Рама II

31. Детето-чудо от Орвието

— Лека нощ, Ото — каза Дейвид Браун на германския адмирал, който тъкмо излизаше от палатката му. — Ще се видим утре.

После се протегна, прозявайки се, и погледна часовника си. След малко повече от осем часа светлините в Рама щяха да се включат отново.

Той съблече летателния си костюм и пийна глътка вода. Тъкмо се бе изтегнал на сгъваемото легло, когато в палатката влезе Франческа.

— Дейвид — каза тя, — имаме нов проблем. — Приближи се и бързо го целуна. — Преди малко говорих с Янош. Според Никол, Валери е бил отровен с някакво лекарство.

— Каквоо? — Браун седна на леглото, изненадан. — Как е могла да разбере? Нямаше никакъв начин…

— Очевидно нещо в данните от биометричните му изследвания й е подсказало за това и по-късно Никол е съумяла да го установи със сигурност. Споменала е за това на Янош тази вечер.

— Ти не се издаде по никакъв начин, докато разговаряхте, нали? Искам да кажа, че трябва да сме абсолютно сигурни…

Разбира се, че не — отвърна Франческа. — Така или иначе, и сто години да минат, Янош не би подозрял каквото и да било. Толкова е наивен. Е, поне по отношение на подобни неща.

— Дяволите да я вземат тази жена и биометричните й изследвания! — възкликна Браун. Разтърка лицето си с ръце. — Ама, че ден! Първо този глупак Уилсън, който се опита да се прави на герой. Сега пък това… Казах ти, че трябваше да унищожим напълно данните от операцията. Нямаше да е трудно да изтрием всички централни файлове. Тогава нещата щяха да…

— Но Никол пак щеше да разполага с биометричните си показания — прекъсна го Франческа, — а именно те са най-важните. Защото човек трябва да е истински гений, за да успее да отдели от общата маса данни само тези, отнасящи се конкретно до операцията, след което да ги разчете напълно. — Франческа седна до Браун и придърпа главата му към гърдите си. — Големият ни пропуск не е, че не успяхме да унищожим файловете. Това щеше да събуди подозренията на МКА. Грешката ни е, че подценихме Никол дьо Жарден.

Дейвид Браун се измъкна от прегръдката на Никол и се изправи:

— По дяволите, Франческа, ти си виновна! Не трябваше да се съгласявам да участвам в плана ти. Още тогава знаех, че…

— Това, което знаеше тогава — Франческа рязко прекъсна събеседника си — е, че ти, доктор Дейвид Браун, няма да участваш в първото посещение на Рама. Знаеше също, че милионите печалба, които очакваш да получиш като герой и предполагаем водач на тази експедиция, ще бъдат сериозно изложени на риск, ако бе останал на „Нютон“. — Браун спря да върви напред-назад и погледна Франческа. Тя продължи вече по-меко: — Знаеше също, че и аз съм лично заинтересувана от това да участваш в първото влизане на наша група в Рама, и бе наясно, че можеш да разчиташ на моята подкрепа. — Франческа хвана Браун за ръцете и го придърпа към леглото: — Седни, Дейвид. Толкова пъти вече сме говорили за това. Не ние убихме генерал Борзов. Просто му дадохме лекарство, което предизвика симптомите, характерни за възпален апандисит. Взехме това решение заедно. Ако Рама не бе предприела тази неочаквана маневра и роботът-хирург не се бе повредил, нашият план щеше да се реализира, както бе предвидено. Борзов щеше да се намира на „Нютон“ сега, останал на кораба, за да се възстанови от операцията, и ние с теб пак щяхме да сме тук, на Рама, като водачи на експедицията.

Дейвид Браун издърпа ръцете си от нейните и започна да си кърши пръстите:

— Чувствам се толкова… омърсен! — каза след малко. — Никога не съм извършвал нещо подобно преди. Искам да кажа, че независимо дали ни харесва, или не, и двамата сме до голяма степен виновни за смъртта на Борзов. Може би и за нещастието с Уилсън също. Заслужаваме да ни осъдят. — Браун поклати глава отново. Лицето му беше изтерзано. — От мен се очаква да бъда учен, а какво върша? В какво съм се превърнал? Как въобще можах да се замеся в подобна история?

— О, я ми спести разсъжденията си за почтеността! — прекъсна го грубо Франческа. — И не се опитвай да се самозалъгваш. Не беше ли ти човекът, който открадна най-голямото астрономическо откритие на десетилетието от истинския откривател — една аспирантка от университета, в който преподаваше, а после се омъжи за нея, за да я накараш да мълчи? Така че честността и порядъчността ти са компрометирани много отдавна.

— Не е честно да казваш това! — каза Браун гневно. — Почти винаги съм бил почтен. Освен когато…

— Освен когато е било важно за теб и си можел да спечелиш от непочтеността си. Ама че гадост! — Франческа също стана и закрачи из палатката. — Вие, мъжете, сте толкова отвратително лицемерни! Готови сте да измислите удивителни логически обосновани оправдания, само и само да защитите извисената представа за собствената си личност. Никога не признавате дори и пред себе си какво представлявате и искате всъщност. Жените сме поне по-честни. Не крием амбициите и стремежите си, дори и най-низките си желания. Признаваме слабостите си и се приемаме такива, каквито сме, а не каквито бихме искали да бъдем. — Франческа се приближи отново към сгъваемото легло и отново взе ръцете на Дейвид в своите: — Не разбираш ли, скъпи? — продължи сериозно тя. — Ние с теб си приличаме. Връзката ни се основава на най-главното — всеки от нас преследва личния си интерес в цялата тази история.

Действията и на двама ни са ръководени от едни и същи стремежи — слава и власт.

— Това звучи ужасно — каза Браун.

— Но е вярно. Дори и ако не искаш да си го признаеш. Дейвид, скъпи, не виждаш ли, че колебанията ти идват от неспособността ти да приемеш собствената си природа? Погледни мен. Знам точно какво искам и винаги съм наясно как трябва да постъпя. Действията ми са автоматични.

Американският физик дълго седя до Франческа мълчаливо.

Накрая се обърна към нея и сложи глава на рамото й:

— Първо Борзов, а сега и Уилсън — въздъхна. — Чувствам се напълно изтощен. Иска ми се всичко това да не се бе случвало въобще.

— Не можеш да се откажеш сега, Дейвид — отвърна Франческа, галейки го по главата. — Отидохме прекалено далеч. И голямата печалба е почти в ръцете ни.

Франческа се пресегна и започна да разкопчава ризата му.

— Денят беше дълъг и изтощителен — каза тя успокояващо. — Нека да се опитаме да го забравим. — Франческа милваше лицето и гърдите на Дейвид Браун, който постепенно затвори очи. Тя се наведе и започна да го целува по устните. След малко внезапно се изправи и каза, докато бавно се разсъбличаше: — Виждаш ли, след като и двамата сме замесени в тая история, можем поне да черпим сили един от друг.

Франческа застана пред Браун и той сепнато отвори очи:

— Хайде, побързай — каза й нетърпеливо, — вече бях започнал да…

— Не се тревожи — отвърна му Франческа, докато бавно смъкваше панталоните си. — Никога не си имал проблеми с мен. — Тя се усмихна отново, разтвори коленете му и притисна лицето му до гърдите си. — Не забравяй, че не съм Елън — добави, сръчно придърпвайки надолу слиповете му.

Тя наблюдаваше. Дейвид Браун, заспал кротко до нея. Напрежението и умората, които се четяха на лицето му допреди няколко минути, сега бяха заменени от безгрижна момчешка усмивка. „Всичко е толкова просто при мъжете — помисли си Франческа. — Оргазмът е съвършеното средство, облекчаващо душевните терзания. Да можеше да е толкова просто и при нас, жените.“

Тя предпазливо се измъкна от малкото легло и започна да се облича, внимавайки да не събуди спящия си приятел. „Двамата с теб, Дейвид, все още сме изправени пред съвсем реален проблем, с който ще трябва да се заемем незабавно — каза си тя, намъквайки последните си дрехи. — Но ще ни бъде далеч по-трудно, защото този път си имаме работа с жена.“

Франческа излезе от палатката навън, сред мрака на Рама. Около струпаните в другия край на лагера резервни части и провизии все още имаше запалени светлини, но навсякъде другаде цареше пълна тъмнина. Всички останали членове на екипажа спяха. Франческа включи фенерчето си и се запъти в южна посока, към Цилиндрично море.

„Какво е това нещо, което ви е нужно, мадам Никол дьо Жарден? — питаше се журналистката, докато вървеше. — Коя е вашата слабост, ахилесовата ви пета? — Франческа бързо прехвърли през ума си всичко, което знаеше за французойката, опитвайки се да открие някакъв неин недостатък или уязвимо място, от което би могла да се възползва. — Парите очевидно не са от значение за вас. Не си падате особено и по секса, или поне не с мен. Убедена съм, че и Дейвид не ви привлича. — Франческа не можа да сподави смеха си. — Ясно се вижда, че той не ви е по вкуса. Дали не трябва да опитам с изнудване? — продължи да се пита тя, приближавайки се до Цилиндрично море. Спомни си колко се бе разгневила Никол, когато я попита кой е бащата на Женевиев. — Може би това е слабото й място, от което трябва да се възползвам. Само че и аз не зная отговора на този въпрос.“

За миг Франческа се почувства объркана. Не можеше да измисли никакъв начин, по който да компрометира Никол дьо Жарден. Светлините от лагера зад нея вече едва се забелязваха. Тя загаси фенерчето си и внимателно приседна на края на възвишението. Бе провесила крака над замръзналата повърхност на морето. Това внезапно я върна назад, към детството й в Орвието и в главата й нахлуха куп мъчителни спомени. Когато бе едва на единадесет години, Франческа, в много отношения надминала своите връстници, взе твърдото решение да пропуши, въпреки непрестанните предупреждения колко опасно е това за здравето. Всеки ден след училище тя тайно се спускаше надолу към долината извън града и сядаше край любимата си рекичка. Тук можеше да пуши, необезпокоявана от никого. Това бе нейният мълчалив бунт. През тези спокойни следобеди тя се отнасяше далеч от всичко, което я заобикаляше, далеч от мислите за майка си и баща си и се потопяваше в свой собствен свят, свят на принцове и приказни замъци.

Споменът за тези мигове от детството й събуди у Франческа силно желание да запуши, на което не можеше да устои. От самото начало на експедицията тя бе взимала редовно никотиновите си хапчета, но те можеха да задоволят единствено физическата й нужда от цигари. Тя се изсмя тихо и бръкна в един от специалните джобове на летателния си костюм. Там бе скрила три цигари в специална кутийка, където качествата им можеха да бъдат съхранени за дълго. Беше си казала, когато напускаха Земята, че ги взима само като резерва, „в случай на крайна нужда.“

Да пушиш цигара на борда на извънземен космически кораб бе далеч по-скандално дори от това да пушиш, когато си само на единадесет. Искаше й се да закрещи от радост, когато отметна глава назад и изпусна цигарения дим в рамианския въздух. Това я накара да се почувства свободна и безгрижна. В този миг опасността, която Никол дьо Жарден представляваше, не й се струваше толкова голяма.

Докато пушеше, Франческа си спомни колко самотна се бе чувствала, когато като малко момиче се промъкваше по наклонените улички на стария Орвието. Припомни си и ужасната тайна, която държеше заключена в сърцето си. Франческа не бе споделяла с никого за своя втори баща, даже и с майка си — всъщност най-малкото бе искала да разговаря с нея. Вече дори рядко се сещаше за това. Но сега, докато седеше на брега на Цилиндрично море, мъчителните спомени от детството й изплуваха болезнено ярки в нейното съзнание.

„Всичко започна точно след единадесетия ми рожден ден — помисли си Франческа, завръщайки се в онези далечни дни от преди осемнадесет години. Отначало нямах представа какво всъщност иска мръсното му копеле — тя жадно си дръпна от цигарата. — Дори след като започна да ми носи подаръци без повод.“

Той беше директорът на новото й училище. Когато се яви на пълната, серия тестове, установяващи нивото на интелигентност, Франческа получи най-високите резултати в цялата история на града. Тя беше извън всякакви сравнения, дете чудо, истински феномен. До този момент нейният втори баща дори не я забелязваше. Бе се оженил за майка й преди осемнадесет месеца и почти веднага се бяха появили близнаците. В началото за него Франческа беше само едно досадно допълнително присъствие, едно гърло в повече, просто част от мебелите на майка й.

„В продължение на няколко месеца той се държа изключително мило с мен. След това майка замина на гости при леля Карла за няколко дни.“ Мъчителните спомени връхлетяха Франческа един след друг. Случките оживяваха в съзнанието й така, сякаш ги бе преживяла едва неотдавна. Тя си припомни вонящия на вино дъх на своя втори баща, потта му по тялото й, сълзите й, когато най-накрая напускаше стаята.

Този кошмар продължи почти една година. Насилваше я всеки път, когато майка й я нямаше. Една вечер обаче, докато се обличаше, извърнал поглед встрани, Франческа го удари отзад по главата с една алуминиева бейзболна бухалка. Вторият й баща се стовари в несвяст на пода, целият в кръв. Тя го извлече във всекидневната и го остави там.

„Не посмя да ме докосне повече — спомни си Франческа и загаси цигарата си в прахта на Рама. — Живеехме заедно в една къща, но като напълно непознати. Оттогава прекарвах по-голяма част от времето си с Роберто и неговите приятели. Чаках големия шанс. Затова бях готова, когато Карло се появи.“

През лятото на 2184 година Франческа бе на четиринадесет и през по-голямата част от деня се шляеше из централния площад на Орвието. По-големият й братовчед, Роберто, съвсем наскоро бе получил дипломата си като екскурзовод в катедралата на площада. Древната катедрала Дуомо бе главната туристическа атракция на града. Строежът й бе започнал през четиринадесети век и оттогава тя бе достроявана през различни периоди и в различни стилове. Църковната сграда бе истински шедьовър на архитектурата и живописта. Стенописите от Лука Синьорели в параклиса Сан Брицио се славеха като най-великолепните образци на художественото изкуство през петнадесети век, заедно с тези, които се намираха във Ватиканския музей.

Да бъдеш приет като официален екскурзовод из катедралата Дуомо се считаше за изключително постижение, особено ако си само на деветнадесет години. Ето защо Франческа бе много горда със своя братовчед. Понякога го придружаваше по време на обиколките с туристи, но само ако предварително обещаеше, че няма да го смущава и да му пречи с остроумните си подмятания.

През един августовски ден, точно по обяд, на площада пред катедралата спря лъскава лимузина. Шофьорът влезе в туристическото бюро и поиска да му осигурят екскурзовод. Тъй като господинът от лимузината не бе направил предварителна резервация, Роберто бе единственият свободен в момента, който можеше да разведе госта из Дуомо. Франческа наблюдаваше с напрегнато любопитство как от задната част на колата излезе нисък и набит, но много красив мъж на около четиридесет години, който се представи на Роберто. Вече почти сто години беше забранено преминаването с коли през горната част на Орвието, освен със специално позволение, затова Франческа знаеше, че този мъж трябва да е някоя много важна личност.

Както обикновено, Роберто започна развеждането на госта из катедралата, като първо се спря пред барелефите от Лоренцо Маитани над външния църковен портал. Все още не задоволила любопитството си, Франческа стоеше встрани, пушейки мълчаливо, и слушаше обясненията на братовчед си за това, какво представляват необикновените демонични фигури в долния край на една от колоните.

— Това е едно от най-ранните форми на изобразяване на Ада — казваше в този момент Роберто, сочейки към героите от поемата на Данте. — Представата за Ада през петнадесети век е изисквала изключително буквална интерпретация при изобразяването на сцени от Библията.

— Ха! — Франческа внезапно се изсмя, прекъсвайки братовчед си. Тя хвърли цигарата си върху каменния под и се приближи към Роберто и красивия непознат мъж. — Това е била и една изключително създадена от мъжете представа за Ада. Обърнете внимание, че много демони имат гърди и че повечето от изобразените грехове са свързани със секса. Мъжете винаги са били уверени, че тях Бог ги е създал съвършени, и не друг, а жените са ги съблазнили и накарали да съгрешат.

Непознатият бе изненадан и удивен от внезапната поява на това младо момиче с доста гаменски вид, което дръзко изпускаше цигарен дим през устата си. Той моментално забеляза естествената й красота. Нямаше съмнение, че бе и изключително интелигентна. Коя бе тази девойка?

— Това е братовчедка ми Франческа — каза Роберто, който бе видимо объркан и притеснен от това, че го бе прекъснала по такъв начин.

— Карло Бианчи — на свой ред отвърна мъжът, протягайки ръката си. Дланта му бе влажна. Франческа го погледна право в лицето и разбра, че го бе заинтригувала. Усещаше сърцето си да бие лудо в гърдите й.

— Ако слушате само това, което Роберто ви разказва — заяви Франческа смутено, няма да узнаете нещо повече от това, което обикновено се обяснява на туристите. Той винаги пропуска най-сочните и интригуващи части от историята.

— А вие, млада госпожице…?

— Франческа.

— Да, Франческа. Вие също ли развеждате туристи?

Тя го дари с най-очарователната си усмивка:

— Аз чета много. Знам всичко за художниците, които са работили в тази катедрала, особено за Лука Синьорели. — Франческа се спря за миг. — Знаете ли — продължи след малко, — че Микеланджело е идвал тук, преди да започне да рисува сводовете на Сикстинската капела, за да изучава голите тела на Синьорели?

— Не, не знаех това! — Карло се изсмя гръмко. Вече бе окончателно запленен. — Но сега вече зная. Елате с нас. Можете да добавяте каквото знаете към това, което братовчед ви Роберто разказва.

На Франческа й хареса начина, по който този мъж продължи да я наблюдава. Гледаше я така, сякаш я оценяваше и й се наслаждаваше подобно на великолепна картина или диамантена огърлица. Очите му не пропускаха и най-малката подробност, докато той оглеждаше фигурата й, без да се смущава ни най-малко. Безгрижният му и сърдечен смях я караше да продължава да говори и й вдъхваше смелост. Забележките и коментарите й ставаха все по-дръзко неприлични.

— Виждате ли това бедно момиче върху гърба на демона ей там? — каза Франческа, докато стояха пред фреските на Синьорели в параклиса Сан Брицио, пленени от могъществото и многообразието на неговия гений. — Сякаш му се е метнала отзад, нали? А знаете ли коя е тя? Лицето и голото тяло на тази девойка са точно копие на любовницата на Синьорели. Докато художникът се е съсипвал от работа в катедралата, тя се е забавлявала с разни херцози. Накрая на Лука му е писнало окончателно и той я е увековечил на картината си за вечни времена. Проклел я е завинаги да язди този демон.

Когато най-накрая Карло престана да се смее, той попита Франческа дали смята наказанието на девойката за справедливо.

— Разбира се, че не! — твърдо заяви четиринадесетгодишната Франческа. — Това е просто още един пример за мъжкия шовинизъм през петнадесети век. Мъжете са можели да чукат, когото им скимне и обяснението е било, че просто е трябвало да изразходват някъде излишъка си от енергия. Но само да се е приискало същото на някоя жена и…

— Франческа! — прекъсна я Роберто. — Сега наистина прекали! Майка ти ще те убие, ако те чуе какви ги приказваш!

— Майка ми няма никакво значение в момента. Аз говоря за един двоен стандарт, който съществува все още. Погледнете…

Карло Бианчи не можеше да повярва на късмета си. Дизайнер на висша мода, живеещ в Милано, едва на тридесет години, той вече бе спечелил международна известност. Съвсем случайно, следвайки една своя прищявка, Карло бе решил да наеме кола за пътуването си до Рим, вместо да вземе скоростния влак, както обикновено правеше. Сестра му Моника му бе разказвала хиляди пъти за великолепието на катедралата Дуомо в Орвието. Да спре също бе решил в последния момент. А сега? Мили боже! Това момиче бе такова великолепно парче!

След като завършиха обиколката на катедралата, Карло покани Франческа на вечеря. Но когато стигнаха до най-хубавия ресторант в града, младото момиче отказа да влезе. Карло разбра веднага в какво се състоеше проблемът. Той заведе Франческа в един магазин и й купи скъпа рокля и подходящи обувки и аксесоари. Бе направо зашеметен от красотата й. И като си помислеше само, че това момиче е само на четиринадесет!

Франческа никога преди това не бе опитвала истински хубаво вино. Пиеше го, сякаш беше вода. Ястията бяха поразително вкусни и при всяко ново блюдо тя надаваше радостни писъци. Карло бе очарован от това полудете-полужена. Запленяваше го начина, по който оставяше цигарата си да се поклаща от крайчеца на устните й. Правеше го толкова естествено, без да позира ни най-малко, по-скоро грубовато, отколкото маниерно.

Когато приключиха с вечерята, навън вече се беше стъмнило. Франческа придружи Карло обратно до лимузината, паркирана пред Дуомо. Докато вървяха по една тясна уличка, тя се наведе и закачливо го ухапа по ухото. Той я придърпа импулсивно към себе си и бе възнаграден с експлозивна целувка. Топлото усещане в слабините заля цялото му тяло. Франческа също бе усетила възбудата му. Не се поколеба нито миг, когато Карло й предложи да се поразходят с колата. Скоро наближиха покрайнините на града. Франческа седеше с разкрачени крака на коленете на Карло върху задната седалка на колата. След тридесет минути, когато се бяха любили за втори път, Карло внезапно осъзна, че не би могъл да понесе мисълта за раздяла с това невероятно момиче. Той попита Франческа дали е съгласна да замине с него за Рим.

— Да тръгваме! — отвърна му тя и се усмихна.

„И така, ние отидохме в Рим, а после и в Капри — спомни си Франческа. — Последва една седмица в Париж. Когато пристигнахме в Милано, ти ме накара да живея при сестра ти Моника и мъжа й Луиджи. Каза, че го правиш за пред хората. Мъжете винаги се тревожат ужасно от това, какво околните говорят за тях.“

Унесена в спомените си, Франческа внезапно се стресна, защото й се стори, че чува стъпки някъде в далечината пред нея. Изправи се предпазливо и се ослуша в обкръжаващия я мрак, но освен собственото си дишане, тя не успя да чуе нищо. След малко, обаче, чу същия шум отново, някъде вляво от мястото, където стоеше. Веднага установи, че някой върви по ледената повърхност на морето. Заля я вълна от смразяващ ужас, когато си представи как множество странни и зловещи същества се спускат през леда и нападат лагера. Тя отново се ослуша внимателно, но повече не чу нищо.

Франческа се обърна и се запъти обратно към палатките. „Обичах те, Карло. Наистина те обичах, ако въобще някога през живота си съм обичала истински някой мъж. Дори и когато започна да ме споделяш с приятелите си. — Усети болката да се надига в душата й и ядосана, се опита да се пребори с нея. — Изпитвах любов към теб до момента, в който започна да ме биеш. Това сложи край на всичко. Най-накрая ти окончателно доказа, че си един истински мръсник.“

Франческа обърна с твърда решимост гръб на спомените, макар това да й костваше мъчителни усилия. „И така, с какво трябваше да се заема сега? — запита се, докато се приближаваше към палатката си. — А, да. Проблемът беше Никол дьо Жарден. Колко й е известно от цялата история? И как ще е най-добре да действаме?“