Рама II

18. Посмъртно

Както се и предполагаше, в деня след смъртта на генерал Борзов, настъпи истински хаос. Разследванията на МКА по случая се проточиха и повечето от космонавтите бяха подложени на безкрайни кръстосани разпити, провеждани от Земята. Самата Никол бе разпитвана основно за употребата на алкохол преди операцията. Някои от въпросите бяха толкова пошли, че лекарката, която се опитваше да запази силите си за своето собствено разследване, на два пъти изгуби търпение и вдигна скандал на членовете на комисията.

— Вижте какво — повиши тя тон накрая, — вече четири пъти ви обяснявам, че съм изпила една чаша водка и две вино три часа преди операцията. Признавам, че не би трябвало да пия нищо преди операцията, ако разбира се знаех, че ще ми се наложи да оперирам. Дори сега мисля, че вероятно единият от двамата медици в екипажа би трябвало да остане напълно трезв именно за такива екстрени ситуации. Но всичко това се отнася за нещо, което вече се е случило. И още веднъж, и за последен път ви повтарям: нито способностите ми да разсъждавам, нито пък физическите ми качества са били повлияни по някакъв начин от алкохола по време на операцията.

Когато се прибра обратно в стаята си, Никол отново се замисли защо Рохир е продължил операцията, когато собствените му системи за защита би трябвало да преустановят всяка дейност. Според инструкцията за работа с апарата ставаше ясно, че поне две автономни сензорни системи би трябвало по напълно отделен път да пратят съобщението за грешна команда към централния процесор. Вграденият механизъм за измерване на ускорението би трябвало да е информирал процесора, че измененията в операционната среда са излезли извън допустимите граници поради прилагането на странична външна сила. От друга страна, двете стереокамери би трябвало да са изпратили сигнала, който установява, че наблюдаваният обект, в случая апандиситът на пациента, вече е изместен. Но поради някаква неизвестна причина никое от тия устройства не бе заработило, за да прекъсне операцията. Какво се бе случило в действителност?

Необходимото време да изследва Рохир за софт или хардуерна грешка се оказа почти пълни пет часа. Тя сравни стандартната софтуерна версия, заредена и тествана преди излитането, и данните, вкарани в компютъра от самата нея, и видя, че там не бе допуснала грешка. Всичко в софтуера бе наред. След това изолира стереоизображението и акселерометричната телеметрия за няколкото секунди след като бе почувстван трусът от преместването на Рама. Тия данни бяха надлежно предадени към главния процесор на Рохир и в резултат на това той би трябвало да спре операцията. Но това не се бе случило. Защо? Единственото възможно обяснение бе, че софтуерът е бил променен чрез ръчна команда и то по времето между въвеждането на данните и изпълнението на хирургическата операция.

Тоя въпрос вече излизаше извън границите на нейната компетентност. Това, което можеше да направи тя, базирайки се на собствените си знания, бе да открие, че няма никаква грешка в зададената програма. За да се определи дали допълнителни команди са променили кода на параметрите, след като те са били въведени в Рохир, вече се изискваше специалист, който можеше да чете компютърни езици и внимателно да проучи милионите битове информация, складирана в електронния мозък по време на цялата процедура. Персоналното разследване на Никол бе спряно до момента, в който откриеше някой да й помогне.

„Може би трябва да се откажеш?“ — шепнеше й един глас вътре в нея. „В никакъв случай — отговаряше му друг. — Не бива да спираш, докато не откриеш истинската причина за смъртта на генерал Борзов!“ Всъщност решението на Никол да изнамери истинската причина бе породено от желанието й да се увери, че е невинна и грешката за трагедията не е нейна.

Тя стана от компютъра и се отпусна на леглото. Пред очите и отново минаха трийсетте секунди на проверка, когато стоеше надвесена над коремната кухина на генерала и видя, че апандиситът му не е възпален. „Той в никакъв случай нямаше криза от апандисит“ мислеше си тя. Без да има някакво определено намерение, Никол се върна до компютъра и отново извика повторните данни за оценка на медицинската ситуация на пациента и поставянето на диагнозата преди решението й да оперира. Подмина 92 ПРОЦЕНТОВАТА ВЕРОЯТНОСТ ЗА АПАНДИСИТ и вместо това се съсредоточи върху другите възможности. Този път ОТРАВЯНЕ С ЛЕКАРСТВО бе на второ място от вероятностите, но вече с четири процента. Никол построи въпроса си по друг начин. Тя извика статистическа програма да сметне процентната вероятност, при положение, че апандиситната криза изобщо се отхвърля.

Само след секунди отговорът се изписа върху екрана и Никол невярваща прикова очи към него. Според внесените данни и изчисленията, ако се приемеше твърдението, че не съществува апендиситна криза, тогава съществуваше 62 ПРОЦЕНТА ВЕРОЯТНОСТ ОТ ОТРАВЯНЕ С ЛЕКАРСТВА. Точно в тоя момент се почука на вратата.

— Влизай — извика лекарката, без да се обръща, а ръцете й продължаваха да шарят по клавишите.

Някой се изкашля зад нея и Никол се видя принудена да обърне глава. До вратата притеснено бе застанала Ирина Тургенева.

Руската космонавтка помълча малко, преди да реши да проговори:

— Помолиха ме да ви извикам — смотолеви Ирина несигурно. Тя бе много срамежлива с всички, освен с унгареца Табори и покойния командир, генерал Борзов. — Целият екипаж се събира долу в командната зала.

Никол запамети данните, изключи компютъра и излезе с Ирина в коридора.

— За какво става въпрос? — обърна се тя към космонавтката.

— Организационно събиране.

Това бе всичко, което успя да измъкне от устата й, преди да стигнат.

Дейвид Браун и Реджи Уилсън разгорещено спореха за нещо, когато двете жени влязоха в командната зала.

— Трябва ли да разбирам тогава — саркастично сви устни доктор Браун, — че Рама целенасочено е решил да предприеме маневрата точно в този момент? И ти действително твърдиш подобно нещо? Ще бъдеш ли така добър да обясниш на всички нас как този астероид, направен от прост метал, е узнал, че се прави операция по отстраняване на апандисита на генерал Борзов именно в тази минута? И щом настояваш на твърдението си, кажи ни тогава защо тази злонамерена ракета ни позволи да се прикачим към нея и не направи нищо, за да ни отклони от изпълнение на задачите на експедицията?

Реджи Уилсън огледа стаята, сякаш че търсеше подкрепа.

— Отново словоблудстваш. Браун — махна с ръка той, без да опитва да скрие раздразнението си. — Това, което казваш, винаги звучи логично, но само отначало. Обаче имай предвид, че не съм единственият член на този екипаж, който намира това съвпадение най-малкото обезпокоително. Ето я Ирина Тургенева и тя беше първата, която ме наведе на подобна мисъл със своето предположение.

Доктор Браун кимна на двете жени. По начина, по който зададе следващите си въпроси, личеше, че той се чувства ръководещ събирането.

— Вярно ли е това, Ирина? И ти ли мислиш, че Рама иска да ни даде някакъв специален знак, като извърши маневри точно по време на операцията на генерал Борзов?

Ирена и Хиро Яманака бяха двамата най-неразговорчиви членове на екипажа. Когато усети, че очите на всички са обърнати към нея, тя още повече се притесни и измънка:

— Не, не съвсем…

— Но когато си говорихме вчера, ти твърдеше друго — надвеси се към нея Уилсън.

— Край по тоя въпрос — властно го прекъсна Дейвид Браун. — Мисля, че имаме консенсус и той е потвърден от отговорните лица в Центъра за управление на полета, че маневрите на Рама са случайно съвпадение, а не злоумишлено действие. — Той обърна поглед към подскачащия от яд Реджи Уилсън. — Сега имаме да решаваме други по-важни въпроси и бих помолил генерал Хайлман да докладва какво е научил за проблема, възникнал относно командването на експедицията.

Ото Хайлман неохотно стана от мястото си и започна да чете от записките, оставени на масата пред него:

— Според приетия правилник, в случай на смърт или при невъзможност на командира да изпълнява преките си задължения, екипажът трябва да довърши всички задачи, съобразени с по-горните изисквания. След като всички „текущи“ работи са завършени, космонавтите трябва да изчакат назначаването на нов командир измежду тях по нареждане от Земята.

Дейвид Браун отново взе думата:

— Преди около час ние двамата с адмирал Хайлман подробно обсъдихме ситуацията, в която се намираме. Трябва да ви съобщя, че имаме основателни причини за тревога. МКА е оплетена в разследването за смъртта на генерал Борзов. Още не са се сетили дори да мислят за негов заместник. Докато им дойде на ум, могат да минат и седмици, преди да вземат решение. Спомнете си, че това е същата бюрократична машина, която не успя за времето на цялата подготовка да избере заместник на Борзов и затова просто заявиха, че той не се нуждае от такъв. — Докторът спря, за да види как космонавтите приемат думите му.

— Адмирал Хайлман изказа мнение, което по смисъл означава да не чакаме наложено от Земята решение на въпроса — продължи да говори Браун. — Негова бе идеята да създадем собствена структура на ръководство на мисията, която структура да е приемлива за всички ни и след това да я пратим за одобрение на МКА. Адмирал Хайлман също така смята, че това наше решение ще бъде прието от МКА, защото то ще избегне продължителните дебати.

— Адмирал Хайлман и доктор Браун дойдоха при мен с това предложение — обади се и Янош Табори — и наблегнаха на това, колко важно е да започнем изследванията си на вътрешността на Рама. Те дори изложиха принципна схема на организацията, която ми се стори доста разумна. Тъй като никой от нас не притежава опита и качествата на генерал Борзов, то предложението им бе да имаме двама отделни ръководители — евентуално самите доктор Браун и адмирал Хайлман. Адмиралът да поеме военната част от мисията, заедно с нейните задачи, а доктор Браун — научно-техническата и изследователска работа.

— И какво ще стане, ако те евентуално не се разберат за периметрите си на дейност? — вдигна ръка Ричард Уейкфилд.

— В този случай — отвърна му адмирал Хайлман — въпросът може да се постави на общо гласуване от всички космонавти.

— Това не е ли доста хитро? — скочи Реджи Уилсън. Все още бе гневен от предишния си разговор с доктор Браун. Бе спрял да пише върху компютъра си и сега стоеше прав и оглеждаше останалите космонавти. — Точно Браун и Хайлман се загрижили за този много важен проблем и точно те открили новата чудесна структурна схема, в която те двамата ще си разделят властта. Само се питам дали аз съм единственият тук, който надушва нещо гнило?

— Хайде, стига, Реджи — обади се Франческа Сабатини решително. Тя спря да снима и свали видеокамерата от рамото си. — Има доста силна логика в това предложение. Доктор Браун тук е най-старшият учен, адмирал Хайлман е близък приятел и колега на Валери Борзов от дълги години. Никой от нас няма солидна подготовка за ръководене на всички аспекти на експедицията. Разделянето на задълженията би означавало…

Явно на Реджи Уилсън му бе много трудно да спори с Франческа. Въпреки това той я прекъсна, преди тя да завърши мисълта си:

— Не съм съгласен с този план — каза той омекнал. — Мисля, че трябва да имаме един командир. И според това, което съм преживял заедно с екипажа по време на тренировките и полета ми се струва, че има един-единствен космонавт, когото ние всички ще последваме, и това е генерал О’Туул. — Той посочи с ръка към сънародника си. — Ако съществува демократичност на борда на този космически кораб, то аз го предлагам за наш командир.

Когато Реджи Уилсън седна, всички заговориха един през друг. Доктор Браун се опита да въведе ред.

— Моля ви се, моля ви се — опита се да ги надвика той. — Нека да отхвърляме въпросите един по един. Трябва ли сами да изберем ръководството си и после да връчим решението на МКА? — хората се заслушаха в думите му и утихнаха. — След като сме гласували това, чак тогава може да избираме кои да бъдат тези командири или командир.

— Не съм мислил по тези въпроси по-рано — вдигна ръка Ричард Уейкфилд — но съм съгласен с идеята сами да направим този важен избор, а не от Земята да ни налагат мнението си. Те не са живели заедно с нас по времето на полета и естествено не знаят нищо. И което е още по-съществено, те не се намират на борда на земния космически кораб „Нютон“, закрепен към чуждопланетното творение, наречено от нас Рама, и запилени някъде по орбитата на Венера. Така че всъщност ние ще си изпатим, ако бъде взето погрешно решение — затова точно ние трябва да направим избора си за новата организационна структура.

Стана ясно, че почти всички, с изключение може би на Уилсън, предпочитат новата идея за определяне на ръководната структура от екипажа и съгласуването й с МКА.

— Дотук добре — заключи Хайлман няколко минути по-късно. — А сега да изберем командирите. Направено е работно предложение, което предвижда ръководството да се раздели между мен и доктор Браун. Реджи Уилсън предложи за командир генерал Майкъл О’Туул. Някакви други предложения?

Около десетина секунди всички мълчаха и се оглеждаха.

— Извинете ме — обади се О’Туул, — но бих желал да споделя с вас някои мисли. — Погледите на целия екипаж се обърнаха към генерала. Реджи действително имаше право: въпреки всеизвестната склонност на американеца към религията (нещо, с което той никого не ангажираше), космонавтите до един го уважаваха. — Струва ми се, че точно в този момент трябва да бъдем много внимателни и да не загубим усещането за работа в екип, който с упорит труд създадохме през изтеклата година. А едни избори на принципа на състезанието действително биха могли да ни разединят. Освен това съвсем не е толкова важно или необходимо. Без значение кой ще бъде официалният ни командир или командири, всеки от нас е обучен да изпълнява собствената си специфична работа и ще следва задачата си при всякакви обстоятелства.

Аудиторията явно одобряваше думите на генерала и след като се увери в това, той продължи:

— Трябва да ви призная, че знам малко, или почти нищо за изследователските проблеми на експедицията във вътрешността на Рама. Никога не съм се упражнявал в нещо друго, освен да управлявам двете части на „Нютон“, да правя преценка на потенциална военна заплаха и да действувам като свръзка на борда. Не съм квалифициран, за да изпълнявам функциите на командир.

Реджи Уилсън понечи да го прекъсне, но О’Туул вдигна ръка към него и продължи след кратка пауза:

— Бих ви препоръчал да приемем плана на Браун-Хайлман и да се заловим за основната си работа — а именно изследването на този гигантски извънземен космически кораб, дошъл при нас от звездите.

В края на събранието двамата нови командира информираха останалите членове на екипажа, че грубият план за провеждането на първото разузнавателно проникване в Рама II, ще бъде готов на другата сутрин.

Никол се отправи към стаята си. Когато мина покрай вратата на Янош Табори, спря за момент, замисли се, а после решително почука. Никакъв отговор. Почука втори път по-силно и отвътре се чу гласът на космонавта:

— Кой е?

— Аз съм, Никол.

— Влизай, влизай.

Янош лежеше по гръб на тясното легло, а лицето му бе намръщено — нещо съвсем непривично за него.

— Какво, има ли нещо? — погледна го внимателно лекарката.

— А, не — махна с ръка Янош, — просто ме боли главата.

— Искаш ли да ти дам някакво хапче?

— Ами, не е нищо сериозно — отвърна той, но очите му все така не се усмихваха. — С какво мога да ти услужа? — попита Табори, а в гласа му сякаш се промъкнаха дори враждебни нотки.

Никол бе силно озадачена. Нерешително приближи към леглото му:

— Ами… аз четох доклада ти за смъртта на Валери Борзов и…

— По какъв случай? — рязко я прекъсна Янош.

— За да видя дали евентуално има нещо, което може би сме направили различно — за Никол бе ясно, че унгарецът не иска да разчепква този въпрос. Тя помълча и добави: — Извинявай, Янош. Виждам, че ти се натрапвам. По-добре да мина някой друг път.

— Не, не — надигна се той и седна на ръба на леглото. — Дай да изчистим нещата докрай.

„Странен начин на изразяване“ — мина й през ума, докато обмисляше как да формулира въпроса си:

— Янош — неуверено започна Никол, — когато прегледах твоя доклад, не успях да намеря къде си отбелязал, че ти се пресегна към пулта за управление на Рохир, точно преди да започне маневрата. А бих могла да се закълна, че видях пръстите ти върху клавиатурата в момента, в който силата на преместването ме захвърли към стената.

Никол спря да говори. Лицето на космонавт Табори остана съвсем безизразно. Той изглеждаше така, сякаш умът му бе зает с нещо друго.

— Не си спомням — в гласа му също не можеше да се прочете никаква емоция. — Може би имаш право. Вероятно нещо от паметта ми се е изтрило, когато ударих главата си в масата.

„Стига толкова — каза си Никол, докато оглеждаше своя колега. — Засега тук не можеш да откриеш нищо повече.“