.

Чу го зад себе си, чу стъпките му, които й се струваха много по-чести от нейните собствени. Не смееше да гледа назад — не искаше страхът, който подхранваше краката й, внезапно да я предаде. Мракът бе твърде плътен и тя едва виждаше на една ръка разстояние пред себе си. Можеше да се халоса в някоя стена всеки момент и тогава…

Стена.

Стефани се извъртя в последния момент, вдигна ръце, удари се леко в стената и се отблъсна от нея, без да губи твърде много инерция. Зави зад ъгъла. Мъжът виждаше в тъмното не по-добре от нея и звучно се тресна в стената, крещейки проклятия.

Пред нея тъмнината се разцепи. Момичето видя първо светлината на фарове, а след това и преминаващото такси. Мъжът се подхлъзна и препъна зад нея — още малко и тя щеше да се измъкне. Трябваше само да изтича до най-близкия човек, който можеше да намери и онзи нямаше да посмее да я последва.

Стефани се измъкна от сенките и изкрещя за помощ, но таксито вече го нямаше и улицата отново беше празна. Тя отново изкрещя, този път от отчаяние. Уличните лампи придаваха на всичко оранжев оттенък и сянката й плъзна пред нея. След това зад нея се показа още една сянка и тя се хвърли встрани. Мъжът отново профуча покрай нея, изпускайки я за малко.

Каналът, който течеше през града, бе наблизо. Тя се насочи към него, усещайки, че мъжът отново я преследва и настига бързо.

Пръстите му закачиха рамото й. Първото докосване бе мимолетно, но втория път успя да я сграбчи, точно на ръба на канала. Тя успя обаче да скочи, преди той да смогне да я издърпа обратно. Чу писък на паника зад себе си и осъзна, че го е повлякла със себе си. Ледената вода ги обгърна.

Студът я вцепени за момент, но Стефани успя да се пребори с него и се изтласка нагоре. Гребеше вода и я избутваше надолу, както го бе правила безброй пъти на плажа на Хагард. Сега се движеше нагоре, към светлините.

Изплува със задавен хрип и обърна глава. Видя как мъжът размахва ръце ужасено. Момичето първо си помисли, че той не може да плува, но не беше само това. Водата го нараняваше, впиваше се в него като киселина, сваляше парчета плът от него. Крясъците му се превърнаха в гъгнене и Стефани го видя да се разпада. Той замлъкна и определено умря.

Обърна гръб на неговите остатъци, които се понесоха към нея и заплува. Ръцете и стъпалата й вече не усещаха нищо от студа, но тя продължи, докато не остави моста далеч зад себе си.

Разтреперана, Стефани стигна до каменната стена на ръба на канала и успя да се покатери по нея. Скръстила ръце под мишниците си и с коса, полепнала по главата й, тя заджвака на бегом обратно към бентлито.

Когато стигна, видя, че то е празно. Стефани внимаваше да не попадне на светло. Премина камион, който намали близо до мястото на катастрофата. Когато шофьорът не видя никого, го подмина. Стефани не помръдна.

Няколко минути по-късно, Скълдъгъри се появи от малката алея, където мъжът я бе преследвал. Вървеше бързо към колата си и често се оглеждаше. Стефани пристъпи от сенките.

— Хей!

— Стефани! — възкликна детективът и се втурна към нея. — Ти си добре!

— Отидох да поплувам. — Тя се опитваше неуспешно да спре да зъзне.

— Какво стана? Къде е той?

— Тук-там. — Лекият вятър я пронизваше направо през подгизналите й дрехи. — Водата някак си… го разкъса.

Скълдъгъри кимна.

— Случва се.

Той вдигна ръка с обърната длан и тя усети как бързо съхне, а водата се разнесе от нея под формата на мъглица над главата й.

— Не си изненадан?

Той премести новообразувания миниатюрен облак надалеч и го освободи. На улицата се изсипа кратък дъждец.

— Някои видове магия, с които си служат Адептите, не излизат евтино. Както видяхме в къщата на Гордън, нападателят ти се бе направил неуязвим за огъня и сигурно много се е гордеел с постижението си. За негово нещастие обаче, цената на това малко заклинание е това, че всяко голямо количество вода е била смъртоносна за него. Всяко по-силно заклинание си има скрита уловка.

Той щракна с пръсти и отново призова огнено кълбо, а Стефани започна да се стопля.

— Готин номер. Ще трябва да ме научиш някой път.

С доста усилия момичето успя да отвори вратата на колата. Забърса парченцата счупено стъкло от седалката и се настани на нея, закопчавайки предпазния си колан. Скълдъгъри се намърда зад волана. Завъртя ключа и двигателят се включи, изръмжа недоволно и след това заработи на пълни обороти.

Тялото й бе изтощено. Умът — също. Чувстваше крайниците и клепачите си като от олово. Тя изрови мобилния си телефон от джоба на дънките си — като по чудо водата не го бе съсипала. Натисна бутон и часът светна на дисплея. Тя изстена и погледна навън, където сутрешният светлик започваше да се пропива в небето.

— Какво има? — попита Скълдъгъри. — Ранена ли си?

— Не, но ще бъда, ако не се върна в къщата на Гордън. Майка ми ще дойде да ме прибере.

— Не изглеждаш много доволна.

— Ами, не искам да се върна в онзи свят — скучно градче със съседи-клюкари и гадни лели.

— Вместо това предпочиташ да те нападат по два пъти всяка нощ?

— Зная, че ще прозвучи ненормално, но — да! Тук поне се случва нещо.

— По-късно днес ще посетя един приятел, който може да ни помогне. Може да дойдеш, ако искаш.

— Наистина?

— Мисля, че май имаш истински усет за тази работа.

Стефани трудно скриваше вълнението от гласа си:

— Ами магия?

— Какво магия?

— Ще ме научиш ли?

— Дори не знаеш дали си способна на магия.

— Как да разбера? Някакъв тест ли има?

— Да, отрязваме ти главата. Ако ти порасне нова, можеш да правиш магия.

— Пак се правиш на интересен, нали?

— Мерси, че забеляза.

— Значи ще ме научиш?

— Не съм учител. Детектив съм. Вече си имам работа.

— Да, разбира се. Само дето наистина искам да се науча, а ти знаеш всичко!

— Ласкателството ти е много умело.

— Но, ако не искаш да ме учиш, няма проблем, наистина. Винаги мога да помоля Чайна.

Скълдъгъри я погледна.

— Чайна няма да те научи. Няма, защото тя не прави нищо, което не е в нейна полза. Отначало може да не го забележиш, може да си помислиш, че наистина е мила с теб, но никога не можеш да й вярваш.

— О кей тогава!

— О кей! Съгласихме се значи?

— Съгласихме се. Не вярваме на Чайна.

— Добре. Радвам се, че поне това изяснихме.

— Значи ще ме научиш на магия?

Той въздъхна.

— Оправянето с теб ще е истинско изпитание, нали?

— Така ми казват даскалите в училище.

— Това ще е забавно — отбеляза суховато детективът. — Просто си знам.

Скълдъгъри остави Стефани в имението на Гордън и половин час по-късно колата на майка й разплиска огромните локви пред него, а дъщеря й излезе да я посрещне. Успя да отклони вниманието й от къщата, за да не забележи, че входната врата едва се подпира на рамката си.

— Добро утро — поздрави я майка й, когато Стефани влезе при нея в колата. — Всичко наред ли беше?

— М-м да, всичко беше съвсем наред.

— Изглеждаш малко пооръфана.

— О, много ти благодаря, мамо.

Майка й се смя, докато не стигнаха до портата на имението.

— Извинявай. Как мина нощта?

Стефани се поколеба, после направи неопределен жест с ръка.

— Нищо особено.