Рама II

10. Космонавтът и папата

Генерал О’Туул не спа повече от два часа през тая нощ. За това бе виновна възбудата, а и закъснението на самолета. Беше се взирал в прекрасния пасторален пейзаж на отсрещната стена в хотелската си стая и на два пъти преброи всички овце, но за зла участ и това не свърши работа.

Опита се да диша дълбоко с надеждата, че това ще му помогне да се отпусне. „Та той е просто човек, както всички останали хора тук, на Земята. Да, но не съвсем.“ О’Туул изправи гръб на стола и се усмихна. Наближаваше десет часа сутринта и той седеше в една малка чакалня, вътре във Ватикана. Генералът очакваше да бъде приет на частна аудиенция от земния наместник на Христос — Папа Йоан Павел V.

Когато бе още дете, Майкъл О’Туул често си бе мечтал да стане първият североамерикански папа. „Папа Майкъл“ — обръщаше се той към себе си по време на дългите неделни следобеди, останал сам, в ръце с катехизиса. Докато отново и отново повтаряше думите, за да ги наизусти, си се представяше може би след петдесетина години, с тиарата, надянал папския свещен пръстен, да произнася тържествена проповед пред хиляди поклонници в огромна катедрала. Щеше да помага на бедните, да окуражава падналите духом и да приласкае отхвърлените. Щеше да им покаже как Бог може да ги изведе на праведния път.

Младежът Майкъл О’Туул обичаше всички учебни предмети, но имаше три, които особено го интригуваха. Религията, историята и физиката никога не му омръзваха. И някак си гъвкавият му ум успя да свърже тези три тъй различни дисциплини. Никак не се интересуваше от факта, че гносеологичните корени на религията и физиката бяха разположени на сто и осемдесет градуса един от друг. Съвсем безпогрешно отгатваше кой въпрос може да бъде разрешен със средствата на физиката и кой — с религията.

… А трите му най-любими предмета от учебната програма се сляха в едно — учението за сътворението на Света. И това, в крайна сметка, бе изначалното — и то включваше религия, история и физика. Но как е станало? Присъствувал ли е Бог там, преди осемнайсет милиарда години, при Сътворението, подобно на съдник? Той ли е дал силата на гигантската експлозия, известна като Големия взрив, произвел всички видове енергия? Дали не е предвидил именно Той, че тия първични водородни атоми ще се съединят в огромни облаци от газ, ще се свият под въздействието на гравитацията, за да се получат звездите, в които, от своя страна, ще се обособят основните химични елементи, съставящи живата материя?

„За мен Съзиданието никога няма да загуби очарованието си — рече си генералът, докато чакаше папската аудиенция. — Как ли се е случило всичко това? Какъв е бил смисълът от точно тая последователност на развитието?“ Спомняше си как разпитваше свещеника, още когато бе малко момче. „Вероятно съм решил да не ставам свещеник, защото това ще ограничи свободата ми за достъп до научните истини. Църквата никога не се е чувствала така добре както мен, съзирайки явната несъвместимост на Айнщайн и Христос.“

Предишната вечер един американец, служител на Ватикана, го бе изчакал в хотела му в Рим, когато О’Туул се върна от обиколката си из града. Свещеникът се представи и се извини, че не е отговорил на писмото на генерала, изпратено от Бостън през ноември. Нещата можело да бъдат решени „много по-гъвкаво“, както се изрази той, ако в писмото било посочено, че генерал О’Туул е именно космонавтът О’Туул от „Нютон“. Въпреки това, програмата на Светия Отец била преразгледана и аудиенцията можело да се осъществи на следващата сутрин.

Когато вратата на папската канцелария се отвори, генералът стана на крака. Отвътре излезе служителят, с когото се бе срещнал, доста нервен на вид, и енергично раздруса ръката му. Двамата едновременно погледнаха към вратата, където, облечен с всекидневната си бяла плащеница, Негово Светейшество довършваше разговора с един свещеник. Йоан Павел V се приближи към госта си, на лицето му се появи блага усмивка и той протегна ръка към О’Туул. Космонавтът несъзнателно коленичи и целуна папския пръстен.

— Ваше Светейшество — измънка той, изненадан от ускореното думкане на сърцето си, — благодаря Ви, че се съгласихте да ме приемете. Това наистина е голяма чест за мене.

— За мене също — отвърна папата на английски с едва доловим акцент. — Следя вашата дейност и тази на колегите ви с най-голям интерес.

Той го покани с ръка и генералът пристъпи във внушителен кабинет с високи тавани. В единия край на стаята имаше огромно бюро от тъмно дърво, а зад него портрет в цял ръст на Йоан Павел IV, човекът, получил папския жезъл по време на най-мрачния период от Големия хаос и посветил двадесет години от живота си за спасяването на църквата и човечеството. Между 2139 и 2158 година талантливият венецуелец — едновременно поет и задълбочен историк, доказа на света каква положителна роля може да изиграе организираната църква, когато буквално всички други институции се бяха разпаднали и поради тая причина не предлагаха дори надежда за спасение на изпадналото в отчаяние човечество.

Папата седна на канапето и покани О’Туул до себе си. Американският свещеник безшумно излезе и ги остави сами. Пред тях светеха обширни прозорци, от които се излизаше на балкон. Отдолу се намираха градините на Ватикана и малко по-далеч се виждаше музеят, който генералът бе посетил предния ден.

— В писмото си пишете — започна Светият Отец, без да гледа каквито и да било записки, — че има някои въпроси от „теологично естество“, които бихте искали да обсъдите с мен. Предполагам, че по някакъв начин те са свързани с експедицията ви?

О’Туул погледна седемдесетгодишният испанец, който предвождаше духовно паство от няколко милиарда католици: чертите на лицето му бяха остри; кожата — маслиново тъмна, а някога гъстата черна коса — сега почти изцяло бяла. Ясните кафяви очи излъчваха благост.

„Явно, че винаги пристъпва направо към въпроса“ — помисли си генералът, припомняйки си една статия в католическо списание, където един от изтъкнатите ватикански кардинали славословеше Йоан Павел V за блестящите му административни способности.

— Прав сте, Ваше Светейшество — отвърна О’Туул. — Както знаете, аз съм един от членовете на екипажа, който се готви да отлети, натоварен с една от най-важните мисии в историята на човечеството. — Той замълча за момент, за да може да събере мислите си. — Уверено мога да кажа, че не очаквам да отговорите на всички мои въпроси. Но може би Вашата мъдрост ще ме насочи по правилната пътека.

Папата кимна и изчака събеседникът му да продължи. О’Туул си пое дълбоко дъх:

— Въпросът за Спасението е едно от нещата, които ме тревожат, макар да ми се струва, че той е само част от един по-широк проблем, който стои пред мен: как да съчетаем рамианите и вярата в отвъдното?

Възрастният мъж сбърчи вежди и О’Туул предположи, че не е бил разбран правилно:

— Не говоря за това, че Бог е създал рамианите — продължи той като обяснение. Тая концепция е лесна за приемане и не ме безпокои. Но дали рамианите са следвали подобен модел на развитие като нас в духовната си еволюция и затова в един момент също е възникнала нуждата от Спасение, както това е станало тук, на Земята? И ако е вярно, то Бог изпратил ли е Исус, или някой негов рамиански еквивалент, който да поеме греховете им върху себе си? По този начин човечеството представлява ли една еволюционна парадигма, която се повтаря отново и отново в целия Космос?

Усмивката на папата се разтегна:

— Господи, генерале — отвърна той с ирония в гласа, — вие много бързо нагазихте в най-дълбоката интелектуална материя. Би трябвало да знаете, че аз нямам кратки отговори на толкова фундаментални въпроси. Схоластиците се занимават с въпросите, повдигнати от пристигането на Рама вече седемдесет години и както сам се досещате, появяването на втория космически кораб стимулира изследванията им още повече.

— Но какво мислите по този въпрос лично Вие, Ваше Светейшество? — настоя О’Туул. — Дали съществата, които са конструирали тези два невероятни космически апарата също са извършили Първичния грях и са се нуждаели от Спасение? Дали историята на Исус е уникална и се е случила единствено на Земята, или пък е само една нищожна глава от вечната книга за живите същества, които се нуждаят от спасение?

— Как мога да бъда сигурен? — поклати глава папата след няколко секунди размисъл. — Понякога имам усещането, че мога да си представя съществувание на интелект в каквато и да е форма в другите части на Вселената. Но в момента, в който си кажа, че те със сигурност няма да приличат на нас, тогава умът ми започва да се бори с образи и картини, които го отвличат от основните теологически въпроси, които ти повдигна преди малко. — Той сведе очи и замълча. — И все пак през по-голямата част от времето си представям, че в началото на своето съществувание рамианите също е трябвало да се развиват, че Бог не ги е създал съвършени и затова по някое време Той им е изпратил Исус…

Папата изведнъж спря по средата на изречението и се взря в генерал О’Туул:

— Да, точно така — продължи той с благия си глас, — аз казах Исус. Защото ти ме попита в какво вярвам лично аз; за мен Исус е едновременно истинският Спасител и единственият Син господен. И Той е трябвало да бъде изпратен при рамианите, макар и под някакъв друг външен вид.

Когато папата свърши, лицето на О’Туул се бе зачервило:

— Напълно споделям мнението Ви, Свети отче — задъхано изрече той. — И поради тая причина целият Разум, навсякъде в Космоса, е единен, свързан чрез преживявания на духа, които са подобни по своята същност. В много, много широк смисъл, приемайки, че рамианите и всички останали също така са били спасени, то излиза, че ние сме братя. Та в края на краищата нали сме създадени от едни и същи основни химически елементи? Това означава, че Небето е достъпно не само за човека, а за всички същества в цялата Вселена, които са Го чули и разбрали учението Му.

— Хм, виждам докъде може да достигнете с тези изводи — прокашля се Йоан Павел. — Но подобна теза не е приета повсеместно. Дори в самата църква има хора, които поддържат точно противоположното мнение за рамианите.

— Говорите за групата, която се обосновава с учението на св. Микеле от Сиена и използва негови цитати?

Папата кимна.

— За себе си — продължи генералът — аз намирам твърде хомоцентрична и тесногледа интерпретацията им на речта на св. Микеле за рамианите. Когато казва, че извънземният космически кораб е може би вестител, като Илия или дори Исай, който предхожда втората поява на Христа — св. Микеле не свежда ролята на рамианите единствено до този аспект, от гледна точка на човешкото развитие. Той просто обяснява една от версиите за тяхното пристигане така, както ги вижда човешката раса.

Усмивката отново пробяга по устните на папата:

— Предполагам, че сте отделили доста време и енергия, за да се занимавате с тези въпроси. Характеристиката, която ми дадоха за вас, изглежда не е била съвсем пълна. Привързаността към Господа, църквата и семейството бяха цитирани в досието, но почти нищо не бе споменато за активните ви интелектуални интереси в областта на теологията.

— Смятам тази експедиция за най-важния факт от своя живот. Затова искам да бъда напълно сигурен, че ще успея достойно да служа на Господа и човечеството. Така че искам да се подготвя във всяко едно отношение, включително дали рамианите имат душевен живот или не. Това несъмнено би повлияло на действията ми по време на самата мисия.

Сега пък О’Туул замълча и сведе глава:

— Между другото, Ваше Светейшество, бихте ли ми казали дали вашите теолози, след като са изследвали резултатите от първата среща с Рама, са открили някакво доказателство за наличието на душевност у рамианите?

Йоан Павел поклати глава:

— Не съвсем. Все пак един от най-преданите на църквата архиепископи, човек, чието религиозно усърдие по някой път взима връх над логиката на мислите му, твърди, че структурната схема във вътрешността на първия рамиански кораб — спомняте си: симетрията, геометрическите модели, дори повтарящите се безсмислени построения, основани на числото три — вероятно е вид храм. Може би той има право, но ние просто не знаем. Ние не виждаме никакво доказателство за или против тезата, че съществата, които са построили този космически апарат, имат душевност.

— Удивително! — възкликна О’Туул. — Никога досега не съм се сещал за подобно тълкувание. Представете си просто, че действително е строен за храм. Това направо ще шашне Дейвид Браун — разсмя се по детски генералът. — Дейвид Браун поддържа тезата — поясни той на събеседника си, — че ние, бедните и невежи човешки същества, никога няма да можем да установим целта на този космически кораб, защото технологията на създателите му е толкова по-напред в сравнение с нашата, че за нас е невъзможно да разкрием дори най-малка частичка от него. И според Браун, разбира се, не би могло да съществува никаква рамианска религия. Той си представя, че те са изоставили всички суеверни идоли милиарди години, преди да развият възможността за създаването на подобни приказни междузвездни космически кораби.

— Доктор Браун е атеист, нали?

— И то от най-заклетите — кимна О’Туул. — Вярва, че всяка религиозна мисъл уврежда правилното функциониране на мозъка. За него всеки, който не се съгласява с това му твърдение, е абсолютен идиот.

— А другите от екипажа също ли са толкова категорични по въпроса както доктор Браун?

— Той просто е най-изявеният, въпреки че аз подозирам Уейкфилд, Табори и Тургенева. Според мен те са на същото мнение. Колкото и да е странно, интуицията ми подсказва, че командирът Борзов сигурно има място в сърцето си за вярата. И това важи за повечето от оцелелите след Големия хаос. Както и да е, Валери има вид на човек, комуто доставя удоволствие да задава въпроси относно религията.

Генерал О’Туул спря за момент, за да прехвърли в ума си списъка на екипажа:

— Дьо Жарден и Сабатини са европейки и се водят католички, въпреки че не изглеждат много духовно отдадени. Адмирал Хайлман е лютеран.

Такагиши медитира и изучава Дзен. За останалите двама не мога нищо да кажа.

Главата на Римокатолическата църква стана от стола си и отиде до прозореца:

— Някъде далече в Космоса, един великолепен и странен космически апарат, създаден от извънземни същества, се е отправил към нас. Ние изпращаме дванайсет души да се срещнат с него — той обърна лицето си към О’Туул. — Този космически кораб е може би пратеник на Бог, но ти си единственият, който има възможност да го познае.

Космонавтът не отговори. Папата продължаваше да гледа през прозореца и измина цяла минута, преди да наруши мълчанието:

— Не, синко — гласът бе мек и светият отец сякаш говореше повече на себе си, отколкото на другия в стаята. — Не мога да дам отговори на въпросите ти. Само Господ има тая сила. Моли се да ти прати Своето откровение, когато имаш нужда от него. — Отново се извърна към генерала: — Искам да ти кажа, че ми стана много приятно, когато разбрах какво е вълнувало душата ти, затова вярвам, че Бог също има пръст в избора ти за тая мисия.

Генерал О’Туул разбра, че аудиенцията приключва.

— Отче — поклони се той на папата, — искам още веднъж да ви благодаря, че ме приехте и отделихте от скъпоценното си време. Това наистина е голяма чест за мен.

Йоан Павел V се усмихна с благата си усмивка, прегърна госта си по европейски маниер и го изпрати до вратата на просторния си кабинет.