Рама II

9. Диастолични изменения

В мътната светлина на декемврийския ден Никол едва успяваше да различи очертанията на заснежените сибирски полета. Те се намираха на повече от петдесет хиляди фута под нея, когато свръхзвуковият самолет започна да намалява скоростта си и зави на юг към Владивосток и островите на Япония. Никол се прозина — след само три часа сън щеше да й е трудно да издържи будна цял ден. В Япония бе вече десет часа сутринта, но у дома й в Бувоа — при долината на Лоара, недалече от Тур, дъщеря й щеше да прекара поне още четири часа в леглото си, преди часовникът да иззвъни в седем.

Видеомониторът на гърба на седалката пред нея светна и й съобщи, че след петнайсет минути самолетът ще се приземи на Международния транспортен център Канзай. Симпатичната японка от екрана й напомни, че сега е времето да поръча или потвърди транспорта си от летището и да уреди настаняването си в хотела. Никол включи комуникационната система на седалката и един тънък правоъгълен панел с клавиатура и плосък екран се плъзна от страничната облегалка и застана пред нея. За по-малко от минута тя уреди влаковия си билет за Киото и електробуса от гарата до хотела. За плащанията използваше универсална кредитна карта, след като първо написа името и кодовия си номер, а после посочи, че моминското име на майка й е Анауи Тиасо. Когато привърши, от едната страна на панела излезе малка разпечатка, която показваше времето и мястото на тръгването на влака и електробуса, както и часа на пристигането в хотела (щеше да бъде настанена в 11:14 часа японско време).

Докато самолетът се готвеше за кацане, Никол отново се замисли за причината, поради която бе предприела това неочаквано пътуване около половината свят. Само двайсет и четири часа по-рано тя възнамеряваше да прекара деня в къщи, да свърши малко служебна работа и останалото време да отдели на Женевиев, за да й предаде няколко урока по английски. За космонавтите тъкмо започваше коледната ваканция и освен това неприятно парти в Рим в края на годината, Никол беше относително неангажирана чак до осми януари, когато трябваше да докладва пред комисията на база НЗО III. Но когато работеше в кабинета си вкъщи, преглеждайки биометричните резултати от последните тренировки, тя изведнъж се натъкна на много любопитен факт. Тъкмо прехвърляше резултатите от тестовете на сърцето и кръвното налягане на Ричард Уейкфилд по време на променливо гравитационно натоварване, когато намери някакво много необяснимо засилване на сърдечния ритъм. Реши да направи сравнение с детайлизираните биометрични данни на доктор Такагиши, тъй като и той в същото време на усиления пулс на Ричард извършваше тежка работа, свързана с физическо натоварване.

Но това, което откри, когато разгърна пълната кардиологична картина на доктор Такагиши, чак я накара да зяпне от изненада. Диастоличното увеличение на японския професор определено не беше в границите на нормата, а може би дори патологично. Но тестерът не бе дал никакви предупредителни сигнали, нито пък бе съобщил за тези данни. Какво се бе случило? Дали не бе открила грешка в системата на Хакамацу?

След час упорита работа, тя намери още няколко необясними факта. По време на цялата тренировка същото нещо се бе повторило на четири пъти. Имаше случаи, когато много висока диастола, напомняща за бивши проблеми на сърдечната клапа при пълненето на сърцето с кръв, можеше да не се появи до трийсет и осем часа. Но въпреки това, фактът, че се бе случило четири пъти по различно време, недвусмислено говореше за някаква нередност.

Резултатите, сами по себе си, не удивиха Никол; мълчанието на системата по време на явна рискова ситуация — това беше основният проблем. Като част от своя анализ, тя внимателно прегледа целия медицински картон на Такагиши и специално обърна внимание на кардиологичната част. Не съществуваха никакви отклонения от нормата и затова бе напълно убедена, че това е грешка на сензора, а не някакъв истински медицински проблем.

„Ако системата работеше правилно — мислеше си тя, — появяването на увеличената диастола веднага би трябвало да е отчетено от сърдечния тестер, който да изпрати сигнал и да се включи алармената система. Но не. Нито при първия, нито при който и да е от останалите случаи. Възможно ли беше тук да има двойна грешка? И ако е така, как контролерът е минал на автоматичния тест, без да бъде отбелязано?“

Отначало Никол мислеше да позвъни на един от своите сътрудници в МКА, за да обсъди с него това, което бе открила, но вместо това реши да се обади по телефона в Япония направо на професор Хакамацу, тъй като и бездруго МКА имаше почивен ден. Отговорът на японския учен съвсем я обърка: сухият му глас й съобщи, че проблемът е в пациента и никакво стечение на обстоятелства не може да предизвика подобна грешка в системата му.

— Но защо тогава няма постъпили никакви данни в предупредителния файл?

— Защото няма надвишени гранични стойности — отвърна поверително той. — Поради някакви причини, и аз не знам какви, точно за тоя космонавт са били заложени много широки граници на допустимост. Разгледахте ли медицинския му картон?

Когато Никол сподели с професора, че всъщност резултатите са от тестовете на един негов сънародник, а именно космонавта-изследовател Такагиши, той изведнъж изостави студения си тон:

— Чудесно — почти извика той по телефона и гласът му наистина звучеше така, сякаш се радваше. — В такъв случай много бързо ще успеем да разрешим тази загадка. Веднага ще се обадя на Такагиши-сан в университета в Киото и ще му съобщя какво сме разбрали.

Три часа по-късно видеомониторът в апартамента на Никол премигна и на него се появи разстроеното лице на доктор Шигеру Такагиши:

— Мадам Дьо Жарден — започна много учтиво той, — разбрах, че сте говорили с колегата Хакамацу-сан за моите биометрични изследвания по време на тренировките. Ще бъдете ли така добра да ми обясните за какво точно става въпрос?

Никол му предостави цялата информация, с която се бе сдобила и изрази личното си мнение, че вероятно грешните данни са били получени от повреда в тестера.

След като Никол свърши, настъпи дълга пауза, преди японският учен отново да заговори:

— Хакамацу-сан току-що ме посети тук, в университета, и прегледа всички заложени в мен проби. Той ще ви се обади да ви съобщи, че не е открил никакви отклонения в електрониката на тестерите. — Такагиши отново замълча, потънал в собствените си мисли. — Мадам Дьо Жарден — започна колебливо той — мога ли да ви помоля за нещо? Това е от изключителна важност за мен. Бихте ли дошли до Япония, колкото е възможно по-скоро? Налага се да говоря с вас лично и да ви съобщя нещо, което може би е свързано с резултатите от биометричните ми изследвания.

Имаше някаква откровеност в лицето на Такагиши, която не убягна на Никол, нито пък тя самата би могла да я пренебрегне. Той явно молеше за помощта й. Без да задава повече каквито и да било въпроси, тя му съобщи, че ще тръгне незабавно. Няколко минути по-късно вече бе резервирала билет за нощния свръхзвуков полет Париж-Осака.

— Американците нито веднъж не са хвърлили бомби тук по време на голямата война — говореше Такагиши, разперил ръце по посока на Киото, разстлан пред тях. — Също така почти не пострада, когато хулиганите го завзеха за седем месеца през 2141 година. Признавам, че съм предубеден — с усмивка продължи той, — но за мен Киото е най-красивият град на Земята.

— Много от моите сънародници биха казали същото за Париж — обади се Никол. Тя се загърна плътно с палтото си. Въздухът бе студен и влажен, като че ли всеки момент щеше да завали сняг. Чудеше се кога ли нейният съекипник ще започне да говори по същество. Не бе прелетяла пет хиляди мили, само за да се наслаждава на забележителностите на града, но въпреки това трябваше да признае пред себе си, че храмът Киомицу, кацнал в китна горичка на един връх над града, представляваше действително великолепна гледка.

— Искаш ли да пием чай? — предложи Такагиши и я поведе навън към една от неколцината чайни, наредени в основата на будисткия храм.

„Сега му е времето — рече си Никол, като прикри една прозявка — да ми разкаже за какво е цялата тази работа.“

Такагиши я беше посрещнал в хотела още при пристигането й и беше предложил тя да подремне и хапне, преди да разговарят. След като Никол си почина, той я взе и я доведе тук, до храма. Часът беше към три следобед.

Мъжът наля гъстия японски чай в двете чашки и зачака Никол да отпие. Тя усети как топлината се разлива по тялото й още с първата глътка, въпреки горчивия вкус.

— Мадам — започна Такагиши, — няма съмнение, че се чудите защо ви помолих да дойдете чак до Япония и то почти без никакви обяснения от моя страна. Вижте — говореше бавно, но в гласа му се чувстваше сила — през целия си съзнателен живот съм мечтал да се появи нов Рама и съм се надявал това да стане докато съм жив. По времето на следването ми в университета, по времето на многогодишните ми изследвания подготвях себе си за едно-единствено събитие — завръщането на рамианите. Оная мартенска сутрин през 2197 година, когато Аластър Муур звънна да ми съобщи, че последните снимки от „Ескалибур“ недвусмислено сочат, че имаме нов извънземен посетител, аз направо плаках от радост. Бях сигурен, че МКА ще организира експедиция, която да посети космическия кораб. И твърдо реших да бъда член от тази експедиция.

Японският учен отпи глътка от чая си и погледът му се плъзна наляво през подкастрената зеленина към хълмовете, извисяващи се над града.

— Когато бях момче — продължи той с чудесния си английски, но тихо, сякаш срамежливо — през ясните нощи често се изкачвах по тия склонове и се вглеждах в небето; търсех да открия дома на оная цивилизация, създала тоя несравним гигантски космически кораб. Веднъж дойдохме заедно с баща ми и сгушени в студения нощен въздух, се взирахме в звездите, а той ми разказа какво е било в неговото село, когато дванайсет години преди аз да се родя, е пристигнал първият Рама. В тази нощ повярвах — той се обърна и погледна Никол в очите и тя отново видя страст в тях, — все така вярвам и днес, че това посещение е имало някаква цел, имало е някаква причина за появата на този величествен космически кораб. Изчетох всички данни от първата среща, като се надявах да открия ключа на загадката. Нищо не можеше да се докаже със сигурност. Развил съм няколко теории по този въпрос, но нямам достатъчно доказателства, за да застана зад която и да е от тях.

Такагиши спря и отново вдигна чашката към устните си. Никол беше едновременно изненадана и трогната от дълбочината на чувствата, които се разкриваха пред нея. Стоеше неподвижна и просто го чакаше да продължи.

— И така имах изключително щастие да бъда избран за космонавт, не само заради публикациите ми, включително и Атласа, но и заради това, че един много добър мой приятел, Хисанори Акита, попадна като представител на Япония в селекционната комисия. Когато след дългото пресяване сведоха броя на учените до осем и аз бях единият от тях, Акита-сан ми сподели, че двамата кандидати с най-големи шансове са Дейвид Браун и моя милост. Спомняте си, че до този момент не бяха провеждани никакви медицински тестове.

„Точно така — съгласи се в себе си Никол. — Кандидатите за екипажа бяха сведени до четиридесет и осем и след това ни отведоха за медицински тестове в Хайделберг. Немските лекари настояваха, че всеки един от избраните трябва да отговаря на всички медицински критерии. Първо бяха изследвани завършилите академията и от двайсет души отпаднаха пет. Включително и Ален Бламон.“

— Когато вашият сънародник, космонавтът Бламон, който вече имаше зад гърба си около десетина отговорни експедиции на МКА, бе отстранен заради някаква изключително безобидна сърдечна аритмия и бюрото на Селекционната комисия твърдо подкрепи лекарите, като отхвърли молбата му, аз напълно се паникьосах. — Гордият японски физик се беше втренчил право в очите на Никол, сякаш се опитваше с всички сили да я накара да го разбере. — Страхувах се, че ще пропусна най-великия шанс в живота си, предоставен ми от бога, заради безсмислен физически недостатък, който на всичкото отгоре никога не ми е създавал каквито и да било проблеми. — Той спря, за да обмисли думите си. — Знам, че това, което направих е лошо, непочтено. Но в тоя момент за себе си бях убеден, че това е единственият начин, а тази единствена възможност да разшифровам най-важната загадка, изправила се пред човечеството, не може да ми бъде отнета от пасмина тесногръди доктори, които да определят какво трябва или не трябва да бъде човешкото здраве само на базата на глупави числа.

Останалата част от историята доктор Такагиши представи без никакви винетки и емоции. Моментната проява на страст, която се появи по време на разказа за рамианите, сега бе изчезнала съвсем. Гласът му, монотонен и ясен, обясняваше как е убедил домашния лекар да фалшифицира медицинския картон и да му даде едно ново лекарство, което да прикрие диастоличните нередности за два-три дни по време на теста в Хайделберг. Въпреки че е имало известен риск от вредни странични ефекти при употребата на новия препарат, всичко минало според плана. Такагиши преминал безпощадните изследвания успешно и заедно с Дейвид Браун бил избран за един от двамата учени, които да участват в експедицията. Никога повече не се сещал за тези медицински извъртания, докато Никол за пръв път преди три месеца не обяснила на космонавтите, че планира да използва системата Хакамацу по време на полета, вместо стандартните ежеседмични тестове.

— Виждате ли — поясни Такагиши и сбръчка вежди, — при стария метод аз щях да вземам това лекарство всяка седмица и нито вие, нито който и да било друг, някога щеше да забележи тази нередност. Но постоянно наблюдаваща система не може да бъде излъгана по този начин, а да се взема постоянно това лекарство е опасно.

„Значи така или иначе си се договорил с Хакамацу — изпревари го Никол в мисълта си. — Независимо дали сте си го казали открито или не. И тогава си заложил много широки граници на допустимите стойности, така че да не се включва алармената инсталация, когато се появи това отклонение от нормата. Надявал си се, че който и да анализира тестовете, няма да изисква пълния обем на събраната биометрична информация.“ Сега тя вече разбираше защо японският космонавт толкова спешно я бе извикал при себе си. „И искаш от мен да пазя тайната ти.“

— Да, мисля, че ви разбирам — учтиво рече Никол със симпатия към болката на своя колега. — Мога да си представя колко сте се измъчили от това положение. Няма нужда да ми обяснявате в детайли как сте се оправили с пробите на Хакамацу. — Тя замълча за момент и видя как лицето му се отпусна. — Но ако правилно ви разбирам, то вие бихте искали да стана съучастник в измамата. Предполагам разбирате, че не мога дори за миг да се съглася да запазя мълчание, преди да бъда абсолютно сигурна, че вашият „нищожен кардиологичен проблем“, както го наричате, не представлява никаква заплаха за експедицията. В обратния случай ще бъда принудена…

— Мадам Дьо Жарден — прекъсна я Такагиши, — много високо ценя вашата почтеност. Имайте предвид, че никога, никога и при никакви обстоятелства не бих ви помолил да не отбелязвате нарушенията на сърдечната ми дейност, освен ако не сте абсолютно сигурна, че това наистина е незначителен проблем. — Той я погледна и замълча за няколко секунди. — Когато снощи Хакамацу-сан ми се обади — продължи той с тих глас, — първото, което си помислих, бе, че трябва да свикам пресконференция и да се откажа от проекта. Но докато обмисля това, което трябваше да говоря при оттеглянето си, продължих да си представям професор Браун. Моят американски партньор е чудесен човек, но също така, по мое мнение, е твърде уверен в своята непогрешимост. Най-вероятният ми заместник ще бъде професор Волфганг Хайнрих от Бон. Той е публикувал много чудесни статии за Рама, но и той, както и Браун, вярват, че тези извънземни визити нямат никаква връзка с нас и нашата планета. — Очите му отново горяха с предишната страст. — Сега вече не мога да спра. Освен ако не бъда принуден. И двамата, Браун и Хайнрих, могат да не открият ключа на загадката.

По пътеката зад Такагиши, която водеше към основната дървена сграда на храма, ситнейки бързо, преминаха трима будистки монаси. Въпреки студеното време бяха облечени с обичайните си сиво-черни одежди, а босите им крака се виждаха през кожените сандали. Японският учен предложи на Никол да отидат до кабинета на неговия личен лекар и да проследят здравословното му развитие по истинския медицински картон, чак до най-ранно детство. Той добави, че ако тя предпочита, могат да й дадат цялата информация с данните, вкарани в електронен куб, за да я проучи на спокойствие у дома си.

Никол, която бе слушала Такагиши напрегнато почти цял час, изведнъж прехвърли погледа си към тримата монаси, които се виждаха в далечината съсредоточено да изкачват стълбите. „Очите им са толкова ведри — помисли си тя. — А животът им — освободен от противоречия. Може би отдаването на някаква идея е добродетел. Тогава всички отговори стават съвсем лесни.“ Само за момент усети, че им завижда: на тях и на организирания им живот. „Как ли биха се справили те с дилемата, пред която доктор Такагиши е изправен? Той не е кадет на Космическата академия, така че ролята му за успеха на мисията не е от фатално естество. И в крайна сметка има известно право. Лекарите, работещи с членовете на експедицията се оказаха може би твърде педантични. Не трябваше в никакъв случай да отхвърлят Ален. Щеше да бъде срамота, ако…“

— Съгласна съм — прекъсна го тя по средата на изречението. — Отиваме да се срещнем с вашия доктор и ако не открия нищо обезпокоително, ще взема записите, за да ги проуча вкъщи през почивните дни. — Лицето на Такагиши светна. — Но искам отново да ви предупредя: дори и най-лекото съмнение за нещо нередно в медицинската ви биография, или пък доказателство, че сте скрили нещо от мен, ще ме накарат веднага да поискам оттеглянето ви от експедицията.

— Благодаря, много съм ви задължен — надигна се докторът от пейката и се поклони дълбоко на Никол. — Благодаря ви… — продължи да повтаря той.