Рама II

40. На гости при извънземните

„Трябва да бъда подготвена, в случай, че ми се представи възможност да се измъкна“ — помисли си Никол. Току-що бе напълнила термоса си със зеленикавата течност от сърцевината на Божествения пъпеш. След това наряза внимателно на равни части сочната месеста вътрешност на овала и нареди парчетата в специалните джобове на летателния си костюм, в които бе държала храната си. Свършила с разпределението на провизиите си, тя седна отново в своя ъгъл.

„Уф — възкликна, припомняйки си безумните полети на въображението си и лудите приключения, които преживя в своите видения, след като изпи течността в шишенцето. — Какво, по дяволите, означава всичко това?“ Никол се върна назад, към нещата, които й се бяха случили като малко момиченце по време на ритуала Поро. Спомни си и краткия разговор с Омех три години по-късно, когато се завърна в Нидугу за погребението на майка си.

— Къде отиде Роната? — запита я той една вечер, когато бяха сами. Никол веднага разбра какво имаше предвид Омех и отвърна:

— Превърнах се в голяма бяла птица и полетях към безкрайното пространство отвъд луната и слънцето.

— О! — промълви той. — И Омех така мислеше.

„Защо не го помоли тогава да ти разясни това, което бе преживяла? — научната специалистка Дьо Жарден запита предишното десетгодишно момиченце. — Може би сега щеше да успееш да разбереш смисъла и на тези видения.“ Но дълбоко в себе си Никол знаеше, че това, което й се бе случило, не можеше да бъде обяснено по логичен път, защото принадлежеше към една сфера на преживявания, все още недостъпна за методите на науката. Вместо това французойката се замисли за своята майка. Спомни си колко красива бе Анауи в дългата си развяваща се червена мантия, когато я спаси от зъбите на тигъра. „Благодаря ти, мамо“ — прошепна Никол. Искаше й се да си бе поговорила по-дълго с нея.

Звукът, който внезапно долови, бе много странен — приличаше на стъпки от боси крачета по постилка от линолеум. Нямаше съмнение, че се движеше в нейната посока. Никол не се чуди дълго. Само след няколко секунди над отсрещния ръб на дупката се подадоха антените и главата на един биот стоножка, който, без да намалява скорост, продължи да се спуска спокойно право надолу по стената.

Съществото беше дълго четири метра. Пълзеше без никаква трудност отвесно към дъното на ямата, като поставяше всеки от шейсетте си крака здраво върху гладката повърхност и те залепваха плътно към нея посредством образуването на вакуум. Никол постави раницата на гърба си и зачака удобен момент, за да се възползва от биота. Не беше кой знае колко изненадана от неговото появяване. След всичко, което бе преживяла в своите видения, тя бе уверена, че ще успее да се измъкне по някакъв начин.

Биотът се състоеше от петнадесет съчленени сегмента, всеки снабден с четири крака. В главата приличаше на някакво насекомо — по нея имаше множество чудновати сетивни израстъци, два от които бяха дълги и тънки като антени. Само след миг стана ясно, че натрупаните в срещуположния ъгъл метални парчетии бяха всъщност резервните части на биота. Никол видя как той подмени три от краката си, обвивката на един от сегментите и две топчести изпъкналости отстрани на главата. Всичко това му отне само пет минути. Когато приключи с ремонта, стоножката се заизкачва обратно нагоре по стената.

Когато три четвърти от тялото му вече бяха заели отвесно положение, Никол се метна бързо върху гърба на биота. Допълнителната тежест обаче се оказа прекалено голяма и той не успя да се задържи върху стената, а се стовари заедно със своя нападател обратно в ямата. Само след няколко секунди стоножката поднови изкачването си. Този път Никол изчака, докато цялото тяло на биота се отдели от пода, като се надяваше, че общата сила на всички сегменти ще бъде достатъчна, за да издържи тежестта й. Опитът пак не бе успешен и двамата се стовариха обратно в ямата.

Един от предните крака на биота се беше сериозно повредил при второто им падане, затова той се зае с необходимите поправки, преди да поднови за трети път изкачването. През това време Никол извади от лекарската си чантичка всички медицински конци, които успя да намери и които бяха достатъчно здрави, сгъна ги на осем и уви единия край на въженцето около трите крайни части на стоножката. Направи примка в другия му край и сложи ръкавици на ръцете си, предпазвайки ги по този начин от претъркване. После измайстори нещо като пояс, който опаса около себе си, за да не я пререже тънкият шнур от конци, и се намъкна в клупа, стягайки го здраво на кръста.

„Този опит може да се окаже катастрофален — мина й през ума, когато си представи всички възможни последици, ако нещо в нейния план се провалеше. — В случай, че конците се скъсат, аз ще падна долу и този път едва ли ще имам същия късмет.“

Стоножката се придвижваше отново съвсем бавно нагоре по стената. След малко цялото й продълговато тяло бе заело отвесно положение. Тя направи още една-две крачки и усети тежестта на Никол, увиснала отдолу. Този път обаче биотът напрегна всичките си сили и макар и трудно, успя да се задържи. Поколеба се няколко секунди и после продължи да се изкачва бавно към ръба на дупката. Хванала се здраво с две ръце за въженцето, Никол се стараеше да запази перпендикулярно на стената положение, подобно на планински катерач. Тя се намираше на около четиридесет сантиметра под последния сегмент на биота и когато главата му достигна ръба на дупката, французойката вече бе изминала половината разстояние. Тя продължи да се издига плавно и равномерно нагоре, докато стоножката постепенно се измъкваше от ямата. След няколко минути обаче придвижването им започна да става все по-бавно и по-бавно, докато в един миг Никол усети, че са се спрели окончателно. Само четирите последни сегмента от тялото на биота все още не бяха изпълзели отвън. Ако протегнеше ръка, Никол почти успяваше да достигне най-крайния от тях. Макар да оставаше още само един метър, докато цялото тяло на стоножката излезе от дупката, силите й в този момент явно не достигаха. Никол натежаваше прекалено много на ставите, съединяващи последните части от тялото на биота.

В съзнанието на французойката изникнаха страховити картини, докато се поклащаше във въздуха, увиснала шест метра над дъното на ямата. „Върховно — каза си тя. — Три са възможностите, които ме очакват, и нито една от тях не е особено благоприятна. Конците могат да не издържат и да се скъсат. Биотът може да се срути обратно в ямата. Или аз завинаги ще си остана да вися така.“

Тя прецени какви бяха шансовете й да се измъкне. Единственият план, който успя да измисли, гарантиращ й някакъв успех — при все че беше изключително рискован бе да се издърпа нагоре по въженцето, да достигне до задните части на стоножката и като се захваща за краката й, да се опита със силата на собствените си мускули да се изтегли извън ямата.

Погледна надолу и си спомни първото свое падане. „Май е по-добре да почакам малко и да видя дали това чудо на техниката няма да се размърда отново“ — помисли си тя. Измина една минута. Никол пое дълбоко дъх, хвана въженцето колкото можа по-нависоко и се издърпа нагоре, изкатервайки се с ходила по стената. Повтори същото с другата ръка и се приближи точно под биота. Протегна се и улови един от задните му крака, но щом се опита да премести тежестта на тялото си върху него, той моментално се отдели от стената.

„Явно номерът няма да мине“ — помисли си Никол, след като си отдъхна от обзелия я ужас. Отново бе възвърнала равновесието си, хванала се здраво за въженцето. Тя внимателно огледа биота. Обвивката на последния му сегмент се състоеше от множество застъпващи се тънки плочици. „Може би ще успея да се хвана за едно от тези подобни на люспи образования“ — помисли си Никол. Тя отново си припомни до най-малката подробност първите си два опита да се задържи на гърба на биота. „Не друго, а вакуумната сила на краката поддаде… Сега обаче по-голямата част от тялото му е здраво стъпило на земята извън дупката и би трябвало да успее да издържи тежестта ми.“

Никол си даваше ясна сметка, че щом веднъж се изкачи върху биота, тя вече нямаше да разполага с никаква опора при евентуално падане. Реши първо да направи една проверка. Издърпа се до края на въженцето и сграбчи една от тънките плочици. Успя да се захване удобно и сигурно за нея. Въпросът бе дали щеше да издържи тежестта на тялото й. Опита се да прецени здравината й, държейки се с една ръка за импровизирания шнур от конци. Дотук добре.

Никол отново се залови за най-крайната плочица, този път с две ръце и предпазливо се изтегли нагоре. Пусна въженцето и здраво притисна крака около тялото на стоножката. Продължи да се издърпва, докато не достигна до следващата плочица. Краката на най-крайния сегмент от тялото на биота се отделиха, отскачайки, от стената, но останалата част от него не помръдна.

Никол повтори същите действия още два пъти и почти достигна ръба на ямата. В един миг, докато се издърпваше за последен път, тя се смръзна от страх, защото неочаквано стоножката се плъзна няколко сантиметра обратно надолу към дъното. Хванала се отчаяна за тялото на биота, без да може да си поеме дъх, Никол изчака, докато той се закрепи за стената и продължи да се изкачва към първия сегмент, който се намираше извън дупката. В същия момент стоножката тръгна отново напред, но тя успя да се претърколи встрани и благополучно да се приземи по гръб.

— Алелуя! — извика тя радостно.

Никол стоеше върху стената, ограждаща Ню Йорк, и вперила поглед в мътните води на Цилиндричното море, се питаше защо никой не бе отвърнал на призивите й за помощ по радиопредавателя. Лампичката за самопроверка сигнализираше, че устройството работи нормално, но въпреки трите й опита, тя нито веднъж не бе успяла да се свърже с останалите членове на екипажа. Никол беше добре запозната със статуса на радиовръзките между космонавтите. Липсата на отговор можеше да означава две неща едновременно: че в обсег от шест до осем километра около нея нямаше никой и че препредавателната радиостанция в лагер Бета беше извън строя. „Ако тя работеше — каза си Никол, — то тогава щяхме да успеем да влезем във връзка, независимо от разстоянието. Дори и от «Нютон».“

Единственото обяснение, което намери, бе, че останалите сигурно се намираха на кораба, подготвяйки се за нова експедиция, а радиостанцията в лагера вероятно беше повредена от ураганния вятър. Тревожеше я обаче мисълта, че вече бяха изминали четиридесет и пет часа откакто леда в Цилиндричното море бе започнал да се топи и цели деветдесет часа от момента на падането й в дупката. Защо никой не бе дошъл да я потърси?

Тя внимателно огледа небето, докъдето й стигаше погледът, за нещо, което да прилича на хеликоптер. Сега то беше облачно — точно според предвижданията. Топенето на ледовете беше променило значително атмосферните условия в Рама. Температурата доста се бе покачила. Според термометъра на Никол в момента беше четири градуса над точката на замръзване на водата.

„Най-вероятно смятат да се върнат скоро — размишляваше тя. — Затова най-добре е да стоя някъде близо до стената, ограждаща града, за да успеят да ме видят.“ Никол реши да не си губи времето в предположения какво друго би могло да се е случило. За миг през ума й мина мисълта, че екипажът е бил сполетян от по-сериозно бедствие и до този момент никой не е имал възможност да я потърси. „Но дори и ако се е случило нещо подобно, аз пак трябва да стоя някъде наблизо. Рано или късно те ще дойдат за мен.“

За да убие някак времето, Никол взе проба от морската вода и я анализира. Съдържаше много малка част от отровните органични съединения, открити от Първата рамианска експедиция. „Може би са се развили и са изчезнали, докато бях в дупката — предположи тя. — Каквато и да е истината, почти никое от тях не е останало.“ Никол реши, че при подобен състав на водата един силен плувец би могъл в краен случай да прекоси морето и без лодка. В този миг обаче си спомни описанията на биотите акули и на другите обитатели на морето, които бяха дали участниците в предишната рамианска експедиция и бързо промени мнението си.

В продължение на няколко часа Никол се разхожда напред-назад по защитната стена. После седна и се зае бавно и мълчаливо с обяда си от Божествен пъпеш, като се опитваше да измисли начин, чрез който да извади от дупката и останалата част от него в случай, че след седемдесет и два часа все още не бяха дошли да я вземат. Внезапно й се стори, че чу нещо, което й заприлича на човешки крясък. Веднага се сети за доктор Такагиши. Опита за пореден път да установи връзка по радиопредавателя, но отново без резултат. Повторно огледа небето с надеждата да зърне някакъв хеликоптер. Все още спореше със себе си дали да изостави наблюдателния си пост върху стената, когато крясъкът се повтори. Този път Никол успя да определи с по-голяма точност посоката, от която идваше. Спусна се бързо по най-близките стъпала и тръгна към центъра на Ню Йорк.

Тя все още не бе въвела в паметта на своя компютър новите данни и разлики, отнасящи се до картата на града. След като прекоси разположените в кръг около централния площад улици, Никол се спря при осмоъгълната постройка и записа последните открития, които бяха направили с Франческа, включително хамбара с ямите вътре и всичко останало, за което можа да си спомни. Миг по-късно, докато разглеждаше с почуда и възхищение причудливата осмостенна сграда, Никол чу трети писък, този път обаче много по-тънък и пронизителен. Ако това наистина беше Такагиши, то той издаваше доста странни звуци.

Тя бързо претича през широкия площад, опитвайки се да се приближи към мястото, откъдето беше дошъл писъкът, докато той все още ехтеше в ушите й. Почти бе достигнала до сградите от другата страна на площада, когато ясно долови същия звук за четвърти път. Сега последва и отговор. Никол веднага разпозна гласовете на двете птици, които я бяха посетили при ямата. Продължи да върви напред, но вече по-предпазливо. Звуците явно идваха от мястото, където се намираха мрежоподобните решетки, очаровали Франческа толкова много.

След по-малко от две минути Никол застана пред двата небостъргача, свързани помежду си посредством висока около петдесет метра ситна решетка. На близо двадесет метра от земята в нея се бе заплела птицата с тяло като от кадифе, която напразно се опитваше да се измъкне от мъчителния капан. Краката и крилата й се бяха заклещили в дебелите корди на мрежоподобната решетка. Тя изкряска отново, когато видя Никол. По-едрият й спътник, който до този момент кръжеше над сградите, моментално се спусна към французойката.

Никол се притисна плътно към една постройка, докато птицата се приближаваше. Тя издаде някакви звуци, сякаш й се караше, но не я докосна. Тогава плененото създание каза нещо и след като размениха няколко крясъка помежду си, другата птица, чието тяло бе покрито с подобна на линолеум материя, се отдалечи и кацна на някаква издатина върху една сграда наблизо.

Никол скоро се поуспокои и като държеше под око по-едрата птица, застанала наблизо, тя бавно се приближи към решетката. С Франческа не бяха разполагали с много време, докато търсеха Такагиши, ето защо сега Никол за първи път имаше възможност да разгледа подробно странната конструкция. Решетката бе направена от някакъв подобен на въже материал, дебел около четири сантиметра и доста еластичен. Местата, в които се кръстосваха отвесните и вертикалните корди на мрежата бяха хиляди на брой и всяка една такава точка на пресичане по същество представляваше нещо подобно на възел. Тези възли бяха доста лепкави на пипане, но не много, затова Никол отхвърли мисълта, че странната конструкция бе някакъв вид гигантска паяжина за улавяне на хвъркати създания.

Докато проучваше долния край на решетката, птицата, която беше на свобода, прелетя над главата на французойката и кацна предпазливо близо до пленената си приятелка. Изключително внимателно, като се пазеше самата тя да не се оплете в мрежата, по-едрата птица задърпа отделните нишки на въжеподобния материал с ноктите си, а после, макар и трудно, успя да извие и разтегли целите корди. Миг по-късно се приближи предпазливо до мястото, където бе заклещен кадифеният й другар и се опита несполучливо първо да прекъсне с клюн, а после да размотае участъците от мрежата, в които се бе оплела другата птица. След това се отдръпна встрани и погледна към Никол.

„Какво прави това същество? — запита се Дьо Жарден. — Сигурна съм, че се опитва да ми обясни нещо…“ Тъй като тя не се помръдна, птицата усърдно, макар и с големи усилия, повтори цялата демонстрация отново. Този път на Никол й се стори, че създанието се мъчи да й подскаже, че не може да освободи приятелката си. Тогава тя му се усмихна и махна с ръка. После, все още застанала при долния край на мрежата, французойката завърза две по две няколко съседни корди и след това ги разплете отново. Птиците нададоха одобрителни възгласи. Никол повтори още два пъти същите действия и посочи с пръст първо себе си, а после пленничката над главата й.

Последва възбуден диалог на високия, но мелодичен птичи език, след което по-голямото от двете създания кацна отново на издатината върху една сграда наблизо. Никол погледна нагоре. Кадифената птица се бе заклещила на три различни места и при опитите си да се освободи, тя се бе оплитала все повече и повече. „Вероятно предишната нощ е била повлечена от свирепите ураганни ветрове, последвали топенето на морето — помисли си Дьо Жарден, — и не е могла да избяга, когато са я понесли към мрежата. Очевидно кордите са се разтеглили под напора на тялото й, след което са възвърнали обичайната си дължина, заплитайки се по този начин около птицата.“

Изкачването нагоре се оказа доста лесно. Решетката беше здраво закрепена за двата съседни небостъргача, а въжеподобният материал се оказа достатъчно тежък и мрежата почти не се разлюля под тежестта на Никол. Но да се изкачиш двадесет метра над земята — по-високо от една шестетажна сграда — не е никак малко, затова докато се катереше нагоре, французойката промени първоначалния си план.

Когато най-накрая стигна до пленничката, Никол вече се бе запъхтяла. Приближи се, но съвсем бавно и внимателно, защото не бе напълно сигурна дали бе разбрала правилно молбата им. По-едрата птица, кацнала отстрани на сградата, следеше всяко нейно движение с големите си сини очи.

Едно от крилата на кадифеното създание се бе заклещило съвсем близо до главата му. Никол се зае да освободи първо него, но преди това здраво омота собствените си глезени в нишките на въжетата, за да се подсигури срещу евентуално падане. Работата се оказа доста бавна. В един момент тя усети върху лицето си мощния топъл дъх на птицата до нея. „Този мирис ми е познат отнякъде — мина й през ума и Никол моментално се досети, че съвсем същия аромат имаше и Божественият пъпеш. — Значи се храните със същото нещо? Но какво е то всъщност?“ Прииска й се да може да си поговори с тези чудновати и красиви пернати създания.

Зае се да разхлабва първия възел. Оказа се изключително здрав и Никол се боеше да не нарани крилото на пленничката, ако започне да дърпа с по-голяма сила. Тя бръкна в раницата си и извади електрическия скалпел.

В същия миг усети другата птица да връхлита върху нея, надавайки оглушителни крясъци, и застина в смъртен ужас. Съществото над главата й не желаеше да се отдръпне и да позволи на Никол да продължи работата си, докато накрая тя не отиде малко по-встрани, за да демонстрира как с помощта на скалпела може да пререже кордите на мрежата.

С помощта на електрическата машинка освобождаването на птицата стана лесно и бързо. Кадифеното създание се издигна високо във въздуха, издавайки радостни мелодични звуци, които отекваха наоколо. Нейният спътник я последва и се присъедини с щастливи крясъци към възбуденото ликуване на свободната птица. Издигаха се все по-нагоре и по-нагоре към рамианското небе, играейки си подобно на двойка влюбени. Само след миг вече бяха изчезнали и Никол се заспуска бавно надолу по решетката.

Чувстваше се много доволна от себе си. Сега вече можеше спокойно да се върне обратно при опасващата града стена, за да чака спасителната група, която според нея трябваше да пристигне всеки момент. Космонавт Дьо Жарден се отправи на север, тананикайки си една народна песен, която бе научила като дете в долината на Лоара.

Неочаквано Никол установи, че отново си има придружители. Или по-точно, водач. Всеки път, когато завиеше в някоя, очевидно погрешна посока, кадифената птица, която бе освободила преди малко и която сега кръжеше над главата й, надаваше пронизителни възгласи, които преставаха едва когато французойката се отправеше в правилна посока. „Питам се, накъде ли ме води?“ — каза си тя.

Когато приближиха площада и се намираха на не повече от четиридесет метра от осмоъгълника, придружителката й внезапно се спусна към едно с нищо незабележимо място върху металната повърхност. Почука с крак няколко пъти и след това закръжи отгоре. Нещо подобно на капак се плъзна встрани и съществото изчезна под земята. След това излиза и влиза още два пъти, като при всяко свое появяване, то надаваше крясък по посока на Никол.

Накрая французойката разбра какво искаше да й каже птицата. „Струва ми се, че ме кани в къщи, за да се запозная с останалите от семейството. Да се надяваме само, че не са решили аз да им бъда вечерята.“