Рама II

58. Всичко или нищо

— Убеден съм, че Хайлман и Яманака са обмислили всичко изключително внимателно — обясняваше Ричард. — Вероятно са тръгнали възможно най-рано, което им е позволило да вземат допълнителен товар. Защото спасителните капсули са толкова леки, че всеки излишен килограм може да се окаже от жизненоважно значение.

— В какъв смисъл? — осведоми се Никол.

— Ами нищо чудно именно от него да зависи дали вместо да влязат в орбита около Земята… те само ще прелетят покрай нея и то толкова бързо, че няма да има никакъв шанс да бъдат спасени.

— Означава ли това, че с капсулата ще може да замине само един от нас? — загрижено попита О’Туул. В гласа му се долавяше тревога.

Уейкфилд се замисли, преди да отговори:

— Страхувам се, че е напълно възможно. Всичко зависи от момента, в който ще излетим. Колкото по-късно тръгнем, толкова по-малко ще е разстоянието до Земята. Ето защо, когато приближим планетата, скоростта, придадена на капсулата от помощната система за автоматично излитане, все още ще е прекалено голяма и поради тази причина товарът трябва да бъде минимален, за да влезем в орбита. Необходимо е обаче да направя някои изчисления, за да определя точната връзка между времето на стартиране и необходимото тегло на капсулата. Във всеки случай не виждам защо да не се приберем с „Нютон“. Мисля, че ще успеем да го управляваме — в края на краищата съм изкарал курсовете за помощник-пилот… Наистина, ще разполагаме само с ограничен контрол върху системите за управление, тъй като корабът е прекалено голям, но ако се ограничим само до най-необходимите неща, няма съмнение, че ще се справим… Все пак е добре да направя нужните изчисления.

Генералът и Ричард възложиха на Никол да провери с какви провизии бе снабдена капсулата, като прецени дали са подходящо подбрани и какво още е необходимо да се добави към тях. После французойката трябваше да определи приблизително обемът на пакетите и кутиите, както и теглото на храната и другите неща, нужни за пътуването на двама или трима човека. Ричард, който все още поддържаше идеята да се опитат да стигнат до Земята с военния кораб, помоли Никол да прегледа списъка на корабния товар и да прецени колко от него можеше да бъде изхвърлен, за да направят „Нютон“ по-лек при обратното пътуване.

Уейкфилд и О’Туул останаха да работят на компютрите в командната зала, а Дьо Жарден се запъти сама към складовото помещение. Първо се залови да направи подробен преглед на втората капсула. Малките летателни устройства се използваха обикновено за работа в космическото пространство извън кораба и бяха предвидени само за един човек. Същевременно можеха да бъдат използвани и като спасително средство в случай на аварийно напускане на кораба. Полиците в задната част на малката кабина сигурно щяха да поберат припасите, необходими за една седмица, а зад здравото прозрачно предно стъкло все някак щяха да се вместят двама души. „Но трима? — запита се Никол. — Невъзможно! Някой ще трябва да се свие под полиците. Но тогава няма да остане никакво място за провизии и други нужни за пътуването неща.“ За миг тя си представи какво е да прекараш седем или осем дни в едно съвсем ограничено пространство, почти без да имаш възможност да се помръднеш. „Изглежда още по-кошмарно от престоя ми на дъното на ямата.“

Въпреки всичко Дьо Жарден реши да прегледа какво съдържат нахвърляните набързо от Яманака и Хайлман пакети с припаси за пътуването на О’Туул. Храната бе добре преценена, както по количество, така и по съдържание и несъмнено щеше да бъде предостатъчна за едноседмичен престой в капсулата. Положението с лекарствата, обаче, бе направо плачевно. Никол си отбеляза някои по-важни неща и състави подробен списък на всичко, от което щяха да се нуждаят двама души в продължение на около седем дни. После направи приблизителна оценка на теглото и обема им и когато най-сетне привърши работата си, французойката се запъти към изхода.

Погледът й се спря на приличащите на огромни снаряди атомни бомби, които лежаха мирно и кротко точно до въздушния шлюз, извеждащ от „Нютон“. Никол се приближи и докосна една от тях. После прокара разсеяно пръсти по гладката метална повърхност. „Значи това са най-великите и страшни оръжия за унищожение, които човечеството е успяло да изобрети до този момент — помисли си тя. — Резултат от най-забележителните открития във физиката на двадесети век. — Каква тъжна равносметка за нашата раса — продължи да размишлява младата жена, докато разглеждаше бомбите. — От звездния безкрай пристига посетител, за да се срещне със земните хора. Не знае езика ни, но успява да открие в кое кътче на Галактиката живеем. Тъкмо свива в нашата посока, с все още незнайни намерения, и за «добре дошъл» ние го превръщаме в прах и пепел.“

Никол се отправи с бавна крачка към жилищните помещения. Усещаше, че я завладява дълбока и необяснима тъга. „Проблемът при теб е, че винаги очакваш прекалено много — каза си тя. — Не само от себе си, но и от тези, които обичаш. Дори от човешката раса като цяло. А всички ние сме още прекалено незрели като цивилизация.“

Внезапно почувства, че й се повдига и това я накара да се спре. „Какво ми става? — запита се Никол. — Нима ми прилошава само от вида на тези бомби?“ Тя смътно си припомни как преди петнайсет години бе имала подобно неприятно усещане в самолета, с който пътуваше от Лос Анжелис към Париж. „Не може да бъде. Но не е зле да проверя все пак…“

— Ето това е и втората причина, поради която не можем да отлетим със спасителната капсула и тримата едновременно. Но недей да се измъчваш, Никол. Дори и ако всички успеем да се поберем в кабината, като вземем и необходимите провизии, с ограничените си възможности за промяна в скоростта капсулата пак няма да успее да застане в орбита около Земята, поради прекалено голямата маса на своя товар. Така че шансовете ни да бъдем спасени са буквално равни на нула.

— Е, добре — усмихна се французойката на Ричард, като се опитваше да изглежда спокойна и безгрижна. — Все пак разполагаме и с още една възможност. Можем да се приберем у дома с големия кораб. Доколкото успях да преценя, можем без проблеми да се лишим дори от десет хиляди килограма товар…

— Страхувам се, че това вече няма значение — прекъсна я генерал О’Туул.

Никол погледна Ричард въпросително.

— Какво иска да каже Майкъл? — попита тя.

Уейкфилд стана от стола и се приближи към приятелката си. Взе ръцете й в своите и, гледайки я в очите, каза:

— Системата за управление също е повредена. Компютърните алгоритми за обработка на много цифри едновременно, които Хайлман и Яманака са използвали, опитвайки се да дешифрират кода на О’Туул, са били въведени по такъв начин, че са изтрили всички подпрограми за видеовръзка и командно управление. Така че „Нютон“ е напълно безполезен в момента като превозно средство.

Генералът заговори с глас, който сякаш идваше от много далеч и в него липсваше обичайната енергична нотка:

— Сигурно са се заели с това още щом напуснах кораба. Ричард разчете командната памет и откри, че софтуерът за дешифриране е бил инсталиран в компютъра само час-час и половина след моето тръгване за Рама.

— Но какво ги е накарало да вземат подобно решение и да извадят от строя „Нютон“? — отново попита Никол.

— Не разбираш ли? — продължи О’Туул разгорещено. — Други неща вече са имали първостепенно значение. Детонирането на бомбите е била най-важната задача и тъй като не са искали да губят време с изпращане на съобщения до Земята, на които после да чакат отговор, Яманака и Ото са решили да направят изчисленията си тук, в командната зала, където компютърът е проверявал една след друга без прекъсване възможните кодови комбинации.

— Не можем да отречем заслугите на Контролната комисия на експедицията — намеси се Ричард — и да не признаем, че една спасителна капсула с двама души в нея, задвижвана чрез помощна система за автоматично излитане, има всъщност много по-големи възможности за промяна на орбитата си, отколкото военния кораб „Нютон“. Ето защо отговарящият за сигурността вероятно е преценил, че ако корабът бъде изваден от строя, рискът да се тръгне с капсулата няма да е по-голям.

— Но всичко това въобще не трябваше да се случва! — разгорещи се още повече генералът. — По дяволите! Можеха просто да изчакат завръщането ми!

Неочаквано Никол се свлече рязко в един от близките столове. Главата й се въртеше и за момент тя се почувства съвсем замаяна.

— Какво ти е? — каза разтревожено Уейкфилд и се приближи до нея.

— Днес ми прилоша на няколко пъти. Мисля, че съм бременна. Ще знам със сигурност след двайсет минути. — Французойката се усмихна, когато видя слисаното изражение на Ричард. — Изключително рядко нещо е жена да забременее, преди да са изтекли деветдесет дни от инжектирането на „нютрабриолат“. Но се е случвало и преди. Мисля, че няма да…

— Поздравявам ви и двамата! — прекъсна я О’Туул ентусиазирано. — Не знаех, че възнамерявате да имате семейство.

— Аз също не знаех — отговори Ричард, който все още бе съвсем зашеметен от неочакваната новина. Силно притисна Никол до гърдите си и добави: — Не и до този момент.

— Няма смисъл да говорим повече по този въпрос — заяви О’Туул решително и твърдо. — Дори и ако Никол не носеше дете от теб, аз пак щях да настоявам да остана тук, а с капсулата да заминете вие двамата. Това е единственото разумно решение при дадените обстоятелства. Първо, всички знаем, че в конкретния случай теглото е най-важният параметър, а моите килограми са почти колкото вашите, взети заедно. Освен това съм доста възрастен, а и ти, и Ричард сте съвсем млади още. Знаете как се управлява подобно летателно устройство, а аз не съм опитвал нито веднъж. Пък и на Земята — завърши сухо той — без съмнение ме очаква военен съд заради отказа ми да изпълня възложената ми заповед. А на теб, докторке, мисля, че не е нужно да обяснявам — бебето в твоята утроба е едно много специално малко създание. Той или тя ще бъде единственото човешко същество, което някога е било заченато в извънземен кораб. — Генералът се изправи и се огледа. — А сега предлагам да отворим бутилка вино и да отпразнуваме последната си вечер заедно.

Никол проследи с поглед О’Туул, който се отправи към шкафчето с питиета, отвори го и затършува вътре.

— Ще бъда напълно доволна и от чаша сок, Майкъл — каза тя. — Така или иначе за известно време няма да мога да пия повече от една чаша вино на ден.

— Разбира се — веднага се съгласи генералът, — за момент забравих за бебето. Надявах се просто, че бихме могли да направим нещо по-специално на прощаване и да изживеем за последен път заедно… — той прекъсна монолога си и сложи питиетата на масата. Подаде чаша сок на французойката, а после наля вино на себе си и на Ричард. Когато заговори отново, той вече се бе поуспокоил. — Искам и двамата да знаете, че не мога да си представя по-прекрасни хора от вас. Желая ви щастие и късмет, а също и на бебето.

Тримата космонавти пиха мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— На всички ни е ясно, нали? — промълви едва чуто генералът. — Ядрените ракети ще достигнат до Рама съвсем скоро. Колко време ми остава, според теб, Ричард?

— Съдейки по това, което каза Хайлман във видеозаписа, смятам, че първата атомна ракета ще се появи не по-рано от петия ден преди сблъсъка. Така нещата ще са съобразени както с безопасността на капсулата, която по това време вече ще се намира извън обсега на експлозията, така и с необходимото ускорение, което трябва да се придаде на отломките от Рама, за да се отклонят достатъчно и да не засегнат Земята.

— Съвсем ме объркахте — обади се Никол. — За какви атомни ракети говорите?

Ричард се наведе към нея и започна да й обяснява със сериозен глас:

— Двамата с Майкъл сме уверени, че онези от Съвета на правителствата са планирали атака срещу извънземния пришълец, тъй като не могат да бъдат сигурни дали генералът въобще ще се върне от Рама. Но и в такъв случай пак нищо не им гарантира, че той ще активира бомбите. Освен това едва ли вярват, че ще постигнат нещо кой знае какво, като са инсталирали над клавиатурите онова импровизирано дешифриращо устройство. Единствено масирано нападение срещу космическия гигант би могло да защити Земята от предполагаемата катастрофа.

— Така че разполагам с малко повече от четиридесет и осем часа, през които да се подготвя за срещата си с Бог — обади се генералът, след като постоя замислен известно време. — Сега разбирам, че животът ми наистина е бил забележителен. Има много неща, за които съм искрено благодарен. Мисля, че мога да отида в селенията Божи, без да съжалявам за нищо.