Огненият престол

8.Големи закъснения на гара „Ватерло“ (извиняваме се за великанския песоглавец)

Лондонското метро е с чудесна акустика. Звукът кънти по тунелите, затова, докато слизахме, чувах как влаковете свистят, как музикантите свирят и, иска ли питане, как убиецът — богът песоглавец — реве кръвожадно, докато прави на прах преградите пред входовете.

С тези терористични заплахи и повишени мерки за сигурност човек очаква да види някой и друг полицай, но за съжаление толкова късно и на такава относително малка станция на метрото нямаше нито един представител на реда. Горе на улицата пищяха сирени, но ние щяхме да сме умрели или да сме си отишли отдавна, докато ни се притече на помощ някой от обикновените простосмъртни. И по-добре полицаите да не се появяваха, ако смятаха да застрелят Баби, докато той се е заселил в тялото на дядо. Наложих си да не мисля за това.

Анубис беше предложил да се придвижвам под земята. И ако се наложи да се бия, да намеря мост. Нямаше да е зле да се придържам към този план.

На „Канари Уорф“ нямаше голям избор от посоки. За щастие мотрисата по линия „Джюбилий“ беше тук. Стигнахме на перона, скочихме в последния вагон точно когато вратите вече се затваряха и се свлякохме на седалките.

Мотрисата се разклати и се понесе по тъмния тунел. Не видях Баби и Нехбет да ни гонят отзад.

— Сейди Кейн — ахна Ема. — Я ни кажи, ако обичаш, какво точно става!

Клетите ми приятелки. Не ги бях забърквала в такива неприятности никога, дори когато се затворихме, без да искаме, в момчешката съблекалня в училище. (Дълго е за обясняване, но се бяхме хванали на бас на пет паунда, а в историята присъстваха и долните гащи на Дилан Куин и една катерица. Може би ще ви разкажа по-нататък.)

Нали Ема беше тичала боса, краката й бяха разранени. Розовото й сако приличаше на сплъстена козина на пудел, а очилата й бяха останали без доста от камъчетата си.

Лиз беше зачервена като онези сърца, дето ги подаряват за Деня на свети Валентин. Тя беше махнала дънковото яке, което не прави никога, защото е много зиморничава, а бялата й тениска беше на мокри петна. Луничките по ръцете й блестяха, което ми напомни за Нут с кожа като небе, осеяно със съзвездия.

От двете Ема изглеждаше по-ядосана и чакаше да й обясня за какво става въпрос. Лиз беше ужасена и мърдаше уста, сякаш искаше да каже нещо, но бе останала без гласни струни. Помислих си, че ще подметне нещо за кръвожадните богове, спуснали се да ни гонят, но когато накрая Лиз си върна дар словото, единственото, което тя заяви, бе:

— Онова момче те целуна!

Кога ли тази Лиз ще се научи да степенува по важност нещата!

— Ще ви обясня — обещах. — Знам, ужасна приятелка съм, да ви забъркам в такова нещо. Но много ви моля, дайте ми малко време. Трябва да се съсредоточа.

— Да се съсредоточиш върху какво? — поинтересува се Ема.

— Млъквай! — скастри я Лиз. — Нали ти каза да я оставиш да се съсредоточи.

Затворих очи и се опитах да се поуспокоя.

Не беше лесно, особено пък с публика. Но нямаше с какво да се защитя и едва ли щях да се добера до някое от оръжията си. Помислих си: „Можеш го, Сейди. Колко му е — само се пресегни и се докосни до другото измерение. И разкъсай тъканта на действителността.“

Пресегнах се. Не се случи нищо. Опитах още веднъж и ръката ми изчезна в Дуат. Лиз се разпищя. Добре че не отклони вниманието (и ръката) ми. Стиснах с пръсти дръжката на магьосническата чанта и я издърпах.

Ема се ококори.

— Невероятно! Как го направи?

Всъщност и аз се питах същото. Не можех да повярвам, че при тези обстоятелства съм успяла от втори опит.

— Това е… хм, магия — отвърнах.

Съученичките ми ме погледнаха озадачени и уплашени и аз изведнъж се почувствах притисната от тежката задача.

Допреди година ние с Лиз и Ема щяхме да отиваме по тази линия да се позабавляваме или на кино. Щяхме да се смеем на тъпата музика, звучаща от телефона на Лиз, или на обработените от Ема на фотошоп снимки на наши съученички, които мразехме. Допреди година най-опасното в живота ми бяха сладките на баба и избухливостта на дядо при вида на оценките ми за срока.

Сега дядо беше песоглавец великан. Баба пък беше стръвен лешояд. Приятелките ми ме гледаха така, сякаш съм паднала от друга планета, което не беше много далеч от истината.

Дори с магическите вещи в ръка нямах представа какво да правя. Вече не разполагах с цялото могъщество на Изида. Ако опитах да се сражавам с Баби и Нехбет, можех да нараня баба и дядо и по всяка вероятност щях да загина. Но ако не можех да ги спра аз, кой щеше да го направи? Накрая хората, в които боговете се бяха вселили, умираха. За малко това да се случи и с чичо Еймъс, въпреки че той си беше съвсем истински магьосник и знаеше как да се защити. Баба и дядо бяха стари, немощни и в тях нямаше нищо магьосническо. Не им оставаше много време.

Плисна ме отчаяние, много по-страшно от крилете на богинята лешоядка.

Усетих, че плача, чак когато Лиз ме хвана аз рамото.

— Сейди, скъпа, съжаляваме. Да ти кажа, си е малко… странно. Какво става? Нека ти помогнем.

Разтреперана, си поех въздух. Беше ми домъчняло много за приятелките ми. Винаги съм ги смятала за малко странни, но сега ми се виждаха блажено нормални — част от света, към който вече не принадлежах. И двете се стараеха да проявяват смелост, но усещах, че всъщност са ужасени. Искаше ми се да ги оставя, да ги скрия, да не позволя да пострадат, но си спомних как Нехбет е казала, че от тях ще стане вкусно мезе. Анубис ме беше предупредил, че богинята лешоядка ще намери приятелките ми и ще ги нарани не за друго, а за да нарани мен. Ако бяха с мен, поне щях да се опитам да ги защитя. Не исках да променям из корен живота им, както се беше променил моят, но бях длъжна да им кажа истината.

— Ще прозвучи повече от налудничаво — предупредих ги аз.

Казах им възможно най-кратката версия: защо съм напуснала Лондон, как египетските богове са се отскубнали на свобода и са навлезли в света, как съм разбрала, че съм потомка на магьосници. Разказах им и за битката ни със Сет, за възхода на Апоп и безумната мисъл да вдигнем от сън бога Ра.

Минахме две спирки, но на мен ми беше много приятно да им разказвам и изгубих представа за времето.

След като приключих, Лиз и Ема се спогледаха — явно се чудеха как да ми кажат любезно, че ми хлопа дъската.

— Знам, звучи невъзможно, но… — подхванах.

— Вярваме ти, Сейди — прекъсна ме Ема.

Аз примигах.

— Така ли?

— Разбира се. — Лиз беше поруменяла както след влакче на ужасите. — Никога не съм те чувала да говориш толкова сериозно за нещо. Променила си се.

— Просто сега съм магьосница и… и не мога да повярвам колко глупаво звучи.

— И не само това — допълни Ема и се взря в лицето ми, сякаш се превръщах в нещо доста страшно. — Изглеждаш по-голяма. По-зряла.

В гласа й се долавяше тъга и аз си дадох сметка, че ние с тях се отчуждаваме. Сякаш стояхме от двете страни на все по-дълбока бездна. А аз знаех, колкото и да ми е тъжно, бях сигурна, че пропастта вече е много широка и няма да мога да я прескоча.

— Гаджето ти е страхотно — допълни Лиз вероятно за да ме ободри.

— Той не ми е…

Но не се доизказах. Нямаше как да спечеля в този спор с Лиз. Пък и бях толкова объркана за онзи проклет чакал Анубис, че не знаех откъде да започна.

Влакът подкара по-бавно. Видях табелите на гара „Ватерло“.

— О, боже — казах. — Мислех да слезем на Лондонския мост. Важно е.

— Не можем ли да се върнем? — попита Лиз.

Ревът, долетял от тунела отзад, даде отговор на въпроса. Погледнах натам и видях как покрай релсите се клатушка едър силует с проблясваща сребриста козина. Песоглавецът стъпи с единия крак върху третата релса, при което се разлетяха искри, въпреки това обаче продължи най-невъзмутимо нататък. Влакът закова на едно място и Баби се приближи още повече.

— Няма връщане назад — казах аз. — Налага се да продължим до моста „Ватерло“.

— Той е на цели седемстотин-осемстотин метра от станцията — възрази Лиз. — Ами ако той ни хване?

Затърсих из чантата и извадих новия жезъл. Той начаса се удължи до обичайните си размери и върхът с изсечен върху него лъв блесна със златиста светлина.

— В такъв случай вероятно ще се наложи да се бием.

Дали да описвам гара „Ватерло“, каквато беше преди и каквато стана, след като я разрушихме? Основната зала беше внушителна. С лъскав мраморен под, с купища магазини и будки и с таван от стъкло и напречни греди, толкова висок, че вътре преспокойно можеше да лети и хеликоптер.

В гарата влизаха и излизаха реки от пътници, които се сливаха, разделяха се и от време на време се сблъскваха, докато се носеха към различните ескалатори и перони.

Когато бях малка, се плашех от сградата на гарата. Притеснявах се, че грамадният часовник във викториански стил, който висеше от тавана, ще падне и ще ме премаже. Гласовете по високоговорителите кънтяха прекалено силно. (Предпочитам да съм най-шумното нещо наоколо, много ви благодаря.) Тълпите пътници, застанали като омагьосани под таблата с разписанието и търсещи с очи влаковете, ми напомняха пълчищата във филми за възкръснали мъртъвци, каквито не ми даваха да гледам като малка.

И сега ние трите тичахме презглава към централната зала на гарата, като си проправяхме път към най-близкия изход, и точно тогава едно от стълбищата отзад се пръсна на парчета.

Навалицата се разбяга във всички посоки, а от отломъците се показа Баби. Разпищяха се бизнесмени, които хвърлиха куфарчетата и хукнаха така, сякаш от това зависеше животът им. Ние с Лиз и Ема се притиснахме до една вестникарска будка, за да не ни стъпче тълпа туристи, които крещяха на италиански.

Баби ревна. Нали беше тичал в тунела, козината му беше покрита със сажди и прах. Жилетката на дядо върху ръката му беше станала на дрипа, но очилата като по чудо се бяха задържали на главата.

Песоглавецът подуши въздуха — вероятно се опитваше да хване дирята ми. После отгоре мина тъмна сянка.

— Къде отиваш, Сейди Кейн? — изписка Нехбет. Изви се в залата и се спусна рязко към тълпите, които и без това вече бяха изпаднали в паника. — Така ли ще се биеш, като бягаш? Нямаш ли достойнство?

Из залата екна спокойният глас на говорителя:

— Влакът от Бейсингстоук в осем часа и две минути ще пристигне на трети перон.

— ТРЯЯЯС!

Баби събори бронзовата статуя на някаква знаменитост и главата й се отчупи. Напред притича полицай, въоръжен с пистолет. Още преди да съм му извикала да спре, той стреля по Баби. Лиз и Ема се разпищяха. Куршумът отскочи от козината на песоглавеца, сякаш тя беше от титаний, и рикошира при табелата на „Макдоналдс“. Полицаят се престори на зашеметен и се изнесе.

Никога не бях виждала толкова много хора да тичат навън от гарата. Мина ми през ума да ги последвам, но реших, че е много опасно. Не исках тези обезумели богове да избият купища невинни граждани само защото и аз съм се озовала сред тях, а ако се опитахме да се влеем в тълпата, само щяха да ни стъпчат при паническото бягство.

— Виж, виж, Сейди — посочи Лиз, а Ема изписка.

Нехбет се извиси към гредите по тавана и кацна там заедно с гълъбите. Изгледа ни и кресна на Баби:

— Ето я, скъпи! Ето я!

— Защо ли не си затвори човката — промърморих.

— Каква глупачка е Изида, да избере теб! — кресна Нехбет. — Ще ти излапам вътрешностите.

— УУУУ — съгласи се от все сърце Баби.

— Влакът за Брайтън в осем часа и четиринайсет минути има закъснение — каза говорителят. — Извиняваме се за неудобството.

Сега вече Баби ни беше видял. Очите му пламтяха с първичен гняв, но аз видях в изражението му и нещо от дядо. Баби беше сбърчил чело и бе издал брадичка точно като него, когато той се ядосваше на телевизията и крещеше на ръгбистите. Щом видях това изражение, и за малко да изгубя самообладание.

Нямах намерение да умра тук. Нямаше да допусна тия отвратителни богове да наранят приятелките ми или да изпепелят баба и дядо.

Баби тръгна с клатушкане към нас. Сега, след като вече ни беше открил, явно не бързаше изобщо да ни убива. Отметна глава и нададе наляво и надясно гърлен звук като лай, сякаш викаше на вечеря приятелите си. Ема впи пръсти в ръката ми. Лиз изхлипа:

— Сейди!…

Тълпите почти се бяха изнесли. Не се виждаха други полицаи. Може би се бяха разбягали или бяха тръгнали всички вкупом към „Канари Уорф“, без да усетят, че сега по-напечено е тук.

— Няма да умрем — обещах на съученичките си. — Дръж ми жезъла, Ема.

— Да ти държа какво… О, добре.

Тя го взе плахо, сякаш й бях подала преносима ракетна установка, в каквато, предполагам, жезълът сигурно щеше да се превърне, ако кажех съответното правилно заклинание.

— Дръж под око песоглавеца, Лиз — наредих.

— Да го държа под око, значи — повтори тя. — Малко трудно е да не го правя.

Затърсих из магическата чанта, като отчаяно оглеждах какво има вътре. Вълшебна пръчка… става за защита, но нямаше да е достатъчна едновременно срещу две божества. Синове на Хор, вълшебен тебешир… не беше мястото да очертавам защитен кръг. Трябваше да се добера някак до моста. И да спечеля време, за да се измъкнем от гарата.

— Сейди… — каза Лиз, за да ме предупреди.

Баби беше скочил върху покрива на магазина за козметика. Ревна и от всички посоки изпъплиха по-малки песоглавци, които се катереха по главите на бягащите пътници, увисваха на гредите по тавана, скачаха от стълбищата и от магазините. Бяха десетки и всички бяха облечени в баскетболни екипи в черно и сребристо. Дали баскетболът не беше международен песоглавски спорт?

До днес си ги обичах песоглавците. Онези, които бях срещала, например Хуфу и общителните му приятели, бяха свещените животни на Тот, бога на знанието. Като цяло бяха мъдри и услужливи. Аз обаче подозирах, че войнството на Баби е от съвсем друг вид песоглавци. Те бяха с кървавочервена козина, диви очи и зъби, до които и един саблезъб тигър щеше да се почувства кръгло нищожество.

Песоглавците започнаха да стесняват обръча — бяха се озъбили, сякаш се готвеха да ни се нахвърлят.

Извадих от чантата парче восък — нямаше за кога да правя shabti. Два амулета tyet, свещената маска на Изида — о, тези можеха и да влязат в работа. После открих и стъкленичка с коркова тапа, за която съвсем бях забравила. Вътре имаше мътна каша: първият ми опит да приготвя отвара. Седеше от цяла вечност на дъното на чантата, защото никога не съм изгаряла от желание да я пробвам.

Разтръсках я. Течността засия със светлина в зелен цвят, а вътре се завъртяха мънички частици. Махнах запушалката. Нещото вътре вонеше по-ужасно и от Нехбет.

— Какво е това? — попита Лиз.

— Гадост — отговорих аз. — Анимация, смесена със зехтин, вода и няколко секрета. Опасявам се, че е станала на бучки.

— Анимация ли? — попита Ема. — Анимационни филмчета ли ще измагьосаш?

— Щеше да бъде страхотно — признах си аз. — Но това тук е по-опасно. Ако не объркам нещо, ще направя много магии, без да изгоря и аз.

— А ако объркаш? — попита Лиз.

Дадох и на двете по един амулет на Изида.

— Дръжте ги. Кажа ли: „Вървете“, тичайте към таксиметровата стоянка. Не спирайте.

— Сейди, ама какво, да го вземат мътните… — започна да негодува Ема.

Побързах да глътна отварата, докато не съм избухнала.

Нехбет се изкиска над нас:

— Откажи се! Не можеш да застанеш срещу нас!

Сянката на крилете й сякаш се разпростря над цялата гара, от което последните пътници се разбягаха ужасени, а аз се смразих от страх. Знаех, че е само магия, но въпреки това за малко да се поддам на изкушението да приема бързата смърт.

Няколко песоглавеца се разсеяха, привлечени от миризмата на храна, и се впуснаха да опустошават „Макдоналдс“. Други пък се юрнаха да гонят един влаков кондуктор, като го млатеха с навити на фуния модни списания.

За съжаление повечето обаче бяха насочили вниманието си към нас и се подредиха в хлабав обръч около вестникарската будка. Баби ревна от командната си позиция върху магазина за козметика — даде заповед за нападение.

Точно тогава отварата стигна до стомаха ми. През тялото ми потече магия. Имах чувството, че съм глътнала мъртва жаба — такъв беше вкусът в устата ми, сега обаче вече знаех защо в древността магьосниците са си падали толкова по отварите.

По жилите ми се носеше магията за анимация, която бях писала дни наред и която при обичайни обстоятелства сигурно трябваше да правя цял час. Усетих как към върховете на пръстите ми плъзва сила. Оставаше само да насоча магията и да се постарая да не ме овъгли.

Постарах се да призова възможно най-добре Изида, за да взема от могъществото й и да придам форма на заклинанието. Представих си каквото ми трябваше и в главата ми изникна правилната вълшебна дума: „Защити. N’dah.“ Пуснах магията. Пред мен запламтя златен йероглиф:

Из гарата на вълна се загъна златиста светлина. Песоглавското войнство се разколеба. Баби се препъна върху покрива на магазина за козметика. Дори Нехбет изписка и се разклати върху гредите по тавана.

Из цялата гара плъзнаха неодушевени предмети. Раниците и куфарчетата изведнъж се научиха да летят. От магазините блъвнаха рафтове за списания, дъвки, бонбони и какви ли не разхладителни напитки, които нападнаха полковете на песоглавците. Отсечената глава на бронзовата статуя се изстреля отнякъде и удари с все сила Баби по гърдите, при което той залитна назад и падна от покрива на козметичния магазин. Към тавана се изви смерч от розови вестници „Файненшъл Таймс“. Те погълнаха Нехбет, която се олюля слепешката и запада с писъци сред розово-черна вихрушка.

— Вървете! — извиках на приятелките си.

Хукнахме към изхода, като криволичехме между песоглавците, които бяха прекалено заети, за да ни спрат. Един бе връхлетян от пет-шест бутилки газирана вода, които го млатеха ли, млатеха. Друг се отбраняваше от едно куфарче и няколко смартфона камикадзе.

Баби се опита да се изправи, но към него на торнадо се устремиха козметични продукти: лосиони, гъби за баня и шампоани, които го заудряха, заслепиха го и се постараха да го гримират обилно. Подразнен, той ревна, хлъзна се и падна заднишком върху останките от опустошения магазин. Съмнявах се заклинанието ми да е нанесло на боговете трайни вреди, но при повечко късмет щеше да отклони за няколко минути вниманието им.

Ние с Лиз и Ема се измъкнахме от гарата. Всички в нея бяха евакуирани и всъщност не очаквах на стоянката да има таксита — там наистина нямаше никой. Примирих се, че ще се наложи да тичаме чак до моста „Ватерло“, въпреки че Ема беше без обувки, а на мен ми се гадеше от отварата.

— Виж, виж! — каза Лиз.

— О, браво на теб, Сейди! — обади се и Ема.

— Какво? — попитах аз. — Какво съм направила?

Точно тогава забелязах шофьора — изключително нисък мъж, облечен в черен костюм целият в пърхот. Той стоеше в края на уличката с табела с името КЕЙН отгоре.

Приятелките ми вероятно решиха, че съм го измагьосала. Преди да съм ги опровергала, Ема рече:

— Идвайте!

Двете се завтекоха към дребосъка. Нямах друг избор, освен да ги последвам. Спомних си как Анубис ми е казал, че ще ми прати „шофьор“, който да ме посрещне. Предположих, че това е той, но колкото повече се приближавахме, толкова повече не ми се искаше да се запознавам с него.

Беше нисък, стигаше ми някъде до рамото, бе по-набит от чичо Еймъс и по-грозен от всички на планетата. В лице приличаше на неандерталец. Очите под рунтавите вежди, слели се в една, бяха различни по големина. Брадата му изглеждаше така, сякаш с нея миеше мазни тенджери. Беше сипаничав, с червени петна по лицето, а косата му приличаше на птиче гнездо, което е било подпалено, а после угасено с крака.

Щом ме видя, мъжът се смръщи, от което не стана по-красив.

— Крайно време беше! — промърмори с американски акцент. Оригна се в шепа и за малко да ме покоси с дъха си с мирис на къри. — Приятелка на Баст? Сейди Кейн?

— Хм… вероятно. — Реших да си поговоря хубаво с Баст какви си ги избира за приятели. — Между другото, имаме тук две божества, които се опитват да ни убият.

Брадавичестият мъж премлясна, явно това не му направи впечатление.

— В такъв случай май ви трябва мост. — Обърна се към тротоара и ревна: — АУУ!

От дън земя изникна черен мерцедес, който сякаш се беше уплашил и бе решил да се появи.

Шофьорът погледна зад мен и изви вежда.

— Е? Качвайте се!

Никога дотогава не се бях возила в лимузина. Дано повечето са по-хубави от тази, която се падна на нас. На задната седалка бяха намятани кутийки от къри, хартия от пържена риба с картофи, пликчета от чипс, а също мръсни чорапи от различни чифтове. Въпреки това ние с Ема и Лиз се сместихме отзад, понеже никоя не набра смелост да седне отпред.

Сигурно си мислите, че съм луда, щом се качвам в кола на непознат. Прави сте, разбира се. Но Баст ни беше обещала да помогне, а Анубис ми беше казал да чакам шофьор. Не се изненадах особено, че обещаната помощ се е явила в лицето на някакъв дребосък, който не знае какво е лична хигиена, и на вълшебна лимузина. Бях виждала и по-странни неща.

Пък и нямах особен избор. Отварата вече не действаше, от напрежението да правя толкова много магии ми се виеше свят и краката ми се подкосяваха. Не бях сигурна, че няма да припадна още преди да съм стигнала пеш моста „Ватерло“.

Шофьорът натисна до дупка газта и се изстреля от гарата. Полицията вече беше отцепила района, но нашата лимузина заобиколи загражденията и профуча покрай няколко подвижни новинарски станции на Би Би Си и тълпата сеирджии… Не ни обърнаха никакво внимание.

Шофьорът си засвирука мелодия, която звучеше като „Ниските хора“9. Главата му стигаше само до горния край на облегалката. Единственото, което виждах от него, бяха мазната сплъстена коса и двете космати ръце върху волана.

Върху слънчевия визьор беше пъхната карта за самоличност със снимка на мъжа — с нещо като снимка по-точно. Беше правена съвсем отблизо и на нея се виждаха само нефокусиран нос и ужасна уста, сякаш мъжът се бе опитал да изяде фотоапарата. Върху картата пишеше: „Вас ви кара БЕС“.

— Предполагам, ти си Бес — подхванах аз.

— Да — потвърди човекът.

— В колата ти е мръсно като при пес — промърмори Лиз.

— Стига сте римували, че ще взема да повърна — започна да недоволства и Ема.

— Нали, господин Бес? — попитах аз, докато се опитвах да си спомня има ли такова име в египетската митология. Бях почти сигурна, че не са имали бог на шофьорите. — Повелителят Бес? Бес Изключително ниския?

— Само Бес — изпухтя той. — И това НЕ е момичешко име. Само да ме наречете Беси, и ще се наложи да ви убия. Колкото до това, че съм нисък, аз съм бог на джуджетата, какво друго очаквате? А, да, отзад има бутилирана вода, ако сте жадни.

Огледах се. В краката ми се търкаляха две пълни до половината бутилки с вода. По капачката на едната се виждаше червило. Другата изглеждаше така, сякаш са я гризали.

— Не съм жадна — реших аз.

Лиз и Ема промърмориха, че и те не са. Бях изненадана, че след събитията от вечерта не са изпаднали в кататония, но все пак те са мои съученички. Не се занимавам с малодушни момичета. Още преди да открия магията, от тях се искаше да са волеви и да се приспособяват бързо, ако искат да са ми приятелки. /_Никой не те е питал за мнението ти, Картър._/

Мостът „Ватерло“ беше препречен от полицейски автомобили, но Бес ги заобиколи, качи се на тротоара и после отпраши нататък. Полицаите дори не мигнаха.

— Невидими ли сме? — попитах.

— За повечето обикновени хора — да — хлъцна Бес. — Доста са тъпи, нали? С изключение на присъстващите и така нататък.

— Наистина ли си бог? — полюбопитства Лиз.

— Огромен — потвърди мъжът. — Огромен съм в света на боговете.

— Огромен бог на джуджетата — изуми се Ема. — Като в Снежанка или…

— На всички джуджета. — Бес размаха бурно ръце, от което се попритесних, защото ги свали от волана. — Древните египтяни бяха умни. Почитаха онези, които по рождение не се вписват в нормите. Смятаха джуджетата за изключителни магьосници. Затова да, аз съм бог на джуджетата.

Лиз се прокашля.

— Днес не се ли очаква да се изразяваме по-учтиво? Например… дребосъци или хора, неравностойни по вертикала…

— Нямам намерение да се представям като бог на хора, неравностойни по вертикала — промърмори Бес. — Аз съм си джудже, и толкоз! И така, пристигнахме — точно навреме.

Той зави и спря насред моста. Обърнах се да погледна назад и само дето не повърнах. Над брега на реката кръжеше крилата черна сянка. Баби пък се беше заел по присъщия му начин със загражденията в края на моста. Мяташе в река Темза полицейски автомобили, а през това време ченгетата се бяха пръснали и бяха открили стрелба, макар че божествената стоманена козина на песоглавеца куршуми не я ловяха.

— Защо спряхме? — попита Ема.

Бес стъпи на седалката и се протегна, което изобщо не го затрудни.

— Това тук е река — оповести той. — Добро място за битка с богове, нищо че излиза от моята уста. Заради силата на природата, която тече под краката ни, за нас е трудно да останем в света на обикновените простосмъртни.

Взрях се в него и го разбрах. Лицето му трептеше като мираж.

На гърлото ми заседна буца. Това беше мигът на истината. Повдигаше ми се от отварата и страха. Съвсем не бях сигурна, че разполагам с достатъчно магическа сила, за да се изправя срещу онези два бога. Но нямах избор.

— Лиз, Ема — казах. — Слизаме.

— Ама как така… слизаме — изхлипа Лиз.

Ема преглътна.

— Сигурна ли си, че…

— Знам, че сте уплашени — продължих аз, — но се налага да правите точно каквото ви казвам.

Двете кимнаха колебливо и отвориха вратите на автомобила. Клетите те. Пак съжалих, че изобщо съм ги довела, но да ви призная, след като видях, че баба и дядо са обсебени от богове, сърце не ми даваше да зарязвам приятелките си сами.

Бес едвам се сдържа да не се прозине.

— Имате ли нужда от помощта ми?

— Хм…

Баби се приближаваше с клатушкаща се походка. Нехбет кръжеше над него и даваше пискливи заповеди. И да им влияеше реката, двамата не го показваха.

Не виждах как един джудженски бог може да се опълчи срещу тях, но отговорих:

— Да, имам нужда от помощ.

— Добре тогава. — Бес изпука с кокалчетата на пръстите си. — Слизайте де.

— Моля?

— Не мога да се преоблека, докато сте в колата, нали така? Трябва да си сложа страшните дрехи.

— Какви страшни дрехи?

— Слизайте! — нареди джуджето. — Идвам ей сега.

Не се налагаше да ни насърчава дълго. Не искахме да виждаме от Бес повече, отколкото се налага. Слязохме, а той заключи след нас. Прозорците бяха затъмнени, затова не виждах какво става вътре. Бес можеше да си отдъхва или да слуша музика, докато нас ни колеха. Не се надявах особено смяната на гардероба да разгроми Нехбет и Баби.

Погледнах уплашените си съученички, после и двете чудовищни създания, напредващи към нас.

— Тук ще дадем последен отпор.

— А, не, не — изписка Лиз. — Хич не ми харесва това „последен отпор“.

Затърсих из чантата и извадих парче тебешир и четирите синове на Хор.

— Лиз, сложи човечетата така, че да са на четирите посоки на света: север, юг и така нататък. Ти, Ема, вземи тебешира. Очертай кръг, с който да свържеш статуетките. Разполагаме само с няколко секунди.

Подадох й тебешира, който замених с жезъла, и точно тогава изпитах ужасното чувство, че вече съм изживявала всичко това. Току-що бях наредила на приятелките си какво да правят точно както Зия Рашид ми беше заповядвала първия път, когато заедно се изправихме лице в лице с врага.

Не исках да съм като нея. От друга страна, за пръв път осъзнах колко смела е била да се опълчи срещу богиня и да защити двама пълни новаци. Неприятно ми е да го казвам, но това ми вдъхна ново уважение към нея. Де да бях и аз толкова храбра!

Вдигнах жезъла и вълшебната пръчка и се опитах да се съсредоточа. Времето сякаш забави своя ход. Напрегнах сетивата си и накрая вече различавах съвсем ясно какво става наоколо: как Ема драска с тебешира, за да очертае докрай кръга, как сърцето на Лиз бие като обезумяло, как Баби шляпа с огромни ходила по моста, докато тича към нас, как Темза тече отдолу, а Дуат кръжи около мен точно толкова истински.

Веднъж Баст ми каза, че Дуат е като океан от магии под повърхността на света, населяван от обикновените простосмъртни. Ако наистина беше така, излизаше, че това място тук — мостът над реката — е като бързей. Тук магията течеше по-мощно. Можеше да удави непредпазливите. Да помете дори боговете.

Опитах да се съсредоточа като фиксирам с поглед познатите неща наоколо. Лондон все пак беше моят град. Оттук виждах всичко: Парламента, Лондонското око, дори Иглата на Клеопатра на крайбрежната улица „Виктория“, където беше загинала мама. Ако се провалях сега, толкова близо до мястото, където мама беше направила последната си магия… Не. Не можех да допусна да се стигне дотам.

Баби беше само на един метър от нас, когато Ема очерта докрай кръга. Докоснах с жезъла тебеширената линия и блесна златиста светлина.

Песоглавецът се блъсна в защитното силово поле, сякаш то бе метална стена, и залитна назад. В последната секунда Нехбет зави и се отдалечи, после закръжи с отчаян грак.

За беда кръгът от светлина започна да примигва. Когато бях съвсем малка, мама ме беше научила: всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие. Това важеше и в науката, и в магията. Нападението на Баби беше толкова мощно, че чак видях черни петна. Ако песоглавецът ни връхлетеше още веднъж, може и да не успея да удържа кръга.

Запитах се дали да не изляза от него и да се превърна в мишена. Ако съумеех да насоча енергията първо към защитното поле, то можеше да издържи за известно време, дори и аз да бях загинала вече. Поне приятелките ми щяха да се спасят.

Миналата Коледа Зия Рашид сигурно си е мислела същото, когато излезе от кръга, за да защити мен и Картър. Наистина беше дразнещо смела.

— Каквото и да става с мен, стойте в кръга — казах на приятелките си.

— Познавам този глас, Сейди — изрече Ема. — Каквото и да си намислила, не го прави!

— Не можеш да ни оставиш сами — проплака и Лиз. После кресна пискливо на Баби: — Разкарай се оттук, ужасна разпенена маймуно! Приятелката ми не иска да те унищожава, но… но ще го направи!

Баби се озъби. Наистина си беше разпенен след нападението срещу козметичния магазин и миришеше прекрасно. По сребристата му козина бяха полепнали перли за вана и шампоани в най-различни цветове.

Нехбет не ухаеше толкова добре. Беше кацнала на стълба на една улична лампа наблизо и изглеждаше така, сякаш е била нападната от всичката храна, приготвяна от фирмата „Уест Корнуол“. От пернатата й дреха висяха парчета шунка, сирене и картофи, свидетелстващи за подвига на храбрите омагьосани банички и закуски, жертвали краткия си живот, за да я спрат. Косата й беше украсена с пластмасови вилички, салфетки и розова вестникарска хартия. Виждаше се, че на Нехбет й иде да ме разкъса на парчета.

Единствената добра новина: помагачите на Баби явно не бяха успели да се измъкнат от железопътната гара. Представих си как полицаите долепват пълчищата оплескани със закуски песоглавци към полицейските автомобили и им щракват белезници. Това донякъде ме поободри.

Нехбет се озъби.

— Ти, Сейди Кейн, ни изненада на гарата. Няма как да не призная, справи се добре. И да ни доведеш на този мост… хубаво си се сетила. Ние обаче не сме чак толкова слаби. Нямаш сили да продължиш битката с нас. Щом не можеш да ни победиш, не ти трябва да вдигаш от сън Ра.

— Би трябвало да ми помагате — упрекнах я аз. — А не да се опитвате да ме спрете.

— Уууу! — излая Баби.

— Точно така — съгласи се богинята лешоядка. — Силните оцеляват и без чужда помощ. А слабите трябва да бъдат убити и изядени. От кои си ти, детето ми? Признай си, ама честно.

Истината? Още малко, и щях да се строполя. Мостът сякаш се въртеше под мен. И на двата бряга на реката виеха сирени. При загражденията дойдоха още полицаи, но засега не правеха опити да ги преминат.

Баби оголи зъби. Беше толкова близо, че усещах миризмата на покритата му с шампоан козина и ужасния му дъх. После видях очилата на дядо, които още бяха закрепени отгоре на главата му, и отново се вбесих.

— Хайде да те видим — казах. — Вървя по пътя на Изида. Само да ме ядосаш, и ще те унищожа.

Успях да накарам жезъла да пламне. Баби отстъпи назад. Нехбет настръхна върху стълба на лампата. За миг очертанията им потрепериха. Реката наистина ги лишаваше от сили и отслабваше връзката им със света на простосмъртните точно като смущение, каквото чуваш по мобилния. Но това не беше достатъчно.

Нехбет явно бе забелязала отчаянието върху лицето ми. Беше лешоядка. Веднага усещаше, ако с някого е свършено.

— Добро последно усилие, детето ми — каза тя почти с уважение, — но не ти е останало нищо. Нападай, Баби!

Богът песоглавец се изправи на задни крака. Приготвих се да нападна и да пусна последната мощна струя енергия — да я взема от жизнените си сили с надеждата да превърна на пара боговете. Трябваше да се постарая Лиз и Ема да се спасят.

Точно тогава зад мен се отвори вратата на лимузината. Бес оповести:

— Никой няма да напада никого! Освен аз, разбира се.

Стресната, Нехбет изпищя. Обърнах се да видя какво става. Веднага ми се прииска да си прогоря очите и да ги изтръгна от главата си.

Лиз издаде звук, все едно се дави и ще повърне.

— Господи, не! Не може така!

— Хрр — викна и Ема на съвършен песоглавски. — Накарай го да спре!

Бес наистина си беше облякъл страшните дрехи. Покатери се върху покрива на лимузината и застана там с разкрачени крака и ръце на кръста — точно като Супермен с тази разлика, че беше само по бански.

Заради хората със слаби сърца няма да влизам в подробности, но както стоеше в цял ръст от един метър, Бес, който беше само по син бански, беше изложил на показ цялата си отблъскваща физика: огромното шкембе, косматите крайници, ужасните ходила, гнусните увиснали гърди. Представете си най-големия грозник, когото сте виждали някога на плажа, страшилище, на когото би трябвало да му е забранено да носи бански. Бес изглеждаше по-зле и от него.

Не знаех какво друго да кажа освен:

— Я си облечи нещо!

Бес се засмя, изкикоти се, все едно ми заявяваше: „Ха-ха! Страхотен съм, нали?“.

— Първо да си отидат онези там — отсече той. — Или ще се видя принуден да ги изплаша така, че да се скрият в Дуат.

— Не ти влиза в работата, джудженски бог! — озъби се Нехбет и се извърна — да не гледа този ужас. — Махай се оттук.

— Тези деца са под моя закрила — продължи да упорства Бес.

— Не те познавам — възразих аз. — Днес те срещам за пръв път.

— Я не говори глупости. Сама изрично ме помоли да ви пазя.

— Не съм викала патрул по бански!

Бес скочи от лимузината и след като се приземи пред моя кръг, застана между мен и Баби. Отзад джуджето беше още по-ужасно. Гърбът му беше космат като палто от норка. На банския пишеше: „Гордостта на всички джуджета“.

Бес и Баби започнаха да обикалят и да се дебнат като борци. Богът песоглавец замахна да хване джуджето, то обаче беше пъргаво. Покатери се по гърдите на Баби и го фрасна с глава по носа. Песоглавецът залитна назад, а Бес продължи да го удря, като използваше лицето си за смъртоносен таран.

— Не го наранявай! — креснах аз. — Това е дядо ми!

Баби се свлече при перилата. Примига в опит да се ориентира, но Бес му духна и миризмата на къри явно дойде на песоглавеца в повече. Краката му се подкосиха. Тялото му потрепери и започна да се смалява. Той се свлече на тротоара и се стопи — преобрази се на набит беловлас пенсионер в дрипава жилетка.

— Дядо!

Не издържах. Напуснах защитния кръг и изтичах при него.

— Нищо му няма — успокои ме Бес. После се извърна към богинята лешоядка. — Сега е твой ред, Нехбет. Махай се.

— Откраднах честно и почтено тялото! — завайка се тя. — Тук ми харесва!

— Изпроси си го.

Бес потърка ръце, пое си дълбоко въздух и извърши нещо, което никога няма да успея да залича от паметта си.

Ако просто кажа, че е направил физиономия и е креснал: АУУ!, ще бъде вярно, но изобщо няма да предаде ужаса.

Главата му се изду като плондер. Челюстта му увисна като откачена, докато устата му не стана четири пъти по-голяма. Очите му изскочиха и се уголемиха до размерите на грейпфрути. Косата му щръкна право нагоре — като на Баст. Бес разтръска лице, размаха слузест зелен език и ревна: АУУУУ! толкова силно, че звукът прокънтя по Темза като топовен изстрел. От този взрив на неподправена грозотия перата по дрехата на Нехбет се надигнаха и тя пребледня като платно. Същността на богинята се изпари като тънка хартия, отнесена от буря. Единственото, което остана от нея, беше зашеметената старица по пеньоар на цветя, която бе седнала на уличната лампа.

— О, майко мила… — простена баба и припадна.

Бес подскочи и я хвана, преди да е цопнала в реката. Лицето на джуджето пак си стана нормално — е, най-малкото нормално грозно, — след като то положи баба на тротоара до дядо.

— Благодаря ти — рекох му. — А сега ще се облечеш ли?

Той ми се ухили със зъбестата си усмивка, без която със сигурност можех да мина.

— Права си, Сейди Кейн. Виждам защо Баст си те обича.

— Сейди! — простена дядо, след като клепачите му потрепериха и се отвориха.

— Тук съм, дядо — уверих го и го погалих по челото. — Как се чувстваш?

— Кой знае защо, ми се яде манго — отвърна той — погледът му беше разконцентриран. — И може би насекоми. Ти какво… спаси ли ни?

— Всъщност не — признах си. — Приятелят ми тук…

— Разбира се, че ви е спасила — потвърди Бес. — Много смело момиче имате. Добра магьосница.

Дядо насочи поглед към Бес и се свъси.

— Тъпи египетски богове по тъпи бански, с които се вижда всичко. Ето защо не правим магии.

Въздъхнах от облекчение. Знаех, че щом дядо е започнал да се оплаква, значи ще се оправи. Баба още беше в безсъзнание, но дишането й изглеждаше равномерно. Цветът се връщаше по бузите й.

— Е, да вървим — подкани Бес. — Простосмъртните са готови да щурмуват моста.

Погледнах към загражденията и видях за какво ми говори. Събираше се отряд за бързо реагиране — тежковъоръжени мъже с пушки, гранатомети и вероятно още много други забавни играчки, които можеха да ни убият.

— Лиз, Ема! — извиках аз. — Помогнете ми с баба и дядо.

Приятелките ми дотичаха и се заеха да помагат на дядо да седне, но Бес каза:

— Не могат да дойдат.

— Моля? — подвикнах. — Но нали току-що каза…

— Те са обикновени простосмъртни — продължи джуджето. — Не участват в издирването, което провеждаш. Ако искаме да вземем от Влад Меншиков втория свитък, трябва да тръгваме незабавно.

— Знаеш за това?

После си спомних, че Бес е разговарял с Анубис.

— Тук баба ти, дядо ти и приятелките ти са в по-малка опасност — обясни той. — Полицаите ще ги разпитат, но няма да възприемат старците и децата като заплаха.

— Не сме никакви деца — промърмори недоволно Ема.

— Лешояди… — прошепна насън баба. — Банички…

Дядо се прокашля.

— Джуджето, Сейди, е право. След малко ще бъда тип-топ, макар и да съжалявам, че онзи момък, песоглавецът, не ми остави малко от мощта си. От цяла вечност не съм се чувствал толкова силен.

Погледнах баба и дядо, после и приятелките си — всичките мръсни. Усетих със сърцето си, че джуджето е право: те щяха да са в по-голяма безопасност, ако се изправеха пред отряда за бързо реагиране, отколкото ако дойдеха с нас. Баба и дядо отдавна се бяха отказали да използват наследените от предците им способности. А приятелките ми си бяха най-обикновени простосмъртни: смели, безразсъдни, смешни, прекрасни простосмъртни. Но не можеха да дойдат там, където се налагаше да отида.

— Всичко е наред, Сейди — каза Ема, после намести счупените очила и се постара да се усмихне. — Все ще излезем на глава с полицаите. Няма да ни е за пръв път да говорим убедително, нали така?

— Ще се погрижим за баба ти и дядо ти — обеща Лиз.

— Нямам нужда от грижи — сопна се дядо. След това се закашля. — Върви, скъпа. Онзи песоглавец, богът, се беше вмъкнал в главата ми. Мога да ти заявя: беше си наумил да те убие. Приключи с издирването, докато не те е погнал отново. Не можех дори да го спра. Не можех… — Той погледна с презрение треперещите си ръце. — Нямаше да си простя никога. А сега се махай оттук!

— Съжалявам — казах на всички. — Не исках да…

— Как така съжаляваш? — ахна Ема. — Това, Сейди Кейн, беше най-страхотният рожден ден, на който сме присъствали. А сега върви!

Двете с Лиз ме прегърнаха и още преди да съм ревнала, Бес ме побутна към мерцедеса.

Подкарахме на север, към крайбрежната улица „Виктория“. Вече бяхме на хвърлей от загражденията, когато Бес намали скоростта.

— Какво има? — попитах аз. — Не можем ли да станем невидими и да ги подминем неусетно?

— Не съм притеснен заради простосмъртните — отвърна той и засочи.

Всички полицаи, репортери и зяпачи около загражденията бяха заспали. Мнозина с вид на военни и с бронежилетки се бяха свили на паважа и бяха гушнали бойните пушки, все едно са плюшени мечета.

Пред загражденията бяха застанали Картър и Уолт, които бяха препречили пътя пред автомобила ни. Бяха разрошени и едвам си поемаха дъх, сякаш бяха тичали чак от Бруклин. И двамата бяха приготвили вълшебните пръчки. Картър излезе напред с меч, насочен към предното стъкло.

— Пусни я! — кресна той на Бес. — Иначе ще те унищожа.

Бес се извърна да ме погледне.

— Да го уплаша ли?

— Не! — спрях го аз. Само това оставаше да гледам всичко това отново. — Ще се справя и сама. — Слязох от лимузината. — Здравейте, момчета. Улучили сте момента.

Уолт и Картър се свъсиха.

— Не си ли в опасност? — попита Уолт.

— Вече не.

Картър без желание свали меча.

— Искаш да кажеш, че онзи грозник…

— Онзи грозник е приятел — поясних аз. — Приятел на Баст. Освен това ни е шофьор.

Брат ми изглеждаше в еднаква степен объркан, подразнен и смутен — един добър край на рождения ми ден.

— И къде ще ни кара този шофьор? — попита той.

— То се знае, че в Русия — отговорих. — Качвайте се бързо.