Рама II

13. Честита Нова година

След като всички бяха свършили да ядат и чиниите бяха ометени, Франческа Сабатини се появи в центъра на градината и не по-малко от десет минути славослови и благодари на многобройните спонсори за галавечерята. След това представи доктор Луиджи Бардолини, като съвсем сериозно заяви, че методиката, която той е открил, може да се окаже изключително полезна, когато човешките същества се опитат да влязат в контакт с каквито и да било извънземни.

Ричард Уейкфилд се изниза преди Франческа да започне да говори, под предлог, че търси тоалетна, но Никол го подозираше, че ще отиде да си налее още една чаша. Зърна го малко по-късно, в паузата, когато шоуто не бе започнало. Той бе в компанията на две едрогърди италиански актриси, които шумно се кикотеха на шегите му. Помаха с ръка на Никол, смигна й и повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Какво да се прави, трябва да забавляваме домакините.“

„Е, радвам се за теб, Ричард — помисли си Никол. — Най-после поне единият от двама ни ще успее да се позабавлява.“ Тя се загледа във Франческа, която грациозно прекоси мостчето и помоли навалицата да се дръпне от водата, за да могат Бардолини и делфините му да имат повече пространство. Журналистката бе в плътна, прилепнала по тялото черна рокля с гол гръб, а предната част на дрехата изцяло бе обшита с блестящи пайети. Дългата й руса коса бе сплетена и вдигната на висока прическа.

„Ти наистина си част от това място“ — помисли Никол, искрено завиждайки на Франческа за лекотата, с която се оправяше при наличието на толкова много хора.

Започна първата част от шоуто на доктор Бардолини. Той беше един от онези спорни учени, чиято работа е брилянтна, но никога изключителна, по начин, по който биха искали другите да мислят за тях. Наистина, той бе развил единствена по рода си система за комуникация с делфините и бе отделил и идентифицирал звуците на около четиридесет „глаголи“ за действие от речника им. Но все пак нямаше нищо вярно в твърдението му, което той често обичаше да повтаря, че те „биха могли да вземат приемните изпити за университета“. За нещастие на двайсет и втория век, конюнктурата бе такава, че ако даден изследовател не успееше солидно да докаже най-модерните си последни теории, международната научна общност пренебрегваше и отхвърляше заедно с това и останалите му открития, независимо каква стойност имаха те. Това поведение вече придобиваше заразен характер и в никакъв случай не създаваше здрав климат в научните среди.

За разлика от повечето учени, Бардолини бе прекрасен шоумен. В заключителната част на представлението си той обяви състезание, подобно на тест за интелигентност. Щяха да участват двата му най-известни делфина — Емилио и Емилия, срещу двойка — мъж и жена от гостите, случайно подбрани. Принципът на състезанието бе примамливо прост. Върху два от четирите големи електронни екрана (два от тях бяха под водата, а другите два на брега) се показваше матрица от три по три елемента, като най-долният — десен — бе празен. Другите осем елемента имаха различни картинки или форми. Делфините и хората, които участвуваха в състезанието, трябваше да отгатнат принципите на подобие в пълните квадратчета от ляво на дясно и от горе на долу, а след това правилно да изберат един от осемте варианта, представени им върху другия екран, който да поставят на мястото на празното квадратче. На състезателите се даваше по една минута за отговор. Както делфините във водата, така и хората отгоре, имаха пред себе си табло с осем бутона, върху което те да натиснат избраното от тях копче.

Първите няколко задачки бяха лесни и за хората, и за делфините. В първата матрица една бяла топка беше нарисувана в най-горния ляв ъгъл, две бели топки във втората колона на първата редица и до тях три бели топки в третата колона на първата редица. Тъй като първият елемент във втората редица бе една топка, наполовина бяла, наполовина черна, а третата редица започваше с напълно черна топка, беше почти елементарно да се отгатне, че липсващият елемент в долния десен ъгъл са три черни топки.

По-нататък нещата не бяха чак толкова прости. С всеки следващ ребус се добавяха повече и повече трудности. Хората направиха първата си грешка на осмата матрица, а делфините на деветата. Доктор Бардолини представи всичко шестнайсет матрици, като последната бе толкова усложнена, че трябваше да се съобразят поне десет отделни променящи се елемента, за да може да се отгатне правилният отговор. Крайният резултат беше равен — 12:12. Двата отбора се поклониха под ръкоплясканията на публиката.

Никол бе очарована от състезанието. Не приемаше съвсем безрезервно думите на доктора, че играта е напълно честна и предварително не е имало никакви репетиции, но в крайна сметка не това я интересуваше. Най-примамлива й се струваше самата същност на задачите; това че интелектът може да бъде измерен по способността да се откриват повторения и тенденции. „Дали има някакъв начин да се измери синтетичността на мисленето? — питаше се тя. — При децата? Или пък да се сравняват възрастните по този показател?“

Никол бе решавала задачите едновременно с двата отбора и правилно бе отговорила на първите тринайсет въпроса, сгреши на четиринадесетия, защото се бе разсеяла, и отново бе точна на петнадесетия, само секунда преди гонгът да удари за края на контролното време. Нямаше никаква представа откъде да се захване с шестнадесетия. „А вие — рамиани? — мислеше си тя, когато Франческа се върна пред микрофона, за да представи любимеца на дъщеря й — Жулиен Льо Клерк. — Можете ли да отговорите на всичките шестнайсет правилно за една десета от времето? За една стотна? За една хилядна? — Тя преглътна, когато си представи възможностите: — А може би за една милионна от времето?“

Истинската нежна мелодия на старата песен изплува в главата на Никол и върна спомени от преди петнайсет години, когато тя танцуваше същия танц на друго място и с друг мъж, и бе на възраст, когато вярваше, че любовта побеждава всичко. Жулиен Льо Клерк помисли, че потрепването на тялото й е породено от неговата близост и я притисна към себе си още повече. Никол не се отдръпна — вече бе изморена и ако трябваше да бъде честна пред себе си, щеше да си признае, че й е приятно за пръв път от толкова години да е в ръцете на мъж.

Беше изпълнила молбата на Женевиев. След като Льо Клерк свърши краткия си репертоар, тя приближи френския певец и му предаде думите на дъщеря си. Както и бе предположила, той изтълкува съвсем погрешно нейните намерения. Продължиха да говорят, докато в същото време Франческа съобщи на гостите, че планираната програма е завършила и те са свободни да се забавляват, както намерят за добре. Жулиен предложи ръка на Никол и двамата отидоха на дансинга до мостчето, където се намираха и в момента.

Жулиен бе очарователен мъж, малко над тридесетте, но в никакъв случай не беше неин тип. Преди всичко бе много самовлюбен. През цялото време говореше само за себе си и отново се връщаше на същата тема, колчем станеше въпрос за нещо различно. Въпреки че бе талантлив певец, спокойно можеше да се каже, че това е единствената му отличителна черта. „Е, все пак — призна пред себе си Никол под завистливите погледи на останалите гости — не е лош танцьор и по-добре да съм тук, на дансинга, отколкото да стоя отстрани и да подпирам стената.“

— В една пауза се приближи Франческа и ги заговори:

— Много се радвам за теб, Никол — усмихна се тя широко, а радостта й изглеждаше непресторена. — Чудесно е, виждам, че се забавляваш. — Поднесе към нея малка табличка с десетина тъмни шоколадови топки, леко поръсени с нещо бяло, вероятно кокосови стърготини. — Фантастични са — посочи тя с глава към сладкишите — направих ги специално за екипажа.

Никол взе една от тях и я пъхна в устата си. Наистина бе вкусна.

— Искам да те помоля за една услуга — продължи Франческа след няколко секунди. — Нали знаеш, че не успяхме да направим интервю с теб, а по пощата се получават направо хиляди писма на хора, които се интересуват от твоята личност, та затова си помислих дали не би могла да ми отделиш десет-петнайсет минути тук, в нашето студио, преди дванайсет?

Никол се взря внимателно във Франческа. Един вътрешен глас й шепнеше някакви предупреждения, но тя реши да го пренебрегне.

— Дадено, разбира се — махна радостно с ръка Жулиен Льо Клерк, докато двете жени се изучаваха с погледи. — Пресата постоянно говори за „загадъчната космонавтка“ или те нарича „ледената принцеса“. Покажи им това, което показа и пред мен тази вечер: че си истинска, нормална жена.

„Защо не — реши в себе си Никол, потискайки лошите предчувствия. — В края на краищата тук поне няма да ми се наложи да се появявам с татко и Женевиев.“

Те се бяха запътили към малкото временно студио, когато от другата страна на мостчето Никол забеляза Шигеру Такагиши. Той се бе облегнал на една колона и говореше с трима японски бизнесмени, облечени в строги костюми.

— Само за минутка — обърна се Никол към спътниците си. — Веднага се връщам.

— Щастлива съм да ви видя, Такагиши сан — поздрави го Никол. Японският учен се обърна към нея стреснат, но лицето му се проясни, когато я видя да приближава. Той я представи съвсем официално на събеседниците си, които се поклониха и я поздравиха по японски.

Никол се огледа, надигна се към ухото на колегата си и му прошепна:

— Имам съвсем малко време. Само исках да ти кажа, че много внимателно прегледах всички записи и напълно съм съгласна със заключенията на домашния ти лекар. Няма никаква причина да съобщаваме каквото и да било за онзи проблем на медицинската комисия. Това е.

Доктор Такагиши придоби вид, сякаш са му съобщили, че жена му току-що е родила момче и двамата са живи и здрави. Опита се да каже нещо на Никол, но изведнъж се сети, че има и други хора около него.

— Много, много благодаря — успя само да промълви на отстъпващата Никол и само топлите му очи издаваха истинската дълбочина на чувствата, които го вълнуваха.

Французойката се чувстваше в прекрасно разположение на духа, когато се втурна в студиото заедно с Франческа и Жулиен Льо Клерк. Търпеливо изчака да й направят няколко фотографии, докато Сабатини подготви телевизионната техника за интервюто. Отпи още няколко глътки от коктейла шампанско с касис, като бъбреше непринудено с Жулиен. Най-накрая зае мястото си до Франческа под силната светлина на прожекторите. „Колко е чудесно — мислеше си тя за разговора с Такагиши — да можеш да помогнеш на този прекрасен, деликатен японец.“

Първият въпрос на Франческа бе съвсем безобиден. Журналистката я попита дали се вълнува от предстоящия старт.

— Разбира се — отвърна Никол. След това разправи оживено за тренировките, които космонавтите минаваха, докато се подготвят за срещата с Рама II.

Интервюто се провеждаше на английски. Въпросите бяха съвсем нормални. Никол трябваше да опише задачата си по време на експедицията: какво очаква да открие („Наистина не знам какво ще бъде то, но каквото и да е, със сигурност ще е интересно“), кога за пръв път е попаднала в Космическата академия. Само пет минути по-късно Никол вече се чувстваше съвсем удобно; имаше усещането, че двете с Франческа се допълват една друга.

След това италианката й зададе три въпроса, свързани с нейното семейство: единият бе за баща й, вторият за произхода на майка й от племето сенуфо от Брега на слоновата кост и третият — за живота й с Женевиев. В нито един от тях нямаше нещо подвеждащо. Затова именно се оказа напълно неподготвена за последния въпрос.

— От фотографиите на дъщеря ти се вижда, че нейната кожа е значително по-бяла от твоята — продължи Франческа със същия тон и маниер, както досега. — Това предполага, че баща й вероятно е бял. Кой е той?

Никол усети как сърцето й заблъска в гърдите, когато Франческа започна въпроса си. Когато завърши — имаше чувството, че то е спряло. Гореща вълна внезапно я заля и тя изведнъж се ужаси, че може да заплаче. Ясният спомен за две преплетени тела, отразени в огромно стенно огледало, нахлу в съзнанието й и от устните й се отрони неволен стон. Заби поглед в краката си и така стисна дръжките на канапето, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Трябваше да се овладее.

„Ах, колко си тъпа!“ — мълвеше на себе си, като едновременно с това се опитваше да отпъди яростта, болката и спомена за любовта. Беше изненадана, хваната в капан и сега единствено самообладанието можеше да я спаси. Сълзите отново напираха и тя отново ги преглъщаше. Вдигна очи срещу прожекторите, срещу Франческа. Златните пайети върху гърдите на италианската журналистка блеснаха като очите на хищна котка, готова всеки момент да скочи върху жертвата си.

Най-сетне премина. Време, което изглеждаше като цяла вечност. Усети, че отново може да контролира чувствата си. Впи поглед в очите на италианката:

— Нямам желание да говоря за това — ледено отвърна Никол на италиански. — Бих искала да прекъснем. — Интервюто беше прекратено и Никол не искаше да отговаря на повече въпроси. Стана от стола, но забеляза, че трепери, и отново се отпусна на мястото си. Камерите продължаваха да жужат. След малко събра сили и излезе навън.

Искаше й се да избяга, да се махне от всичко това и да се скрие някъде насаме с чувствата си. Но беше невъзможно, разбира се. Жулиен я държеше за ръка, докато напускаше студиото.

— Проклета курва! — изруга той, като ядно посочи с пръст по посока на Франческа. Около Никол се бяха събрали непознати хора, които говореха едновременно и нещо махаха с ръце. Очите й не познаваха никого, не можеха да видят ясно лицата, нито пък успяваше да различи думите.

От далечината се зачу тиха музика, която й се стори позната, но мина половината песен, преди да се сети, че това е „Доброто старо време“ Жулиен я бе прегърнал през кръста и припяваше сладострастно в ухото й. Махаше със свободната си ръка, сякаш дирижираше двайсетината души, които се бяха скупчили около тях и хорово ревяха последните думи. Никол механично изкачи последното стъпало и се облегна на него, за да запази равновесие. Внезапно усети как едни хлъзгави устни се притиснаха към нейните и нечий пъргав език се опита да се промъкне вътре. Жулиен страстно я целуваше, а фотографите като обезумели бляскаха с фотоапаратите си сред невъобразимия шум. Главата на Никол се завъртя и тя разбра, че всеки момент може да припадне. Блъсна мъжа пред себе си с все сили и успя да се освободи от ръцете му.

Тя политна назад и в същия миг в нея се блъсна разярения Реджи Уилсън, който се бе хвърлил към мъж и жена, целуващи се съвсем близо до нея. Обективите и светкавиците на фотоапаратите бяха насочени към двойката. Никол гледаше събитията покрай себе си с празен поглед, като че ли се намираше в киносалон, или сякаш действието се случваше в собствените й сънища, където не можеше да стори нищичко. Реджи раздели двойката и вдигна ръка, сякаш се готвеше да зашлеви другия мъж. Дейвид Браун, защото това бе мъжът, се дръпна от прегръдката на жената, която се оказа Франческа Сабатини. Самата Франческа пък хвана ръката на Реджи и го укроти.

— Махай си лапите от нея, копеле такова беснееше Реджи и все още налиташе към американския учен. — И изобщо не си мисли, че не знам какво става. — Никол не можеше да повярва на очите си. Сякаш бе попаднала в глупав фарс. Само след секунди стаята се изпълни с бодигардове.

Никол, заедно с всички останали, се оказа изтикана от бодигардовете, които бързо прекратиха свадата. Когато влезе обратно в сградата с водния кръг, мина покрай Елън Браун, застанала на входа и облегната на една колона. Никол се бе срещала с Елън и двете прекараха чудесно, когато французойката бе отишла до Далас, за да се срещне с домашния лекар на семейство Браун и да говори с него за алергията на Дейвид. В тоя момент Елън бе видимо пияна и вероятно нямаше желание да говори с никого.

— Лайно такова — чу я Никол да си мърмори. — Защо ми трябваше да ти показвам резултатите от опитите си, преди сама да ги публикувам? Щеше да видиш тогава ти.

Никол си тръгна в момента, в който успя да намери кола, която да я откара обратно до Рим. Изглеждаше й невероятно, но Франческа се опита да я изпрати до лимузината, като че ли нищо не се бе случило. Французойката я отпрати остро и сама се качи в автомобила.

По обратния път към хотела започна да прехвърча сняг. Тя се загледа в играещите във въздуха снежинки и чак сега опита да си даде сметка за това, което се бе случило тази вечер. Поне за едно бе абсолютно сигурна: в шоколадовата топка, която й бе предложила Франческа, имаше прибавено нещо силно и упойващо. Никога преди това Никол не бе губила до такава степен контрол над чувствата си. „Може би е дала същото и на Реджи Уилсън — помисли си тя. — Това до известна степен може да обясни избухването му. Но защо? — отново се запита Никол. — Какво всъщност иска да постигне?“

Когато се върна в хотела, веднага се приготви за лягане. Но точно преди да загаси лампата й се стори, че чу леко почукване. Спря и се ослуша. Нищо. Тъкмо бе решила, че слухът й изневерява, когато чукането се повтори. Никол наметна халата си и предпазливо доближи вратата.

— Има ли някой? — в гласа й се четеше решителност. — Кой сте?

Тоя път нещо изшумоля и под вратата се появи сгънат лист хартия. Изненадана, Никол се наведе и отвори бележката. Върху хартията имаше три думи, написани със знаците на племето сенуфо, от което произхождаше майка й: „Роната. Омех. Тука.“ Роната бе името, с което наричаха Никол в племето.

Едновременно възбудена и изплашена, тя отвори вратата без първо да провери на монитора кой е отвън. Само на пет стъпки от нея стоеше много стар, сякаш вече изсушен мъж, с лице, боядисано на хоризонтални зелено-бели ивици. Невероятните му, уморени от живота очи, се бяха впили в нейните. Той бе облечен в дълга светлозелена роба, която стигаше почти до земята, а отпред бе украсена със златни мъниста и загадъчни рисунки. Това бе древният костюм на племето сенуфо.

— Омех! — неволно възкликна Никол, а сърцето й беше готово всеки миг да изхвръкне от гърдите. — Какво правиш тук? — добави тя на езика сенуфо.

Нашареното лице на възрастния черен мъж не помръдна. В протегнатата си напред дясна ръка той държеше камък и малка стъкленица. Изминаха няколко секунди, преди да пристъпи към вратата на стаята. Никол отстъпваше назад с всяка негова крачка, но не можеше да откъсне погледа си от очите му. Когато достигнаха центъра на стаята, само три-четири стъпки един от друг, мъжът вдигна глава към тавана и запя монотонно. Това бе ритуална песен на сенуфо, едновременно молитва и заклинание, използувана от шамана на племето в продължение на стотици и стотици години за предпазване от зли духове.

Когато песента свърши, старият човек отново наведе поглед към своята правнучка и бавно заговори:

— Роната — започна той, — Омех усеща силна опасност в този живот. В наши свещени книги написано: мъж на триста години изгони зъл демон далеч от сама жена. Но Омех не може защитава Роната, ако Роната напуска царството на Миноуе. Ето — той взе ръката на Никол и постави в нея камъка и стъкленицата — тези неща бъдат винаги с Роната.

Никол погледна към ръката си: камъкът бе овален, петнайсетина сантиметра дълъг и наполовина широк, светлобелезникав с някакви странни кафяви ивици, които се виеха по повърхността му. Малката зелена стъкленица, която лежеше на дланта й, не бе по-голяма от шишенце парфюм, предназначено за дамска чанта.

— Вода от Езеро на мъдрост може помогне Роната — продължи Омех. — Роната разбере сама кога време да пие. — Той отново килна главата си назад и съвестно повтори заклинанието, този път със затворени очи. Никол стоеше до него стресната, без да смее да обели дума, като държеше камъка и стъкленицата в дясната си ръка. След края на песента Омех силно извика три думи, които Никол не разбра. После рязко се обърна и бързо мина през отворената врата. Стреснатата Никол изтича след него в коридора, колкото да види края на зелената му роба да се скрива зад вратата на асансьора.