Рама II

17. Смъртта на воина

Никол сънуваше и в съня си отново бе на десет години. Отново играеше в горичката близо до дома им в парижкото предградие Чили-Мазарин. Малкото момиче внезапно бе обзето от усещането, че майка му умира. Това го накара да изпадне в паника и да се затича към къщи, за да съобщи на баща си. Едно дребно, ръмжащо коте се изпречи на пътя му. Момичето излезе от пътеката и се спусна направо през горичката, а клоните шибаха лицето му. Котката го следваше.

Никол чу някакъв вик, който обаче не бе в съня й. Тя отвори очи и видя над себе си побелялото лице на Янош Табори:

— Генерал Борзов, командирът — едва успяваше унгарецът да си поеме дъх, — получи някаква много тежка криза, болки, ужасни болки…

Никол скочи моментално от леглото, метна халата си и тичешком взе лекарската си чанта.

— Прилича на криза от апандисит, но не мога да съм напълно сигурен — подскачаше Табори покрай нея.

Генералът лежеше на кушетката в кабината. Ирина Тургенева бе коленичила на пода до него и държеше ръката му. Лицето на командира бе бледо като тебешир и с големи капки пот.

— А, ето че пристига и доктор Дьо Жарден — успя да се усмихне той и се опита да се изправи в леглото, но отново се присви от болка и се отпусна назад. — Никол — промълви той с тих и много сериозен глас, — мисля, че… си отивам. Никога не съм се чувствал толкова ужасно, даже и когато ме раниха през войната.

— От колко време си така? — попита го Никол, докато вадеше скенера и биометричния монитор, за да провери състоянието му. Отнякъде се бе появила Франческа с камерата си и сега усърдно снимаше лекарката на експедицията, която поставяше диагнозата на пациента си. Никол ядно й махна с ръка да си върви.

— Има-няма десетина минути — генералът изговаряше думите с усилие. — Бях седнал тук на стола, гледахме филма и се смеехме и изведнъж ме заболя много силно тук долу, отдясно. Сякаш, че нещо ме гори отвътре.

Никол програмира скенера, така че да прегледа данните от последните петнайсет минути, записани по системата на Хакамацу. Успя да определи началото на болката по едновременното ускоряване на сърдечния ритъм и повишеното секретиране на ендокринната система. Следващото, което изиска, бе пълна информация от всички канали за периода от време, който я интересуваше.

— Янош — погледна тя помощника си. — Върви в лабораторията и ми донеси портативния диагностичен апарат. — След това му връчи кодовата карта, за да си отвори вратата.

— Имате лека температура, което показва, че тялото ви се бори с някаква инфекция — обърна се Никол към генерала. — Всички данни сочат, че изпитвате изключително силна болка.

Табори се върна с апарата, който на външен вид представляваше кутия. В нея Никол пъхна малкия куб с данните, който измъкна от скенера. След около трийсет секунди мониторът на диагностичния апарат премигна и на него се появи надпис: 94 ПРОЦЕНТА ВЕРОЯТНОСТ ЗА АПАНДИСИТ. Никол натисна един бутон и на екрана се появиха другите възможни диагнози: херния, вътрешно скъсване на мускулно влакно, отравяне с лекарства. Според диагностичния уред нито едно от тях не надхвърляше два процента вероятност.

„При това стечение на обстоятелствата възможните изходи са два — трескаво мислеше Никол, докато Борзов отново смръщи лице от болка. — Мога да изпратя всички данни до Земята за пълна диагноза, според процедурата…“ Тя погледна часовника си и изчисли времето, за което светлината щеше да отиде до там и обратно, плюс минималната продължителност на един лекарски консилиум, след като е завършена електронната диагностика. Да, но тогава може би вече щеше да бъде твърде късно…

— Какво е положението, докторе? — извърна глава към нея генералът, а очите му я умоляваха колкото се може по-бързо да сложи край на болката.

— Най-вероятната диагноза е апандисит — поклати глава тя.

— По дяволите — изруга Борзов и изгледа останалите. В командната кабина бяха всички членове на екипажа, без Уилсън и Такагиши, които се бяха отказали да гледат филма. — Не искам експедицията да се бави заради мен. Ще извършим първия и втория полет, докато аз се възстановявам. — Нова, още по-жестока болка изкриви лицето му.

— Е, хей! — възкликна Никол. — Чакай малко. Все пак не сме съвсем сигурни. Първо да съберем още малко изследвания — успокояваше го тя, докато разглеждаше новите данни, които бяха постъпили за времето, през което тя бе пристигнала. Тоя път надписът на екрана гласеше: 92 ПРОЦЕНТА ВЕРОЯТНОСТ ЗА АПАНДИСИТ. Тъкмо се готвеше да провери вероятните допълнителни диагнози, когато усети върху рамото си силната ръка на командира.

— Ако се подготвим бързо, преди да са се събрали отровите в корема ми, тогава тая операция може да бъде поверена и на робота хирург. Нали?

Никол кимна.

— А пък ако чакаме да пристигнат резултатите от Земята, тогава — ооох — така може и да си замина, какво ще кажеш?

„Той ми чете мислите!“ — трепна Никол. След това осъзна, че генералът просто излагаше на глас същите възможности, които преди малко й бяха минали през главата.

— Може би пациентът се опитва да даде съвет на доктора? А? — засмя се Никол, въпреки явните болки, които измъчваха командира.

— Не, не съм чак толкова нахален — отвърна й той и в очите му блесна закачливо пламъче.

Никол отново хвърли поглед към монитора. Върху него все още мигаше надписът: 92 ПРОЦЕНТА ВЕРОЯТНОСТ ЗА АПАНДИСИТ.

— Имаш ли нещо да добавиш? — обърна се лекарката към Янош Табори.

— Само това, че и по-рано съм виждал криза от апандисит — отзова се дребният унгарец, — когато следвах в Будапеща. Симптомите бяха абсолютно същите.

— Чудесно — сви устни Никол. — Върви и подготви хирургическия робот за операцията. Адмирал Хайлман, Яманака — бихте ли отнесли генерал Борзов до медицинската каюта? — След това се обърна към Франческа: — Разбирам, че това е много значително събитие за вас и не искате да го пропуснете, затова ще ви позволя да присъствате в операционната зала, но при три условия. Първо — ще се подложите на дезинфекция, каквато преминава хирургическият екип; второ — ще стоите само до стената с камерата си и трето — ще изпълнявате безпрекословно всичките заповеди, които издавам.

— Чудесно — разпери ръце Франческа. — Благодаря.

Ирина Тургенева и генерал О’Туул все още стояха в коридора и пристъпваха от крак на крак.

— Говоря от името на двамата — започна американецът по типичния си откровен маниер. — Може ли да помогнем по някакъв начин?

— Янош ще ми помага, докато роботът извършва операцията. Но още един човек няма да е излишен, ако възникне нещо неочаквано.

— Мисля, че ще мога да се справя — изкашля се О’Туул. — Имам някакъв опит от работата ми в Червения кръст.

— Да тръгваме тогава — погледна го Никол. — Отиваме да се дезинфекцираме.

Рохир — портативният робот-хирург, намиращ се на борда на „Нютон“, не принадлежеше към класа на напълно автономните опериращи системи, които се използуваха на Земята. Но в собствената си категория, Рохир бе истинско технологично чудо. Можеше да се вмести в малко куфарче и тежеше всичко на всичко четири килограма. Консумацията на енергия бе доста ниска и списъкът на ситуациите, в които можеше да бъде използуван, наброяваше повече от стотина.

Янош Табори разопакова Рохир и го сложи на масата. Електронният апарат имаше доста неугледен вид, когато бе сгънат. Всичките му подвижни връзки и ябълкови стави бяха прилежно сгънати, за да може по-лесно да се прибира. След като прегледа набързо ръководството за експлоатация, той извади контролния панел на робота и го закрепи, както бе указано, за леглото в медицинското помещение, където вече лежеше генерал Борзов. Болката като че ли бе поутихнала и нетърпеливият командир подканяше всички да бързат.

Янош набра кода за вида на операцията и Рохир автоматично разгъна всичките си крайници и протегна нагоре чудатата си ръка-скалпел с четири пръста, която служеше за отстраняването на апандисита.

В тоя момент в стаята влезе и Никол — ръцете й бяха в ръкавици. Беше си сложила и бялата мушамена хирургическа престилка.

— Прегледа ли програмата? — обърна се тя към колегата си.

Янош кимна.

— Аз ще направя тестовете на пациента преди операцията, а ти върви да се подготвиш и дезинфекцираш — махна тя с ръка към него, а после кимна на Франческа и генерал О’Туул, които чакаха до вратата да влизат. — Някакво подобрение? — обърна се тя към Борзов.

— Не мога да се похваля — изръмжа той.

— Това, което ти дадох, бе леко успокоително. Като първа стъпка преди операцията Рохир ще ти направи пълна анестезия — Никол си бе припомнила всичко, необходимо за хирургическите действия, докато се преобличаше в стаята си. Знаеше почти наизуст как протича тази операция; това бе една от хирургическите процедури, които няколкократно бяха изпълнявали по време на тренировките на Земята. Тя вкара личните данни на генерал Борзов в компютъра на Рохир и провери дали програмата е преминала самоконтрола. След това съедини кабелите, които трябваше да подават информация от монитора към Рохир по време на апендектомията, а заедно с тях и двете миниатюрни телевизионни камери, работещи успоредно с хирургическата ръка.

Янош се върна в стаята. Никол натисна един бутон върху контролния панел на хирургическия робот и през една цепнатина излязоха две страници, върху всяка от които беше отбелязана последователността на действията на робота при операцията.

— Всички готови ли са? — огледа се Никол и задържа най-дълго очи върху генерал Борзов. Той кимна утвърдително глава.

Никол се наведе и натисна копчето за старт на Рохир.

Една от четирите ръце на робота заби спринцовка с упойка в ръката на командира и само минута по-късно той вече бе в безсъзнание. Докато камерата на Франческа запечатваше всеки момент от тази историческа операция (самата журналистка от време на време шепнеше някакъв коментар в свръхчувствителния микрофон, закачен на яката й), ръката скалпел на Рохир, водена от две „очи“, монтирани също върху нея, направи необходимия разрез, за да се отстрани заболелия орган. Никой истински хирург от плът и кръв не би могъл да бъде по-прецизен и сръчен. Снабден с гъста мрежа от сензори, които проверяваха стотици параметри всяка микросекунда, Рохир само за две минути бе разтворил коремната кухина и открил самия апандисит. Програмиран на автоматично управление, той изчакваше да изминат трийсет секунди — време за преглед — преди да продължи със следващото действие — отстраняване на сляпото черво.

Никол се наведе над пациента, за да погледне апандисита. Не се виждаше никакво подуване, нито пък възпаление.

— Виж, виж бързо, Янош — извика лекарката и обърна очи към дигиталния часовник, който отброяваше трийсетте секунди спиране на операцията и прегледа. — Изглежда съвсем нормално.

Янош също се надвеси от другата страна на операционната маса.

„Господи — мислеше си Никол, — ние щяхме да отрежем…“ Дигиталният часовник показваше 00:08, когато тя изкрещя:

— Спри! Спри операцията!

Никол и Янош едновременно се пресегнаха към копчето на контролния панел на робота.

В този момент целият „Нютон“ се разтресе. Никол изхвърча назад и се блъсна в стената, Янош падна по лице и удари главата си в операционната маса. Протегнатите му пръсти се хлъзнаха по пулта за управление на хирургическия робот и след това бавно се отпуснаха до тялото му на пода. Генерал О’Туул и Франческа бяха запратени в отсрещния ъгъл на стаята. Изведнъж се чу тревожното пиукане от капсула на Хакамацу, което показваше, че животът на някой от присъстващите в операционната е застрашен. Никол се озърна, колкото да види, че О’Туул и Сабатини са добре, и след това се опита да се пребори с трусовете, за да се върне до масата. Успя да пропълзи по земята, като се държеше за стегнатите към пода железни крака. Изправи се, все още хваната за металните пръчки.

Струя кръв изпръска лицето й, когато се надвеси над операционната и за миг я заслепи. Тя изтри очи и ужасена застина над тялото на Борзов. Разрезът бе потънал в кръв, а ръката скалпел на Рохир бе напъхана в стомашната кухина и усърдно шареше. Явно капсулата на Борзов издаваше тревожното пиукане, въпреки че Никол бе задала на компютъра на хирургичния робот почти всички възможни мерки за безопасност, преди да започне операцията.

Никол буквално усети как безумен страх стисна сърцето й, когато разбра, че роботът продължава работата си. Здраво хванала масата с едната си ръка, тя като безумна се бореше с центробежната сила, която искаше да я запокити обратно към стената. Въпреки всичко, успя да вдигне другата си ръка и изтръгна захранващия кабел.

Скалпелът се вдигна от кървавата каша и застина сгърчен над тялото на човека.

Трийсет секунди по-късно странното тресене на кораба изчезна така внезапно, както се и бе появило. Генерал О’Туул несигурно се изправи на краката си и се приближи към отчаяната Никол, която се опитваше да спре кръвотечението. Скалпелът бе нанесъл твърде много поражения. Кръвта на командира изтичаше пред очите й.

— Не, не! О, господи! — прошепна О’Туул, когато видя какво бе станало с тялото на приятеля му. Настойчивото „бийп, бийп“ на капсулата продължаваше да разкъсва нервите им. В този момент се включи алармената система и на операционната маса.

Франческа Сабатини се съвзе от шока, в който бе изпаднала, и успя да заснеме последните двайсет секунди от живота на генерал Валери Борзов.

Това беше една от най-дългите и мъчителни нощи за екипажа на „Нютон“. В следващите два часа, непосредствено след операцията, Рама предприе още три маневри, всяка от които траеше по една или две минути. От Земята пристигна потвърждение, че маневрите са предизвикали изместване на положението, скоростта на въртене и орбитата на чуждия космически кораб. Никой не можеше да даде задоволително обяснение на тези маневри — те просто бяха „промени в ориентацията“, предизвикали съвсем леко отместване на ъгъла и наклона на орбитата на Рама. Въпреки това, енергията на траекторията не бе променена съществено. Рама все още се движеше по хиперболична крива, която щеше в един момент да я отдели от Слънцето.

Всички на борда на „Нютон“, а и в Центъра за управление на полета от Земята, бяха потресени от нелепата смърт на генерал Борзов. Той бе обявен за герой от медиите по цялото земно кълбо и всичките му качества бяха възхвалявани от приятели и колеги. Смъртта му бе отбелязана като инцидент, дължащ се на непредвиденото движение на Рама, съвпаднало по време с операцията по отстраняване апандисита на командира.

Но само осем часа след съобщението за смъртта му, мислещите хора започнаха да си задават доста неудобни въпроси. Защо Рама бе извършил движението си точно в този момент? Защо осигурителната система на Рохир не бе задействала, за да спре операцията? Защо хората, които лично са наблюдавали операцията, не са могли по-рано ръчно да изключат захранването и да предотвратят трагедията?

Точно тия въпроси си задаваше и Никол дьо Жарден. Тя попълни смъртният акт на генерал Борзов и вече бе прибрала тялото във вакуумиран ковчег в задната част на „Нютон“, където се намираха няколко по-широки склада. Бързо написа и доклада за инцидента; О’Туул, Табори и Сабатини също бяха готови със своите изложения. Съществуваше едно-единствено несъответствие между всичките описания на нещастния случай: Янош бе пропуснал да отбележи, че по време на маневрата на Рама бе протегнал ръка към пулта за управление на Рохир. По това време Никол не мислеше, че този пропуск може да има някакво съществено значение.

Наложителната в такива случаи телеконференция с официалните представители на МКА се оказа изключително потискаща. Никол през цялото време бе на топа на устата и понесе всички удари и провокационни въпроси. Налагаше й се през цялото време да стиска зъби, за да не изпусне нервите си. За своя най-голяма изненада откри, че репортажът на Франческа за инцидента е обективен и добронамерен, а Никол именно оттам очакваше провокации и обвинения в некомпетентност.

След като даде кратко интервю на Франческа, в което спомена колко е била ужасена, когато е видяла пълният с кръв хирургичен разрез на генерала, лекарката се прибра в стаята си под претекст, че иска да си почине. Но Никол не си позволи лукса да се отправи веднага към леглото. Отново и отново в главата й се въртяха трагичните събития по време на операцията. Можеше ли да се направи тогава нещо, което да промени този фатален край? Къде се криеше обяснението за това, че автоматичните блокировъчни системи на Рохир не се задействаха?

Никол дори и за миг не допускаше възможността, че би могло да има каквато и да била конструктивна грешка в системата за управление на Рохир — иначе апаратът не би могъл да премине всички прецизни изпитания, на които е бил подложен, преди да получи одобрителния подпис на Техническата комисия. Така че някъде трябваше да съществува грешка, но грешка на човек — немарливост (дали Янош, или пък самата тя в бързането си не бяха пропуснали да включат някоя от защитите?), или невнимание по време на тези инфарктни няколко минути, когато трусът от преместването на Рама доведе до тоя нещастен инцидент. Чувстваше се съвсем отчаяна и изтощена, когато най-накрая си легна — болезнените въпроси не я оставяха да заспи.

Един човек бе загинал и тя носеше отговорността за това.