55. Гласът на Майкъл

Генерал О’Туул прекара следобеда в стаята си, откъдето наблюдава на видеоекрана как Табори и Яманака правят проверка на ядрените бомби. Под предлог, че има стомашно разстройство, Майкъл бе помолил да бъде освободен от изпълнението на тази задача, за която, според разпорежданията, отговаряше той. Всъщност цялата процедура бе изненадващо проста и лесна — в конструкцията на оръжията нямаше нищо сложно или изискващо кой знае какви умения — едва ли някой би могъл да предположи, че са предназначени за унищожението на най-грандиозното творение на техниката, което човечеството някога бе виждало.

Преди да настъпи времето за вечеря, О’Туул поръча разговор със съпругата си. Рама все повече се приближаваше към Земята и сега закъснението при получаването на радиосъобщенията бе по-малко от три минути. Отново беше възможно да се установи рядко използваната и отживяла пряка телевръзка между събеседниците. Генералът разговаря мило и сърдечно с Катлийн за обичайните ежедневни неща, като и двамата изразиха радостта си, че скоро отново ще бъдат заедно. За миг той си помисли дали да не сподели с нея за своята морална дилема, но се отказа, знаеше, че връзките по видеофона могат лесно да бъдат подслушвани.

Когато дойде време за вечеря, Майкъл се присъедини към останалите от екипажа. Янош отново бе изпаднал в едно от буйните си жизнерадостни настроения и в момента забавляваше колегите си, като им разказваше за следобедните си занимания със „снарядите“, както му беше харесало да нарича ядрените оръжия.

— В един момент, когато тъкмо бяхме успели да закрепим неподвижно бомбите върху пода, наредени в права редица като пулове от домино — разгорещено обясняваше той на Франческа, която не бе спряла да се залива от смях, — аз бутнах нарочно първата от тях и те една след друга се затъркаляха с гръм и трясък във всички посоки. Направо изкарах акъла на Хиро. Очакваше да експлодират мигновено.

— Не се ли страхуваше, че можеш да повредиш някой важен елемент? — обади се Дейвид Браун.

— Ни най-малко. В упътването, което ми даде Ото, пише, че на тия дяволски изобретения няма да им стане нищо, дори и ако ги пуснеш от върха на Тръмп Тауър в Ню Йорк. Освен това, те все още не са активирани. Нали така, адмирале?

Хайлман кимна утвърдително и Янош се впусна да разказва поредната забавна история. Генерал О’Туул престана да го слуша, потънал в собствените си мисли, като напразно се опитваше да се отърси от ужасяващия спомен за издигащата се над Тихия океан огромна ядрена гъба, която съзнанието му настойчиво свързваше с разположените във вътрешността на Рама смъртоносни механизми…

Внезапно Франческа прекъсна унеса му.

— Майкъл, има спешно повикване за теб по личния ти видеоканал — каза тя. — Президентът Ботуел ще разговаря с теб след пет минути.

Разговорите около масата замряха моментално.

— Я гледай! — ухили се Янош. — Ти трябва да си някоя много специална личност. Не на всекиго се случва да му се обади лично Ботуел Поразяващия удар.

Генерал О’Туул помоли любезно да го извинят и се запъти към стаята си. „Сигурно вече са го уведомили — помисли си, докато чакаше търпеливо да се установи връзка със Земята. — Няма съмнение — та нали е президент на Съединените щати.“

Още от дете Майкъл беше страстно запален по бейзбола и бостънските „Ред Сокс“ бяха любимият му отбор. През 2141 — най-кризисната година на Големия хаос, бейзболният спорт изпадна в положението на напълно нерентабилен бизнес, но четири години по-късно група капиталовложители възстановиха отборите и дадоха ново начало на състезанията. През 2148 г., когато Майкъл бе едва шестгодишен, баща му го заведе на срещата между „Ред Сокс“ и „Хавана Хърикейнс“ на стадиона „Фенуей Доум“. Оттогава любовта към този спорт му остана за цял живот.

Между 2172 и 2187 година Шърман Ботуел играеше първи бейзман в бостънския отбор и бе прочут с поразяващия удар на лявата си ръка и с изключителната си бързина. Израснал в Мисури, той впечатляваше с вродената си скромност и със своето рядко срещано трудолюбие, както и с 527-те хоумръна /удари, даващи от една до четири точки/, които бе направил през шестнайсетте години като играч във водещи бейзболни отбори. Професионалната му кариера бе приключила, когато жена му загина вследствие на ужасяваща злополука с лодка, и Шърман се посвети скромно и без да се оплаква на отговорността да отгледа децата си. Това бе възхитило и трогнало не само неговите почитатели.

Три години по-късно Ботуел се бе оженил за Линда Блек, обичната дъщеря на губернатора на Тексас, и за много хора стана ясно, че той се бе насочил към политическа кариера. Издигна се изключително бързо през постовете заместник-губернатор и губернатор, след което се кандидатира за президент и през 2196 година бе избран със съкрушително мнозинство и влезе в Белия дом. Според очакванията на всички, по време на предстоящите общи избори през 2200 година Шърман несъмнено щеше да победи своя опонент от партията на християнските консерватори.

— Здравейте, генерал О’Туул — поздрави той, когато най-после образът му се появи на екрана. Беше облечен в син костюм и се усмихваше приветливо. — Аз съм Шърман Ботуел, вашият президент.

Не четеше от някакви предварително приготвени записки. Беше седнал, леко приведен напред, в един най-обикновен стол, опрял лакти на бедрата и сключил пръсти пред себе си. Държеше се така, сякаш двамата с Майкъл бяха стари приятели, които разговарят на канапето в нечия всекидневна.

— Както аз, така и жена ми и четирите ми деца, следим с огромен интерес вашата експедиция от самото й начало. Още от деня, в който „Нютон“ напусна Земята, всички ние се стараем да не пропуснем нито една новина или съобщение във връзка с рамианската мисия. Но последните няколко седмици, през които цяла поредица трагични злополуки сполетя вашите храбри колеги, аз изпитвам особено силна тревога. Боже мой! Кой би могъл да си представи, че е възможно да съществува подобно гигантско космическо творение като Рама? Наистина е смайващо и страшно.

Същевременно, както научих от нашия представител в Съвета на правителствата. Генералният щаб е издал нареждане за унищожението на чуждоземния пришълец. Сам знам, че подобни решения се взимат трудно и че тяхното осъществяване натоварва с много голяма отговорност всеки човек във вашето положение. Въпреки всичко, аз съм уверен, че това е правилният избор на действие.

Да, да, генерале, повярвайте ми, налага се да се вземат именно такива мерки. Трябва да ви кажа например, че дъщеря ми Кортни — тя е само на осем години — всяка нощ се събужда разплакана, защото е сънувала кошмари. Цялото семейство бяхме пред телевизора, когато предаваха директно от Рама опитите ви да хванете онзи биот, който прилича на рак, и последвалото нещастие бе наистина ужасяващо. А сега Кортни знае, защото за това се говори и съобщава навсякъде, че извънземният гигант лети право към нашата планета. Детето е изплашено до смърт. Мисли, че цялата страна ще бъде завладяна от страшните ракоподобни същества и те ще насекат на парчета всички — и нея, и приятелките й — така, както направиха с журналиста Уилсън.

Разказвам ви тези неща, генерале, защото съзнавам, че ви предстои да вземете изключително сериозно решение. Същевременно до мен достигна слухът, че се колебаете да причините унищожението на космическия гигант и неговите неразгадани тайни. Генерале, аз разказах на Кортни за вас и за целия екипаж на „Нютон“. Успокоих я, че ще направите Рама на пух и прах, много преди да успее да се доближи до Земята.

Ето за това се свързах с вас, О’Туул. Исках да знаете, че както аз, така и Кортни разчитаме на вас.

Преди да изслуша президента, генералът се надяваше, че ще може да се възползва от разговора си и да сподели своите колебания с водача на американския народ. Дори бе решил да запита Ботуел-Поразяващия удар какво е отношението му към хора, готови да унищожат нещо без много да му мислят, само защото според тях то представлява някаква, макар и абсолютно недоказана, заплаха. Но след кратката покъртителна реч на бившия бейзболист, Майкъл О’Туул не намери какво да каже. Знаеше само, че не би могъл да остане глух и безучастен към молбата, която му отправи президентът. Всички мънички Кортни Ботуел по цялата Земя в момента разчитаха на него.

Генералът се събуди и погледна часовника си — беше три часът през нощта. Значи бе успял да поспи около пет часа. Ясно съзнаваше, че му предстои да предприеме най-решителната стъпка в живота си. Имаше чувството, че всичко, което бе вършил досега — професионалната му кариера, религиозните занимания, дори семейните му ангажименти — всъщност са го подготвяли за този миг. Бог бе поверил именно на него отговорността за едно решение с грандиозни последици. Но каква всъщност бе божията повеля? Челото на О’Туул се покри със ситни капчици пот. Той коленичи пред една картина с разпнатия на кръста Христос, която висеше на стената зад бюрото му.

„Мили боже — прошепна, стиснал ръце в пламенна молитва, часът да взема окончателно решение наближава, а все още не съм прозрял каква е Твоята воля. Толкова е лесно просто да изпълня заповедта, както повелява военният ми дълг и както желаят всички останали хора. Но това ли е и Твоето желание? Как да разбера, подскажи ми?“

Майкъл затвори очи и отправи гореща молитва към Бог да го упъти в трудния му избор. Никога досега не бе влагал толкова плам в словата си. Неочаквано си припомни друг момент на изпитание, когато бе млад пилот на служба в частите на умиротворителния корпус е Гватемала. Една сутрин майор О’Туул и неговите хора се събудиха и установиха, че малката им военновъздушна база в джунглата е обградена от отряд десни сепаратисти, които по това време се опитваха да принудят младото демократично правителство на страната да се откаже от властта. Бунтовниците съобщиха на О’Туул, който бе командващият офицер, че искат да им бъдат предадени самолетите, като в замяна гарантират безопасното изтегляне на неговите войници.

В продължение на четвърт час Майкъл бе размишлявал и отправял молитви, преди накрая да вземе решение и да поведе хората си в бой. При последвалото сражение бяха разрушени самолетите и избити повече от половината му хора, но тази смела проява на символична съпротива срещу тероризма даде кураж на гватемалското държавно ръководство, както и на много други правителства от Централна Америка, по време, когато развиващите се страни полагаха отчаяни усилия да се преборят с опустошенията, причинени от продължилата двадесет години икономическа депресия. За проявената храброст и твърдост пред врага офицер О’Туул бе награден с Ордена за заслуги — най-високото военно отличие, което се връчваше от Съвета на правителствата.

Сега, години по-късно, вече генерал, той се намираше на борда на един космически кораб и му предстоеше да вземе далеч по-сложно и по-съдбоносно решение. В Гватемала младият майор поне не се бе съмнявал в моралната правота на действията си. Но унищожението на гиганта Рама бе съвсем различно нещо. Майкъл считаше, че досега чуждоземният пришълец не бе извършил нито един недвусмислено враждебен акт и беше съвсем наясно, че съществуват две основни причини за активирането на план „Триединство“: страхът от това, което Рама евентуално би могла да направи и негодуванието от страна на ксенофобски настроените обществени среди, призоваващи политиците да се погрижат за безопасността на Земята. Човешката история обаче показваше, че винаги, когато страхът и общественото мнение ръководят хората, те не са особено загрижени за морала на своите действия. Ако само можеше да научи по някакъв начин какви са истинските намерения на Рама…

Върху бюрото, над което висеше картината с разпнатия Христос, генералът бе поставил малка статуетка на млад мъж с къдрава коса и широко отворени очи — Сан Микеле от Сиена — и тя бе неотлъчно с О’Туул при всяко негово пътуване, още от времето, когато се бе оженил за Катлийн. Погледът на генерала случайно попадна върху фигурката и внезапно му хрумна нещо. Бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото и извади електронния си бележник. Включи го, прегледа съдържанието на информацията, която съдържаше и извика азбучния списък на проповедите на Сан Микеле.

При думата „Рама“ генералът откри множество различни препратки, но само една от тях бе маркирана с черен шрифт. Именно нея търсеше. Това бе прочутата „Проповед за Рама“, изнесена от Сан Микеле пред събралите се пет хиляди новопокръстени негови последователи само три седмици преди трагедията в Рим. О’Туул започна да чете:

— Както сигурно ви подсказва заглавието на днешната ми проповед, бих желал да обсъдим с вас една тема във връзка с въпрос, повдигнат от сестра Джулия, а по-точно, на какво основание твърдя, че извънземният космически кораб Рама вероятно представлява знак за наближаването на второто пришествие. Трябва да разберете, че досега не съм имал щастието да бъда осенен от ясно и недвусмислено откровение. Бог ми подсказа обаче едно — това, което ще вести за повторното идване на Христос на Земята, трябва да бъде нещо необикновено и смайващо. В противен случай хората може и да не го забележат. Ето защо няма да са достатъчни просто един-два ангела, надуващи фанфари в небето. Предвестниците трябва да се проявят по наистина ефектен и грандиозен начин, за да успеят да привлекат вниманието ни.

За знаци, изпратени от небето, се споменава още в пророчествата на Стария Завет, които предсказват първото появяване на Исуса. Така например колесницата на свети Илия е била за онова време това, което е Рама сега за нас. В технологическо отношение, за хората тогава тя е била не по-малко загадъчна и необяснима. Струва ми се, че всички можем лесно да забележим един повтарящ се мотив от аналогии, който е в пълно съгласие с Божествения ред.

Но има нещо, което ме обнадеждва най-много и според мен недвусмислено сочи истинския смисъл на посещението на първата Рама от преди осем години — казвам „първа“, защото не съм уверен, че няма да се появят и други, и той е: най-накрая човечеството бе заставено да разбере, че представлява само една малка частица от безкрайното междузвездно пространство. Хората обикновено ограничават своите схващания за това, какво представлява Бог, поради което и техният духовен живот е в съвсем тесни граници. Истината е, че принадлежим на Вселената. Тя ни е създала и ние сме нейни рожби. Чиста случайност е, че точно тук, на Земята, от няколко попаднали от Космоса атома, са се появили форми на живот, които постепенно са се развили до равнището на съзнателни същества.

Рама ни накара да се замислим по друг начин както за Бог, така и за нас самите и да проумеем, че сме просто част от цялата Вселена. Трябва да сме благодарни на Неговата мъдрост и благоволение за това, че дойде този необикновен вестител. Защото, както често съм казвал, вече несъмнено сме закъснели за последния, най-важен етап от еволюцията ни като човешка раса, а именно необходимостта да признаем, че всички ние представляваме един общ и неделим организъм. Ето защо Рама е същевременно и знак, че е нужно да се променим и да завършим достойно еволюционното си развитие.

Генерал О’Туул остави електронния бележник на бюрото и разтърка очи. И преди беше чел същата проповед — всъщност точно преди срещата си с папата в Рим — но сега това, за което говореше Сан Микеле му се струваше много по-важно и значимо, отколкото тогава. „Какво си всъщност. Рама? — помисли си той. — Заплаха за Кортни Ботуел или вестител за второто Христово идване на Земята?“



Един час преди закуска генералът все още не бе взел никакво решение, нито пък имаше някаква представа какво ще направи най-накрая, когато настъпи съдбоносният момент. Най-много го измъчваше мисълта, че бе получил съвсем точна и недвусмислена заповед от командващия офицер. Помнеше добре, че при приемането му за участник в рамианската експедиция, той се бе заклел не само да изпълнява нарежданията, но и да се грижи за безопасността на всички малки Кортни Ботуел по планетата. Разполагаше ли всъщност с истинско и неопровержимо доказателство, че заповедта за разрушаването на Рама бе толкова необоснована и несправедлива, че да има право да престъпи клетвата си?

Ако мислеше за космическия гост просто като за една гигантска машина, генерал О’Туул лесно можеше да приеме унищожението му. В края на краищата нямаше да загинат никакви рамиани. Но в съзнанието му непрекъснато звучаха думите на Уейкфилд, че този кораб-пришълец е вероятно много по-интелигентен дори и от най-развитите в умствено отношение същества на Земята, включително и от човека. Нима тогава не е възможно по-съвършеният интелект на една машина да заема специално място сред божиите творения и даже да се намира на по-високо стъпало от биологичните форми на живот?

Най-накрая О’Туул се предаде на умората. Чувстваше, че просто няма повече сили, за да се справи с безкрайния низ от въпроси, на които не можеше да намери отговор. Изтощен от безсъние и тежки размисли, той реши, макар и неохотно, да сложи край на мъчителния спор, който водеше със самия себе си, и да изпълни възложената му задача.

Първото, което направи, бе да наизусти отново личния си RQ код — една определена последователност от петдесет цели числа, известна само на него и на компютърните процесори в бомбите. Още преди началото на полета Майкъл лично бе въвел кода си във всяка една от бомбите и внимателно бе проверил дали е запаметен правилно. Имаше напълно основателна причина за шифър да бъде избрана толкова дълга поредица от цифри — по този начин се ограничаваше вероятността някой да успее да налучка комбинацията по електронен път. От Генералния щаб посъветваха тримата военни, отговарящи за реализацията на плана „Триединство“, да измислят такава числова последователност, която да се съобразява с две изисквания: да се запомня лесно и да е трудна за отгатване — с други думи да не е нещо съвсем просто като например поредицата от телефонните номера на роднините, за което всеки би могъл да се досети, стига да погледне в личните досиета на екипажа.

От сантиментални подбуди Майкъл О’Туул избра девет от числата да отговарят на неговата рождена дата — 29 март ’42 и на тази на жена му — 7 февруари ’46. Ясно съзнаваше, че всеки специалист по дешифриране би търсил на първо място именно подобни аналогии, затова реши да разпръсне тези девет цифри между останалите четиридесет и една. Сега обаче оставаше да реши какви да бъдат те на свой ред. Числото 41 винаги бе предизвиквало интереса на генерала. За първи път се заинтригува от него като второкурсник в Масачузетския технологически институт, когато веднъж заедно с няколко колеги вечеряше пица с бира и всички разговаряха оживено. Тогава един от тях — млад, но изключително талантлив математик, занимаващ се с теорията на числата, чието име О’Туул отдавна бе забравил — обясни на Майкъл, когато и двамата бяха порядъчно пийнали, че числото 41 е много специално, защото е първото в най-дългата последователност от квадратичнонеделими елементи (т.е., коренът им не е цяло число).

Майкъл никога не успя да разбере напълно какво означава терминът „квадратично неделимо число“, но бе очарован от откритието си, че в цифровата поредица 41, 43, 47, 53, 61, 71, 83 и 97 всеки следващ елемент се получаваше като към предходния се прибавеше разликата между него и по-предишното число, увеличена с две единици. Така се образуваха точно четиридесет последователни квадратично неделими елементи. Коренът от четиридесет и първия обаче се оказваше цяло число, с други думи 1681 =41×41 и това слагаше край на математическата прогресия. Единственият човек, с когото О’Туул сподели тази малко известна числова гатанка, бе жена му Катлийн, по повод на четиридесет и първия й рожден ден, но тя бе проявила такава липса на интерес, че генералът реши да запази това откритие за себе си.

Сега обаче то можеше идеално да послужи за таен код, особено ако успееше да го замаскира добре. За тази цел Майкъл състави поредица от 41 числа, всяко от които представляваше сумата от първите две цифри на съответния член на квадратичната прогресия. Така 5 се явяваше първият елемент от новата математическа редица, защото 4 + 1=5. Следваше 7 за 4 + 3; 1 за 4 + 7 = 11, което генералът съкрати на 1; 8 за 5 + 3 и т.н. След това О’Туул размести цифрите от двете рождени дати, използвайки Редицата на Фибоначи в обратен ред (34, 21, 13, 8, 5, 3, 2, 1, 1) и по този начин определи местата им в кода.

Получилата се последователност от петдесет цифри не бе никак лесна за запаметяване, но генералът не желаеше да я запише върху хартия, защото щеше да му се наложи да я разнася със себе си до момента на активирането на бомбите. При подобни обстоятелства кодът можеше да попадне в ръцете на някого, който да го използва на своя глава и ако О’Туул отново променеше решението си, нещата вече нямаше да бъдат в негова власт.

След като научи шифъра наизуст, генералът унищожи всички листа с изчисления и се отправи към трапезарията, за да закуси с останалите космонавти.



— Ето това е копие от моя таен код за Франческа. Другите две ще дам на Ирина и на Хиро Яманака. Съжалявам, Янош — продължи Хайлман и се усмихна широко, — но няма повече „снарядчета“. Може би генерал О’Туул ще се съгласи да предостави на теб въвеждането на неговия личен шифър поне в една от бомбите.

— Няма нищо, адмирале — намусено отвърна унгарецът. — Мога да мина и без някои привилегии в живота.

Хайлман правеше истинско представление от подготовката около активирането на ядреното оръжие. Беше приготвил множество екземпляри от своя код и сега разясняваше на останалите по какъв хитър и оригинален начин го бе измислил. От сто километра си личеше самодоволството, с което благоволяваше да допусне за участие в операцията и другите членове на екипажа.

Цялото шоу страшно допадаше на Франческа. Ето на това казваше супер кадри, от които щеше да излезе невероятен репортаж. На О’Туул му мина през ума, че вероятно именно тя бе подшушнала на Хайлман идеята за подобно представление, но той не се спря дълго на тази мисъл. Вниманието му бе заангажирано много повече от учудващото спокойствие, което изпитваше. Беше прекарал толкова неспокойни часове, измъчван от неразрешими въпроси, а сега му се струваше, че ще изпълни възложената му задача без никакви угризения и колебания.

Адмиралът се обърка за миг, докато въвеждаше кода си (сам призна, че се чувства нервен) и в един момент забрави докъде беше стигнал в поредицата от цифри. Компютърните специалисти бяха предвидили подобна ситуация и затова точно над клавиатурите на бомбите бяха прикрепени две лампички — зелена и червена. След въвеждането на всеки десет числа светваше едната от тях, в зависимост от това дали тази поредица съответства на предварително заложената в процесора последователност от цифри. Комисията по сигурността бе изразила загриженост, че тази допълнителна мярка прави по-уязвима компютърната система, тъй като е много по-лесно да разшифроваш десет, отколкото петдесет елемента. Многократните проверки преди излитането на „Нютон“ обаче показаха, че лампичките са необходими.

Когато Хайлман въведе и втората поредица от числа, той видя червената лампичка да светва:

— Сгрешил съм някъде — отбеляза адмиралът. Личеше си, че е притеснен и объркан.

— По-високо! — провикна се Франческа от мястото, където стоеше с камерата си. Беше хванала в кадър процедурата изключително добре, така че се виждаха както силозите, така и ядрените бомби.

— Направих грешка! — повтори по-ясно Хайлман. — Целият този шум само ме разсейва. Трябва да изчакам трийсет секунди, преди да започна отначало.

Когато най-накрая той приключи успешно с въвеждането на кода в първата бомба, дойде ред на доктор Браун. Той изглеждаше едва ли не отегчен. Във всеки случай, докато натискаше клавишите, не показа никакъв особен ентусиазъм. Ирина Тургенева извърши процедурата при третата ядрена глава, след което направи кратко, но пламенно изявление, подчертавайки убедеността си в абсолютната необходимост от унищожението на Рама.

Следващите бяха Хиро Яманака и Франческа, които изпълниха задачата си мълчаливо. Италианката обаче успя да впечатли колегите си изключително много, като въведе първите трийсет числа по памет. Това наистина беше нещо забележително, като се има предвид, че до преди час тя въобще не знаеше за кода на Хайлман и оттогава насам не бе оставала сама повече от две минути.

Дойде редът и на О’Туул. Усмихнат, той се приближи спокойно към първата бомба. Всички заръкопляскаха, изразявайки както уважението си към генерала, така и своето съпричастие с душевната му борба. Той помоли за тишина и обясни, че е наизустил своя таен код, след което започна да въвежда първите десет числа.

Светна зелената лампичка. О’Туул се спря за секунда и в съзнанието му мигновено възкръсна споменът за един от стенописите в храма на Сан Микеле в Рим. Видя съвсем ясно младия мъж в синя роба, застанал с вдигнати към небето очи на стъпалата на паметника Виктор Емануел. Чу го да проповядва пред хиляди възторжени поклонници. Внезапно в главата на генерала прокънтя ясен и силен глас:

— Не!

Той рязко се обърна и се втренчи в останалите космонавти.

— Каза ли някой нещо? — запита с разтреперан глас.

Те поклатиха глави. Зашеметен и объркан, О’Туул отново застана пред бомбата. Опита се да си спомни следващите десет цифри, но не успя. Сърцето му биеше лудо, а съзнанието му продължаваше да пита: „Какъв бе този глас?“. От твърдата му решимост да изпълни дълга си нямаше и следа.

Генералът пое дълбоко дъх, завъртя се и тръгна да прекосява обширното складово помещение. Когато мина покрай смаяните си колеги, той чу Хайлман да се провиква:

— Какво правиш, за бога?

— Отивам в каютата си — отвърна О’Туул, без да забави крачка.

— Няма ли да активираш бомбите? — обади се и доктор Браун.

— Не. Или поне, не още.

Загрузка...