Рама II

5. След катастрофата

Съществува мълчаливо съгласие, че Големият хаос дълбоко промени човешката цивилизация във всяко едно отношение. Нямаше част на обществото, която да остане незасегната. Катализаторите за бързата катастрофа на съществуващата институционална структура бяха провалянето на пазара и последвалата гибел на глобалната финансова система, но въпреки това тези събития сами по себе си не бяха достатъчни да определят хода на световната история в един период на безпрецедентна депресия. Това, което последва големия срив, би могло да се опише като комедия от грешки, ако не бяха загинали толкова много хора в резултат на некадърно прогнозиране. В самото начало невежи политически лидери отричаха или пренебрегваха съществуващите икономически проблеми, след това пък се впуснаха в трескава активност и предприеха серии несъгласувани една с друга мерки, които още повече объркаха и задълбочиха ситуацията. В крайна сметка, те вдигнаха ръце от отчаяние, когато видяха, че световната криза се задълбочава и разширява. Всички опити да се координират международните решения бяха обречени на провал от нарастващата нужда всяка суверенна нация да се придържа към собствената си конституция.

От сегашна гледна точка става пределно ясно, че интернационализирането на света, което се развиваше през двайсет и първи век, притежаваше един доста сериозен недостатък. Въпреки че много дейности: комуникации, търговия, транспорт (включително космическия), регулиране на парите, миротворството, размяната на информацията и защитата на околната среда — споменаваме само най-главните — бяха станали наистина международни (а даже и интерпланетарни, ако прибавим космическите колонии), повечето от многостранните договори, които институционализираха тези отношения, съдържаха клаузи, които позволяваха всяка отделна държава едностранно да прекъсва споразумението, позовавайки се на един относително кратък текст, ако общата политика „повече не обслужва интересите“ на въпросната държава. С една дума, всяка страна, която участваше в международния съвет, имаше правото едностранно да прекъсне участието си в него, когато не беше съгласна с действията на общността.

Годините, които предшестваха срещата с първия рамиански космически кораб през 2130, бяха години на изключителна стабилност и просперитет. След като светът се съвзе от опустошителния кометен дъжд върху Падуа в Италия през 2077 година, измина половин век на умерено развитие. С изключение на няколко относително кратки и не толкова жестоки икономически рецесии, по време на този период жизненият стандарт се повишаваше непрекъснато в широк кръг държави. Регионалните войни и граждански вълнения бяха редки и то предимно в изостаналите райони, но съгласуваните усилия на световната общност винаги успяваха да ограничат тези опасни огнища, преди да е станало твърде късно. Нямаше никакви съществени кризи, които да подложат на изпитание стабилността на новия световен механизъм.

Въпреки това, веднага след срещата с Рама I, се осъществиха много сериозни промени в основния правителствен апарат. Първо, спешното отпускане на суми за поддържането на „Ескалибур“ и останалите големи, свързани с Рама научни проекти, отне приходите на други, вече утвърдени, програми. След това, още в началото на 2132 година, широко пропагандираното намаляване на данъците, за да останат повече пари в ръцете на отделната личност, допълнително оряза необходимите суми за рутинна обществена дейност. До края на 2133 година в повечето от новите международни институции имаше много незаети места и те действаха неползотворно. Така че кризата на световния пазар стана по време, когато в умовете на населението вече бе покълнало съмнението към ефективността на цялата мрежа от международни организации. Тъй като финансовият хаос продължаваше, съвсем лесно за всяка отделна нация бе да спре превеждането на фондове към глобалните световни фондове и интернационални институции, които все още може би имаха възможността да спрат надигащата се вълна на катастрофата, ако бяха правилно насочени и неопорочени още в началото от късогледи политически лидери.

Ужасът, настъпил от Големия хаос, бе описан в хиляди и хиляди исторически текстове. Основните проблеми през първите две години бяха безработицата в ракетното дело и банкрутите, едновременно на частни лица и корпорации, но всички тези финансови трудности започнаха да изглеждат незначителни, когато започна да се увеличава броят на бездомните и гладуващите. Селища от палатки и кашони започнаха да изникват в парковете на всички големи градове през зимата на 2136–37 година и общинските власти проявиха чудеса от храброст, за да осигурят прехраната и преживяването на хората в тях. Ставаше въпрос да се ограничат трудностите, възникнали от предполагаемото „временно“ присъствие на тези тълпи от недохранени и безработни индивиди. Но икономиката не даваше никакви признаци за подобрение и съответно градовете на бедняците — за изчезване. Вместо това тези селища се превърнаха в постоянна характеристика на урбанизираното общество, пълзящо раково образувание, което съдържаше в себе си цял един затворен свят със свои стойности и дейност, съвършено различни от тези на градовете приемници, които ги носеха върху телата си. Колкото повече време минаваше и палатковите градове все повече се превръщаха в кипящи котли на отчаянието, толкова повече настръхналите оградени територии, в центровете на големите метрополитени, заплашваха да се взривят и да разрушат цялата околност, която им бе позволила да съществуват. Освен страха от този постоянно надвиснал дамоклев меч на гражданска анархия, светът преживя и една ужасяващо студена зима — 2137–2138 година, в която структурата на модерната цивилизация все още, повече или по-малко, си оставаше непокътната.

През началото на 2138 година в Италия се случиха няколко неща, които бяха свързани с един млад, неженен мъж на име Микеле Балатрези, бе Францискански послушник, който по-късно щеше да стане известен навсякъде като Сан Микеле от Сиена. Именно той бе в центъра на световното внимание и успя временно да отложи разпадането на обществото. Микеле представляваше блестяща комбинация от гениалност, душевни и политически умения, чаровен оратор и полиглот, с безпогрешен нюх за целта и начина на постигането й. Излязъл на световната сцена съвсем неочаквано в Тоскана, той сякаш се появи от нищото, носейки страстни религиозни послания към сърцата и умовете на множество изплашени или лишени от граждански права земни жители. Неговите последователи се умножаваха с бързина и спонтанност, която не признаваше никакви международни граници. Балатрези стана потенциална заплаха за почти всички известни политически лидери с непоколебимите си призиви за общо разрешаване на проблемите, стоящи пред човешкия род. Обаче когато през юни 2138 година бе убит при ужасяващи обстоятелства, сякаш в човечеството изчезна и последната искрица оптимизъм. Цивилизованият свят, който дълги месеци се крепеше единствено от несигурна надежда и от тънката нишка на традицията, изведнъж се разпадна.

Бе направо кошмарно човек да живее в периода от 2138 до 2142 година. Молитвите за спасение от нещастията не секваха. Навсякъде цареше глад, беззаконие и болести, а локалните войни и бунтовете просто нямаха чет. Пълна разруха бе обхванала основните институции на модерната цивилизация, което определяше безумно съществувание за всички, освен за малцината привилегировани, оттеглили се в своите убежища. Светът се беше побъркал по възможно най-опасния начин и всички опити да се променят нещата от добронамерени групи граждани, бяха обречени на провал, защото решенията, които те предлагаха, бяха само локални, а проблемите имаха глобално естество.

Големият хаос се пренесе и на колониите в Космоса и това доведе до прибързаното затваряне на една славна страница от историята на великите открития. След като икономическото бедствие обхвана Земята, обитаемите планети, разпръснати из Слънчевата система, които не можеха да съществуват без постоянен приток на пари, припаси и персонал, изведнъж се превърнаха в доведеното дете на човечеството. В резултат на това, почти половината от постоянно живеещите там, се върнаха обратно към 2140 година, понеже условията на живот се бяха влошили дотолкова, че те предпочитаха трудностите от привикването със земната гравитация и ужасяващата бедност, пред перспективата да останат в колониите и почти със сигурност да измрат. Емигрантският процес се ускори през 2141 и 2142 — години, характерни с механичното разрушаване на изкуствено изградените екосистеми в колониите и началото на ужасяваща липса на резервни части за цялата флота от автоматични космически кораби, използвани да поддържат новите поселища.

В края на 2143 година само малък брой твърдоглави колонисти бяха останали на Луната и Марс. Всички космически комуникации бяха нередовни и несигурни. Нямаше пари да се поддържат дори радиовръзките с последните извънземни заселници. Съветът на Обединените планети бе престанал да съществува още преди две години. Не бе проведен никакъв световен форум, който да обсъди проблемите на човешкия род; а Съветът на Правителствата нямаше да бъде свикан още пет години. Последните две останали колонии напразно се бореха да избегнат смъртта. През следващата 2144 година бе извършена последната за този период космическа експедиция с екипаж на борда. Това бе спасителен полет, осъществен под ръководството на една мексиканка, на име Бенита Гарсия. Натоварила се на една стара бричка, сглобена от изхвърлени части на космически кораби, мис Гарсия и тричленният й екипаж успяха да се доберат до геосинхронната орбита на повредения лайнер „Джеймс Мартин“, последното движещо се междупланетарно транспортно средство, и да спасят двайсет и четири от общо стотината жени и деца, репатрирани от Марс. В съзнанието на всеки космически историограф, спасяването на пътниците от „Джеймс Мартин“ бележи края на една епоха. След шест месеца и последните космически станции бяха напълно изоставени и нито едно човешко същество не напусна Земната орбита за почти около четиридесет години.

2145 година. Разбуненият свят чак сега успява, да проумее смисъла на някои от международните организации, пренебрегнати и дискредитирани в началото на Големия хаос. Най-талантливите индивиди на човечеството, избегнали политическо ангажиране в процъфтяващите първи десетилетия на века, започнаха да разбират, че единствено чрез техните колективни усилия ще може отново да се възстанови обликът на цивилизования свят. В самото начало резултатите от грандиозния им труд бяха повече от скромни, но те възпламениха фундаменталния оптимизъм на човешкия дух и започнаха процеса по възраждането. Лека-полека елементите на човешката цивилизация отново започнаха да се възвръщат.

Трябваше да минат нови две години, за да може цялостното съживяване най-накрая да бъде отбелязано и в икономическата статистика. В края на 2147 година общото производство бе спаднало до 7% от нивото преди Големия хаос. Безработицата в развитите нации клонеше към 35%, а в някои изостанали страни броят от безработните и работещите на непълен ден достигна 90%. Беше изчислено, че някъде към един милион души са умрели от недояждане само през ужасната 2142 година, когато тропическите райони бяха обхванати от незапомнена суша и, разбира се, глад. Комбинацията от астрономически високото ниво на смъртност, в резултат на голям брой причини, и ниската раждаемост (кой би искал да има деца в такъв безнадежден свят), доведе до намаляване населението на планетата почти с един милиард души. Това се случи в края на петдесетте години на XXII век.

Безрадостният живот по време на Големия хаос остави дълбок отпечатък върху цяло едно поколение. Когато тези години отминаха и децата, родени след времето на неговото затихване пораснаха, те се изправиха срещу родители, чиято предпазливост достигаше размерите на фобия.

Да бъдеш тийнейджър през 60-те и 70-те години на XXII век означаваше, че си бил подложен на невероятно строго възпитание. Спомените за ужасните травми от младостта караха родителите да бъдат изключително сурови по отношение на децата си. Животът за по-възрастното поколение в никакъв случай не изглеждаше като разходка с увеселително влакче из лунапарк. Напротив, това бе съвсем сериозен въпрос и според тях само чрез съчетанието на желязна дисциплина, устойчиви ценности и непоколебимо преследване на значими цели, човек можеше евентуално да придобие нещо подобно на равновесие.

Следователно обществото, което се оформяше през 2170 година, бе коренно различно от свободното, неспъвано от никакви предразсъдъци и ограничения общество петдесет години по-рано. Много от старите и здраво вкоренени институти, като националната държава, Римокатолическата църква, Английската монархия, разцъфтяха отново след петдесетгодишен застой. Те имаха успех, защото бързо се приспособиха към новите условия и заеха ръководни позиции в периода на възстановяване, който последва Големия хаос.

Към края на 2170 година, когато планетата вече бе придобила някаква стабилност, започна да се възвръща интересът към космическите пътешествия. Ново поколение научноизследователски и комуникационни сателити бяха пуснати в орбита чрез реконструираната Международна космическа агенция, един от административните клонове на Съвета на Правителствата. Тая дейност отначало бе плаха и бюджетите, които МКА отпускаше — много ниски. Активно участвуваха само развитите нации. След като успешно се възстановиха пилотираните полети, за последното десетилетие на XXII век бе направена една скромна програма от изследователски експедиции. Нова Космическа академия, която да обучава бъдещите участници в тези полети, отвори врати през 2188 и четири години по-късно първите й възпитаници получиха дипломите си.

Земята се развиваше болезнено бавно, но за сметка на това с постоянни темпове, сигурно и научно предвидимо. Процесът продължи цели двайсетина години, преди да бъде открит Рама II през 2196. В технологично отношение човечеството се намираше почти на същото равнище, както преди седемдесет години, когато се бе появил първият извънземен кораб. Напоследък опитът с космическите полети бе по-малък, по-точно — по времето на втората среща; но в определени ключови области като медицината и управлението на информацията, човешкото общество притежаваше значителен напредък в сравнение с 2130 година. В едно друго отношение обаче, срещата с втория Рама щеше да бъде много по-различна: мнозинството от хората през 2196 година, особено тия, които бяха по-възрастни и се намираха на ръководни длъжности в политиката и в правителствените институции, бяха преживели страховитите години на Големия хаос. Те знаеха истинския смисъл на думата „страх“. И тая всемогъща дума оформяше мислите и действията им, когато обсъждаха приоритетите, които щяха да ръководят новата експедиция за среща с Рама II.