Рама II

27. Лов на биот

— Бъди по-внимателна — каза адмирал Хайлман на Франческа. — Направо се разтрепервам, като те гледам как си увиснала във въздуха.

Италианската журналистка беше заклещила глезените на краката си под седалките на хеликоптера и почти цялото й тяло се намираше извън кабината. В дясната си ръка държеше малка видеокамера и не обръщаше никакво внимание на това, че можеше всеки момент да се изхлузи и да полети към земята. На около три или четири метра под нея пристъпваха бавно и тежко шестте рака-биоти, които продължаваха методично да прочистват терена, без въобще да се интересуват от пърпорещия над тях въртолет. Все още се придвижваха във формата на фаланга, подобно на подредени в три редици кегли за боулинг.

— Да отидем над морето! — извика Сабатини на Хиро Яманака. — Биотите вече приближават пропастта. Скоро ще се обърнат и отново ще се отправят насам.

Хеликоптерът рязко изви вляво и прелетя над петстотинметровото възвишение, отделящо Цилиндричното море от Южната чаша. Тук ограждащата стена бе десет пъти по-висока от тази на северното крайбрежие на морето. Дейвид Браун усети, че му се завива свят, когато погледна надолу, към скованата в лед водна повърхност, простираща се на половин километър под тях. Гледката направо го накара да онемее.

— Ти си се побъркала, Франческа — каза той. — Какво се опитваш да направиш? Автоматичната камера на носа на хеликоптера е напълно достатъчна за заснемането на необходимите кадри.

— Да, но моята е снабдена с подвижен обектив и освен това изображението изглежда по-правдоподобно, ако не е неподвижно, а подскача малко.

Японският пилот насочи въртолета обратно към брега и приближи на около тридесет метра от раците „боклукчии“, които бавно се насочваха към ръба на пропастта. Биотът-водач се спря, когато до нея му оставаше да измине разстояние, равно на половината дължина на тялото му, но остана неподвижен само за един миг, след което рязко се завъртя надясно. Последва второ, също толкова внезапно обръщане на още деветдесет градуса, и ракът застана с гръб към морето, насочвайки се в посоката, откъдето беше дошъл. Другите пет биота извършиха абсолютно същите маневри, редица след редица, с точността на военни, маршируващи на парад.

— Този път не можаха да ми се измъкнат! — извика радостно Франческа, като най-накрая се издърпа обратно в кабината на хеликоптера. — Хванах ги в цял кадър и то точно отпред. Стори ми се, че дори забелязах някакво съвсем леко раздвижване в сините очи на водача им, точно преди да се завърти вдясно.

Междувременно биотите бяха започнали бавно да се отдалечават от брега на Цилиндричното море, като се движеха с обичайната си скорост от десет километра в час, оставяйки след себе си леки, назъбени отпечатъци в глинестата почва. При преминаването си те проправяха пътечка, успоредна на предишния им преход до морето. Погледнато отгоре, целият околен терен приличаше на някаква градина, в която част от тревата е била окосена — в дясно от раците почвата бе красиво оформена и подравнена, а там, откъдето все още не бяха минали, пръстта беше на буци и контрастираше с изящните и правилни шарки от другата страна.

— Това скоро ще започне да става ужасно досадно — каза италианката, като закачливо обви ръце около шията на Дейвид Браун. — По-добре е да се позабавляваме с нещо друго.

— Ще продължим да ги наблюдаваме още малко, докато оформят и тази ивица. Изглежда, че мотивът е доста простичък — заяви американецът, като не обърна никакво внимание на Франческа, която леко го гъделичкаше по врата. Очевидно мисълта му беше заета с някакъв друг проблем. След малко той се обади отново, но този път заговори по радиопредавателя: — Какво е вашето мнение, доктор Такагиши? Смятате ли, че трябва да извършим още някакви проучвания?

В момента японският учен се намираше в командната зала на „Нютон“, откъдето следеше по видео екрана движението на биотите.

— Мисля, че би било от изключително голямо значение, ако успеем да разберем повече за сензорните им приспособления, преди да се заемем с улавянето на някой от тях. Досега не забелязах да реагират нито на звукови, нито на визуални дразнения. Вероятно дори не са забелязали нашето присъствие. Все пак мисля, ще се съгласите с мен, че все още не разполагаме с достатъчно данни за биотите, поради което не трябва да правим прибързани заключения. Предполагам, че ако ги изложим на пълния спектър електромагнити излъчвания, като същевременно регистрираме реакциите им, това ще ни помогне да получим по-добра представа за…

— Но такова нещо ще отнеме поне няколко дни! — Браун не го остави да се доизкаже. — И пак ще се окаже, че трябва да рискуваме, защото така или иначе трябва да изпълним решението, което взехме. Не виждам какво може да ни накара да се откажем от него.

— Ако успеем да научим повече за раците предварително, ние ще можем да планираме по-добре тактиката на лова, без да се налага да поемаме излишни рискове. Нищо чудно при това проучване да получим данни, които да ни убедят, че изобщо не трябва да се опитваме да хващаме биот…

— Съмнявам се — прекъсна го рязко Дейвид Браун. Смяташе за излишно да разговаря повече с този досадно предпазлив японец и затова се обърна към Табори.

— Хей, Янош! — провикна се той. — Докъде стигнахте с палатките?

— Остава още малко работа, но ще свършим най-много след половин час. После смятам хубаво да се наспя.

— Първо ще обядваме обаче — намеси се Франческа. — На празен стомах се сънуват кошмари.

— И какво ще ни приготвиш, красавице? — попита я закачливо Янош.

— OSSO BUCO по рамиански.

— Стига празни приказки — прекъсна шегите им Браун. Помълча няколко секунди и после продължи:

— Генерал О’Туул, ще успеете ли да се справите, ако ви оставим сам на „Нютон“? Поне за през следващите дванадесет часа? Другите членове на екипажа трябва да участват в предстоящата акция.

— Няма проблеми — чу се отговорът на Майкъл. Тогава нека останалите дойдат тук колкото се може по-скоро. Докато се съберем в лагера, палатките вече ще са готови и щом приключим с обяда, ще можем да поспим малко. По-късно ще планираме всички детайли в плана за улавянето на биота.

Той погледна надолу — точно под хеликоптера се виждаха шестте странни, прилични на раци, създания, които продължаваха безмълвния си и неумолим поход през пустошта. Четиримата космонавти ги наблюдаваха внимателно известно време. След малко биотите стигнаха до едно място, където ясно се забелязваше как глинестата почва, осеяна с малки камъчета, свършва рязко — вместо с пръст, теренът по-нататък бе покрит с някаква чудновата гъста и тънка мрежа. Щом се приближиха до границата, разделяща двете площи, „боклукчиите“ извършиха плавен U-образен завой, след което се отправиха обратно към морето, следвайки някаква невидима линия, успоредна на ивиците, които бяха оформили досега. Тогава Яманака изви хеликоптера, издигна го на по-голяма височина и го насочи към лагер Бета, намиращ се на десет километра разстояние, отвъд Цилиндричното море.

„Колегите ми се оказаха напълно прави — помисли си Никол. — Това, което виждах на екрана, изобщо не може да се сравни с гледката тук.“

Французойката бавно се спускаше надолу с лифта, готвейки се да стъпи в Рама за първи път. Сега, когато вече бе изминала повече от половината разстояние, във всички посоки пред нея се разкриваше една наистина невероятна и внушителна панорама. Внезапно Дьо Жарден си припомни, че веднъж, преди години, бе изпитала същите чувства на страхопочитание и възторг, когато, застанала на върха на платото Тонто, тя бе разглеждала с възхитен поглед красотите на Големия каньон. „Да, но чудесата, които видях тогава, бяха създадени от природата и то за период от няколко милиарда години. Рама обаче е построена от живи същества, притежаващи невероятни технически умения.“

В следващата секунда лифтът спря — очевидно Шигеру, който се намираше на километър под нея, вече бе пристигнал и сега слизаше от седалката си. Никол не го виждаше, но успя да чуе разговора, който двамата с Ричард Уейкфилд провеждаха по радиокомуникаторите си.

— Хей, побързайте! — намеси се Реджи Уилсън. — Нямам никакво желание да вися цяла вечност насред празното пространство.

На Никол обаче й харесваше да стои тук, разположила се удобно на седалката на спрелия над бездната лифт. Сега поне й се предоставяше възможност да разгледа по-спокойно и по-подробно изумителната гледка наоколо.

След още едно спиране заради Реджи, който най-накрая, доволен, усети здрава почва под краката си, дойде ред за слизане и на Дьо Жарден. Тя бързо се приближаваше към края на стълбище Алфа, очарована от това, което се разкриваше пред очите й, които през последните триста метра от спускането с лифта вече бяха привикнали с ослепителната светлина наоколо, така че сега французойката успяваше да разгледа по-ясно чудноватия и загадъчен свят на Рама. Това, което доскоро й бе изглеждало само като някакъв куп от неясни и неопределени форми, сега постепенно придоби очертанията на трима човека, всъдеход, различни устройства и оборудване, както и един малък лагер от палатки. Само след няколко секунди Никол успя да разпознае лицата на тримата космонавти, които я очакваха в основата на лифта. Мислите й внезапно се понесоха назад в миналото и тя си припомни едно подобно слизане с лифт. Това обаче се бе случило в швейцарските Алпи и оттогава бяха изминали цели два месеца. За миг пред нея изникна лицето на крал Хенри, но в същата секунда то бе заменено от усмихнатото изражение на Ричард, който стоеше на няколко метра под нея и й обясняваше как най-лесно да слезе от лифта.

— Той няма да спре изцяло, но скоростта му ще намалее значително. Разкопчей предпазния колан и веднага, щом стъпиш на земята, започни да вървиш напред така, сякаш слизаш от ескалатор.

Когато Никол пристигна и направи две-три крачки, Уейкфилд я хвана през кръста и я свали от платформата. Такагиши и Уилсън вече седяха отзад във всъдехода.

— Добре дошла в Рама — поздрави я весело англичанинът, след което се обади на Табори по радиопредавателя:

— Всичко е наред, Янош. Пристигнахме и сме готови да потеглим. Докато се движим с всъдехода, ще оставя включен само режим „Приемане“, така че може да се свържеш с нас във всеки един момент.

— Побързайте — подкани го унгарецът. — Толкова сме гладни тук, че още малко ще изядем и вашия обяд… Между другото, Ричард, ще бъдеш ли така добър да донесеш кутията с инструменти, върху която е отбелязана буквата „В“ — решихме да изработим нещо като мрежа или клетка за биота, така че вероятно ще ми потрябват разни сечива и приспособления.

— Дадено — отговори му Уейкфилд и се затича към единствената голяма палатка в лагера. След малко се появи, понесъл голяма правоъгълна метална кутия, която очевидно беше ужасно тежка. — Дяволите да те вземат, Табори! — извика той в радиопредавателя. — Какво, за бога, си напъхал тук?

Чу се силен кикот.

— Всичко, необходимо за улавянето на един биот-рак. А и някои други нещица.

Ричард изключи режим „Предаване“ и скочи във всъдехода, след което го подкара към Цилиндричното море. Зад тях остана стълбище Алфа и лифтът, с който космонавтите бяха слезли в Рама.

— Този лов на биоти е най-идиотската измишльотина, която съм чувал през живота си — обади се с мрачен глас Реджи Уилсън. — Някой ще пострада, сигурен съм в това.

Настъпи мълчание, което продължи близо минута. Далеч вдясно се виждаха сградите на рамианския Лондон. Тримата космонавти трябваше да се напрегнат, за да успеят да ги различат.

— Е, как се чувствате като член на резервния екип? — запита Реджи след малко, без да се обръща конкретно към някого.

Последва неловка пауза. Наруши я доктор Такагиши, който погледна журналиста и каза с извънредно любезен тон:

— Извинете, мистър Уилсън. Мен ли питате?

— Именно — кимна американецът. — Не сте ли разбрал досега, че сте резервният учен на експедицията? Очевидно не — продължи той, без да изчаква японецът да му отговори. — Самият аз не знаех доскоро, че съм заместник-журналистът тук — разбрах го едва след като отлетяхме от Земята.

— Реджи, не ти ли се струва, че… — опита се да се намеси Никол, но беше грубо прекъсната по средата на изречението.

— Що се отнася до вас, докторке, — наведе се към предната седалка Уилсън — трябва да ви е ясно, че вероятно единствено вие ще бъдете определена като втора резерва тук. Случайно дочух нашите прекрасни командири да обсъждат дали да не ви наредят да останете на. „Нютон“ през цялото време, докато трае експедицията. Засега обаче май все още се нуждаят от способностите ви на лекар…

— Я стига! — прекъсна го разгневен Ричард Уейкфилд. Тонът му беше доста заплашителен. — Крайно време е да престанеш с това просташко държане. — Настъпи напрегнато мълчание. След няколко секунди англичанинът продължи, вече по-дружелюбно:

— Ако не греша, ти си падаш по автомобилните състезания, а, Реджи? Защо не вземеш да покараш малко това всъдеходче?

Предложението на Ричард дойде тъкмо на време. Миг по-късно Уилсън седеше на мястото на шофьора и се кикотеше като бесен, пришпорвайки всъдехода със страхотна скорост. Той направи няколко кръгчета, като взимаше рязко завоите, а в това време Дьо Жарден и Такагиши подскачаха на задната седалка.

Никол внимателно наблюдаваше припрените и нервни движения на американеца. „Отново изпада в крайни настроения — каза си тя. — Това му се случва вече поне три пъти само за два дни.“ Французойката се опита да си припомни кога бе направила последния биометричен преглед на Уилсън. „Май беше в деня след смъртта на Борзов… Останалите космонавти прегледах отново, а Реджи забравих… По дяволите! Как можах да проявя такава безотговорност и да оставя злополуката с Валери да погълне цялото ми внимание!“ Ядосана, Никол си отбеляза наум, че задължително трябва да направи подробна медицинска проверка на целия екипаж, веднага щом пристигнат в лагер Бета.

— Между другото, професоре, бих искал да ви задам един въпрос — обърна се Ричард към японския учен, когато най-накрая Реджи Уилсън приключи с демонстрирането на състезателните си умения и подкара всъдехода с равномерна скорост, насочвайки го право към Цилиндричното море. — Как мислите, какви бяха онези странни звуци, които чухме по време на посещението си в Ню Йорк преди два дни? Не вярвам Браун да е успял да ви убеди, че това е било просто една колективна халюцинация.

Доктор Такагиши поклати глава.

— Още тогава ви казах, че по време на експедицията „Нортън“ такъв шум не е бил регистриран. Той е съвсем нов и непознат — Шигеру зарея поглед някъде далеч напред, над загадъчните изкуствени полета на Централната равнина. — За мен няма никакво съмнение, че това е една различна Рама. Шахматно подредените квадратни площи в Южното полукълбо са разположени по нов начин и не достигат до морето, както е било в предишния космически пришълец. Светлините се включиха преди стопяването на леда и всеки път угасват внезапно, а не постепенно, за разлика от лампите в първата Рама. Също така биотите-раци се появяват не по един, а на групи. Според Дейвид Браун тези различия нямат значение, защото са съвсем дребни. Но аз съм на друго мнение. — Такагиши замълча и след малко добави:

— Мисля, че съществува голяма вероятност нашият командир да допуска грешка.

— Няма обаче никакво съмнение, че той е просто един кучи син — намеси се Уилсън с мрачен глас, като увеличи максимално скоростта. — Лагер Бета, ето ни и нас!