Рама II

49. Взаимопомощ

— Храната ни ще свърши всеки момент — отбеляза Никол, докато двамата с Уейкфилд опаковаха последните останки от пъпеша-манна, след което ги натъпкаха в неговата раница.

— Знам, но имам план как да намериш още.

— Аз ли? Защо реши, че това е точно моя работа?

— Ами първо, за целта е необходим само един човек. Идеята всъщност ми хрумна, докато чертаех някакви графики на компютъра. И второ, прекалено съм зает с това, което върша тук — мисля, че всеки момент ще успея да проникна в оперативната система на рамианския компютър. Има около двеста команди, които са напълно непонятни и за които единственото обяснение е, че осигуряват достъп до друго, по-високо ниво.

Докато вечеряха, Ричард обясни на своята спътничка, че вече бе успял да открие как да използва чуждоземната машина на принципа на познатите им компютърни устройства. Сега той можеше да вкарва данни в нея или да ги извиква на екрана, да извършва математически операции, да прави графични изображения и дори да създава нови езици.

— Все още обаче ми предстои да узная какви са истинските възможности на рамианския компютър — добави Уейкфилд. — Затова смятам тази вечер и утре да се опитам да разгадая още някои от тайните му. Знаеш, че не разполагаме с много време.

На пръв поглед планът на Ричард за това как да се снабдят с храна, бе наистина измамно прост. Когато настъпи нощта (през която Уейкфилд спа не повече от три часа), Никол се отправи към Централния площад. С помощта на метода на изменящите се матрици, англичанинът бе успял да определи три възможни местонахождения на тънката метална плочка, отваряща капака на птичето жилище и бе толкова убеден в правотата на предположенията си, че дори не пожела да обсъдят какво да прави Никол в случай, че не намери въпросния предмет. В края на краищата обаче, Ричард се бе оказал прав. Тя наистина успя да открие плочката съвсем лесно, след което отвори капака и извика надолу в тъмната шахта. Не последва никакъв отговор.

Никол насочи лъча на фенера си в бездната под себе си. Танкът-пазач беше на своя пост и сновеше напред-назад пред входа на тунела, който отвеждаше до помещението с резервоара. Французойката отново извика. Не й се искаше да слиза дори и до първото хоризонтално ниво, ако можеше да избегне това. Макар Ричард да я бе уверил, че ще й се притече на помощ в случай, че не се върне на време, на Никол никак не й се нравеше мисълта пак да бъде затворена в дълбокото подземие.

Не бяха ли това някакви далечни птичи крясъци или просто й се беше сторило? Младата жена извади една от монетите, които бяха открили в Бялата стая и я пусна в шахтата. Тя изчезна в мрака и след малко Никол я чу да се удря в някоя от площадките на второто хоризонтално ниво. Този път крясъкът, който последва, бе силен и пронизителен. Французойката видя някакво едро туловище да пресича лъча от нейния фенер и скоро една птица прелетя над танка-пазач. Само след миг капакът над дупката започна да се затваря и Никол бе принудена да се отдръпне назад.

С Ричард бяха обсъдили предварително как е най-добре да постъпи при подобна ситуация. Ето защо тя изчака няколко минути, след което отново натисна отварящата плочка. Когато викът й отекна за пореден път в бездната на птичето владение, отговорът дойде незабавно. Сега при нея долетя кадифената й приятелка, застана на около пет метра под отвора и нададе остър писък. Очевидно казваше на Никол, че трябва да си върви. В последния миг преди птицата да се обърне, за да се спусне обратно надолу 8 тъмнината, французойката успя да извади портативния си компютър и да задейства предварително вложена в паметта му програма. На екрана се появиха графичните изображения на два пъпеша-манна. Пред втренчения поглед на птицата картината стана цветна, след което в един от плодовете се появи прорез, през който съвсем ясно се различаваха трите отделни пласта.

Междувременно кадифеното създание се приближи до самия отвор, за да вижда по-добре, после се обърна, наведе глава и изкряска оглушително. Само миг по-късно към тях се присъедини и втората позната на Никол птица, тази с линолеумната обвивка на тялото. Когато тя кацна на най-горната площадка, лекарката показа още веднъж графичното изображение. Известно време двете хвъркати същества обсъждаха нещо помежду си, след което се спуснаха заедно надолу в тъмното подземие.

Изминаха няколко минути, през които Никол чуваше откъслечни крясъци някъде дълбоко в шахтата. Най-накрая двете птици се появиха отново. Всяка стискаше в ноктите си по един малък пъпеш. Кацнаха на площада близо до отвора на подземието, но продължиха здраво да държат плодовете, дори когато космонавтката се приближи, за да ги вземе. Последва дълга нравоучителна проповед (както предположи Никол) — в продължение на петнайсет минути птиците й обясняваха нещо, при което, често почуквайки с клюн по пъпешите, се обаждаше ту едната, ту другата, ту двете едновременно. После, очевидно доволни, че бяха успели да предадат посланието си, хвъркатите й приятели разпериха криле, направиха един кръг над площада и след миг изчезнаха в подземието.

„Май се опитваха да ми обяснят, че плодовете не са в особено изобилие и че занапред не трябва да ги безпокоя. Очевидно повече няма да ни бъде оказвано гостоприемство“ — помисли си Никол, докато вървеше обратно към източния площад. Пъпешите бяха тежки и тя ги носеше в двете раници, които с Ричард бяха изпразнили специално за тази цел.

Представяше си колко въодушевен ще бъде Ричард, когато се върне при него с цели два пъпеша. Очакванията й се оправдаха, но причината не бе нейната поява с нови припаси храна. Уейкфилд я посрещна, ухилен до уши и скрил едната си ръка зад гърба.

— Почакай да видиш аз какво имам да ти покажа — каза той, докато Никол изваждаше пъпешите-манна от раниците. После протегна напред ръката си и разтвори шепа. Държеше доста голямо черно топче с диаметър около десет сантиметра.

— Все още не съм успял да разгадая цялата логика на опериране при тази програма, нито какво количество информация може да се вложи в отделните поръчки — обясняваше й Ричард, — но постигнах най-важното: вече знам основното й предназначение: чрез нея се поискват разни неща, които компютърът след това доставя по някакъв начин.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — заяви Никол, която все още се опитваше да проумее какво всъщност бе предизвикало подобно въодушевление у Ричард.

— Направиха това за мен — допълни той, като й подаде кръглата топка. — Виждаш ли? Някъде тук има фабрика, в която произвеждат неща по поръчка.

— Защо тогава „те“, независимо кои са всъщност, не вземат да ни снабдят и с малко храна? — попита Никол язвително. — Можеш да бъдеш сигурен, че птиците повече няма да ни обърнат внимание. — Беше малко ядосана на Ричард, който нито я бе поздравил, нито й бе благодарил за успешното намиране на пъпешите.

— Няма проблем — отговори й той. — Веднага щом разуча какви неща можем да поискаме и точно по какъв начин, двамата с теб ще си поръчаме риба с чипс или пържоли с пържени картофи — каквото си пожелаеш, стига да успеем да го изразим на недвусмислен научен език.

Никол наблюдаваше с интерес своя приятел. В този момент англичанинът се хилеше като обезумял насреща й, и с разрошената си коса, необръснато лице и торбички под очите, удивително приличаше на току-що избягал от лудницата.

— Ричард, защо не се поспреш за малко? — каза Никол накрая. — Ако си открил Свещения Граал, то поне се постарай да ми обясниш всичко като хората.

— Гледай към екрана — отвърна той и начерта върху него един кръг, след това го изчисти и на негово място направи малък квадрат. За по-малко от минута нарисува на черния монитор съвършено правилен триизмерен куб, след което постави осемте контролни клавиша в определена комбинация от позиции „горе“ и „долу“ и натисна този от тях, върху който имаше гравиран малък триъгълник. На екрана се появиха някакви странни знаци.

— Не се притеснявай — каза Ричард. — Не е нужно да разбираме всички отделни подробности. В момента компютърът иска пространствените характеристики на куба.

Сега англичанинът последователно натисна няколко от обикновените клавиши с цифрови и буквени означения.

— Готово! — обърна се към Никол. — Ако правилно съм въвел данните, само след десет минути ще имаме кубче, направено от същия материал като топката.

Докато чакаха, те хапнаха малко от новата доставка пъпеши. Бяха съвсем същите на вкус. „Една пържолка с пържени картофи би ми дошла страшно добре“ — помисли си Никол. В този миг стената отсреща внезапно се повдигна на около половин метър от пода и в отвора се появи черно кубче.

— Почакай малко, не го взимай още — каза й Ричард, когато тя се приближи, за да разгледа предмета. — Погледни насам! — Той насочи лъча на фенерчето си в тъмното пространство отвъд отвора, в който се намираше кубчето. — Зад тези стени има многобройни и безкрайно дълги тунели, които сигурно отвеждат до фабрики, толкова усъвършенствани в техническо отношение, че въобще не бихме могли да отгатнем какво е предназначението им. Представи си само! В тях дори е възможно да се правят предмети по поръчка!

Никол започваше да проумява защо приятелят й бе така въодушевен и развълнуван.

— Сега поне до някаква степен ще вземем нещата в свои ръце — продължи той. — Ако успея достатъчно бързо да разгадая оперативния код, скоро ще можем да си поръчаме храна, а има вероятност и да си доставим материалите, които са необходими за направата на лодка.

— Надявам се, че моторът й няма да е шумен — каза французойката закачливо.

— Няма проблеми — съгласи се Ричард. Дояде и последното си парче от пъпеша и заработи отново с клавиатурата.

Никол започваше да се тревожи. За целия рамиански ден нейният приятел бе успял да направи само още едно откритие. През тези тридесет и осем часа, от които отдели само седем за сън, той бе напълно погълнат от своите експерименти и изчисления, но резултатът от неговите упорити усилия бе нищожен — получиха единствено някакъв нов материал, лек като балсово дърво и сега, освен тежките черни предмети, чиято плътност бе близка до тази на дъба, те вече можеха да си поръчват и по-леки неща.

Ричард се съсипваше от работа, но въпреки това не желаеше или считаше за невъзможно да използва Никол като помощничка.

„Ами ако първото му откритие е било чиста случайност? — каза си тя, докато се изкачваше нагоре по стълбите, за да отиде на сутрешната си разходка. — Нищо чудно на този компютър да могат да се поръчват само два вида черни предмети.“ Никол не успяваше да се пребори с безпокойството си, че напразно губят време. Оставаха още само шестнайсет дни до срещата на Рама със Земята, а нямаше и следа от спасителна група. Някъде дълбоко в съзнанието й я глождеше натрапчивата мисъл, че двамата с Ричард са изоставени окончателно.

Предишната вечер Никол се беше опитала да поговори с английския си колега за това, какво смята да правят по-нататък, но приятелят й бе прекалено изтощен и не реагира по никакъв начин, когато тя сподели с него силното си безпокойство. Малко по-късно младата жена внимателно обмисли и прецени всички възможни начини на действие. Обърна се към Ричард, за да поиска мнението му, и видя, че е потънал в дълбок сън. Тя също задряма за кратко и когато се събуди, Ричард вече беше станал и отново работеше с клавиатурата. Отказа да закусва, както и да бъде разсейвай с разговори. Никол се препъна във все по-нарастващия куп черни предмети на пода, докато излизаше от Бялата стая, за да направи сутрешната си гимнастика.

Чувстваше се ужасно самотна. Последните петдесет часа бе прекарала съвсем сама, без компанията на Ричард и непрекъснато й се струваше, че времето тече много бавно. Удоволствието от четенето бе единственото й спасение. В компютъра разполагаше с текста на четири книги — една медицинска енциклопедия и три развлекателни романа. „Убедена съм, че целият мозък на Ричард е пропит от Шекспир“ — весело си помисли Никол, докато седеше на стената, ограждаща Ню Йорк, отправила поглед към Цилиндричното море. Някъде далеч отвъд водната площ, с помощта на своя бинокъл, тя успяваше да различи през гъстата мъгла и множеството облаци смътните очертания на Северната чаша, откъдето, заедно с останалите членове на експедицията, бе влязла за първи път в Рама.

В нейния компютър бяха записани две от книгите на баща й. Никол харесваше най-много „Кралица на всички времена“, в която се разказваше за младостта на Еленор от Аквитания. Прекарала детството си в двора на херцога на Поатие, тя се омъжва за краля на Франция Луи Капет, участва заедно с него в кръстоносния поход до Божи гроб, след което се обръща към папа Йожен III с молба да анулира брака й. Кулминационната точка в романа бе нейният развод с Луи и последвалият годеж с младия и вълнуващ Хенри Плантагенет.

Другата книга на баща й, с която Никол разполагаше в компютъра си, бе неговият световно признат шедьовър — „Аз, Ричард Лъвското сърце“. В този роман откъси от личния дневник на главния герой се редуваха с неговия вътрешен монолог през двете зимни седмици, прекарани от краля и неговите войници близо до Месина, под закрилата на нормандския владетел на Сицилия, където, потеглил на поредния си кръстоносен поход, Ричард се спира, за да даде почивка на войската си. Тук прочутият крал-воин и хомосексуалист, син на Еленор и Хенри Плантагенет, разказва в изблик на самоанализ свои лични преживявания, както и важни исторически събития от края на дванадесети век.

Никол си спомни дългия разговор с Женевиев предишното лято, когато дъщеря й бе прочела „Аз, Ричард“ и, силно впечатлена от неговата история, бе изненадала майка си, задавайки й изключително интелигентни въпроси. Младата жена се запита какво ли прави точно в този момент Женевиев в Бовоа. „Вече са ти съобщили, че не съм се завърнала в лагера. Дали са използвали официалния военен термин за подобни случаи — изчезнал при изпълнение на задача?“

Никол си представи как всеки ден дъщеря й се завръща със своето колело от училище и може би, още щом влезе през вратата на вилата им, пита дядо си за някакви новини. Пиер вероятно само поклаща тъжно глава.

„Изминаха цели две седмици, откакто останалите от «Нютон» ме видяха за последен път. Храниш ли още някаква надежда, скъпо мое момиче?“ Тъжна и отчаяна, Никол бе обзета от непреодолим копнеж да поговори с дъщеря си. За миг бе забравила какво е реалното положение и съзнанието й отказваше да приеме факта, че от Женевиев я делят милиони километри и няма начин да установи връзка с нея. Французойката стана, с намерение да се върне в Бялата стая, убедена от краткотрайната си илюзия, че оттам ще може да се обади по телефона на своята дъщеря.

Няколко секунди по-късно способността й за трезва преценка се възвърна и Никол се учуди на това, колко лесно съзнанието й бе успяло да я заблуди. Тя поклати глава и седна отново на стената. Остана там почти два часа, а мислите й свободно се рееха, заети с най-различни неща. Накрая, когато тъкмо се канеше да си върви, французойката се сети за Ричард Уейкфилд. „Е, направих каквото можах, приятелю. С никой друг, освен с Хенри, не съм била толкова искрена и открита. Но явно късметът ми е такъв — да бъда тук с човек, по-трудно доверяващ се и от мен самата.“

Докато слизаше надолу по стълбите към второто хоризонтално ниво и оттам през тунела към Бялата стая, Никол изпита някаква неопределима тъга. Това чувство обаче се смени с учудване, когато тя влезе в помещението и се приближи към Ричард. Внезапно той скочи от малкия черен стол, на който седеше, и я посрещна с прегръдка. Беше се обръснал и сресал, дори бе почистил ноктите си. Върху масата в средата на стаята французойката видя красиво нарязан пъпеш-манна. Пред всеки от двата стола бе поставена черна чиния, в която имаше парче от плода.

Ричард дръпна назад един от столовете и покани своята приятелка да седне, след което заобиколи и се разположи от другата страна на масата. Пресегна се и взе ръцете на Никол в своите.

— Искам да ти се извиня — каза, очевидно много напрегнат и развълнуван. — Ужасно съжалявам, че се държах толкова грубиянски. Наистина бях непоносим през последните няколко дни. — При тези думи замълча, но след малко колебливо продължи: — Докато те чаках да се върнеш, през ума ми минаха хиляди неща, които бих желал да ти кажа — той смутено се усмихна. — Вече не си спомням всички… Знам само, че исках да ти обясня колко важни бяха за мен принц Хал и Фалстаф. Винаги съм ги чувствал като най-добрите си приятели… Трудно преживях това, което им се случи… И все още скърбя за тях… — Ричард пийна малко вода. — Но което е най-главното, съжалявам, че никога не съм ти казвал какъв забележителен човек си — привлекателна, интелигентна, остроумна и чувствителна — всичко, което съм мечтал да срещна у една жена. Дори и в положението, в което се намираме, аз пак се боях да ти призная какво изпитвам към теб. Предполагам, това е защото прекалено много се страхувам, че чувствата ми ще бъдат пренебрегнати.

Очите на Ричард се изпълниха със сълзи, които се затъркаляха надолу по лицето му. Той трепереше леко — Никол ясно виждаше какви усилия му бе струвало признанието. Тя придърпа ръцете му към устните си и промълви:

— Мисля, че и ти си изключителен мъж.