Рама II

59. Сън-провидение

Никол протегна ръце над главата си и после встрани, при което леко перна Ричард, застанал вляво от нея, и разклати някакъв контейнер за вода, който се беше издал леко напред върху един от рафтовете в задната част на кабината.

— Май ще ни бъде доста тесничко — отбеляза французойката, намествайки се по-удобно в седалката.

— Очевидно — отговори разсеяно Уейкфилд. Вниманието му бе насочено към екрана пред мястото на пилота. Той въведе няколко команди и зачака отговора. Когато данните най-накрая се появиха на монитора, Ричард се намръщи недоволно.

— Е, явно отново трябва да се опитам по някакъв начин да намаля товара с провизии — въздъхна Никол, като се обърна назад и огледа рафтовете с наредени по тях кутии. — Мога да освободя малко пространство и да изхвърля още около четиринайсет килограма, но само ако има гаранция, че ще бъдем спасени след не повече от седем дни.

Не последва никакъв отговор, но след малко Ричард ядосано изруга.

— Дяволите да го вземат! — каза той, когато върху екрана се появиха някакви числа.

— Какво има? — попита французойката.

— Нещо тук не е както трябва. Кодът за управление на капсулата е бил програмиран така, че да се задейства единствено при товар, значително по-малък от този, който се намира сега в кабината. Ето защо ако някой от акселерометрите се повреди, навигационният код може да се самоизключи. — Никол търпеливо го чакаше да продължи обяснението си. — Това може да стане дори и при най-лекото сътресение по време на пътуването и тогава ще ни се наложи да спрем капсулата и да задействаме отново кода.

— Но ти не каза ли, че разполагаме с достатъчно гориво, дори и за екипаж от двама души?

— Да, но същевременно има някои фини детайли в препрограмирането на навигационните алгоритми, които не позволяват теглото на капсулата да надвишава сто килограма. С други думи, само О’Туул и количеството провизии, необходими за един човек.

Ричард бе сбърчил чело, дълбоко замислен, и Никол ясно виждаше силната му тревога.

— Все пак мисля, че ще успеем да стигнем до мястото на срещата с влекача, стига да не се случи някаква авария по пътя — продължи той. — Но досега никоя капсула не е била управлявана при подобни обстоятелства.

През предното стъкло на кабината видяха Майкъл, който прекосяваше складовото помещение и очевидно се беше запътил към тях. Носеше нещо в ръката си. Скоро двамата космонавти видяха, че това беше Великият Бард / Ви Би/ — едно от малките Шекспирови роботчета на Уейкфилд.

— За малко да забравя, че е при мен — каза генералът, след като изненаданият Ричард му бе благодарил многократно, а сега се носеше в безтегловност насам-натам, щастлив като малко дете, с озарено от широка усмивка лице.

— Мислех, че завинаги съм ги загубил всичките! — изкрещя отдалеч Ричард, понесен от възторженото си ликуване нагоре към тавана покрай една от стените на склада, встрани от мястото, където бяха застанали Майкъл и Никол.

— Съвсем случайно минах през стаята ти, точно преди научноизследователският кораб да си замине — извика в отговор О’Туул. — Табори прибираше нещата ти, но ме помоли да задържа това роботче. Ей така, за всеки случай…

— Благодаря ти. Благодаря и на теб, Янош — каза, вече поуспокоен, англичанинът. Спусна се с леки стъпки надолу по стената и накрая застана неподвижно на пода. — Всъщност, това е един много специален робот, Майкъл — продължи той с блеснали очи, като включи своето малко електронно приятелче. — Знаеш ли някой сонет от Шекспир?

— Да, има един, който Катлийн харесва много. Ще се опитам да си го припомня… Мисля, че започва така: „Това годишно време…“

Нежният женски глас, с който неочаквано заговори Ви Би, изненада и трогна както Никол, така и О’Туул. Думите, които произнесе роботчето, докоснаха най-съкровените струни в душата на генерала. Беше безкрайно развълнуван и в очите му бликнаха сълзи. Когато Барда произнесе и последния стих от сонета. Дьо Жарден взе ръката на Майкъл в своята и я стисна с разбиране и съчувствие.

— Не каза на генерала нищо за проблемите с навигационната система на капсулата — обади се Никол. Двамата с Уейкфилд лежаха един до друг в една от малките стаи на военния кораб.

— Да, реших да не му споменавам за това — отговори тихо англичанинът. — Не исках излишно да го безпокоя. Вярва, че ние с теб ще успеем да се спасим, така че не виждам защо трябва да бъде измъчван от съмнения, когато отлетим с капсулата.

Никол протегна ръка и нежно докосна Ричард.

— Можем да останем тук. Ти и аз. Тогава поне Майкъл със сигурност ще успее да се спаси.

Уейкфилд се обърна към нея. Младата жена усещаше, че я гледа в мрака, но тя самата едва успяваше да го различи.

— И на мен ми мина същата мисъл — промълви той. — Но съм убеден, че той ще откаже, ако му предложим подобно нещо… Всъщност може би най-доброто решение е да заминеш сама. Какво ще кажеш?

— Не, не съм съгласна — отвърна Никол, след като помисли малко. — По-скоро ще замина заедно с теб, освен ако…

— Освен ако какво?

— Ами, не би имало никакъв смисъл, ако рискът е прекалено голям. Щом един човек има пълни шансове да се спаси, а двама почти със сигурност са обречени, то явно би било глупаво…

— Не мога да пресметна с абсолютна точност каква е вероятността да оцелеем — прекъсна я Ричард. — Но не мисля, че ще има кой знае каква разлика, ако заминем заедно. Познанията ми за управление на капсулата може би все пак си струват допълнителния товар. При всички случаи обаче, имаме по-големи шансове, ако тръгнем с капсулата, отколкото ако останем тук.

— Значи наистина си убеден, че срещу Рама вече са изпратени атомни ракети?

— Да, абсолютно сигурен съм — не е възможно да не са прибегнали към последната предохранителна мярка, която би опазила Земята от евентуална катастрофа. Дори се хващам на бас, че разработването на подобен план за защита е започнало още щом Рама промени посоката си на движение и се отправи към нашата планета.

Отново се умълчаха. Никол се опита да заспи, но напразно. Бяха решили да си починат около шест часа, за да съберат поне малко сили, преди да се отправят на това трудно и изтощително пътуване през открития Космос. Но французойката не можеше да избяга от една ужасяваща картина, която неумолимо я преследваше — представяше си как генерал О’Туул изгаря в огромното огнено кълбо на атомния взрив.

— Той наистина е един чудесен човек — прошепна Никол. Не беше сигурна дали приятелят й не беше заспал.

— Да, права си — отвърна Ричард също толкова тихо. — Възхищавам се от силата на неговия характер и от огромното му самообладание. Съмнявам се, че бих могъл с такава готовност да пожертвам живота си заради някой друг. — Той се замисли за миг, след което продължи: — Предполагам, че това е свързано с дълбоките му религиозни убеждения. Майкъл не вижда смъртта като край, а само като едно преходно състояние.

„А аз съм готова да отдам живота си — винаги бих го направила за Женевиев — каза си Никол. — Може би дори за Ричард и за нашето все още неродено дете. Вероятно според религиозните вярвания на О’Туул всички хора са част от едно общо семейство.“

През това време Ричард изживяваше мъчителна вътрешна борба. Дали не проявява егоизъм, като не се опитва да бъде по-настойчив и да накара Никол да замине сама? Наистина ли способностите му на пилот са достатъчно оправдание за допълнителния риск от неговото присъствие в спасителната капсула? Реши да не обръща внимание на тези въпроси и да се постарае да мисли за други работи.

— Не си ми казал нищо за бебето — обади се отново Никол, след като бяха помълчали известно време.

— Ами, досега нямаше кога да се сетя за него и да се опитам да му намеря място сред всичко, което се случи през последните няколко седмици. Сигурно съм ти се сторил ужасно груб и бездушен… Трябва обаче да знаеш, че съм страхотно щастлив и че просто искам първо да се завърнем живи и здрави у дома, преди да се замисля сериозно за задълженията си на баща. — Ричард се наведе и нежно целуна младата жена. — А сега, мила, ще те помоля да не се обиждаш, но бих желал да поспя малко. Нищо чудно да не ни се удаде скоро друга такава възможност…

— Разбира се — каза тя. — Извинявай, че съм толкова бъбрива.

Мислите й бързо се понесоха в друга посока и тя си представи едно малко бебе. „Чудя се дали и то ще бъде също толкова умно — мина й през ума. — И дали ще има сините очи на Ричард и неговите дълги пръсти?“

Беше се свила на топка в един от ъглите на мрачната и слабо осветена стая, в която бе обядвала с птицеподобните. Все още усещаше в устата си вкуса на пъпеша-манна. Сепна я неочаквано и странно потупване по рамото. Тя вдигна поглед и видя, надвесена над нея, сивата кадифена птица-водач. Кървавочервените пръстени около шията й проблясваха в заобикалящия ги мрак.

— Хайде, стани — каза й тя умолително. — Трябва да дойдеш с нас.

Никол последва крилатото създание надолу по късия коридор, след което свиха вдясно, отдалечавайки се от шахтата. Другите птицеподобни стояха смълчани покрай стената и внимателно наблюдаваха французойката. После цялата процесия тръгна подир сивия водач, който се отправи към един от хоризонталните тунели.

След няколко минути стигнаха до голямо тъмно помещение. Една-единствена малка лампа на отсрещната стена осветяваше далечния край на залата, но в останалата й част цареше пълен мрак. Никол усещаше и присъствието на други, но не можеше да ги види, колкото и да се напрягаше. От време на време успяваше да зърне бегли силуети, които пресичаха лъча светлина, идващ от самотната лампа отсреща. Понечи да попита нещо, но сивата птица я накара да замълчи.

— Шшшш… — прошепна й тя. — Скоро ще дойдат.

Откъм срещуположната страна на помещението се чуха някакви далечни звуци, които постепенно се приближаваха. Приличаха на шум от каруца с дървени колела, която се движи по неравен път. Трополенето се усилваше и постепенно птиците около Никол започнаха да се отдръпват назад и да я притискат към стената.

Само миг по-късно пред тях лумна буен огън. Върху горяща платформа на колела бе поставена великолепна погребална носилка. Никол онемя, когато видя на нея да лежи тялото на майка й, облечена в блестящо зелените си одежди на кралица. В трепкащата светлина, която хвърляха наоколо танцуващите пламъци на огъня, французойката успя да разпознае някои от другите присъстващи в помещението. Там беше Ричард. Усмихваше й се, хванал за ръка малко тъмнокожо момиченце на една-две годинки. По-близо до горящата клада Никол видя генерал О’Туул, коленичил в безмълвна молитва, а точно зад него се бяха скупчили десетина най-различни по вид биоти, както и няколко странни създания, които приличаха на октопаяци.

Пламъците бързо погълнаха дървената платформа и се плъзнаха по тялото на Анауи. Тя започна бавно да се повдига и когато обърна глава към дъщеря си, Никол забеляза, че това вече не беше нейното, а лицето на Омех, който я гледаше с огромните си блестящи очи.

— Роната — чу го да произнася отчетливо и ясно племенното й име. — Пророчеството трябва да се изпълни. Семето на сенуфо ще бъде разпространено дори и сред звездите. Миноуе ще остане тук, но Роната трябва да продължи с тези, които дойдоха при нас отдалеч. Върви сега и спаси непознатите, както и децата на Роната.