Огненият престол

13.Как ми приседна от един демон

На това място няма да е зле да сменя тайното си име на „Притеснен до смърт от сестра си“, защото то като цяло обобщава преживяното от мен.

Ще пропусна приготовленията за пътуването, а също как Сейди повика Уолт и му обясни положението и как по изгрев-слънце двамата с Бес се сбогувахме и взехме от един от „надеждните му приятели“ кола, която се повреди по средата на пътя за Кайро.

Всъщност ще се прехвърля направо на частта, когато ние с Бес се носехме по прашния път в каросерията на пикап, управляван от бедуини, и търсехме село, което отдавна не съществуваше.

Вече беше късен следобед и аз започвах да си мисля, че Бес е бил оптимист, когато е изразил мнението, че ни трябва един ден, за да открием ал-Хамра Макан. С всеки пропилян час ми ставаше все по-тежко на сърцето. Бях рискувал всичко, само и само да помогна на Зия. Бях зарязал Еймъс и учениците в Бруклинската къща — да се защитават сами срещу най-злия магьосник на света. Бях оставил сестра си да издирва без мен последния свитък. Ако не намерех Зия… всъщност нямах право на провал.

Да пътуваш с професионални номади, си имаше и някои предимства. От една страна, бедуините знаеха всички села, стопанства и прашни кръстопътища в Египет. Нямаха нищо против да спират и да питат местните хора за изчезналото село, което търсехме.

От друга страна, направо боготворяха Бес. Държаха се с него така, сякаш е амулет, който носи късмет. Когато спряхме за обяд (за чието приготвяне отидоха два часа), бедуините дори ни дадоха най-вкусната част от ярето. Мен ако питате, най-вкусната не се отличаваше особено от най-невкусната, но предполагам, че това е било голяма чест.

Недостатъците на това да пътуваш с бедуини ли? Те не бързаха. Отне ни цял ден да криволичим на юг по долината на Нил. Беше горещо и отегчително. Отзад в пикапа дори не можех да разговарям с Бес, без устата да ми се напълни с пясък, ето защо разполагах с доста време за размисъл.

Сейди доста добре описа обсебеността ми. Още в мига, когато ми спомена как се казва селото на Зия, и вече не можех да се съсредоточа върху нищо друго. Предположих, разбира се, че сигурно е някакъв номер. Апоп се опитваше да ни раздели и да ни попречи да намерим свитъка. Но вярвах и че е казал истината ако не за друго, то защото именно тя щеше да ме разтърси най-силно. Беше унищожил селото на Зия още докато тя е била малка — не знаех по каква причина. Сега, скрита там, Зия бе потънала в предизвикан с магия сън. И ако не я спасях, Апоп щеше да я убие.

Защо не я беше убил досега, при положение че знаеше къде е? Нямах представа и това ме притесняваше. Може би Апоп още не разполагаше с достатъчно сила. Или не искаше. Така де, ако се опитваше да ме прилъже в капан, Зия беше най-добрата примамка. При всички положения Сейди беше права: бях направил този избор, без да следвам разума. Просто бях длъжен да спася Зия.

Въпреки това се чувствах като последен негодник, задето отново съм оставил сестра си да се оправя сама. Първо я бях пуснал в Лондон, макар и да знаех, че не е хубаво да ходи там. Сега я бях пратил да издирва свитък в катакомби, пълни с мумии. Е, да, Уолт щеше да й помогне и като цяло тя умееше да се грижи за себе си. Но един добър брат щеше да остане с нея. Току-що ми беше спасила живота, а с какво й бях отвърнал аз? Сякаш й бях казал: „Страхотно. Ще се видим по-късно. Забавлявай се с мумиите.“

„Просто ще кажа, че Уолт ми е брат.“

Ужас!

Ако трябва да съм докрай честен пред себе си, бързах да тръгна сам не единствено заради Зия. Бях стъписан, че Сейди е открила тайното ми име. Изведнъж ме бе опознала по-добре от всеки друг на този свят. Имах чувството, че ме е отворила върху операционната маса, разгледала ме е и пак ме е зашила. Първото, което ми хрумна, беше да избягам и да се отдалеча възможно най-много от сестра си.

Запитах се дали и Ра се е почувствал по същия начин, когато Изида е научила името му, дали това не е истинската причина той да отиде в заточение: пълното унижение.

Освен това ми трябваше време да осмисля онова, което Сейди бе постигнала. От месеци се опитвахме да усвоим наново пътя на боговете. Бяхме се мъчили да разберем как в древността магьосниците са черпели от силата на боговете, без да попадат във властта им и да са обсебени от тях. Сега подозирах, че Сейди е открила отговора. И той явно беше свързан с ren на боговете.

Тайното име не беше просто име, вълшебна дума. То беше сбор от всичко, изживяно от боговете. Колкото повече разбираш някой бог, толкова повече се доближаваш до това да научиш тайното му име и да направляваш силата му.

Ако наистина беше така, излизаше, че пътят на боговете като цяло се свежда до сродната магия: до това да откриеш сходствата между две неща, например между най-обикновен тирбушон и демон с глава като тирбушон, а после да използваш това сходство, за да създадеш магическа връзка. С тази разлика, че тук връзката беше между магьосник и бог. Ако успееш да откриеш общи черти или изживяване, можеш да черпиш от силата на бога.

Това вероятно обясняваше как съм успял с Юмрука на Хор да разбия вратите на Ермитажа, заклинание, което сам така и не бях успявал да направя. Без да се замислям, без да се налага да се сливам душевно с Хор, се бях включил към чувствата му. И двамата мразехме да се чувстваме затворени. Бях използвал тази проста връзка, за да направя заклинание и да счупя веригите. Ако успеех да разбера как да го постигам с по-голяма сигурност, може би това щеше да ни спаси по време на предстоящите битки…

Изминахме с пикапа на бедуините доста километри. Отляво, сред зелени и кафяви ниви, Нил се гънеше като змийче. Не носехме нищо за пиене освен водата в стария пластмасов бидон, която беше с вкус на вазелин. Повдигаше ми се от ярешкото месо, което бях ял. От време на време се сещах за отровата, плъзнала в тялото ми, и рамото ме заболяваше на мястото, където ме беше ухапал tjesu heru.

Някъде около шест вечерта се натъкнахме на първата следа. Един стар fellahin, селянин, който продаваше отстрани на пътя фурми, каза, че знаел селото, което търсим. Щом чу името ал-Хамра Макан, направи знак, сякаш се защитава от уроки, но тъй като въпросът бе зададен от Бес, старецът ни разказа каквото знаеше.

Червените пясъци били място, белязано от злото, и над него тегнели страшни проклятия. Днес не го посещавал никой. Но старецът помнел селото от времето, когато то още не било разрушено. Намирало се на десет километра в южна посока, при завой на реката, където пясъкът ставал яркочервен.

„Ама че работа“, помислих си аз, но неволно се развълнувах.

Бедуините решиха да си направят бивак, където да пренощуват. Не искали да продължават нататък с нас, но за тях щяло да бъде чест, ако ние с Бес сме вземели пикапа.

След няколко минути двамата вече бяхме на път. Бес си беше сложил шапка с широка увиснала периферия, грозна почти колкото хавайската му риза. Беше я нахлупил толкова ниско, че се чудех дали изобщо вижда нещо, особено при положение, че едва стигаше до волана.

Подскочеше ли пикапът, чувахме как дрънчат дрънкулките на бедуините, накачени по огледалото за обратно виждане: метален диск с арабски букви по него, освежител за въздуха във вид на коледно дърво, зъбите на някакво животно, увесени на кожена каишка, и образът на Елвис Пресли, сложен там по непонятни за мен причини. Пикапът беше без окачване и почти без тапицерия по седалките. Имах чувството, че съм яхнал механичен бик. Но и без клатенето ми се повдигаше. След месеци на издирване и надежди не можех да повярвам, че съм на косъм от това да намеря Зия.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Бес.

— Благодаря.

— В магически план. Не ми изглеждаш готов за битка. Разбираш ли, че каквото и да ни чака, то няма да е приятелски настроено?

Беше стиснал под периферията на шапката зъби, сякаш се готвеше за спор.

— Смяташ го за грешка — отвърнах аз. — Смяташ, че е трябвало да остана със Сейди.

Той сви рамене.

— Смятам, че ако разсъждаваше трезво, веднага щеше да разбереш, че ни залагат КАПАН. Предишният Главен лектор — Искандар — е нямало да крие гаджето ти…

— Тя не ми е гадже.

— … без да направи защитна магия. Както личи, и Сет, и Апоп искат да намериш мястото, което означава, че това не вещае за теб нищо добро. Зарязваш сестра си и Уолт да се оправят сами. За капак се разхождаме из задния двор на Дежарден и след онзи номер в Санкт Петербург Меншиков няма да миряса, докато не те намери. Затова да, бих казал, че това не е най-доброто, което можеше да направиш.

Вторачих се в предното стъкло. Идеше ми да избухна, задето Бес ме е нарекъл глупак, но се опасявах, че може би е прав. Надявах се да се съберем отново със Зия и да сме щастливи. А по всяка вероятност едва ли щях да доживея до сутринта.

— Меншиков може би още се възстановява от раните по главата — рекох обнадежден.

Бес се засмя.

— От мен да го знаеш, малкият. Меншиков е вече по петите ти. Той не забравя обидите.

В гласа му се долавяше пърлещ гняв, точно както в Санкт Петербург, когато ни бе разказал за сватбата на джуджетата. Запитах се какво ли му се е случило на Бес в онзи дворец и защо след три века той продължава да мисли за него.

— Влад ли го направи? — полюбопитствах. — Той ли те залови?

Не изглеждаше чак толкова изсмукано от пръстите. Бях срещал доста магьосници, които бяха на няколко века. Но Бес поклати глава.

— Дядо му, княз Александър Меншиков. — Бес изрече името така, сякаш то е кръвна обида. — Негласно ръководеше Осемнайсети ном. Беше могъщ. И жесток. В много отношения внук му прилича на него. Никога не съм си имал вземане-даване с такъв магьосник. Залавяха ме за пръв път.

— Но нали след краха на Египет магьосниците са затворили в Дуат всички богове?

— Повечето от нас — съгласи се Бес. — Някои спаха цели две хилядолетия, докато баща ти не ги пусна на свобода. Други се измъкваха от време на време, а Домът на живота ги издирваше и ги връщаше. Сехмет избяга през 1918 година. Голяма епидемия от грип. Но има и неколцина богове, които като мен през цялото време бяха в света на простосмъртните. Едно време бях дружелюбно настроен. Гонех духове. Обикновените хора ме обичаха. Затова, след като Египет падна, римляните ме взеха за свой бог. После, през Средновековието, християните слагаха по катедралите и къде ли още не фигури по мое подобие — да ги пазят. Съчиняваха предания за таласъми, джуджета, отзивчиви гноми… за първообраз на всички съм послужи аз.

— Отзивчиви гноми ли?

Той се свъси.

— Нима не ме смяташ за отзивчив? Изглеждам добре по зелен клин.

— Нямах нужда от този образ.

Бес изсумтя.

— При всички положения Домът на живота никога не ме е издирвал сериозно. Просто се спотайвах и гледах да не си навличам неприятности. Преди Русия не ме е залавял никой. Сигурно и досега щях да бъда затворник там, ако не беше…

Той не се доизказа — усети се, че се е раздърдорил излишно.

Слезе от пътя и пикапът подкара с друсане по твърдия пясък и камъните към реката.

— Някой ти е помогнал да избягаш ли? — започнах да налучквам аз. — Кой, Баст ли?

Вратът на джуджето почервеня до мораво.

— Не… не Баст. Тя не можеше да мръдне от бездната, сражаваше се с Апоп.

— Тогава…

— Важното е, че излязох на свобода и си отмъстих. Успях да направя така, че Александър Меншиков да бъде осъден за злоупотреби. Беше опозорен, бяха му отнети и богатството, и всички титли. Цялото му семейство беше заточено в Сибир. Най-прекрасният ден в живота ми. За съжаление внук му Владимир се завърна. Накрая отиде отново в Санкт Петербург, натрупа състояние, не по-малко, отколкото на дядо му, и превзе Осемнайсети ном. Ако има възможност да ме залови… — Бес се намести зад волана, сякаш му убиваха пружините на седалката. — Досещам се защо ти разказвам всичко това… Ти, малкият, не си поплюваш. Само как се спусна на моста „Ватерло“ да защитаваш сестра си, беше готов да ме заловиш… за това се иска смелост. И се опита да яхнеш tjesu heru! Беше храбро от твоя страна. Глупаво, но храбро.

— Хм, благодаря.

— Същият си като мен на младини — продължи джуджето. — Вироглав си. А ако изникнат проблеми с момичетата, си много смотан.

— Какви проблеми с момичетата? — Мислех, че никой не може да ме смути повече от Сейди, след като тя разбра тайното ми име, а ето че Бес се справяше доста добре. — Това не е никакъв проблем с никакво момиче.

Бес ме погледна така, сякаш съм клето загубило се пале.

— Искаш да спасиш Зия. Разбирам го. Искаш тя да те харесва. Но когато спасяваш някого… това усложнява нещата. Не хлътвай по човек, с когото не можеш да бъдеш, особено ако заради него не виждаш хора, които наистина са важни. Не… не допускай моите грешки.

Долових болката в гласа му. Знаех, че се опитва да помогне, но пак ми се стори странно един бог с ръст метър и двайсет и грозна шапка да ми дава съвети за момичета.

— Онзи, който те е спасил — рекох аз. — Било е богиня, нали? Но не Баст… богиня, с която си имал отношения, така ли?

Кокалчетата на пръстите му върху волана побеляха.

— Малкият.

— Да.

— Радвам се, че проведохме този разговор. А сега, ако си държиш на зъбите…

— Ще си затварям устата.

— Точно така. — Бес натисна спирачките. — Защото според мен пристигнахме.

Слънцето зад нас вече клонеше към залез. Всичко отпред беше окъпано в червена светлина: пясъкът, водите на Нил, хълмовете по хоризонта. Дори листата на палмите сякаш бяха напръскани с кръв.

„Това място тук ще хареса на Сет“, помислих си аз.

Нямаше следи от цивилизация, виждаха се само няколко сиви чапли, които кръжаха в небето, и от време на време в реката се чуваше плисък — сигурно риба или крокодил. Казах си, че тази част на Нил едва ли е изглеждала по-различно по времето на фараоните.

— Ела — подкани Бес. — Вземи си нещата.

Не ме изчака. Когато го настигнах, вече стоеше на брега на реката и загребваше пясък, който се сипеше през пръстите му.

— Не е само от светлината — схванах аз. — Всичко тук наистина е червено.

Бес кимна.

— Знаеш ли защо?

Мама сигурно щеше да каже, че е от железния оксид или нещо от този род. Тя имаше за всичко научно обяснение. Но нещо ми подсказваше, че Бес не търси такъв отговор.

— Червеното е цветът на злото — рекох аз. — На пустинята. На Хаоса. На разрухата.

Той изтръска ръце.

— Неподходящо място да градиш село.

Огледах се с надеждата да зърна селище. Червеният пясък се беше разпрострял и в двете посоки на около стотина метра. Отстрани на мястото имаше гъста трева и върби, но самият пясък бе съвсем гол. Проблясваше и мърдаше под краката ми така, че си спомних могилките изсъхнали скарабеи, които не пускаха Апоп да се измъкне от Дуат. Наистина съжалих, че съм се сетил за тях.

— Тук няма нищо — отсякох. — Никакви развалини. Нищо.

— Погледни още веднъж — подкани Бес и посочи към водата.

На участък с размерите на футболно игрище тук-там стърчаха стари мъртви тръстики. После видях, че всъщност не са тръстики, а прогнили дъски и дървени пръти — останки от обикновени жилища. Отидох при края на реката. На около метър-метър и половина беше спокойна и плитка, затова различих под водата няколко наредени една до друга кирпичени тухли: основите на зид, който бавно се рушеше и се превръщаше в тиня.

— Цялото ли село е потънало?

— Било е погълнато — поправи ме Бес. — Нил се опитва да отнесе злото, разиграло се на това място.

Потреперих. Раната от зъбите върху рамото ми се обади отново.

— Щом мястото е белязано с такова зло, защо Искандар е скрил на него Зия?

— Уместен въпрос — рече Бес. — Ако искаш да намериш отговора, трябва да нагазиш във водата.

Идеше ми да побягна към пикапа. Последния път, когато бях нагазил в река — в Рио Гранде в Ел Пасо, — си бях имал големи неприятности. Бяхме влезли в битка с бога крокодил Себек и за малко да се разделим с живота. Пред мен беше Нил. Тук боговете и чудовищата сигурно бяха много по-силни.

— Ще дойдеш и ти, нали? — попитах Бес.

Крайчето на окото му трепна.

— Течащата вода не действа добре на боговете. Отслабва връзката ни с Дуат…

Той явно забеляза отчаянието, изписало се по лицето ми.

— Добре де, ще дойда — въздъхна Бес. — Ще вървя точно след теб.

Още преди да съм се уплашил съвсем, нагазих с единия крак в реката и той потъна до глезена.

— Ужас!

Продължих нататък, краката ми жвакаха като крава, която дъвче дъвка.

Малко късно си дадох сметка колко неподготвен съм. Не носех меча, защото го бях загубил в Санкт Петербург. Не бях успял да го призова обратно. Нищо чудно руските магьосници да го бяха претопили. Вълшебната пръчка още беше у мен, но тя служеше главно за защитни магии. Ако се наложеше да се отбранявам, щях да бъда в много неизгодно положение.

Издърпах от калта една стара пръчка и започнах да ровя с нея. Двамата с Бес вървяхме по плиткото и се опитвахме да открием нещо, което да ни насочи. Ритахме тухли, натъкнахме се на няколко оцелели зида и извадихме парчета от глинен съд. Спомних си какво ми е разказвала Зия: как селото е било унищожено заради баща й, който е пуснал на свобода демон, затворен в делва. Нищо чудно парчетата да бяха от нея.

Не ни нападна нищо освен комари. Не намерихме капани. Но разплискаше ли се водата, си мислех, че ни дебнат крокодили (не толкова мили като албиноса Филип в Бруклин) или голямата зъбата тигрова риба, която Зия ми беше показала веднъж в Първи ном. Представях си, че плуват около краката ми и умуват левият или десният е по-вкусен.

С крайчеца на окото продължавах да виждам вълнички и малки водовъртежи, сякаш някой ме следеше. Забиех ли пръчката във водата, се оказваше, че там няма нищо.

Търсихме един час и слънцето още малко и да залезе. Бяхме се разбрали да се приберем в Александрия, така че утре сутринта да се срещнем със Сейди, и затова почти не разполагахме с време да намерим Зия. А след двайсет и четири часа, при следващия залез щеше да започне равноденствието.

Продължавахме да търсим, а не открихме нищо по-интересно от кална спукана футболна топка и едни изкуствени зъби. /_Да, Сейди, бяха дори по-отблъскващи и от ченето на дядо._/ Спрях, за да убия комарите по врата си. Бес грабна нещо от водата — гърчеща се риба или жаба — и го излапа.

— Налага ли се да го правиш? — попитах аз.

— Моля? — попита той, както дъвчеше. — Време е за вечеря.

Обърнах се погнусен и продължих да ровя с пръчката във водата.

Дрън.

Ударих нещо, което беше по-твърдо от кирпичена тухла или къс дърво. Беше камък.

Прокарах пръчката по дъното. Не беше скала. Беше равна редица изсечени каменни късове. В края хлътнаха на около педя и половина, като стъпала, които водят надолу.

— Бес! — извиках аз.

Той дойде, джапайки, при мен. Водата му стигаше до под мишниците. Очертанията му трепкаха в течението, сякаш джуджето щеше да изчезне всеки момент.

Показах му какво съм открил.

— Хм. — Бес пъхна глава под водата. Когато се показа отново, брадата му беше покрита с кал и водорасли. — Наистина е стълба. Прилича ми на вход на гробница.

— Гробница насред селото? — изумих се аз.

Отляво пак екна плисък. Бес се свъси.

— Видя ли?

— Да. Чуват се още откакто нагазихме в реката. Не си ли забелязал?

Бес топна пръст във водата, сякаш проверяваше температурата.

— Трябва да побързаме.

— Защо?

— Вероятно няма нищо. — Лъжеше още по-зле и от баща ми. — Я да надзърнем в тази гробница. Раздели реката.

Каза го, сякаш ме молеше за нещо съвсем обичайно, например да му подам солта.

— Аз съм магьосник воин — напомних му. — Не умея да разделям реки.

Бес като че ли се обиди.

— О, я стига. Съвсем лесно е. По времето на Хуфу познавах един магьосник, който раздели Нил колкото да огледа дъното и да намери огърлицата на едно момиче. Освен това го е направил и онзи израилтянин, Мики.

— Мойсей ли?

— Да, същият — потвърди Бес. — Няма как да не знаеш да разделяш реки. Трябва да побързаме.

— Щом е толкова лесно, защо не го направиш ти?

— Сега пък ми важничиш. Казах ти, малкия, течащата вода ме лишава от божествената ми сила. Вероятно една от причините Искандар да скрие приятелката ти в гробницата. Ако тя наистина е там. Можеш го. Просто… — Изведнъж той застана нащрек. — Излизай на брега.

— Но нали каза…

— Незабавно!

Още преди да сме направили и крачка, реката наоколо се взриви. Нагоре се изстреляха три водни стълба и Бес беше издърпан под водата.

Аз се опитах да се затичам, ала краката ми бяха затънали в тинята. Бях заобиколен от водните стълбове. Те се завъртяха и приеха човешки вид — с глави, рамене и ръце, направени от пръски кипнала вода, сякаш бяха мумии, създадени от Нил.

Бес изскочи на повърхността на шест метра от мен.

— Водни демони! — каза той, като се давеше. — Прогони ги!

— Как? — креснах.

Два от водните демони се насочиха към бога джудже. Той опита да се задържи на крака, но реката се превърна в запенени кипнали бързеи, в които Бес затъна до под мишниците.

— Хайде, малкият! — викна той. — Навремето всички пастири знаеха магии срещу водни демони.

— Ами намери тогава някой пастир!

Бес кресна: АУ!, и първият воден демон се изпари. Джуджето се обърна към втория, но преди да го е уплашило, той го удари по лицето.

Бес се задави и се препъна, а от ноздрите му пръсна вода. Демонът му се нахвърли и той отново потъна под водата.

— Бес! — извиках аз.

Третият демон се втурна към мен. Вдигнах вълшебната пръчка и успях да измагьосам слаб щит от синя светлина. Демонът се блъсна в него и ме бутна назад.

Устата и очите му се въртяха като мънички водовъртежи. Докато го гледах в лицето, изпитах чувството, че виждам купа за гадаене. Усетих ненаситния глад на тварта, омразата й към хората. Тя искаше да събори всички бентове, да погълне всички градове, да удави света в море от хаос. И като начало щеше да ме убие.

Разсеях се. Демонът се завтече към мен — натроши на парчета щита и ме издърпа под повърхността.

Случвало ли ви се е носът ви да се напълни с вода? Представете си цяла вълна, която ви стига до носа: разсъждаваща вълна, която знае как точно да ви удави. Изгубих вълшебната пръчка. Белите ми дробове се напълниха с течност. Всяка разумна мисъл се изпари и се превърна в паника.

Замятах се и заритах със съзнанието, че съм само под метър вода, а не мога да се изправя. От мътилката не различавах нищо. Главата ми се показа на повърхността и аз видях като размазано петно Бес, който отхвърча от водния стълб и се разкрещя:

— Ау! Уплаши се повече де!

После пак потънах и задрасках с ръце по тинята.

Сърцето ми биеше като обезумяло. Зрението ми започна да се замъглява. И да си спомнех някое заклинание, не можех да го изрека. Съжалих, че нямам способностите на морски бог, но те не бяха стихията на Хор.

Тъкмо да припадна, когато нещо ме сграбчи за ръката. Заудрях го необуздано и юмрукът ми опря в брадато лице.

Отново се измъкнах на повърхността, за да си поема въздух. До мен Бес беше на път да се удави, когато кресна:

— Какъв глупак съм… гъл-гъл… да се опитвам да те спася… гъл-гъл…

Демонът ме потопи още веднъж, но изведнъж мислите ми се проясниха. Сигурно от последната глътка кислород. Или след удара, който бях нанесъл на Бес, паниката ми се беше изпарила.

Спомних си, че и Хор е изпадал в подобно положение. Веднъж Сет се опитал да го удави, като го завлякъл в Нил.

Вкопчих се в този спомен и го направих свой.

Пресегнах се към Дуат и насочих към тялото си силата на бога на войната. Изпълни ме гняв. Нямаше да се дам току-така. Следвах Пътя на Хор. Нямаше да допусна някаква си тъпа течна мумия да ме удави в метър вода.

Всичко пред очите ми почервеня. Нададох вик, с който изхвърлих на мощна струя водата от белите си дробове.

ТРЯЯЯС! Нил се взриви. Аз се свлякох върху поле от кал.

В началото бях много уморен, нямах сили за друго, освен да кашлям. После успях някак да се изправя на крака и след като избърсах тинята по очите си, видях, че реката е променила течението си. Сега лъкатушеше около развалините на селото. Сред проблясващата червена тиня се виждаха тухли и дъски, боклуци, стари дрехи, автомобилен калник и кости — на животни или на хора. Наоколо се мятаха няколко риби, които недоумяваха къде се е дянала реката. Нямаше и следа от водните демони. На около три метра стоеше Бес, който ме гледаше свъсен и подразнен. Беше с окървавен нос и беше заровен до кръста в кал.

— Обикновено, когато разделяш река, не е задължително да удряш толкова силно джудже — промърмори той. — А сега ме извади оттук!

Успях да го издърпам, при което се чу всмукващ звук, толкова внушителен, че съжалих, задето не мога да го запиша. /_Не, Сейди, няма да се опитвам да го възпроизвеждам пред микрофона._/

— Извинявай — изпелтечих. — Не исках да…

Той махна с ръка — да ми покаже да не се извинявам.

— Пребори се с водните демони. Ето това е важното. Я сега да видим дали ще се справиш и с това.

Обърнах се и видях гробницата.

Представляваше правоъгълен трап с размерите на голям дрешник, облицован с каменни късове. По стълбите се стигаше до затворена каменна врата, изпъстрена с йероглифи. Най-големият олицетворяваше Дома на живота.

— Демоните са пазели входа — обясни Бес. — Вътре може да има още по-зли.

Под символа видях ред фонетични йероглифи:

— З-И-Я — прочетох аз. — Тя е вътре.

— И в магическия бизнес го наричаме капан. Последна възможност да се откажеш, малкият.

Но аз всъщност не го слушах. Тук долу беше Зия. Съмнявам се, че и да съм знаел какво ще се случи, съм щял да се спра. Слязох по стълбите, бутнах вратата и я отворих.