Огненият престол

24.Невъзможното обещание, което дадох

Не обичам да се сбогувам, а се налага да разкажа как го направих, при това с толкова много хора.

/_Не, Картър. Това не беше покана да вземеш микрофона. Разкарай се!_/

До залез-слънце Бруклинската къща отново беше чиста и подредена. Алиса се зае със зидарията, която възстанови с помощта на бога на Земята. Нашите ученици знаеха заклинанието hi-nehm достатъчно добре, за да поправят другите счупени вещи. Хуфу прояви с парцалите и препаратите за чистене почти същата изобретателност, както и с баскетбола, и наистина е изумително колко много неща можеш да лъснеш, да избършеш от прах и да изтъркаш, като прикрепиш парцали към крилете на грифон.

През деня проведохме няколко срещи. Филип Македонски пазеше басейна, а войнството ни от shabti обикаляше и държеше под око района наоколо. Но не ни нападна никой — нито силите на Апоп, нито нашите събратя, другите магьосници. Представях си в какво поголовно стъписване са изпаднали триста и шейсетте нома, когато са научили новината: Дежарден е мъртъв, Апоп се е въздигнал, Ра се е завърнал и Еймъс Кейн е новият Главен лектор. Не знам кое от всички тези неща ги е хвърлило в най-голяма тревога, но ми се струваше, че ще имаме поне малко време да си поемем дъх, докато другите номове осмислят обрата в събитията и решат какво да правят.

Точно преди залез ние с Картър отново бяхме на покрива, а Зия отвори портал, през който двамата с Еймъс да се доберат до Кайро.

С черната си, току-що подстригана коса и новите бежови дрехи Зия изглеждаше така, сякаш изобщо не се беше променила от първия път, когато разговаряхме с нея в музея „Метрополитън“, въпреки че оттогава се бяха случили толкова много неща. Пък и предполагам, че строго погледнато, в музея е била не тя, а нейният shabti.

/_Да, знам, знам. Ужасно объркващо е. Не е зле да научите заклинанието против главоболие. Прави чудеса._/

Появи се въртящият се портал и Зия се обърна да се сбогува.

— Ще придружа до Първи ном Еймъс… Главния лектор де… — обеща тя. — Ще се постарая да го признаят за водач на Дома на живота.

— Те ще се опълчат срещу теб — предупредих я аз. — Внимавай.

Еймъс се усмихна.

— Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай.

Както обикновено, се беше облякъл като истинско конте: златист копринен костюм в тон с новото му наметало от леопардова кожа, бомбе и златни мъниста в сплетената му на плитки коса. Отстрани до него бяха оставени кожен сак и калъф за саксофон. Представих си как седи на стъпалата пред престола на фараона и свири на тенор саксофон може би Джон Колтрейн, а в моравата светлина се разгръща нова епоха и от инструмента му изскачат светещи йероглифи.

— Ще държим връзка — обеща той. — Пък и вие добре се справяте тук, в Бруклинската къща. Вече не ви трябва наставник.

Постарах се да изглеждам смела, макар и да ми беше неприятно, че той заминава. Наистина бях станала на тринайсет години, но това не означаваше, че искам да се нагърбвам с отговорностите на възрастните. Със сигурност не исках да ръководя Двайсет и първи ном и да предвождам войска, тръгнала на война. Но предполагам, че който и да се озове в такова положение, не се чувства готов.

Зия хвана Картър за ръката. Той подскочи, сякаш тя го беше докоснала с дефибрилатор.

— Ще поговорим скоро — каза Зия, — след като… след като нещата се наредят. Но ти благодаря.

Картър кимна, въпреки че изглеждаше умърлушен. Всички знаехме, че нещата няма да се наредят скоро. Нямаше гаранция и че ще живеем достатъчно дълго, за да се видим отново със Зия.

— Пази се — каза Картър. — Имаш да изпълняваш важна роля.

Зия ме погледна. Между нас премина вълна на странно разбирателство. Според мен тя бе започнала да се съмнява, дълбоко в себе си да се притеснява каква точно ще бъде ролята й. Не бих казала, че и самата аз я разбирах, но споделях тревогата й. „Зебри“, беше казал Ра. Когато се беше събудил, пак си беше говорил за зебри.

— Ако имате нужда от нас, не се колебайте — подканих аз. — Ще отскоча и ще направя на салата магьосниците в Първи ном.

Еймъс ме целуна по челото. Потупа Картър по рамото.

— И двамата ме накарахте да се гордея. За пръв път от години ми вдъхнахте надежда.

Искаше ми се да поостанат. Искаше ми се да си поговорим още. Но от онова, което бях изживяла с Хонсу, се бях научила да не съм алчна с времето. Най-добре е да цениш, каквото имаш, и да не мечтаеш за още.

Еймъс и Зия влязоха в портала и изчезнаха.

Точно когато Слънцето залязваше, в Голямата зала се появи Баст. Изглеждаше изтощена. Беше облечена не в обичайното трико, а в официална египетска рокля и си беше сложила тежки накити, с които явно не й беше много удобно.

— Бях забравила колко трудно се управлява по небето лодката на Слънцето — сподели тя, като бършеше челото си. — И колко е горещо. Следващия път ще си взема купичка и хладилна чанта, пълна с мляко.

— Ра добре ли е? — попитах аз.

Богинята котка стисна устни.

— Е… същият си е. Закарах лодката в тронната зала на боговете. За пътуването нощес те подготвят нов екипаж. Но не е зле да дойдете и да го видите, преди да потегли.

— Какво пътуване нощес? — попита Картър. — През Дуат ли? Току-що го върнахме оттам.

Баст разпери ръце.

— Какво очаквахте? Дадохте нов тласък на отколешния цикъл. Ра ще прекарва дните на небето, а нощите — по реката. Ще се наложи боговете да го охраняват, както едно време. Идвайте, разполагаме само с няколко минути.

Понечих да попитам как смята да ни отведе в тронната зала на боговете. Баст ни беше казвала многократно, че не я бива да призовава портали. Точно тогава насред въздуха се отвори врата само от сянка. През нея мина Анубис, който както винаги изглеждаше дразнещо неотразим в черните си дънки, коженото яке и бялата памучна риза, която му стоеше толкова добре, че се питах дали той не се перчи нарочно. Подозирах, че не. Нямаше да се учудя и ако сутрин ставаше от сън и изглеждаше все така съвършен.

Ами да… този образ не ми помогна да се съсредоточа особено.

— Здравей, Сейди — каза той.

/_Да, Картър. И той се обърна първо към мен. Какво да кажа? Просто наистина съм много важна._/

Постарах се да изглеждам сърдита.

— А, ти ли си бил! Липсваше ми в Подземния свят, докато залагахме душите си.

— Да, радвам се, че се спасихте — отвърна Анубис. — Щеше да бъде трудно да се напише хвалебствена реч за погребението ви.

— О, ха-ха. Къде беше?

В кафявите му очи се прокрадна още тъга.

— Възникна нещо странично — каза той. — Но сега не е зле да побързаме.

Анубис показа с ръка вратата, направена от мрак. Влязох през нея — Колкото да му покажа, че не ме е страх.

От другата страна се озовахме в тронната зала на боговете. Към нас се извърна тълпа какви ли не божества. Дворецът ми се стори още по-величествен и от последния път, когато бяхме ходили там. Колоните бяха по-високи, с по-красиви рисунки. По лъскавия мраморен под се въртяха изображения на съзвездия, все едно вървяхме през галактиката. Таванът пламтеше, сякаш по него от край до край имаше флуоресцентни лампи. Подиумът и престолът на Хор бяха изместени в единия край, така че сега той приличаше по-скоро на стол на наблюдател, отколкото на основна сцена на събитията.

В средата на помещението сияеше лодката на Слънцето. Около нея пърхаха светещите клъбца на екипажа, които чистеха корпуса и проверяваха такелажа. Uraei кръжаха около огнения престол, където Ра седеше, облечен в одеждите на египетски цар, с гегата и млатилото върху коленете. Беше отпуснал брадичка върху гърдите си и хъркаше силно.

Към нас пристъпи мускулест младеж в кожени доспехи. Беше с бръсната глава и очи с различен цвят — едното сребърно, другото златно.

— Добре дошли, Картър и Сейди — поздрави Хор. — За нас е чест.

Думите не съответстваха на тона му, скован и официален. Другите богове ни се поклониха с уважение, аз обаче долових как под повърхността тлее враждебност. Всички бяха пременени с най-хубавите си дрехи и доспехи и изглеждаха внушително. Богът крокодил Себек (не ми е от любимите) беше с проблясваща зелена броня и носеше тежък жезъл, по който течеше вода. Доколкото това изобщо беше възможно при лешоядка, Нехбет изглеждаше спретната, с пера като черно наметало от копринено кадифе. Тя понаклони към мен глава, ала от очите й личеше, че още й иде да ме разкъса на парченца. Богът песоглавец Баби си беше измил зъбите и си беше сресал козината. Държеше топка за ръгби — нищо чудно да се беше заразил от дядо.

Хонсу стоеше в лъскавия си сребрист костюм, подмяташе монета и се усмихваше. Идеше ми да го фрасна, но той кимна, сякаш сме стари приятели. Там беше дори Сет с дяволския си червен диско костюм — беше се облегнал на една колона в дъното на тълпата и държеше черния си железен жезъл. Спомних си как е обещал да не ме убива само докато пуснем на свобода Ра, сега обаче изглеждаше спокоен. Докосна с пръсти шапката си и се ухили, явно злорадстваше, че съм толкова притеснена.

Единствен богът на познанието Тот не се беше издокарал с официални дрехи. Беше по обичайните дънки и покритата с драскулки лабораторна престилка. Взря се в мен със странните си калейдоскопични очи и аз останах с впечатлението, че само той в залата ме съжалява, задето съм се оказала в такова положение.

Напред излезе Изида. Дългата й черна коса беше сплетена на плитки. Зад нея трепкаха крилете й във всички цветове на дъгата. Тя ми се поклони най-тържествено, аз обаче усетих как откъм нея ме лъхват вълни студ.

Хор се обърна към събралите се богове. Забелязах, че вече не носи короната на фараон.

— Вижте кой е тук! — каза той на множеството. — Картър и Сейди Кейн, които вдигнаха от сън нашия цар! Нека няма съмнения: врагът ни Апоп се е въздигнал. Трябва да се сплотим зад Ра.

Ра промърмори насън:

— Риба, курабийка, улулица!

Сетне продължи да си хърка. Хор се прокашля.

— Заклевам се във вярност! Очаквам от всички вас да направите същото. Ще защитавам лодката на Ра, когато нощес тръгнем да прекосяваме Дуат. Всички вие трябва да се редувате и да изпълнявате това задължение, защото богът на Слънцето не е… не се е възстановил напълно! — Каза го така, сякаш изобщо не беше убеден, че това някога ще се случи. — Все ще намерим начин да разгромим Апоп! — продължи Хор. — А сега да ознаменуваме завръщането на Ра! Прегръщам като брат Картър Кейн.

Засвири музика, която прокънтя по коридорите. Ра, който продължаваше да седи върху своя престол на лодката, се събуди и започна да ръкопляска. Ухили се, когато около него започнаха да се въртят боговете — някои с вид на хора, други разпадащи се на рехави облаци, струи огън или снопове светлина.

Изида ме хвана за ръцете.

— Дано знаеш какво правиш, Сейди — каза тя с леден глас. — Най-заклетият ни враг се въздига, а ти свали от престола моя син и провъзгласи за наш водач един изкуфял бог.

— Нека опитаме — отвърнах аз, въпреки че краката ми се подкосиха.

Хор хвана Картър за раменете. Думите му не бяха по-приятелски.

— Аз, Картър, съм твой съюзник — увери го той. — Ще ти преотстъпвам от силата си, когато поискаш. В Дома на живота ти ще съживиш моя път и ние ще се бием рамо до рамо, за да унищожим Змея. Но нека бъдем наясно: заради теб изгубих престола. Ако заради твоя избор бъдем въвлечени във война, се заклевам, че последното, което ще направя, преди Апоп да ме погълне, е да те смачкам като гнида. А ако случайно победим в тази война без помощта на Ра, ако си ме опозорил за нищо, се заклевам, че смъртта на Клеопатра и проклятието, тегнещо над Ехнатон, да изглеждат шега в сравнение с гнева, който ще се стовари за вечни времена върху теб и семейството ти. Разбра ли?

Чест му прави на Картър, че издържа на погледа му.

— Ти си върши своята работа — рече брат ми.

Хор се засмя за пред публиката така, сякаш двамата с брат ми бяха разменили хубава шега.

— А сега върви, Картър. Виж какво ни е струвала победата ти. Да се надяваме, че не всички твои съюзници са били сполетени от същата участ.

Той ни обърна гръб и се включи в празника. Изида ми се усмихна за последно и се превърна в искряща дъга.

Баст стоеше до мен и не казваше нищо, но изглеждаше така, сякаш й идеше да издере Хор и да го направи на парченца.

Анубис сякаш беше притеснен.

— Извинявай, Сейди. Понякога боговете са…

— Неблагодарни ли? — попитах аз. — Вбесяващи?

Лицето му пламна. Сигурно реши, че говоря за него.

— Понякога проумяваме бавно кое е важното — каза той накрая. — И се иска време, за да оценим новото, онова, което може да ни промени към по-добро.

Той впери в мен топлите си очи, а аз само дето не се разтопих.

— Не е зле да тръгваме — прекъсна ме Бас. — Още една спирка, ако нямаш нищо против.

— Цената на победата — спомни си Картър. — Бес ли? Той жив ли е?

Баст въздъхна.

— Труден въпрос. Насам.

Последното място, което исках да виждам отново, бяха Слънчевите селения.

В старческия дом не се беше променило почти нищо. Обновената слънчева светлина не бе помогнала на грохналите богове. Те пак си тикаха стойките на колелца с физиологичния разтвор, блъскаха се в стените, пееха отколешни химни и търсеха безуспешно храмове, които отдавна не съществуваха.

Към тях се беше присъединил нов пациент. Бес седеше по болничен халат на ракитов стол и гледаше вторачено през прозореца Огненото езеро.

До него бе приклекнала Таурт с очи, зачервени от плач. Тя се опитваше да го накара да отпие от една чаша.

По брадичката му се стичаше вода. Бес наблюдаваше невиждащо пламналия водопад в далечината, а грубото му лице бе окъпано от червена светлина. Къдравата му коса беше сресана съвсем наскоро и той беше облечен в чиста синя хавайска риза и къс панталон, затова изглеждаше доста добре. Но челото му беше сбърчено. Бес стискаше страничните облегалки на стола, сякаш знаеше, че трябва да си спомни нещо, а не може.

— Не се притеснявай, Бес — каза с треперлив глас Таурт и му избърса със салфетка брадичката. — Ще се справим. Аз ще се грижа за теб.

Точно тогава тя ни забеляза. Лицето й стана сурово. Таурт уж беше добра богиня на родилките, но стига да поискаше, можеше да изглежда и доста страшна.

Тя погали бога джудже по коляното.

— Връщам се ей сега, скъпи ми Бес. — Изправи се, което си беше истински подвиг при нейния издут корем, и ни поведе — да сме по-далеч от стола. — Как смееш да идваш тук! Не ти ли стига онова, което направи?

Бях на път да се разплача и да се извиня, когато разбрах, че гневът й не е насочен към мен или Картър. Тя гледаше злобно Баст.

— Таурт… — вдигна Баст длани. — Не съм го искала. Той ми беше приятел.

— Той ти беше играчка! — кресна Таурт толкова силно, че някои от пациентите заскимтяха. — Себична си като всички останали от твоя вид, Баст. Използва Бес и го заряза. Знаеше, че той те обича, и злоупотреби с това. Играеше си с него както котка — с мишка.

— Не е честно — пророни Баст, но косата й настръхна както когато е уплашена.

Не можех да я виня. Едва ли има нещо, което да е по-страшно от разярена хипопотамка.

Таурт тропна с крак толкова силно, че високият й ток се откърши.

— Бес заслужаваше по-добра съдба. Той заслужаваше по-добри от теб. Имаше добро сърце. Аз… аз не съм го забравяла нито за миг.

Усетих, че ще избухне схватка между котка и хипопотамка с много насилие и с пълен превес на едната страна. И аз не знам защо се намесих, дали за да спася Баст, дали от състрадание към уплашените пациенти или за да притъпя собствената си вина. Но застанах между двете богини.

— Ще оправим нещата — изпелтечих. — Таурт, заклевам се в живота си. Все ще намерим начин да излекуваме Бес.

Тя ме погледна и гневът в очите й се стопи, за да отстъпи място на съжалението.

— Детето ми, о, детето ми… знам, че го казваш, защото си добра. Но не ми вдъхвай напразни надежди. Прекалено дълго съм живяла с тях. Върви… виж го, ако се налага. Виж какво сполетя най-доброто джудже на Земята. После ни остави сами. Не ми обещавай неща, които няма как да се случат.

Тя се обърна и закуцука със счупения ток към бюрото. Баст наведе глава. Върху лицето й се четеше едно много некотешко чувство: срам.

— Аз ще чакам тук — оповести тя.

Разбрах, че това е окончателното й решение, затова с Картър се приближихме сами към бога джудже Бес.

Той не се беше помръднал. Седеше на ракитовия стол с притворена уста и с очи, вперени в Огненото езеро.

— Бес — хванах го аз за ръката. — Чуваш ли ме?

Той, разбира се, не отговори. На китката беше с гривна, върху която с йероглифи беше написано името му — вероятно от самата Таурт.

— Ужасно съжалявам — подхванах аз. — Ще ти върнем ren. Ще намерим начин да те излекуваме. Нали, Картър?

— Да. — Той се прокашля и мога да ви уверя, че в онзи момент не се държеше точно както подобава на корав мъж. — Да, заклевам се, Бес. Дори и това да е…

Вероятно щеше да каже „Дори и това да е последното нещо, което ще направим“, но благоразумно се отказа. Предстоеше война с Апоп и беше за предпочитане да не мислим кога може да свърши животът ни.

Наведох се и целунах Бес по челото. Спомних си как се срещнахме на гара „Ватерло“ и той ни откара с Лиз и Ема, за да не пострадаме. Спомних си как със смехотворния си бански уплаши Нехбет и Баби и те духнаха. Замислих се за нелепата шоколадова глава на Ленин, която беше купил в Санкт Петербург, и как в Червените пясъци ни издърпа с Картър от портала, за да не се нараним. Не си го представях изгубен. Имаше огромна, цветна, смешна прекрасна душа — и ми се струваше невъзможно тя да е изчезнала завинаги. Бес беше жертвал безсмъртния си живот, за да спечели за нас още един час.

Не се сдържах и се разхлипах. Накрая Картър се видя принуден да ме издърпа. Не помня как сме се прибрали, затова пък помня как имах чувството, че всъщност падаме, вместо да се издигаме… сякаш светът на обикновените простосмъртни е станал по-дълбоко и тъжно място дори от Дуат.

Същата вечер седях сама на леглото, прозорците бяха отворени. Първата вечер на пролетта се оказа изненадващо топла и приятна. Покрай реката блещукаха светлинки. Кварталната фурна изпълваше въздуха с уханието на току-що опечен хляб. Слушах плейлиста ТЪЖНИ и недоумявах как е възможно рожденият ми ден да е бил само преди няколко дни.

Светът се беше променил. Богът на Слънцето се беше завърнал. Апоп се беше освободил от затвора си и макар и прокуден в дълбока част на Бездната, много бързо щеше да се отскубне отново. Задаваше се война. Имахме да вършим толкова много работи. А аз си седях тук, слушах същите парчета, както и преди, гледах втренчено плаката с Анубис и се чувствах безпомощно раздвоена за нещо, толкова дребно и вбесяващо като… да, познахте. Момчета.

На вратата се почука.

— Влез — казах без особено въодушевление.

Предположих, че е Картър. Вечерно време често си говорехме колкото да се отърсим от напрежението. Оказа се обаче, че е Уолт, и аз изведнъж се усетих, че съм по износена стара тениска и долнище на пижама. Косата ми безспорно изглеждаше точно толкова ужасно, както и тази на Нехбет. Беше ми все едно дали брат ми ще ме види такава. Но Уолт? Лоша работа.

— Какво правиш тук? — извиках по-високо от необходимото.

Той примига, очевидно изненадан от липсата на гостоприемство.

— Извинявай, тръгвам си.

— Не! В смисъл… не се притеснявай. Просто ме изненада. Пък и знаеш… имаме правила, момчетата не могат да ходят по момичешките стаи без… наставник.

Усетих, че звучи ужасно сухарски, почти картъровски. Но бях нервна.

Уолт кръстоса ръце. Много красиви ръце. Беше облечен в баскетболна фланелка и шорти, около врата му висеше обичайната колекция амулети. На вид пращеше от здраве, приличаше на спортист и на мен ми беше трудно да повярвам, че умира от древно проклятие.

— Е, ти си наставницата — подметна той. — Ще ме напътстваш ли?

Със сигурност се бях изчервила ужасно.

— Добре де. Ако оставиш вратата отворена, може би… Ъъъ, какво те води насам?

Уолт се облегна на вратата на гардероба. Донякъде ужасена, забелязах, че той още е отворен и отвътре се вижда плакатът с Анубис.

— Случват се толкова много неща — каза Уолт. — Имаш си достатъчно грижи. Не искам да се тревожиш и за мен.

— Късно е — признах си.

Той кимна, сякаш споделяше отчаянието ми.

— Онзи ден в пустинята, край Бахария… дали ще ме помислиш за луд, ако ти кажа, че това бе най-хубавият ден в живота ми?

Сърцето ми трепна, но аз се постарах да запазя спокойствие.

— Хм, египетски обществен транспорт, разбойници по пътя, смрадливи камили, психясали мумии на римляни и обсебени от богове селяни, отглеждащи фурми… Уф, ама че ден.

— И ти — допълни Уолт.

— Е, да… Сигурно и аз спадам към този списък от бедствия.

— Друго имах предвид.

Чувствах се, общо взето, като лоша наставница — притеснена и объркана, с много ненаставнически мисли. Погледът ми се плъзна към вратата на гардероба. Уолт го забеляза.

— О! — посочи той Анубис. — Искаш ли да го затворя?

— Да — потвърдих аз. — Не. Може би. Няма значение. Е, не че няма значение, но…

Уолт се засмя, сякаш притеснението ми не го смущаваше изобщо.

— Виж какво, Сейди. Исках само да кажа, че каквото и да се случва, се радвам, че се запознах с теб. Радвам се, че дойдох в Бруклин. Джаз търси лек за мен. Може и да открие нещо, но при всички положения… всичко е наред.

— Не е наред! — Аз май се изненадах от гнева си повече, отколкото той. — Ти, Уолт, си на път да умреш от онова гадно проклятие. И… и аз стоях пред Меншиков, който беше готов да ми каже как да се излекуваш… но те подведох. Както подведох Бес. Дори не върнах както трябва Ра.

Вбесих се на самата себе си, че съм се развикала, но не се сдържах. Уолт се приближи и седна до мен. Не се опита да ме прегърне, и слава богу. И без това си бях доста объркана.

— Не си ме подвела — заяви той. — Не си подвеждала никого. Направи каквото трябва, а за това се искат жертви.

— Недей точно ти — отвърнах. — Не искам да умираш.

От усмивката му изпитах чувството, че на света сме останали само ние двамата.

— Завръщането на Ра може и да не ме е излекувало — каза Уолт, — но пак ми вдъхна нова надежда. Ти, Сейди, си изумителна. При всички положения ще направим така, че да се получи. Няма да ви изоставя.

Това звучеше толкова добре, толкова прекрасно и толкова невъзможно.

— Как можеш да обещаеш такова нещо?

Погледът му се плъзна към снимката на Анубис, после обратно към мен.

— Просто се постарай да не се тревожиш за мен. Трябва да насочим всичките си сили към разгромяването на Апоп.

— Някаква идея как?

Той показа с ръка масичката, където беше оставен очуканият ми стар касетофон, баба и дядо ми го бяха подарили преди цяла вечност.

— Разкажи на хората какво всъщност се е случило — подкани Уолт. — Не допускай Сара Джейкъби и другите да разпространяват лъжи за семейството ти. Дойдох в Бруклин, защото получих вест от теб — записа за Червената пирамида, амулета djed. Поискахте помощ и ние откликнахме. Време е отново да помолите за помощ.

— Но първия път с колко магьосници се свързахме… с двайсет?

— Ей, нощес се справихме доста добре — заяви Уолт и задържа погледа ми. Помислих си, че ще ме целуне, но и двамата се поколебахме заради нещо, заради усещането, че от това положението щеше да стане по-несигурно, по-крехко. — Разпрати втори запис, Сейди. Просто кажи истината. Когато говориш… — Той сви рамене, а после стана да си ходи. — Е, трудно е човек да не ти обърне внимание.

Малко след като той излезе, дойде Картър с книга под мишница. Завари ме да слушам тъжната си музика и да гледам вторачено касетофона върху тоалетката.

— Този, който излезе от стаята ти, Уолт ли беше? — попита той. В гласа му се прокрадна закрилническа нотка. — Какво става?

— О, нищо…

Погледът ми падна върху книгата, която той носеше. Беше опърпан стар учебник и аз се запитах дали Картър няма да ми даде домашно. Но корицата ми се стори много позната: рисунката на диамант, пъстроцветните лъскави букви.

— Какво е това?

Картър седна до мен. Подаде ми притеснен книгата.

— Това е, хм… не е красива огърлица. И дори вълшебен нож. Но нали ти казах, имам подарък за рождения ти ден. Ето го…

Прокарах пръсти по заглавието: „Научен преглед за първокурсници. Дванайсето издание“. После отворих книгата. Откъм вътрешната страна на корицата с красив почерк беше написано едно име: Рюби Кейн.

Беше учебникът на мама от колежа — същият, от който навремето ни четеше, преди да заспим. Съвсем същият екземпляр.

Примигах, за да не се разплача.

— Ама как…

— Библиотечните shabti — обясни брат ми. — Те могат да ти намерят всяка книга. Знам, че… знам, че подаръкът не е от най-хубавите. Не ми струва нищо, не съм го направил сам, но…

— Млъквай, глупчо такъв. — Притиснах го до себе си. — Страхотен подарък за рождения ми ден. А ти си страхотен брат.

/_И така, Картър. Записано е за вечни времена. Само не си вири носа. Казах го в миг на слабост._/

Започнахме да разлистваме учебника и се усмихнахме на мустаците, които брат ми беше нарисувал с пастел върху портрета на Исак Нютон до старовремските скици на Слънчевата система. Намерихме старо петно от храна, вероятно от ябълковия ми сос. Страшно го обичах. Прокарахме ръце по бележките с красивия почерк на мама отстрани по полето.

Докато държах учебника, се почувствах по-близка с мама и бях изумена колко се е постарал Картър. Бях научила тайното му име и предполагах, че знам всичко за него, а се оказа, че той още има с какво да ме изненада.

— Та… за Уолт… — попита той. — Какво става?

Затворих без желание „Научен преглед“. Да, да, това вероятно е единственият път в живота ми, когато затварям учебник без желание. Станах и го оставих на тоалетката. После взех стария си касетофон.

— Сега ни чака работа — казах на Картър.

Метнах му микрофона.

И така, сега вече знаете какво всъщност се случи по време на Равноденствието, как е починал предишният Главен лектор и как Еймъс е заел мястото му. Дежарден жертва живота си, за да спечели време за нас, но Апоп бързо се измъква от Бездната. Ако ни провърви, разполагаме може би с няколко седмици. Ако ли не, с дни.

Еймъс се опитва да се наложи като водач на Дома на живота, но няма да бъде лесно. Някои номове са се разбунтували. Мнозина смятат, че семейство Кейн е превзело насила властта.

Разпращаме този запис, за да изясним нещата.

Засега не разполагаме с всички отговори. Не знаем кога и как ще удари Апоп. Не знаем как да излекуваме Ра, Бес и дори Уолт. Не знаем каква роля ще изиграе Зия и дали можем да разчитаме на помощта на боговете. И най-важното, аз се разкъсвам между две изумителни момчета: едното умира, а другото е бог на Смъртта. Ама че избор, нали?

/_Да, да, извинявайте… пак се отклоних._/

Важното е, че където и да се намирате, каквато и магия да правите, имаме нужда от помощта ви. Ако не се сплотим и не поемем бързо по пътя на боговете, нямаме никакъв шанс.

Надявам се, че Уолт е прав и вие наистина ще ми обърнете внимание, защото часовникът тиктака. Ще ви пазим място в Бруклинската къща.