Рама II

46. Повече от смелост

Огромната кръгла дупка под тях отвеждаше някъде надолу в мрака. Осветени бяха само първите пет метра от шахтата и двамата космонавти видяха някакви зловещи метални шипове, дълги около метър и разположени на еднакво разстояние един от друг, които стърчаха от стените на отвесното подземие.

— Няма съмнение, че именно това е мястото, до което отвеждат тунелите — тихо промълви Ричард. Трудно му беше да вмести тази чудновата кръгла дупка с гигантски метални бодли в общата картина, която си бе изградил за Рама. С Никол бяха обиколили два пъти наоколо и дори се върнаха няколко метра назад по един от другите тунели. Установиха, че се извива леко надясно — явно и той, както и коридорът, по който бяха дошли, започваше от кръглата пещера.

— Е, да тръгваме тогава — заяви Ричард накрая, повдигайки рамене, и стъпи с десния си крак върху един от шиповете, за да провери дали ще издържи тежестта на тялото му. Очевидно металното острие бе достатъчно здраво. Ричард постави левия си крак на съседния шип, след което се спусна едно ниво по-надолу в дупката.

— Разположени са на идеално разстояние — извика той на своята спътничка. — Слизането май ще се окаже доста лесно.

— Ричард Уейкфилд! — чу да му подвиква Никол, все още застанала на ръба на дупката. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че имаш намерение да се спуснеш в тази бездна? И отгоре на всичко явно искаш да те последвам и аз?

— Не желая да правиш нищо подобно. Но не виждам смисъла да се връщаме точно сега. Няма да постигнем нищо, ако просто се обърнем, минем обратно през тунела и след като изкачим рампата, се озовем отново навън. И защо? Нима очакваш, че някой е дошъл да ни потърси? Видя снимките на лодките. Възможно е да ги открием някъде тук. Ами представи си, ако там долу тече скрита подземна река, която отвежда към Цилиндричното море?

— Е, да, представям си — каза Никол и започна да се спуска по шиповете. Ричард вече бе слязъл по-надолу, при което се бяха запалили следващите светлини. — Но си представям също как там, под нас, ни очаква някое създание, подобно на това, което издаваше онези зловещи стържещи звуци.

— Ей сега ще разбера това — отвърна й Уейкфилд и се провикна — Ехоо! Чувате ли ме там долу? При вас идват две човешки същества! — Той махна с ръка и в същия миг загуби равновесие.

— Само недей да се правиш на интересен — каза Никол и продължи да се спуска. Когато достигна до Ричард, тя спря, за да си поеме дъх, и се огледа наоколо. Краката й бяха стъпили върху два от дългите метални шипове, а с ръцете си се беше хванала здраво за други два над главата й. „Трябва да съм се побъркала — мина й през ума. — Какво ужасно място! Тук човек лесно може да си намери смъртта и то не само по един-единствен кошмарен начин.“ Междувременно спътникът й бе слязъл до следващите две метални остриета. „Ами Ричард? Възможно ли е да е толкова неустрашим? Или просто е безразсъдно дързък? Изглежда, че дори се забавлява от всичките тези преживявания.“

Когато се включи и третата група лампички, Никол и спътникът й забелязаха малко под себе си една чудновата мрежа, окачена между шиповете откъм срещуположната страна на кръглата стена. Светлината в дупката бе доста слаба и отдалеч конструкцията поразително много наподобяваше умален вариант на първата решетка, която бяха видели, закрепена между два съседни небостъргача в Ню Йорк. Като слизаше от шип на шип, Ричард заобиколи от другата страна на цилиндричното подземие, за да разгледа странната мрежа.

— Никол, ела тук! — провикна се след малко той. — Мисля, че кордите са направени от съвсем същата материя.

Конструкцията бе закрепена за стената с няколко малки болта. По настояване на Уейкфилд, французойката отряза парче от въжеподобния материал и го подаде на своя колега. Той го разтегли и после го пусна, като наблюдаваше как то възвръща първоначалната си дължина. После разгледа вътрешната структура на кордата.

— Наистина е същата материя — отбеляза Ричард след малко и сбърчи чело. — Питам се само за какво ли, по дяволите, служи?

Никол бе стъпила върху два метални шипа близо до англичанина и безцелно обхождаше с лъча на фенерчето си кръглата стена на дупката, като от време на време го насочваше право надолу в бездната под тях. Тъкмо се канеше да предложи на Ричард да се изкачат обратно горе и да си изберат по-нормален терен за проучване, когато неочаквано й се стори, че лъчът от фенерчето се отразява от някаква повърхност на около двайсет метра по-надолу.

— Имам една идея — обърна се тя към своя спътник. — Докато ти тук разглеждаш мрежата, аз ще сляза още няколко метра навътре в дупката. Може вече да сме се приближили до дъното на този идиотски шипчест кладенец или каквото там представлява отвесният проход. Ако не открия нищо, ще излезем навън.

— Добре — отвърна й Ричард разсеяно, погълнат от изучаването на въжеподобния материал с помощта на портативния си микроскоп, който бе извадил от раницата си.

Никол сръчно се спусна до хоризонталния под.

— Струва ми се, че е по-добре да дойдеш! — провикна се тя към Уейкфилд. — Оттук започват още два тунела, един голям и друг доста по-малък. Освен това в средата отново има някаква дупка…

Миг по-късно Ричард застана до нея. Беше тръгнал да слиза веднага, след като малко под него се включиха светлини и той видя, че кладенецът с металните остриета отвежда до някакво помещение ниско долу. Всъщност това бе дъното на цилиндричната дупка. То представляваше кръгла платформа, широка близо три метра, която обикаляше около друг, по-тесен отвесен проход, също с шипове. Два сводести тунела — един отляво и един отдясно — бяха издълбани в стената, чиято повърхност наподобяваше на нещо средно между метал и скала, което явно бе основният строителен материал в това обширно подземно царство. Хоризонталните коридори бяха различни по големина — височината на левия бе пет или шест метра, а на коридора вдясно, точно в срещуположния край на помещението — не повече от метър.

Ричард и Никол забелязаха, че от всеки тунел излизат по две тънки успоредни ленти от някакъв непознат материал, които бяха плътно закрепени за пода и не стигаха чак до дупката в центъра, а прекъсваха по средата на кръглата платформа. Разстоянието между лентите в малкото тунелче бе не повече от педя, докато в другия коридор те бяха доста по-отдалечени една от друга. Ричард стоеше на колене и разглеждаше странните ивици върху пода пред големия тунел. Внезапно долови някакъв далечен грохот.

— Чуваш ли? — обърна се той към Никол и двамата инстинктивно се отдръпнаха назад. Шумът постепенно се усилваше и най-накрая премина в пронизително свистене, сякаш нещо профучаваше през въздуха с бясна скорост. Далеч пред тях в правия като стрела коридор двамата космонавти видяха, че светват лампички. Те застинаха неподвижно. Не им се наложи да останат дълго в напрегнато очакване. Само след миг пред очите им съвсем изневиделица изникна някакво транспортно средство, прилично на вагон на метро, движещ се на въздушна възглавница и се понесе към тях с адска бързина. То се спря също толкова рязко и неочаквано, като предницата му се закова на място точно в края на двете успоредни ленти.

Ричард и Никол бяха отскочили назад, когато вагончето се втурна като стрела към тях. Сега и двамата се намираха в опасна близост до ръба на дупката. В продължение на няколко секунди те стояха безмълвно и неподвижно, вперили поглед в аеродинамичния обект, който се приближи толкова светкавично и сега бе застинал пред тях само на няколко сантиметра над земята. След малко обаче се спогледаха и се изсмяха едновременно.

— Е, май вече започвам да проумявам — нервно проговори Никол. — Явно сме преминали в друго измерение, където просто е малко по-сложно човек да се добере до метрото… Не, не, всичко е прекалено абсурдно — решаваме да се спуснем в някакво зловещо отвесно подземие с остри метални шипове, само за да се озовем в една обикновена станция на метрото!… Не знам ти как се чувстваш, но аз определено предпочитам да си имам работа с няколко що-годе нормални птицеподобни или да се справям с пъпеши-манна, ако ще и всеки ден, но не и…

Докато Никол говореше, Ричард се беше приближил до вагончето. Неочаквано от едната му страна се отвори някаква врата и те надникнаха в осветеното пространство отвътре. Нямаше седалки, а само няколко дълги и тънки, разположени безразборно цилиндрични пръти, които се спускаха от високия три метра таван до пода на вагончето.

— Едва ли отива до много далеч — прецени Ричард, който бе проврял глава през вратата, но краката му оставаха навън. — Тук изобщо няма къде да се седне.

Никол също се приближи, за да огледа.

— Може би сред тях няма стари хора, нито пък инвалиди. И магазините им сигурно се намират на две крачки от дома. — Тя се изсмя. Видя, че Уейкфилд се наведе още по-навътре във вагончето, за да може подробно да огледа стените и тавана на необикновеното транспортно средство. — Само че, моля те, без повече безумни идеи. Ще бъде направо налудничаво от наша страна, ако решим да попътуваме с това метро. Разбирам храната ни да се беше свършила и това наистина да бе последната ни надежда, но…

— Май че този път си права — съгласи се Ричард. Отдръпна се от вагончето, но очевидно изглеждаше доста разочарован. — Помисли си обаче какво изумително…

Той спря по средата на изречението. Бе вперил смаян поглед в отсрещната страна на кръглото помещение. Там, точно в средата на входа към малкото тунелче, който в момента бе ярко осветен, се бе спряло неподвижно на около два сантиметра над земята друго съвсем миниатюрно вагонче. То бе пълно, макар и умалено десет пъти, копие на първото, до което стояха Ричард и Никол.

— Сигурно през онова коридорче се отива до Страната на лилипутите — обади се след малко французойката. — Може би великаните слизат и се качват от някой друг етаж, а това тук до нас е метрото за съществата с нормален ръст.

Уейкфилд бързо заобиколи до отсрещната страна на платформата.

— Страхотно! — възкликна той, свали раницата от гърба си и я постави на земята до себе си, след което затършува в един от големите джобове.

— Какво правиш? — попита Никол озадачено.

В този момент Ричард извади и показа на своята спътничка две миниатюрни човешки фигурки.

— Страхотно! — повтори, без да крие възбудата си. — Можем да сложим във вагончето принц Хал и Фалстаф. Ще ми трябват само няколко минути, за да ги програмирам.

Докато говореше, той вече бе извадил джобното си компютърче и сега припряно работеше с него, поставил го на платформата до себе си. Никол седна на пода и опря гръб на стената между две от металните остриета. Наблюдаваше Ричард. „Наистина е необикновено същество — помисли си с възхищение тя, докато си припомняше часовете, които бяха прекарали заедно тук, в този чудноват град. — Няма съмнение, че е гениален. Но у него няма никакво коварство, нито желание да хитрува на дребно. Напротив, успял е да запази детското любопитство и почуда към всичко, което му се случва.“

Внезапно Никол се почувства ужасно уморена. Усмихна се сама на себе си, докато гледаше как Ричард работи с компютъра, напълно погълнат от това, което вършеше. Тя затвори за миг очи.

— Съжалявам, че се забавих толкова — чу в просъница да й казва Уейкфилд. — Непрекъснато се сещах за още нещо, което се нуждаеше от нагласяване, а и трябваше да пренастроя системата от връзки…

Никол бавно се разбуждаше от дрямката си.

— Откога стоим тук? — попита тя, като се прозяваше.

— Ами, малко повече от час — отговори й Ричард с извиняващ се тон. — Но вече всичко е напълно готово и можем да изпратим момчетата на пътешествие с метрото.

Французойката се огледа и каза:

— И двете вагончета са още тук.

— Мисля, че се движат на същия принцип, на който се включват и светлините — хващам се на бас, че няма да потеглят, докато ние с теб сме на платформата.

Никол стана и се протегна. Ричард продължи да обяснява:

— И така, ето какъв е моят план. В ръката си държа контролното предавателно устройство. Както Хал, така и сър Джон притежават сензори за аудио, видео и инфрачервено излъчване, които регистрират и препредават данни без прекъсване. Компютърът може да бъде свързан по избор към всеки един от тези три канала за наблюдение и съответните данни да бъдат извикани на екрана. По същия начин се изпращат и командите до двата робота.

— Дали обаче сигналите ще могат да преминат през стените? — попита Никол, припомняйки си какво се беше случило по време на насилствения й престой в хангара.

— Да, стига да не им се налага да преминават през прекалено много или прекалено дебели повърхности. Системата е снабдена с резервни възможности за функциониране и при по-голяма сила на шума спрямо звука, така че тя може да улавя и сигнали с по-ниска честота… Освен това, голямото вагонче дойде по права линия през другия тунел, затова се надявам, че и това коридорче ще бъде същото и няма да има много завои.

Ричард внимателно постави двете роботчета върху земята и им даде команда да тръгнат към миниатюрното метро. Когато те се приближиха, вратите и от двете страни на вагончето се отвориха. Докато се качваше вътре, Фалстаф извика към Ричард и Никол:

— Не забравяйте мис Куикли от мен да поздравите. Глупавичка таз девойка беше, ала със сърце от злато.

Никол изгледа Ричард озадачено.

— Не изтрих всичко, което бях програмирал преди — засмя се той. — Сигурно от време на време ще ги чуваме да подхвърлят някоя и друга случайна забележка.

Принц Хал и Фалстаф постояха във вагончето около минута-две без нищо да се случи. Междувременно Ричард провери дали сензорите им бяха в ред и направи още някакви изчисления. После вратите на миниатюрното метро се затвориха, то остана неподвижно още около десет секунди и след това се понесе с главоломна скорост назад през тунела.

Уейкфилд даде команда на Фалстаф да застане в предната част на вагончето, но през прозореца не се виждаше почти нищо. Въпреки че то се движеше бързо като стрела, пътят се оказа изненадващо дълъг. Според изчисленията на Ричард роботчетата пропътуваха няколко километра преди изумителното транспортно средство да достигне до своето местоназначение.

Англичанинът изчака няколко секунди и едва тогава нареди на своите послушни приятели да слязат — искаше да бъде сигурен, че това не е някоя междинна спирка. Оказа се обаче, че няма защо да се безпокоят: според първите изображения, получени от принца и сър Джон, метрото наистина бе достигнало до края на линията.

Роботчетата обходиха равната платформа, където бе спряло вагончето, и направиха снимки на мястото наоколо. Това очевидно бе станция на метро, с характерните сводове, арки и колони, но по същество представляваше едно кръгло, подобно на галерия помещение. От изображенията, които получиха, Ричард прецени, че височината на тавана бе около два метра. Той даде команда на принца и Фалстаф да тръгнат по един дълъг коридор, вляво от тях, който започваше перпендикулярно на линията на метрото.

Оказа се, че този коридор отвежда до друг тунел, висок не повече от пет сантиметра. Роботчетата огледаха входа и откриха две съвсем тънки успоредни лентички, които достигаха почти до краката им. Очевидно по тях се движеше поредното метро, което обаче бе с микроскопични размери. И наистина, само миг по-късно се появи и миниатюрното вагонче, с отворени вратички и осветено отвътре. Ричард и Никол успяха да го разгледат и да установят, че с изключение на размерите, то изобщо не се различаваше от предишните две.

Космонавтите седяха един до друг на колене върху платформата, вперили жаден поглед в екрана на компютъра. Уейкфилд накара Фалстаф да заснеме принц Хал, застанал до миниатюрното вагонче.

— Погледни само — обърна се той към Никол, след като внимателно проучи картината пред себе си, — та то е високо по-малко от два сантиметра. Чудя се какви ли същества се возят с него? Може би мравки?

Французойката поклати глава, но не каза нищо. Отново усещаше, че я завладява странно и тревожно чувство на объркване. Същевременно си припомняше първите си впечатления от Рама, когато с вагонетката бе изминала разстоянието от въздушния шлюз до свързочната база в началото на стълбище Алфа. „Никога досега, дори и в най-смелите си представи, не бях предполагала, че ме очакват толкова много нови загадки — каза си тя, преживявайки отново възторга и страхопочитанието, обзели я, когато пред нея се бе разкрила изумителната панорама на вътрешността на Рама. — Оказва се, че изследователите от първата експедиция са се докоснали едва до една малка част от хилядите чудеса, които крие този гигантски извънземен кораб.“

— Ричард! — внезапно се обади тя, прекъсвайки собствените си мисли.

Англичанинът даде команда на своите роботчета да се върнат обратно по коридора, след което се обърна към Никол.

— Да? — каза той.

— Колко е дебела външната обвивка на Рама?

— Около четиристотин метра, струва ми се — отговори Уейкфилд, леко озадачен. — Но това е само в единия край. Не разполагаме с никакъв сигурен начин, чрез който да установим каква е дебелината й на другите места. Според данните от експедиция „Индевър“ Цилиндричното море не е еднакво дълбоко навсякъде — на едни места е едва четиридесет, а на други почти сто и петдесет метра. Това означава, че е възможно да има участъци от външната обвивка на Рама, дебели по няколкостотин метра.

Ричард хвърли бърз поглед върху екрана. На принц Хал и Фалстаф им оставаше още съвсем малко, за да стигнат обратно до станцията на метрото. Англичанинът даде команда за спиране и отново погледна към Никол:

— Защо питаш? Не си човек, който задава случайни въпроси.

— Няма съмнение, че тук долу, под повърхността на Рама, има цял един напълно непознат и неизследван свят. Целият ни живот няма да бъде достатъчен, за да…

— Така или иначе, не разполагаме с толкова време — изсмя се Ричард. — И на двамата ни остава доста по-малко от един човешки живот… Но да се върнем на твоя въпрос за дебелината на обвивката на кораба. Както сигурно си спомняш, равнището на цялата южна половина е с точно четиристотин и петдесет метра по-високо от това на северната. Следователно, дебелината на външния пръстен там трябва да е значително по-голяма от дебелината на останалата му част, освен ако не съществуват някакви съществени различия в конструкцията на кораба, а подобно нещо, поне от външната страна, не се забелязва.

Ричард млъкна, в очакване Никол да го запита още нещо. Тя обаче не добави нищо повече и той отново премести погледа си върху екрана, за да продължи своите проучвания, които водеше отдалеч с помощта на роботчетата си.

Французойката имаше основателна причина да зададе подобен въпрос на Уейкфилд. Тя си представяше една картина, която не й даваше мира: виждаше се как върви по някакъв дълъг коридор, подобен на тези, по които бяха преминали с Ричард, как стига до края му, отваря една врата и внезапно се заковава на място, заслепена от светлината на Слънцето. „Какво ли чудо на чудесата би било да си надарено с разум същество, което през целия си живот е обитавало единствено тази плетеница от мрачни коридори, осветявани само от време на време от бледи светлини, но един ден съвсем неочаквано да попаднеш на гледка, която безвъзвратно променя цялото ти схващане за Вселената? Как би могъл да се върнеш към…“

— Какво, по дяволите, е това? — прекъсна мислите й Ричард. Стресната, Никол отправи поглед към екрана на компютъра. Видя принц Хал и Фалстаф, които току-що бяха влезли в едно обширно помещение в отсрещния край на станцията на метрото. В момента двамата стояха пред някакво голямо кълбо от хлабаво и хаотично преплетени нишки, което отдалече приличаше на пореста гъба. Инфрачервеното изображение на наблюдавания обект показваше, че в центъра му има странен сферичен предмет, който излъчва силна топлина. По предложение на Никол Ричард нареди на роботчетата да заобиколят кълбото от гъста паяжина и да разгледат останалата част от помещението.

То се оказа наистина огромно. Простираше се толкова надалеч, че камерите на Фалстаф и неговия приятел не можеха да достигнат до отсрещния му край. Таванът бе висок повече от двайсет метра, а разстоянието между стените бе поне петдесет метра. Навътре из помещението се виждаха още няколко, разположени съвсем безразборно порести кълба, които бяха омотани около други, излъчващи топлина сфери. На преден план се виждаше още една от вече познатите мрежи — тя висеше от високия таван на пет метра разстояние от пода и очевидно се простираше по цялата ширина на помещението. Друга такава мрежа се забелязваше, макар и съвсем неясно, на около стотина метра по-назад.

Ричард и Никол започнаха да обсъждат как трябва да действат по-нататък роботчетата. Освен тунела с вагончето, не се забелязваха други изходи нито от това помещение, нито от станцията на метрото. Тук очевидно нямаше нищо интересно, с изключение на странните паяжинни кълба. Желанието на французойката бе Ричард да върне обратно принца и Фалстаф, след което двамата окончателно да напуснат този подземен свят на загадките. Любопитството обаче караше Уейкфилд да настоява, че е необходимо роботчетата да направят дори и съвсем бегло проучване на излъчващите топлина сфери.

След доста упорити усилия, принц Хал и сър Джон най-накрая успяха да се изкачат по порестото кълбо и да проникнат през нишките до центъра, където се намираше кръглият загадъчен предмет. С приближаването им към него околната температура се покачваше все повече и повече. Очевидно едно от предназначенията на обвивката от гъсти нишки бе да поглъща топлината. Когато роботчетата застанаха съвсем близо до сферата, сензорните им устройства изпратиха предупредителен сигнал, че температурата надвишава границите на безопасното им функциониране.

Ричард действаше възможно най-бързо. Като изпращаше команди до принца и Фалстаф една след друга без прекъсване, той успя за кратко време да установи, че сферата е всъщност напълно непроницаема и вероятно бе направена от някаква твърда метална сплав с много здрава повърхност. Фалстаф удари няколко пъти с ръка по горещия кръгъл предмет. Чу се звук, който моментално заглъхна, очевидно погълнат от някаква течност, с която сферата бе пълна отвътре. Двамата миниатюрни изследователи тъкмо бяха започнали да си проправят път навън през плетеницата от гъсти, порести влакна, когато аудиосетивните им устройства уловиха шум, подобен на пържене върху метал с много твърда четка.

Ричард се опита да ускори бягството на роботчетата. Хал наистина започна да се движи по-бързо, но не и Фалстаф, при когото температурата на вътрешните му подсистеми се бе покачила до критичната точка, тъй като бе стоял в непосредствена близост до сферата и сега собственият му процесор не позволяваше по-голяма скорост на функциониране. Междувременно зловещото чегъртане се чуваше все по-близо.

Уейкфилд раздели екрана на два прозореца, така че да може да наблюдава едновременно предаваните образи и от двата робота. След малко принц Хал успя най-накрая да се измъкне от кълбото паяжини, спусна се на пода и се втурна към вагончето на метрото, без да изчака своя приятел. През това време Фалстаф продължаваше да се промъква бавно и с мъка през гъсто преплетените нишки.

— Прекалено сложна е тая работа за човечец, който обича да си попийва — измърмори той, докато с усилие преодоляваше поредното препятствие.

Чегъртащите звуци внезапно престанаха и в обсега на камерата на сър Джон се появи някакво дълго и мършаво създание на черни и златисти ивици. В следващия миг екранът угасна и се включи аларменият сигнал на Фалстаф за късо съединение. Роботчето обаче успя да изпрати още едно мимолетно изображение: Никол и Ричард видяха една огромна, яркосиня, желатиноподобна маса, която очевидно бе някакво око, приближило се до самата камера. След това връзката с Фалстаф прекъсна окончателно.

Междувременно принц Хал вече бе достигнал до метрото, беше се качил и чакаше вагончето да потегли. През тези няколко секунди преди то да напусне станцията, зловещото стържене се чу отново. Въпреки това вагончето с робота вътре успя да тръгне обратно към мястото, където се намираха космонавтите, Ричард и Никол въздъхнаха с облекчение.

Само миг по-късно звуковите сензори на принца доловиха шум като от счупване на стъкло. Уейкфилд даде команда на робота да се обърне натам, откъдето дойде трясъкът и на екрана се появи едно огромно пипало на златисти и черни ивици, увиснало във въздуха. То очевидно бе разбило прозореца на вагончето и сега бавно, но неумолимо се придвижваше към Хал. Двамата космонавти, наблюдаващи сцената на екрана на компютъра, осъзнаха в един и същи миг какво означава това — ужасното същество се намираше на покрива на метрото и се приближаваше към тях!

Никол се закатери светкавично нагоре по металните шипове. Ричард пропиля няколко безценни секунди, за да прибере компютъра в раницата си. Беше се изкачил до средата на шиповете, когато чу алармения сигнал за късо съединение и на второто роботче. Обърна се и погледна надолу в мига, в който вагончето се появи от тунела под него.

Това, което видя, го накара да се смрази. Най-отгоре на превозното средство се беше разположило едно огромно и страшно, черно на цвят създание, прилепнало с плоското си тяло към покрива на вагончето. Във всички посоки от него излизаха осем дълги и тънки пипала на златисти и оранжеви ивици, като четири от тях бяха разбили прозорците на вагончето и бяха уловили принц Хал. Звярът пъргаво скочи на земята и бързо уви предните си пипала около два от най-долните метални шипа. Ричард не си губи времето да гледа повече, а се закатери с бясна скорост нагоре, измъкна се от цилиндричната дупка и се втурна по един от четирите тунела, в който чуваше Никол да тича някъде далеч пред него.

Докато бягаше напред, Уейкфилд забеляза, че хоризонталният коридор се извиваше леко надясно. Това означаваше, че дори и да не бе тунелът, по който бяха дошли, този явно също отвеждаше към рампата и следователно към изхода от подземието. След като измина няколкостотин метра, той се спря, за да чуе дали преследвачът му не се приближава. Не долови никакъв шум. Тъкмо си бе поел дълбоко дъх и се готвеше да продължи да тича, когато до слуха му достигна ужасяващ пронизителен писък. Беше Никол. „О, господи!“, мина му през ума, когато се втурна с всички сили напред.