7. Пъблик Рилейшънс

Самотният орел се рееше високо над блатата в ранната светлина на утрото. Той хвана едно течение, идващо от морето, и след това зави на север, покрай брега. Ниско под орела, там, където се виеше светлокафявата ивица на плажните пясъци, опасващи океана, започваше един огромен разпръснат комплекс от различни сгради, свързани с павирани пътища, които свързваха малките островчета, реките и заливите, накъсваха зеленината на равнините и блатата, а от другата страна се простираха мили навътре към хоризонта на запад. Преди седемдесет и пет години космическото летище „Кенеди“ бе едно от половин дузината подобни места на земята, където пътниците можеха да слязат от високоскоростните влакове и самолети и да се прехвърлят на совалка, която да ги отведе до някоя НЗО (Нискоземна орбитна) космическа станция. Големият хаос, обаче, бе превърнал летището в грозен призрак, който само напомняше за бивша слава. Неговите входове и междинни пътища стояха изоставени от години и единствените обитатели на израслата гъста трева бяха водните птици, алигаторите и неизменните насекоми на Централна Флорида.

През 60-те години на XXII век, след почти двайсетгодишна пълна атрофия, летището постепенно започна да дава признаци на съживяване. Отначало се използваше като обикновено летище, а после отново прерасна в многофункционален транспортен център, който обслужваше Атлантическото крайбрежие. Когато се възобновиха космическите полети през 70-те, съвсем естествено бе да се подновят и площадките за космическо излитане. До декември 2199 година повече от половината на космическия летищен комплекс бе подновена, за да обслужва постоянно нарастващия трафик между Земята и Космоса. Застанал на единия от прозорците на временния си кабинет, Валери Борзов наблюдаваше как великолепният орел грациозно се плъзга по вятъра, за да се прибере в гнездото си върху близкото високо дърво. Борзов обичаше птиците и тая любов се бе породила още по време на детството му, прекарано в Китай. Много често му се присънваше, че живее на планета, чиито небеса бяха почернели от всевъзможни крилати същества. Все още си спомняше как попита баща си дали е имало летящи биоти в първия Рама и горчивото разочарование след това.

Генерал Борзов чу силно бръмчене на мощен транспортьор и се обърна да погледне през западния прозорец. На пътя, пред изпитателния хангар, тъкмо се подаваше двигателният модул, който щеше да бъде използван и от двете превозни средства на експедицията „Нютон“. Модулът бе качен върху огромна многоверижна платформа. Поправеният модул, който бе изпратен обратно в тестовия хангар за подсистемни изпитания поради проблеми с йонния регулатор, този следобед щеше да бъде качен отново в товарен кораб и прекаран пак до хангара за сглобяване, разположен на космическата станция НЗО II, където щеше да бъде преоборудван в зависимост от последните изпитания на превозните средства. Всичко това щеше да бъде извършено до Коледа. И двата летателни апарата на експедицията в момента преминаваха на последни прегледи и изпитания на същата НЗО II. Досега всички тренировки на космонавтите бяха проведени на НЗО III и всичките с учебна дублираща техника. Екипажът щеше да използва истинската техника на НЗО II и то само седмица преди отлитането. От южната страна на сградата спря електрически автобус и от него се изсипаха неколцина пътници. Между тях имаше и русокоса жена с жълта блуза на черни ивици и черен копринен клин. Докато стигна до входа, генералът се любуваше на уж небрежната й грациозна походка и си спомни, че Франческа бе работила дълго време като модел и то много успешно, преди да се захване с журналистиката. Чудеше се какво ли ще е това, което тя иска от него, и защо настояваше да го види насаме преди медицинския брифинг, определен за тази сутрин.

Минута по-късно, той вече й отваряше вратата на кабинета си:

— Добро утро, синьора Сабатини.

— Защо все така официално, генерале? — разсмя се звучно тя. — И то дори сега, когато сме само двамата? Ти и двамата японци сте единствените от групата, които упорито отказват да ме наричат Франческа. — В тоя момент забеляза, че той се е взрял някак особено в нея. Тя плъзна поглед надолу по дрехите си, за да види дали нещо не й е в ред. — Какво има? — вдигна към него очи италианката след моментно колебание.

— Сигурно е блузата — сепна се Борзов. — За миг ми се стори, че си тигър, който се готви да скочи върху антилопа или газела. Може би остарявам или пък разсъдъкът ми започва да изневерява. — Той я покани с ръка да влезе вътре.

— И преди е имало мъже, които са ми казвали, че приличам на котка. Но на тигър — никога. — Франческа седна на стола до бюрото на генерала; на лицето й се появи закачлива усмивка и тя измяука. — Аз съм едно нещастно жълто котенце.

— А, тия съвсем не ми минават — ухили се Борзов. — Можем да използуваме доста думички да те опишем, но „нещастна“ изобщо не става. — Внезапно той придоби сериозно изражение. — И така, с какво мога да ти помогна? По телефона ми каза, че трябва да обсъдим нещо много важно, което изобщо не търпи отлагане.

Франческа извади няколко листа от папката си и му ги подаде:

— Това е програмата за отразяването на мисията в медиите. Едва вчера успях да я прегледам в детайли заедно с нашата информационна служба и световната телевизионна мрежа. Искам да ти обърна внимание, че от предвидените пространни интервюта с космонавтите само пет са завършени изцяло. Още четири са планирани през този месец. Но забележи, че когато добави новите тридневни тренировки, това автоматично зачерква времето за интервюта на Уейкфилд и Тургенева.

Тя спря за момент, за да се увери, че генералът я слуша.

— Все още можем да хванем Такагиши следващата събота, а О’Туул ще го снимам на Коледа в Бостън. Но сега и Ричард, и Ирина казват, че нямат никакво време за интервюта. Има и допълнителен проблем — нито ти, нито Никол изобщо сте планирани…

— Значи ти настояваше за среща в 7:30 сутринта, за да обсъждаме програмата за медиите? — прекъсна я Борзов, а гласът му недвусмислено издаваше неговото отношение към тоя вид дейност.

— Между другото — отвърна безгрижно Франческа, като пренебрегна явния укор в забележката му, — проверката на общественото мнение показва, че от всички членове на екипа ни, хората се интересуват най-много от теб, мен, Никол дьо Жарден и Дейвид Браун. Досега не съм успяла да те хвана за лично интервю, а мадам Дьо Жарден заявява, че „изобщо не възнамерява да дава такова нещо“. Всички телевизии се оплакват. Отразяването на експедицията преди тръгването се очертава да е съвсем непълно. Трябва да ми помогнеш.

Франческа погледна Борзов право в очите:

— Моля те да прекъснеш допълнителните тренировки, да определиш време, когато да те интервюирам, и да поговориш за мен с Никол.

Генералът се намръщи — предложението на Франческа го ядоса и обезпокои. Накани се да й каже, че даването на интервюта в средствата за масово осведомяване съвсем не е едно от важните неща, които го занимават. Но спря в последния момент. Може би жизненият опит при работата с хора, а и някакво предчувствие го накараха да се поколебае и да реши, че това, което е чул, все още не е всичко. Затова смени темата.

— Добре, че се сетих, трябва да ти кажа, че започвам все повече да се притеснявам от перспективата за посрещането на Новата година при твоите приятели бизнесмени и членове на италианското правителство. Признавам, че при започването на подготовката за полета се съгласихме всички да отидем там, като групова поява на публично място. Но съвсем не подозирах, че ще бъде пропагандирано като „най-грандиозното парти на нашия век“ — така го нарече миналата седмица едно американско жълто списание. Ти познаваш тия хора, не можеш ли да направиш нещо, за да отменим това събиране?

— Да, галавечерята беше друга точка в списъка, който съм си приготвила — отвърна Франческа, внимателно отбягвайки да покаже каквото и да е отношение към забележката на Борзов. — И там имам нужда от твоята помощ. Четирима от космонавтите в момента не възнамеряват да присъстват, още двама или трима намекват за някакви други ангажименти; и това при положение, че още през март всички се съгласихме да отидем. Такагиши и Яманака искат да празнуват със семействата си в Япония, а Ричард Уейкфилд ми сподели, че е направил резервации за Каймановите острови, където ще се отдаде на подводен риболов. И отново тази французойка — тя просто ме информира, че няма да дойде, без дори да се погрижи за някакво извинение.

Борзов се изхили:

— Какво толкова имате да делите с Никол дьо Жарден? Аз си представях, че като единствените две жени — непрофесионални космонавтки в екипажа — много по-лесно ще се разбирате една с друга, отколкото с останалите.

— Тя е заклет враг на пресата, що се отнася до експедицията. И ми го заяви няколко пъти. Освен това много упорито пази личния си живот — Франческа сви рамене. — А публиката е направо очарована от нея. Да де, в края на краищата тя е не само лекар, лингвист и бивша олимпийска шампионка, а също така дъщеря на известен писател и майка на четиринайсетгодишно момиче, при положение, че никога не се е омъжвала…

Валери Борзов погледна часовника си:

— Само за справка — покашля се той — колко точки още имаш в списъка си, както го наричаш? След десетина минути трябва да бъдем в залата. — Той се усмихна на Франческа: — Освен това се чувствам задължен да ти напомня, че мадам Дьо Жарден наруши графика си, за да изпълни твоята молба за осигуряване достъпа на журналисти до този брифинг.

Франческа се взря в лицето на генерал Борзов. „Мисля, че вече е готов — каза си тя. — И ако не съм го преценила грешно, би трябвало веднага да разбере за какво става въпрос.“ Тя извади едно малко кубче от папката си и му го подаде през бюрото.

— Това вече е последната точка в списъка ми.

Командирът на експедиция „Нютон“ изгледа озадачено малкия предмет и го завъртя в ръцете си.

— Купих го от една независима журналистка — додаде Франческа с много сериозен тон. — Тя се постара да ни увери, че е единственото копие.

Италианката замълча за момент, докато Борзов зареди кубчето в гнездото на компютъра си. Лицето му изведнъж побледня, когато на екрана се появиха първите, заснети на видео, кадри. Той не можеше да откъсне поглед от монитора, където дъщеря му се лигавеше и мучеше нечленоразделно пред камерата. Изминаха може би петнайсетина секунди.

— Не исках това да попадне в жълтата преса — меко се обади Франческа.

— Колко дълъг е записът? — тихо запита Борзов.

— Почти половин час. Аз съм единствената, която съм го гледала до края.

Генерал Борзов сподави въздишката си. Жена му, Петра, винаги се бе ужасявала, че рано или късно това ще се случи — още от момента, когато обявиха, че той е предложен за командир на експедиция „Нютон“. Директорът на института в Свердловск, където се намираше дъщеря му, бе обещал, че никакви репортьори няма да бъдат допускани под никакъв предлог при нея. А сега на бюрото му лежеше заснет трийсет минутен материал. Ударът щеше да бъде убийствен за Петра.

Той се загледа навън през прозореца. Опитваше се да прецени какво ли щеше да се случи с експедицията, ако острата шизофрения на дъщеря му бъде изнесена на показ пред широката публика. Разбира се, че щеше да е притеснително, съгласи се той в себе си, но експедицията не можеше сериозно да пострада от този факт… Генерал Борзов вдигна поглед към Франческа. Не обичаше да прави сделки. А и не бе сигурен дали самата Франческа не бе поръчала интервюто с Наташа. И въпреки това…

Борзов се отпусна назад в стола и опита някакво подобие на усмивка:

— Предполагам, че би трябвало да ти благодаря, но някак си ми се струва неподходящо. — Замълча за момент. — Може би от мен се очаква да покажа известна отстъпчивост.

„Дотук добре“ — помисли си Франческа. Тя знаеше, че в момента е най-добре да не казва нищо.

— Чудесно — продължи генералът след неловкото мълчание. — Ще преустановя допълнителните тренировки. И други вече се оплакаха от тях. — Той завъртя запаметяващото кубче в ръката си. — Ние с Петра можем да дойдем в Рим малко по-рано за интервюто, както ти предложи веднъж. Утре ще припомня на всички космонавти за новогодишното парти и тяхното задължение да присъстват на него. Но нито аз, нито пък който и да е друг могат да искат от Никол дьо Жарден да говори пред камерата ти нещо друго, освен за работата си. — Той се изправи рязко. — Мисля, че е време да отиваме на срещата по биометрия.

— Благодаря ти, Валери — Франческа се надигна и го целуна по бузата.

Загрузка...