Рама II

2. Обучение и проби

Нелепото метално създание пълзеше покрай стената, примъквайки се към надвисналата козирка. Напомняше костелив броненосец, а съчлененото му, прилично на охлюв тяло, бе покрито с обвивка, която се гънеше и увиваше около електрониката, натъпкана в трите части, от които то се състоеше. На около два метра от стената кръжеше хеликоптер; от носа му стърчеше дълга гъвкава ръка, с щипци на края, която за съвсем малко изпусна да сключи нокти върху странното същество.

— По дяволите! — измърмори Янош Табори. — Това си е направо невъзможно с тоя хеликоптер, дето се люшка насам-натам. Дори и в идеални условия при пълно разтягане на ръката е много трудно да се извърши прецизна работа с тия клещи. — Той хвърли поглед към пилота. — И защо не може тази фантастична летяща машина да запази постоянна височина и положение?

— Приближи хеликоптера по-плътно до стената — нареди доктор Дейвид Браун.

Хиро Яманака обърна безизразното си лице към Браун и набра командата върху бутоните на арматурното табло. Екранът пред него запримига в червено и изписа: „МАЛКО РАЗСТОЯНИЕ, КОМАНДАТА Е НЕПРИЛОЖИМА!“ Яманака си замълча, а хеликоптерът продължи да виси на същото място във въздуха.

— Имаме още петдесет, а може и да са към седемдесет сантиметра между перките и стената — разсъждаваше Браун на глас. — Следващите две или три минути биотът ще бъде в безопасност под козирката. Нека преминем на ръчно управление и да го хванем. Давай! Този път не искам никакви грешки, Табори.

За момент Хиро Яманака неуверено се взря в лицето на оплешивяващия учен с очила, който седеше на мястото зад него. След това се обърна, набра друга команда на таблото и превключи големия черен лост наляво. Мониторът примигна отново: „РЪЧНО УПРАВЛЕНИЕ. ИЗКЛЮЧЕНА АВТОМАТИЧНА ЗАЩИТА.“ Яманака нерешително наклони хеликоптера по-близо до стената.

Инженер Табори бе готов. Напъха ръцете си в операторските ръкавици и изрепетира един-два пъти отваряне и затваряне на челюстите в края на подвижната ръка. Тя отново се разтегна и двата механични зъба пъргаво се затвориха около съчлененото тяло на охлюва и черупката му. Сензорите за обратна връзка потвърдиха на Табори през ръкавиците, че успешно е уловил жертвата.

— Спипах го! — извика той възбуден и продължи деликатния процес за примъкване на плячката в хеликоптера.

Един внезапен порив на вятъра отнесе въртолета вляво и автоматичната ръка изтрещя в стената. Табори усети как хватката му се отпусна.

— Изправи го! — закрещя, като се опитваше да прибере ръката. Докато Яманака се бореше да укроти люшкането на хеликоптера, без да иска наклони леко носа му надолу. Тримата мъже едновременно чуха болезненото стържене на металните перки и звука от трошенето им в бетонната стена.

Японският пилот моментално задейства бутона за защита и машината премина на автоматичен контрол. Само след част от секундата писна пронизителна сирена и екранът в кабината пламна в червено: „ОПАСНА ПОВРЕДА. ВЕРОЯТНОСТ ЗА КАТАСТРОФА. КАТАПУЛТИРАЙ ЕКИПАЖА!“ Яманака изобщо не се поколеба. В следващия момент той вече летеше извън кабината, а над него се разтваряше парашута му. Табори и Браун го последваха. В момента, в който унгарският инженер извади ръцете си от специалните ръкавици, челюстите в края на механичната ръка увиснаха и приличното на броненосец създание се изсипа от около стотина метра височина върху бетона, където се разби на хиляди малки парченца.

Останалият без пилот въртолет се завъртя и се насочи към земята. Въпреки всичките задействани, намиращи се в пълна изправност, автоматични контролни системи за осигуряване на кацането, повредената машина не можа да се приземи нормално. Подскочи няколко пъти на шейните си при удара в земята, а после се килна на една страна.

Недалече от мястото, където се приземи хеликоптерът, от един отворен асансьор скочи снажен военен, облечен в кафява униформа. Той току-що бе слязъл от контролния център на експедицията и явно бе възбуден, защото крачеше бързо към флаера, който го очакваше. Зад него подтичваше руса жена с гъвкаво тяло и униформа на Международната космическа академия, преметнала камера и останалото оборудване на видео оператор през двете си рамене. Военният бе генерал Валери Борзов, главен командир на проекта „Нютон“.

— Има ли ранени? — направо запита той човека във флаера, електроинженера Ричард Уейкфилд.

— Янош си е контузил рамото доста сериозно, явно при катапултирането. Но току-що ми се обади Никол по радиостанцията, че няма нищо счупено нито пукнато, само много натъртвания.

Генерал Борзов скочи на предната седалка на флаера до Уейкфилд, който седеше пред пулта за управление. Русокосата жена — видеожурналистката Франческа Сабатини, спря да снима, свали камерата от рамото си и отвори задната врата. Борзов нетърпеливо махна с ръка към нея:

— Върви да видиш какво става с Жарден и Табори — посочи той през полето. — Уилсън сигурно вече е пристигнал там.

Флаерът с Борзов и Уейкфилд се отправи в противоположна посока. Изминаха около четиристотин метра, преди да спрат до Дейвид Браун — около петдесетгодишен слаб мъж, облечен в нова пилотска униформа. Той тъкмо бе сгънал парашута си и в момента се опитваше да го натъпче в раницата. Генерал Борзов скочи от стъпалото в движение и доближи американския учен.

— Добре ли сте, доктор Браун? — огледа го генералът, явно нетърпелив, без да спазва условностите на добрия тон.

Браун кимна, но не отговори.

— В такъв случай — продължи генерал Борзов със сдържан глас — вероятно бихте могли да ми отговорите на въпроса какво сте мислили, когато сте наредили на Яманака да премине на ръчно управление? Струва ми се, че е по-добре да обсъдим нещата тук, когато няма други членове на екипажа.

Доктор Дейвид Браун продължи да мълчи.

— Не видяхте ли предупредителните сигнали? — след кратка пауза отново заговори Борзов. — Дори за момент не ви ли мина през ума, че безопасността на другите космонавти може да бъде застрашена от маневрата?

Браун най-накрая погледна Борзов с намръщено лице. Когато заговори, речта му бе накъсана и нервна, явно опитвайки се да прикрие емоциите, които го вълнуваха:

— Изглеждаше съвсем разумно да преместим хеликоптера по-близо до целта. Имаше още малко разстояние и това беше единственият начин, по който можеше да хванем биота. Целта на експедицията ни, в крайна сметка е да донесем вкъщи…

— Не ми обяснявайте на мен каква е целта на експедицията — прекъсна го енергично Борзов. — Запомнете, че аз самият съм изготвил стратегията. А освен това ще ви напомня, че задача номер едно, при всякакви обстоятелства, е безопасността на екипажа. Особено по време на тия тренировъчни операции… Трябва да ви кажа, че съм абсолютно изненадан от тия безумни фокуси, които се опитвате да изпълнявате. Хеликоптерът е повреден, Табори има наранявания и само късмет е, че няма никой убит.

Дейвид Браун повече не слушаше генерал Борзов. Беше се обърнал, за да донатъпче парашута си в прозрачната раница. От начина, по който държеше раменете си и яростта, с която натискаше бялата материя, лесно можеше да се разбере, че е бесен.

Борзов се завърна при флаера. Поседя замислен няколко секунди и след това се провикна през стъклото, предлагайки на доктор Браун да го откара до базата. Американецът безмълвно поклати глава, метна раницата на гръб и се отправи към мястото, където се намираха хеликоптерът и сградата.