Рама II

60. Завръщане в Рама

„Не мога да повярвам, че наистина правя това“ — помисли си тя, когато разтовари за последен път релсовата вагонетка и отнесе нещата до товарния асансьор в началото на стълбище Бета. В Рама беше нощ и светлината от фенера на Никол се губеше някъде в непрогледната бездна отдолу.

Всичко в съня й бе изглеждало толкова реално, че изминаха повече от пет минути, преди да успее да дойде на себе си и да си спомни къде се намира. Дори сега, след цели два часа, стига да затвореше очи, младата жена отново виждаше съвсем ясно пред себе си лицето на Омех и чуваше как с напевен пророчески глас на магьосник той монотонно изрича словата на своето послание към нея. „Дано само Ричард не се събуди, преди да напусна окончателно «Нютон» — помисли си тя. — Не виждам как би могъл да разбере.“

Никол се върна при вагонетката и отново прекоси дебелата няколко километра външна обвивка на Рама, отправяйки се за последен път към военния космически кораб. От половин час се опитваше да измисли как да обясни внезапното си решение във видеозаписа, който смяташе да остави на двамата мъже и с който щеше да се сбогува с тях. Сега обаче, когато моментът бе дошъл, тя се чувстваше смутена и объркана. „Скъпи Майкъл и мой най-любими Ричард — щяха да бъдат първите й думи. — Миналата нощ сънувах най-невероятния и загадъчен сън през живота си. Яви ми се Омех — старият шаман на племето сенуфо, и каза, че ми е предопределено да остана в Рама.“

Дьо Жарден мина през въздушния шлюз и се отправи към командната зала. Там седна пред камерата и се изкашля, за да прочисти гласа си. „Това е просто смешно — помисли си, преди да включи светлините. — Сигурно съм се побъркала.“ Но настойчивият и жив образ на Омех, който сякаш наистина стоеше пред нея в този миг, накара Никол да преодолее и последните си съмнения. Само след секунди тя вече записваше прощалното си послание, което искаше да остави за спомен на своите приятели.

„Трудно ми е да обясня само с няколко думи какво огромно значение са имали Омех и моят африкански произход през целия ми съзнателен живот. Ричард, ти би могъл да разкажеш на Майкъл, докато пътувате с капсулата към Земята, за някои от преживяванията ми, свързани с племето сенуфо. Достатъчно е само да кажа, че досега старият жрец винаги се е оказвал прав и нито веднъж не ме е заблудил. Знам много добре, че гласовете, които човек чува в съня си, нямат материална същност и най-вероятно са просто продукт на подсъзнанието, но въпреки това аз взех решение да се вслушам в словата на Омех.

Имам намерение да направя всичко възможно, за да предупредя Рама, че към нея летят ракети с ядрен заряд. Не ми е много ясно как ще предам това съобщение на съществата, създали този необикновен космически гигант, но ще имам достатъчно време да си помисля, докато сглобявам платноходката, с която ще прекося Цилиндричното море. Ричард, аз все още си спомням добре обясненията ти за командите, които отвеждат до по-високо ниво в йерархията на рамианския компютър…

Ужасно се измъчвам, че се налага да се сбогуваме по такъв глупав начин, който трябва да замени прощалната ни прегръдка, но ако не спяхте в този момент, вие никога нямаше да ми позволите да остана в Рама… Любими, не се съмнявай нито за миг, че те обичам с цялото си сърце. Макар да знам, че е невъзможно, аз се надявам ние с теб да се съберем някога отново, на друго място и ти обещавам, че ако оцелея и нашата дъщеря се роди жива и здрава, аз непрестанно ще й разказвам за това колко умен, забавен и чувствителен е бил нейният баща.

Имам една последна молба. Ако успеете да пристигнете на Земята, а аз повече никога не се появя, моля ви да разкажете на Женевиев за всичко, което преживях тук, без да изпускате и най-малката подробност. Нека да знае цялата история, включително и за съня, за зеленото шишенце, което Омех ми даде в Рим, за виденията ми, когато изпих течността в него, както и за ритуала Поро. Кажете й, че я обичам и мисля за нея непрекъснато.“

Когато свърши, Никол стана и пренави видеокасетата. Сълзите се стичаха по лицето й и тя усещаше да я изпълва дълбока тъга. Прегледа само около минута от записа, за да провери дали е сполучлив, след което стана и се отправи към въздушния шлюз.

„Боже господи! — мина й през ума. — Май наистина съм готова да го направя!“

Докато се спускаше надолу с лифта в заобикалящата я зловеща тъмнина, Никол бе обхваната от силно предчувствие, че е взела погрешно решение, с което по напълно безсмислен начин се излага на сигурна гибел. Най-накрая успя да се освободи от настойчиво преследващите я страхове, но само с цената на върховното самообладание, с което винаги съумяваше да контролира чувствата си. Скоро вече пътуваше с всъдехода, прекосявайки Централната равнина по посока към морето, и обмисляше по какъв начин би могла да предупреди рамианите за надвисналата опасност от ядрено унищожение. „Най-добре ще е да използвам графични изображения, а когато е възможно — и точен научен език. Това поне успях да науча от Ричард.“

Мисълта за любимия отново я накара да изпита силна мъка и безпокойство. „Сигурно ще реши, че просто съм го изоставила — каза си тя със свито сърце. — А и какво би могъл да си помисли?“ Спомни си първите дни от бременността си с Женевиев — колко самотна и потисната се бе чувствала тогава, без да има с кого да сподели тревогите и страховете си. За пореден път в нея надделя инстинктивното желание да се отправи обратно към „Нютон“ и да напусне завинаги чуждоземния космически пришълец. В този миг настъпи новият рамиански ден и светлината отново заля пейзажа наоколо. Невероятната и зашеметяваща гледка, която се разкри пред очите на Никол, я накара да забрави всичко друго. Макар че не за пръв път присъстваше на този изумителен спектакъл, французойката стоеше омаяна и хипнотизирана пред загадъчните чудеса, създадени от един непознат технически интелект. „Едва ли някъде във Вселената съществува подобна грандиозност и великолепие“ — каза си тя, удивена от всяко едно нещо, на което се спираше погледът й.

Скоро тя стигна до мястото, където все още личаха останките от лагер Бета, и без да губи време, се зае да изважда частите на платноходката, които се намираха на дъното на един голям метален контейнер. За късмет нямаше нищо повредено. Тя веднага започна да сглобява малкия плавателен съд и това я отвлече от мъчителната мисъл дали не е направила фатална грешка, решавайки да напусне „Нютон“ и да остане в Рама завинаги. Както и предполагаше, конструкцията на техническите съоръжения определено не бе нейното призвание. Почти се отчая, когато й се наложи да демонтира една от главните части на платноходката, след като повече от десет минути се бе мъчила да я направи, съединявайки най-различни сложни елементи. Цялата тази досадна и объркана работа й напомни за няколко доста изтощителни коледни вечери в Бовоа, когато двамата с Пиер бяха полагали невероятни усилия, за да сглобят новите играчки на Женевиев. „Трябва да се издаде закон, позволяващ единствено продажбата на цели предмети и налагащ глоба на тези, които ги продават на части“ — измърмори Никол, докато се опитваше да проумее инструкциите за конструирането на платноходката и тази мисъл я накара да се разсмее.

Тя пренесе готовия корпус на плавателния съд надолу по врязаните в крайбрежната стена стъпала и го постави до водата. Нарочно извършваше сглобяването на основните части от лодката на възвишението горе, където бе по-светло, след което слизаше и ги оставяше край морето. Бе така погълната от това да съединява, демонтира и пробва отново дали си съответстват най-различните по вид и форма елементи, че не чу стъпките зад гърба си. Долови ги, едва когато се бяха приближили на около два-три метра разстояние. Застанала на колене, Никол обърна глава надясно и видя силуета на нещо, което всеки миг щеше да връхлети отгоре й. Тя изпищя, почти обезумяла от ужас.

Миг по-късно бе вече в прегръдките на Ричард, който нежно я целуваше.

— И Майкъл ще дойде — каза той, като седна на земята до своята любима и веднага се захвана да конструира платноходката. — Отначало, когато му обясних, че нямам никакво намерение да замина без теб и че животът ми на Земята би бил немислим, ако ти не си с мен, О’Туул заяви, че и двамата сме се побъркали. Но след като си поговорихме и аз му споменах за идеята да се опитаме да предупредим рамианите по някакъв начин, генералът взе решение да прекара последните часове от живота си с нас, вместо да се отправи с капсулата на една почти толкова вероятна, но далеч по-самотна и мъчителна смърт.

— Но ти нали каза, че ако в кабината има само един човек, не съществува никакъв риск?

— Не е съвсем сигурно. Допълнително въведените в бордовия компютър програми са кошмарно объркани. Всичко е било направено надве-натри и явно Яманака и Хайлман са бързали толкова много, че не им е останало време да проверят дали софтуерът работи нормално. Наистина, ако отлети сам, О’Туул има далеч по-голям шанс да се спаси в сравнение с нас двамата, в случай, че се бяхме качили заедно в капсулата… Спомни си обаче какви сериозни проблеми го очакват на Земята. И не току-тъй спомена за военен съд…

— Едва ли се плаши кой знае колко от това, че вероятно ще го обявят за престъпник. Може би по-скоро е искал да спести на семейството си…

Разговорът им внезапно бе прекъснат от някакъв далечен вик и те видяха генерала, който им махаше, приближавайки се с всъдехода към тях.

— Само че хич не ми е ясно как е успял да пристигне тук толкова бързо — обади се Никол. — Да не би случайно ти да си дошъл пеш?

— Разбира се, че не — разсмя се Ричард. — В долния край на лифта поставих мощен прожектор, а когато пристигнах в Бета и видях, че вече си успяла да отнесеш към брега на морето всички части на платноходката, аз върнах обратно всъдехода, като го включих на автоматично задвижване и след това се запътих насам.

— Проявил си голяма храброст, решавайки да дойдеш дотук без превозно средство — подхвърли французойката. — Би ли ми казал само какво щеше да правиш, ако, пристигайки след разходката си пеша, откриеше, че вече съм отплавала?

Уейкфилд се надвеси от края на възвишението и погледна надолу към стоварения на брега на морето корпус на лодката.

— Всъщност трябва да призная, че си се справила далеч по-добре, отколкото очаквах — с престорена заядливост каза той. — Наистина можеше след един-два часа да си приключила със сглобяването.

Никол се опита да го плесне, уж ядосано, по лицето, но Ричард й хвана ръцете.

Само генерал О’Туул умееше да управлява платноходка и затова, когато изминаха почти половината от разстоянието през морето, той възложи на Уейкфилд да застане на носа с едното гребло и да го използва като оръжие в случай, че двете следващи ги отблизо биоти-акули атакуват лодката.

— Това отсреща определено не е Статуята на свободата, но пътуването си заслужава — каза генералът, втренчил поглед в извисяващите се небостъргачи на Ню Йорк.

Докато прекосяваха водната площ, Ричард напразно се опитваше да убеди изплашената Никол, че е малко вероятно акулоподобните морски обитатели да се осмелят да ги нападнат.

— В края на краищата — успокояваше я той, — те не са обърнали никакво внимание на лодките на първата рамианска експедиция. Мен започнаха да преследват сигурно заради нещо по-впечатляващо в конструкцията на новата моторница, с която бях.

— Кое те кара да бъдеш толкова сигурен? — попита французойката, която не отделяше тревожен поглед от двете тъмносиви сенки под водата, които се движеха успоредно с платноходката. — И защо тогава не ни оставят толкова дълго време?

— Може би просто са ужасно любопитни, а и ние сме нещо съвсем непознато за тях — отговори й Ричард. В следващия момент обаче самият той се стегна от напрежение, когато едната от акулите внезапно се насочи право към лодката, но след миг се гмурна под нея, за да се появи отново от другата страна, където се присъедини към своята другарка. — Виждаш ли? — продължи окуражен англичанинът. — Казах ти, че няма защо да се безпокоиш.

Закотвиха платноходката близо до брега, в подножието на стената, обграждаща Ню Йорк, след което тримата космонавти се изкачиха нагоре по най-близките стълби. Тъй като О’Туул идваше за първи път в централния рамиански град, той естествено бе изпълнен с любопитство и страшно впечатлен от всичко наоколо. Ето защо решиха Ричард да избърза напред, за да започне незабавно да работи с компютъра в Бялата стая, а Никол да поразведе генерала из Ню Йорк, за да му покаже най-забележителните и интересни места.

Когато след известно време приключиха с разглеждането на града, и се спуснаха в третото подземие, за да се присъединят към Уейкфилд. Приятелят им вече бе постигнал някои резултати, за които веднага радостно ги уведоми.

— Предположението ми се оказа съвсем вярно. Мисля, че най-сетне успях да се добера до пълния списък от данни и изображения, които всички видове сензорни и наблюдателни устройства, намиращи се в Рама, изпращат до този централен компютър. Убеден съм, че някъде на космическия гигант трябва да има радар или някакъв друг вид радиолокатор за засичане на приближаващи се обекти. Ще се постарая да го открия, а през това време вие може да се опитате да съставите подробна диаграма или някаква поредица от графични изображения, с помощта на които да уведомим рамианите за очакваното нападение с атомни ракети. Постарайте се схемите да бъдат съвсем прости и лесни за разбиране. Най-вероятно нападението ще започне след не повече от двайсет и четири часа.

„Двайсет и четири часа — помисли си французойката. — Остава само още един ден.“ Погледна първо към Ричард, погълнат от работата си на компютъра, а след това и към О’Туул, който в този миг разглеждаше с явен интерес натрупаните в един ъгъл на стаята черни предмети, останали тук от предишните опити на англичанина. Заля я топло чувство на обич и привързаност към двамата мъже, но само след секунда то бе изместено от внезапен и сковаващ страх. Неочаквано Никол съвсем ясно осъзна грозящата ги опасност — вероятно смъртта бе неизбежна. „Дали ще загинем утре?“ — запита се тя.