Рама II

25. Приятел в нужда се познава — I

В съня си той се беше разположил на ниско канапе в малка къщичка от седемнадесети век с хартиени стени. Стаята бе обширна — застлана с не по-малко от девет рогозки. Вляво от него параванът пред входа бе дръпнат встрани и през отвора се виждаше част от съвършено аранжирана миниатюрна градинка с дървета-джуджета и красиво оформено поточе. Гледката бе омагьосваща. Той лежеше и очакваше пристигането на една млада жена.

— Такагиши сан, буден ли сте?

Шигеру се размърда и протегна ръка, за да вземе радиопредавателя.

— Да? — обади се той със сънлив и уморен глас. — Кой е там?

— Обажда се Никол. Извинявам се, че звъня толкова рано, но трябва да говоря с вас още сега. Отнася се за нещо много важно.

— Добре. Готов съм след три минути.

Точно след три минути на вратата се почука и в стаята влезе корабната лекарка. Тя поздрави своя японски колега и веднага посочи към компютъра.

— Може ли? — попита. В ръката си държеше някаква дискета.

Японецът кимна и Никол започна да обяснява причината за неочакваното си посещение.

— Само през вчерашния ден близо пет или шест пъти в сърдечната ви дейност са били регистрирани смущения, включително и две от най-големите отклонения в нормалното функциониране на сърцето досега, според данните, отбелязани в медицинския ви картон — Никол показа някакви мигащи върху компютърния екран светлинки и погледна Такагиши право в очите. — Напълно ли сте сигурен, че информацията, която вашият доктор ми предостави, съдържа пълните данни за здравното ви състояние? Дали не сте скрили нещо от мен?

Японецът поклати отрицателно глава.

— В такъв случай съществуват сериозни основания за безпокойство. Регистрираните вчера смущения показват, че хроничната сърдечна аритмия се е засилила. Вероятно в клапата на сърцето се е появил нов пробив, откъдето изтича кръв. Нищо чудно дългите периоди на безтегловност…

— А може би всичко това е вследствие на прекомерното вълнение през последните няколко дни — усмихна се Шигеру. — Предполагам, че увеличеното количество адреналин е утежнило състоянието ми.

Никол отново погледна към японския учен.

— Това също е напълно възможно, доктор Такагиши — каза тя. — Всъщност едно от двете сериозни сърдечни отклонения, за които ви споменах, е станало само няколко минути след като снощи светлините в Рама угаснаха така внезапно. Струва ми се, че това съвсем точно съвпада с мига, в който са се чули онези странни и зловещи звуци.

— А случайно другото „отклонение“ да е било по време на спора ми с доктор Браун, малко преди да напуснем лагер Бета? Ако е така, то тогава предположението ми ще се окаже напълно вярно.

Лекарката натисна няколко клавиша и активира друга подпрограма. Екранът се раздели на два прозореца. Дьо Жарден разгледа и внимателно сравни данните в лявата и в дясната част на компютърния монитор, след което каза:

— Да, май нещата стоят точно така. Второто сериозно влошаване на сърдечната ви дейност е станало двадесет минути преди да тръгнете обратно към „Нютон“ — предполагам, някъде към края на събранието на екипажа. — Никол се облегна назад в стола си и продължи: — Въпреки това считам за извънредно тревожни тези все по-засилващи се отклонения в нормалното функциониране на сърцето ви и не мога да ги пренебрегна само защото причината за тях е, че сте бил прекомерно развълнуван.

Двамата космонавти се гледаха мълчаливо в продължение на няколко секунди. Пръв наруши тишината Такагиши.

— И какво смятате да предприемете сега, докторе? — попита тихо той. — Нима ще ме накарате да остана тук, на „Нютон“ в най-важния момент от моята професионална кариера?

— Все още обмислям дали това наистина не е най-правилното решение — отговори без много заобикалки Никол. — Вашето здраве за мен е много по-важно от кариерата ви, а освен това вече загубих един член от екипажа. Никога не бих си простила, ако се случи нещо и с някой друг от колегите ми — тя забеляза молбата, изписана върху лицето на Такагиши. — Знам какво означава за вас тази експедиция и ясно съзнавам, че горите от желание да извършите проучвания в Рама. Ето защо се опитвам да намеря разумен довод, който би позволил да пренебрегна данните за вчерашните аномалии — Дьо Жарден седна в другия край на леглото и добави, като отбягваше погледа на Такагиши: — Аз обаче съм не просто един от космонавтите на „Нютон“, а и лекар, отговорен за състоянието на целия екипаж. Затова ми е и толкова трудно да взема решение.

Тя чу как японецът се приближи до нея и усети върху рамото си нежния допир на ръката му.

— Мога да си представя колко мъчителни са били за вас последните няколко дни, Никол — в гласа му се четеше разбиране. — Трябва обаче да знаете, че нямате вина за това, което се случи. Смъртта на генерал Борзов бе неизбежна и това е ясно на всички.

Французойката забеляза израза на приятелство и уважение, който се четеше в очите на Шигеру и му благодари с поглед.

— Никога няма да забравя услугата, която ми направихте преди началото на експедицията — продължи японският учен. — Наистина съм ви задължен изключително много и няма да възразя с нито една дума, ако решите да ограничите участието ми в следващите изследователски акции.

— По дяволите, не е толкова лесно! — възкликна Никол и се изправи. — Вече почти цял час разглеждам данните за сърдечната ви дейност през последната нощ и единственият извод, който мога да направя е, че за последните десет часа не се забелязва дори и най-дребното отклонение от нормалното функциониране на вашия организъм. Ето, погледнете тук! Всъщност аритмията ви не се е проявявала вече няколко седмици! По-точно, до вчера. Какво става с вас, Шиг? Слабо сърце ли имате или то просто обича да се държи загадъчно?

Такагиши се усмихна:

— Веднъж моята съпруга ми каза, че притежавам странно сърце, но мисля, че тогава тя имаше предвид нещо друго.

Никол включи сканиращото си устройство и провери какво бе състоянието на японеца в момента.

— Ето ти пак същия резултат — поклати глава тя. — Това е диаграма на едно напълно здраво и нормално функциониращо сърце. В момента никой кардиолог в света не би оспорил диагнозата ми.

Дьо Жарден се отправи към вратата, но я спря гласът на Шигеру:

— Докторе, не ми казахте каква е присъдата ми.

— Все още не съм решила. Но бихте ме улеснили извънредно много, ако през следващите няколко часа преживеете някое ново вълнение, което да смути сърдечната ви дейност. Е, ще се видим на закуска — махна му тя на излизане.

Французойката тръгна надолу по коридора и след малко забеляза Ричард, който тъкмо излизаше от стаята си. Съвсем импулсивно, тя реши да сподели с него съмненията, които я измъчваха във връзка с Рохир.

— Добро утро, принцесо — приближи се той. — Защо си станала толкова рано? Надявам се, че нещо вълнуващо и интересно те е изкарало от леглото посред нощ.

— Всъщност идвах да поговоря с теб — отвърна му Дьо Жарден със същия закачлив тон. Уейкфилд моментално наостри уши и тя добави: — Можеш ли да ми отделиш една минута?

— На вас, мадам, съм готов да посветя не една, а цели две минути — каза Ричард, като се ухили до уши. — Но нито секунда повече. Ще ме извините, обаче умирам от глад, а когато умирам от глад, трябва бързо да хапна нещо, иначе се превръщам в един страшен звяр — Никол се изкикоти и англичанинът продължи весело: — Е, какво си си наумила, приятелко?

— Нека първо влезем в стаята ти.

— Знаех си аз! — възкликна Уейкфилд и се завъртя на сто и осемдесет градуса. После тръгна към своята кабина и добави: — Най-накрая мечтата ми се сбъдва, точно както си представях. Една прекрасна, интелигентна и очарователна жена само след миг ще признае, че е лудо влюбена в мен и…

Французойката не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Ричард, ти си невъзможен! — прекъсна го тя, когато най-сетне успя да се успокои. — Никога ли не се държиш сериозно? Искам да поговоря с теб във връзка с един проблем.

— По дяволите! Проблем — намръщи се той. — В такъв случай смятам да огранича аудиенцията ти до две минути, както бях решил първоначално. Проблемите също ме карат да огладнявам ужасно много и аз започвам да мърморя…

Уейкфилд отвори вратата на стаята си и изчака Никол да влезе първа. Предложи й да седне на стола пред компютъра, а самият той се разположи върху леглото зад нея. Французойката се обърна, за да бъде с лице към него. На една полица над главата му имаше около десетина малки фигурки, подобни на тези, които беше видяла в стаята на Табори и по-късно, на организирания от Борзов банкет.

— Позволи ми да ти представя някои от моите питомци — каза Ричард, забелязвайки любопитния поглед, с който Дьо Жарден разглеждаше роботчетата. — Вече се познаваш с лорд и лейди Макбет, Пък и Ботъм. Тези двамата там са Тибалт и Меркуцио от „Ромео и Жулиета“. До тях виждаш Яго и Отело. После следват принц Хал, Фалстаф и прекрасната мисис Куикли. Най-вдясно в редичката стои моят най-добър приятел — Великия бард или накратко Ви Би.

Англичанинът натисна някакво копче близо до възглавницата и в същия момент Ви Би се размърда, слезе от полицата по една малка стълбичка и се отправи към Никол. Двадесетсантиметровото роботче пристъпваше внимателно между гънките на покривката, с която бе застлано леглото и след малко застана пред лекарката. Поздрави я и попита:

— Мога ли да узная как ви наричат, прекрасна лейди?

— Никол дьо Жарден.

— Звучи като френско име, но не ми приличате на французойка. Във всеки случай не сте от Валоа.

На Никол й се стори, че Бардът се втренчва в нея с любопитен поглед.

— По-скоро бих казал, че сте дъщеря на Отело и Дездемона — заяви Ви Би.

Дьо Жарден беше поразена.

— Как го направи? — обърна се тя към Ричард.

— После ще ти обясня — махна с ръка той. — По-добре ми кажи дали имаш любим Шекспиров сонет? Изрецитирай началото му, ако можеш да си го спомниш или кажи на Ви Би номера му.

— Следил съм как изгряващите дни… — започна Никол.

— … ласкаят с царствен поглед планините — продължи роботчето:

Малкото роботче продължи да рецитира, като плавно и ритмично движеше главата и ръцете си в такт с думите, а лицето му непрекъснато менеше изражението си. За пореден път Никол бе впечатлена от невероятните способности и въображение на своя английски колега, изобретил това чудесно малко човече. Тя си спомни кулминационните стихове на сонета, който като студентка знаеше наизуст, и се присъедини към Ви Би:

Бардът произнесе и последния стих, след което замлъкна, а силно развълнуваната Никол, щастлива да чуе позабравените думи на своето любимо Шекспирово стихотворение, внезапно с изненада осъзна, че ръкопляска на роботчето.

— Всичките ли сонети знае наизуст? — попита тя.

Ричард кимна:

— Да, както и множество откъси от пиесите в рима, но това далеч не е най-забележителното качество на Ви Би. Единственото, което е необходимо за запомнянето на пасажи и стихотворения е достатъчно памет, в която да се складира информацията. Моят приятел обаче е и изключително начетен и интелигентен. Умее да води разговори много по-добре от… — Уейкфилд спря по средата на изречението. — Извинявай, Никол — каза той. — Занимавам те с тези глупости, а ти всъщност искаше да поговорим във връзка с някакъв проблем.

— Но двете минути вече свършиха — подхвърли Дьо Жарден и очите й закачливо проблеснаха. — Уверен ли си, че няма да умреш от глад, ако те задържа тук още пет?

Тя разказа набързо за повредата, която бе открила при проверката на софтуера, инсталиран в Рохир, като не пропусна да сподели и съмненията си, че защитната система на робота е била блокирана посредством въвеждането на някаква ръчна команда. Обясни на Ричард, че се нуждае от помощта му, тъй като по-нататък не би могла да продължи сама проверката на компютърния софтуер. Премълча единствено подозренията си, че може би инцидентът с Борзов е бил предизвикан предумишлено.

— Не се притеснявай, Никол. Това ми изглежда съвсем фасулска работа — усмихна се Уейкфилд. — Всичко, което трябва да се направи, е да се открие на кое място в компютърната памет се складират командите. Проверката ще отнеме известно време, поради доста големия обем информация в буферите, но те обикновено са изградени със строго логична структура, което улеснява нещата. Все пак не разбирам защо си се захванала с подобно разследване, когато можеше просто да попиташ Янош и останалите, присъствали по време на операцията, дали са въвеждали някакви ръчни команди.

— Точно в това е проблемът — отговори Никол. — Никой от тях не си спомня да е давал някакви допълнителни инструкции на робота след активирането на необходимите програми и последните проверки на съответните компютърни функции. Доколкото си спомням, когато при неочакваната маневра на Рама Янош залитна и удари главата си, едната му ръка попадна върху контролното табло на Рохир. Той обаче не си спомня такова нещо, така че не мога да го твърдя със сигурност.

— Никак не ми се вярва Янош да е успял да дезактивира защитната система на робота само с една случайно въведена ръчна команда, ако въобще при падането си е натиснал някакви клавиши. Тогава това би означавало, че цялата система е конструирана по много тъп начин. — Той помълча замислено за миг, след което продължи: — Е, няма никакъв смисъл да стоим тук и да си губим времето с догадки. Във всеки случай, Никол, ти определено успя да ме заинтригуваш, така че смятам да се заема с този проблем, веднага щом…

— Внимание, внимание! — прекъсна го гласът на Ото Хайлман по радиоприемника. — Моля всички членове на екипажа да се съберат незабавно в командната зала на научноизследователския кораб. Настъпи нова промяна в ситуацията. Светлините в Рама се включиха отново.

Уейкфилд отвори вратата пред Дьо Жарден и двамата тръгнаха надолу по коридора.

— Благодаря ти предварително — каза му французойката. — Наистина ще ми направиш голяма услуга.

— Нека първо открия нещо — чак тогава ми изказвай благодарности. Известен съм с това, че лесно давам обещания, които после не изпълнявам, нали знаеш?… А сега, кажи ми какво означава според теб тази рамианска игричка на „Ту е светло, ту е тъмно“?