Огненият престол

4.Покана за рожден ден с Армагедон

След като обясних на какъв ужас съм станала свидетелка, можех да се успокоя само с едно: с хубава закуска.

Еймъс изглеждаше разтърсен, но настоя да не избързваме и да обсъдим положението чак след като съберем целия Двайсет и първи ном. Обеща да се видим след двайсет минути на терасата.

След като той излезе от стаята, си взех душ и започнах да умувам какво да облека. В понеделник обикновено преподавах Сродна магия, за която се искаше да съм в ленени магьоснически дрехи. Но би трябвало да съм в почивка на рождения си ден.

При тези обстоятелства се съмнявах Еймъс, Картър и Баст да ме пуснат в Лондон, но реших да мисля позитивно. Облякох износени дънки и тениска, обух си кубинките и си сложих коженото яке — не е подходящо за магии, но бях в бунтарско настроение.

Пъхнах вълшебната пръчка и миниатюрната фигурка, изобразяваща Картър, в магическата чанта. Тъкмо да я преметна през рамо, когато си помислих: не, няма да я мъкна точно на рождения си ден.

Поех си дълбоко въздух и се съсредоточих, за да отворя пространство в Дуат. Неприятно ми е да си го призная, но хич ме няма в това. Просто не е честно Картър да го постига за миг и като гръм от ясно небе да се появяват разни неща, докато на мен обикновено ми трябват пет-десет минути на пълно съсредоточаване и дори след това чак ми се повдига от усилието. През повечето време ми е по-лесно просто да си нося чантата на рамо. Но ако излязех със съученичките си, не исках тя да ми тежи, не исках обаче и да оставям нещата в нея.

Накрая въздухът затрепери и Дуат се подчини на волята ми. Метнах чантата отпред и тя изчезна. Страхотно — стига, разбира се, после да измислех как да си я върна.

Взех свитъка, който бяхме откраднали предната вечер от Булуинкъл, и се запътих към долния етаж.

Всички се бяха събрали за закуска и огромната къща беше странно тиха. Към Голямата зала гледаха разположени на пет нива балкони, затова обикновено наоколо кънтеше от шум и врява, но аз помнех колко пусто ми се бе сторило миналата Коледа, когато двамата с Картър дойдохме за пръв път тук.

Голямата зала си беше, общо взето, същата: с тежката статуя на Тот в средата, със сбирката оръжия и джазови инструменти на Еймъс покрай стената, с килима от змийска кожа пред камината с размерите на гараж. Но си личеше, че сега тук живеят и двайсет малки магьосници. По масичката бяха разпилени дистанционни устройства, вълшебни пръчки, айподи, обвивки от вафли и фигурки на shabti. Някой с големи ходила — вероятно Джулиан — беше оставил по стълбището следи от кални маратонки. И някой друг — предположих, че е Феликс — бе превърнал с магия камината в антарктическа Страна на чудесата, където имаше дори сняг и жив пингвин. Феликс наистина обича пингвините.

Из къщата шеметно се носеха вълшебни метли и парцали, които се мъчеха да поизчистят. Трябваше да се наведа — да не вземат да изчистят и мен от прахта. Кой знае защо, кърпите за прах са решили, че трябва да се заемат и с косата ми.

/_Не ми трябва мнението ти, Картър._/

Както и очаквах, всички се бяха събрали на терасата, която служеше едновременно и за трапезария, и за дом на крокодила албинос Филип Македонски. Той си палуваше щастливо в басейна и ако някой от учениците му хвърлеше бекон, скачаше да го улови. Сутринта беше студена и дъждовна, но на нас си ни беше добре край топлия огън във вълшебните мангали наоколо.

Грабнах от масата един кроасан с шоколад и чаша чай и седнах. После забелязах, че другите не ядат. Наблюдаваха ме.

Еймъс и Баст, които се бяха разположили на челно място, изглеждаха мрачни. Картър срещу мен не се беше и докоснал до чинията с гофретите, а това съвсем не беше в стила му. Столът на Джаз от дясната ми страна беше празен. (Еймъс ми беше съобщил, че тя е още в лечебницата, никаква промяна.) От лявата ми страна седеше Уолт, който, както обикновено, изглеждаше доста добре, аз обаче правех всичко възможно да не му обръщам внимание.

Другите ученици явно бяха стъписани в различна степен. Бяха на всякаква възраст и от най-различни краища на света. Неколцина бяха по-големи от нас с Картър — достатъчно големи, за да следват висше, и това беше само добре дошло, защото се грижеха за по-малките, но аз все се притеснявах, когато се опитвах да им бъда учителка. Останалите бяха главно на възраст от десет до петнайсет години. Феликс беше само на девет. С нас бяха Джулиан от Бостън, Алиса от Каролина, Шон от Дъблин и Клио от Рио де Жанейро (да, знам, Клио от Рио, но не си измислям!). Обединяваше ни едно: всички бяхме потомци на фараони. На египетски царски династии, заради което бяхме с вродени магически способности и носехме в себе си силата на боговете.

Единственият, който не беше изпаднал в мрачно настроение, бе песоглавецът Хуфу. По неясни за нас причини той ядеше само храни, които завършваха на „о“. Наскоро беше открил „Джел-О“4, които за него бяха истинско вълшебство.

Предполагам, че от главното „О“ му се услаждаха повече. Да не споменавам, че напоследък беше готов да излапа и всичко, което е желирано: плодове, ядки, буболечки, животинки. Сега си беше заровил муцуната в тресяща се червена планина от закуски и издаваше странни звуци, докато търсеше зърната грозде.

Останалите ме гледаха, сякаш чакаха обяснение.

— Добро утро — промърморих. — Пожелавам ви хубав ден. Ако някой проявява интерес, в камината има пингвин.

— Сейди — подхвана тихо Еймъс, — кажи на всички какво ми съобщи.

Отпих от чая — да се поуспокоя. След това се постарах да не ми личи, че съм ужасена, и описах посещението си в Залата на епохите.

Щом приключих, се чуваше само как огънят пука в мангалите и Филип Македонски плиска в басейна.

Накрая деветгодишният Феликс зададе въпроса, който се въртеше в ума на всички:

— Значи ще умрем?

— Не — отговори Еймъс и се приведе напред. — И дума не може да става за умиране. Знам, деца, че съм пристигнал току-що. С повечето от вас почти не се познавам, но обещавам да направим всичко възможно, за да сте в безопасност. Къщата е защитена с какви ли не магии. Сред вас седи могъща богиня — показа той с ръка Баст, която тъкмо отваряше с нокти консерва котешка храна „Първокачествена риба тон“, — кланът Кейн също няма да ви остави на произвола на съдбата. Картър и Сейди са по-силни, отколкото вероятно подозирате, а ако се стигне чак дотам, аз вече съм се сражавал с Мишел Дежарден.

След всичките неприятности, които си имахме миналата Коледа, речта на Еймъс бе малко по-оптимистична от необходимото, но на учениците явно им олекна.

— Ако се стигне чак дотам ли? — повтори Алиса. — Както личи, почти сигурно е, че ще ни нападнат.

Еймъс сбърчи чело.

— Не е изключено, но онова, което ме притеснява, е, че Дежарден ще се съгласи на такъв безразсъден ход. Истинският враг е Апоп и той го знае. Би трябвало да осъзнава, че има нужда от възможно най-голяма помощ. В противен случай… — Той не се доизказа. Каквото и да си мислеше, то очевидно го тревожеше много. — При всички положения, ако реши да ни вземе на мушка, Дежарден ще обмисли най-внимателно всичко. Знае, че къщата няма да падне лесно. Не може да си позволи кланът Кейн да му мъти отново водата. Ще проучи внимателно всичко, ще претегли възможностите, ще сплоти силите си. Ще му бъдат необходими няколко дни, време, което би трябвало да използва, за да спре Апоп.

Уолт вдигна показалец. И аз не знам на какво се дължи, но той умее да привлича вниманието на всички, когато реши да говори. Дори Хуфу вдигна очи от желираните лакомства.

— Ако все пак ни нападне, Дежарден ще бъде добре подготвен, с магьосници, далеч по-опитни от нас — рече Уолт. — Може ли да преодолее защитата ни?

Еймъс погледна плъзгащата се стъклена врата — вероятно си беше спомнил последния път, когато бяха преодолели защитата ни. Последиците не бяха от най-приятните.

— Трябва да се постараем да не се стига дотам — каза той. — Дежарден знае какво се опитваме да направим, а ние разполагаме само с пет дни… всъщност вече само с четири. Според видението на Сейди Дежарден е наясно с плана ни и ще се постарае да го осуети, воден от погрешното убеждение, че работим за силите на Хаоса. Но ако успеем, вече ще разполагаме с мощ, с която да го принудим да премине в отстъпление.

Клио вдигна ръка.

— Хм… Ние не знаем плана. Четири дни за какво?

Еймъс махна с ръка към Картър — приканваше го да обясни. Аз нямах нищо против да си мълча. Да ви призная, смятах плана за малко налудничав.

Брат ми изправи гръб на стола. Не мога да не му го призная — от няколко месеца бележеше напредък и приличаше все повече на нормален тийнейджър. След шестте години, в които беше учил само вкъщи и бе пътувал много с татко, Картър се обличаше под всякаква критика, точно като младо шефче: със снежнобели ризи и официален панталон. Сега ако не друго, поне се беше научил да носи дънки, тениски и от време на време суичър. Беше си пуснал коса, която сега бе къдрава и разрошена… и изглеждаше много по-добре. Ако продължаваше в този дух, нищо чудно някой ден да си хванеше и гадже.

/_Моля? Стига си ме ръгал. Това беше комплимент._/

— Ще вдигнем от сън бог Ра — заяви брат ми, сякаш беше много лесно — като да си вземеш нещо за ядене от хладилника.

Учениците се спогледаха. Картър не се славеше с чувство за хумор, но те вероятно се питаха дали не се шегува.

— За бога на Слънцето ли говориш? — попита Феликс. — За някогашния цар на боговете?

Брат ми кимна.

— Всички знаете историята. Преди хилядолетия Ра изкуфял и се оттеглил в заслужен отдих на небето, поверявайки властта на Озирис. После Сет го смъкнал от престола. След това пък Хор разгромил Сет и станал фараон. Сетне…

Прокашлях се.

— Кратката версия, ако обичаш.

Картър ме погледна сърдито.

— Важното в случая е, че Ра е бил първият и най-могъщ цар на боговете. Смятаме, че още е жив. Просто спи някъде в дълбините на Дуат. Ако успеем да го събудим…

— Но щом се е оттеглил, защото е бил изкуфял, това не означава ли, че сега е наистина много изкуфял? — попита Уолт.

Бях попитала същото, когато брат ми сподели за пръв път какво му е хрумнало. Само това оставаше — всемогъщият бог да не си помни и името даже, да мирише на старец и да се лигави насън. И как изобщо едно безсмъртно същество можеше да изкуфее? Никой не ми беше дал задоволителен отговор.

Еймъс и Картър погледнаха Баст, което си беше логично, защото от египетските богове присъстваше само тя.

Баст се свъси на недоядената котешка консерва.

— Ра е бог на Слънцето. Едно време остаряваше заедно с деня, после всяка нощ минаваше с лодката си през Дуат и всяка сутрин се прераждаше заедно със Слънцето.

— Но Слънцето не се преражда — вметнах аз. — Земята просто се върти…

— Сейди! — предупреди ме Баст.

Добре де, добре. И митовете, и науката казваха истината — просто видяна от различен ъгъл, и така нататък. Бях чувала тази лекция стотици пъти, не ми се слушаше още веднъж.

Баст посочи свитъка, който бях оставила при чашата с чая.

— Когато Ра престана да пътува нощем, цикълът беше нарушен и Ра се озова във вечен здрач… поне така смятаме ние. Явно е искал да потъне в сън и да не се буди повече. Но ако успеете да го издирите в Дуат — и това „ако“ е много голямо, — е възможно той да бъде върнат и съживен с правилната магия. В Книгата на Ра е описано как се прави. Жреците на Ра са я създали в дълбока древност и за да остане тя в тайна, са я разделили на три части, които да се използват само ако наближи краят на света.

— Ако наближи краят на света ли? — попита Клио. — Нима искаш да кажеш, че Апоп наистина ще… ще погълне Слънцето?

Уолт ме погледна.

— Нима е възможно? В разказа за Червената пирамида казахте, че Апоп стои зад намерението на Сет да разруши Северна Америка. Че се опитва да създаде невероятен хаос, за да се измъкне от затвора си.

Потреперих при спомена за привидението, явило се в небето над столицата Вашингтон: гънеща се грамадна змия.

— Да, точно Апоп е истинският проблем — съгласих се аз. — Веднъж го спряхме, но затворът вече не е сигурен. Ако той успее да избяга…

— Ще избяга — отсече Картър. — След четири дни. Освен ако не го спрем. И тогава вече ще унищожи цивилизацията… всичко, което хората са съградили още от зараждането на Египет.

Всички около масата със закуската се смразиха.

Ние с Картър бяхме обсъдили, разбира се, насаме, крайния срок. След четири дни. И Хор, и Изида бяха разговаряли с нас за него. Но тогава го възприехме не като нещо, което е повече от сигурно, а като ужасна възможност. Сега брат ми говореше така, сякаш е сигурен. Взрях се в лицето му и разбрах, че през нощта е видял нещо — вероятно видение, по-страшно и от моето. Върху лицето му беше изписано: „Не тук. Ще ти кажа по-късно.“

Баст беше впила нокти в масата със закуската. Явно бе посветена в тайната, каквато и да беше тя.

В другия край на масата Феликс започна да брои на пръсти.

— Защо четири дни? Какво толкова има на… хм, двайсет и първи март?

— Пролетно равноденствие — обясни Баст. — Време точно като за силни магии. Тогава часовете на деня и на нощта са в пълно равновесие, което означава, че то лесно може да бъде нарушено в полза на Хаоса или на Маат. Най-подходящо е да събудим Ра точно тогава. Всъщност това е единственият ни шанс — можем да го направим само на този ден, иначе трябва да чакаме още половин година есенното равноденствие. А не можем да си го позволим.

— Понеже за съжаление равноденствието е и най-доброто време Апоп да избяга от тъмницата си и да нахлуе в света на хората — добави Еймъс. — Можете да бъдете сигурни, че той има помагачи, които и в този момент работят за него. Според източниците ни сред боговете Апоп ще успее, затова първо трябва да вдигнем от сън Ра.

Бях го чувала и преди, но сега, докато го обсъждахме открито, направо пред учениците с техния смазан вид, то ми се стори още по-страшно и истинско.

Прокашлях се.

— Точно така… след като се измъкне от затвора, Апоп ще се опита да унищожи Маат, реда във всемира. Ще погълне Слънцето, ще потопи Земята във вечен мрак и изобщо ще ни разкаже играта.

— Точно заради това имаме нужда от Ра — добави Еймъс — този път се постара гласът му да е спокоен и да вдъхва на учениците увереност. Излъчваше такова самообладание, че дори аз се почувствах не толкова ужасена. Запитах се дали е някаква магия, или просто Еймъс обяснява по-добре от мен какво представлява Армагедон. — Ра е най-заклетият враг на Апоп — продължи той. — Ра е повелител на Реда, Апоп — на Хаоса. Откакто свят светува, тези две сили са в нестихваща битка и се опитват да се унищожат взаимно. Ако Апоп се завърне, трябва да се постараем Ра да е на наша страна, за да му се противопостави. Тогава вече ще имаме шанс.

— Шанс — повтори Уолт. — Стига да открием Ра и да го вдигнем от сън и Домът на живота да не ни унищожи пръв.

Еймъс кимна.

— Но ако успеем да събудим Ра, това ще бъде подвиг, какъвто никой магьосник досега не е извършвал. Тогава вече Главният лектор Дежарден ще се позамисли. Той иначе не е глупак, но ми се струва, че сега не си дава ясна сметка за нещата. Все пак осъзнава колко е опасно Апоп да се въздигне. Трябва да го убедим, че сме от един лагер и Апоп може да бъде победен само със средствата на боговете. Предпочитам да направя това, отколкото да се бия с него.

Лично на мен ми идеше да фрасна Дежарден по лицето и да му подпаля брадата, но Еймъс май беше прав.

Клио — клетата тя — беше позеленяла като жаба. Беше дошла чак от Бразилия, за да тръгне по пътя на Тот, бога на познанието, и вече я бяхме нарочили за бъдеща библиотекарка. Но когато опасностите си бяха съвсем истински, а не просто страници от книги… хм, тя бързо се стъписваше — направо й призляваше. Надявах се все пак, ако се наложи, да успее да стигне до края на терасата.

— С… свитъкът — успя да изрече Клио, — каза, че има още две части, така ли?

Взех папируса. На дневна светлина изглеждаше по-крехък — беше пожълтял и ронлив — аха, и ще се разпадне. Пръстите ми потрепериха. Усетих как като електрически ток с ниско напрежение в него тече магия. Неудържимо ми се прииска да го отворя.

Започнах да разгръщам цилиндъра. Картър застана нащрек. Еймъс каза:

— Сейди…

Безспорно очакваха Бруклин да пламне отново, но не се случи нищо. Разгърнах свитъка и видях, че на него пише нещо на патагонски — не с йероглифи и на език, който не можех да разпозная. В края папирусът не беше равен, сякаш беше откъснат.

— Предполагам, че парчетата пасват едно към друго — рекох. — Ще успеем да го разчетем само след като съединим трите части.

Картър явно се възхити. Но да ви призная, и аз разбирам от едно-друго. По време на последното ни премеждие разчетох свитък как да прогоня Сет и той беше подействал горе-долу както трябва.

Хуфу вдигна очи от „Джел-О“.

— А!

После сложи върху масата три слузести зрънца грозде.

— Именно — съгласи се Баст. — Както казва и Хуфу, трите части на книгата съответстват на трите проявления на Ра: сутрешно, обедно и нощно. Този свитък тук е заклинанието на Хнум. Трябва да намерите и другите два.

Не знам как Хуфу успя да вмести всичко това в едно-едничко сумтене, но ми се прииска всичките ми учители да са песоглавци. За някаква си седмица щях да завърша и прогимназия, и гимназия.

— Ако се вярва на видението ми от нощес — казах аз, — няма да бъде лесно да намерим другите две зрънца… двата свитъка, де.

Еймъс кимна.

— Първата част е била изгубена преди цяла вечност. Средната е в ръцете на Дома на живота. Местена е многократно, но винаги е пазена много строго. Според мен от видението ти излиза, че сега свитъкът е у Владимир Меншиков.

— Сладоледаджията — предположих аз. — Кой всъщност е той?

Еймъс проследи с поглед нещо на масата — вероятно защитен йероглиф.

— Третият по могъщество магьосник в света. Освен това е сред най-убедените привърженици на Дежарден. Оглавява Осемнайсети ном в Русия.

Баст изсъска. Нали беше котка, получаваше й се добре.

— Влад Задъхания. Има лоша слава.

Спомних си обезобразените очи и пресипналия глас.

— Какво е станало с лицето му?

Баст понечи да отговори, но Еймъс я прекъсна.

— Просто знайте, че Влад е доста опасен — предупреди той. — Най-големият му талант е да затваря устата на непокорните магьосници.

— Искаш да кажеш, че е убиец ли? — попитах го. — Страхотно, няма що. И преди малко Дежарден му позволи да подгони мен и Картър, в случай че напуснем Бруклин.

— А ще се наложи да го направите, ако искате да издирите другите части от Книгата на Ра — предупреди Баст. — Разполагате само с четири дни.

— Да, май го спомена — промърморих. — Нали ще дойдеш с нас?

Баст сведе очи към котешката си закуска.

— Сейди… — пророни натъжена. — Ние с Картър вече го обсъдихме и… хм, някой трябва да провери затвора на Апоп. Трябва да сме наясно какво точно става, дали той е на път да избяга и дали има начин да го спрем. Можем да го направим само на място.

Направо не повярвах на ушите си.

— Нима ще се върнеш там? След всичко, което майка и татко направиха, за да те пуснат на свобода?

— Само ще се доближа отвън до затвора — обеща тя. — Ще внимавам. Все пак съм същество, което умее да се промъква. Пък и само аз знам как да намеря килията — за обикновените хора тази част на Дуат е смъртоносна. Длъжна съм… да го направя.

Гласът й трепереше. Веднъж Баст ми беше казвала, че котките не са от най-храбрите същества, а на мен ми се струваше, че се иска доста голяма смелост, за да се върнеш в тъмницата, където си бил затворен.

— Няма да ви оставям без защита — обеща тя. — Имам… един приятел. До утре би трябвало да пристигне от Дуат. Помолих го да те намери и да те закриля.

— Приятел ли? — повторих.

Баст се смръщи.

— Е… в известен смисъл.

Не звучеше насърчително.

Погледнах дрехите си като за навън. В устата ми загорча. Ние с Картър трябваше да тръгнем да издирваме Книгата и беше малко вероятно да се върнем живи. Още една отговорност върху плещите ми, още едно неразумно искане да жертвам живота си в името на всеобщото благо. Честит ми рожден ден.

Хуфу се оригна и изтика встрани празната чиния. Оголи зъби със следи от „Джел-О“ по тях, сякаш казваше: „Е, готово! Закуската, беше вкусна!“

— Ще си приготвя багажа — съобщи Картър. — След един час можем да тръгваме.

— Не! — казах.

Не съм много сигурна кой се изненада повече, аз или брат ми.

— Как така „не“? — попита Картър.

— Днес имам рожден ден — съобщих и вероятно заприличах на седемгодишно хлапе, но точно в онзи момент ми беше все едно.

Учениците се учудиха. Някои ме поздравиха. Хуфу ми поднесе подарък — празната кутия от „Джел-О“. Феликс запя с половин уста „Честит рожден ден“, но никой не се присъедини и той също се отказа.

— Баст каза, че приятелят й ще пристигне чак утре — продължих аз. — Еймъс спомена, че на Дежарден ще му трябва известно време, докато подготви нападение. Пък и от цяла вечност смятам да отскоча до Лондон. Мисля, че имам време за един почивен ден преди края на света.

Другите се бяха вторачили в мен. Себично ли постъпвах? Е, да. Безотговорно? Може би. Защо тогава продължавах толкова вироглаво да държа на своето?

Сигурно ще се стъписате, но не обичам да имам чувството, че някой ме командва. Картър определяше какво ще правим, а ето че, както обикновено, не ми беше казал всичко. Явно вече се беше посъветвал с Еймъс и Баст и бе съставил плана на играта. Тримата бяха решили кое е най-добро, без да си дават труда да ме питат. Единствена Баст бе с мен през цялото време, а ето че сега ме изоставяше, за да се впусне в опасно начинание. А аз щях да бъда принудена да стоя тук, да карам рождения си ден с брат си и после да издирвам поредния вълшебен свитък, който можеше да ме подпали, че и по-лошо.

А, без тия! Няма да стане. Щом така и така щях да умра, можех да го направя и на другата сутрин.

Върху лицето на Картър се четеше не само гняв, но и неверие. Пред учениците обикновено се стараехме да се държим като възпитани хора. А ето че сега злепоставях брат си. Той все роптаеше, че хуквам презглава да върша разни неща, без изобщо да се замислям. Снощи се беше подразнил, че съм грабнала свитъка, подозирах и че дълбоко в себе си обвинява мен, задето всичко се е объркало — и Джаз е пострадала. В това безспорно откриваше поредното доказателство за безразсъдния ми нрав.

Бях повече от готова за битка, в която ще ме нокаутират, но се намеси Еймъс.

— Опасно е да ходиш в Лондон, Сейди. — Той вдигна ръка още преди да съм възразила. — Въпреки това, ако трябва да… — Еймъс си пое дълбоко въздух, сякаш не харесваше онова, което се канеше да каже. — Поне ми обещай да внимаваш. Съмнявам се Влад Меншиков да е готов да се опълчи толкова бързо срещу нас. Би трябвало всичко да е наред, стига да не правиш магии и да не привличаш вниманието.

— Еймъс! — започна да негодува Картър.

Той го прекъсна със строг поглед.

— Докато Сейди я няма, можем да започнем с осъществяването на плана. И вие двамата ще тръгнете утре сутринта. Аз ще те замествам с преподаването и ще бдя за защитата на Бруклинската къща.

Виждах от очите му, че не иска да заминавам. Беше неразумно, опасно и прибързано — с други думи, съвсем в мой стил. Но виждах и че ми съчувства за безизходицата, в която съм се озовала. Спомних си колко гъвкав е изглеждал, след като миналата Коледа Сет се засели в тялото му. Когато замина да се лекува в Първи ном, знаех, че се чувства виновен, задето ни оставя сами. Въпреки това постъпи правилно — така запази разсъдъка си. От всички хора Еймъс вероятно знаеше най-добре какво е да изпитваш потребност да се махнеш. Чувствах, че ще се пръсна, ако остана тук, без дори да съм имала време да си поема дъх.

Пък и бях по-спокойна при мисълта, че Еймъс ще пази в наше отсъствие Бруклинската къща. Камък ми падна от сърцето и че за известно време няма да преподавам. Да ви призная, съм ужасна учителка. Просто не ме свърта на едно място.

/_О, я млъквай, Картър. Не се е очаквало да си съгласен с мен._/

— Благодаря, Еймъс — успях да изрека.

Той стана от стола — ясен знак, че срещата е приключила.

— Мисля, че е достатъчно за една сутрин — каза. — Най-важното за всички вас е да продължите обучението и да не изпадате в отчаяние. Имаме нужда да сте в отлична форма, за да защитим Бруклинската къща. Непременно ще надделеем. С боговете на наша страна Маат ще победи Хаоса, както винаги досега.

Учениците явно още бяха притеснени, но също се изправиха и започнаха да раздигат чиниите. Картър ме изгледа още веднъж ядосано, после влезе вътре.

Негова си работа. Нямах намерение да се чувствам гузна. Нямаше да допусна да съсипят рождения ми ден. Въпреки това, когато погледнах надолу към студения чай и недоядения кроасан с шоколад, изпитах ужасното чувство, че може и никога вече да не седна на тази маса.

След един час бях готова за Лондон.

Избрах от арсенала си нов жезъл и го сложих заедно с другите вещи в Дуат. Оставих вълшебния свитък на Булуинкъл при Картър, който дори не ми говореше, след това отидох в лечебницата да проверя как е Джаз и я заварих все още в кома. Омагьосаната кърпа върху челото й държеше хладно. Около леглото се носеха лечебни йероглифи, но Джаз още беше съвсем немощна. Без обичайната си усмивка сякаш беше друг човек.

Седнах до нея и я хванах за ръката. Беше ми тежко, сякаш сърцето ми бе затиснато с топка за боулинг. Джаз беше изложила на опасност живота си, за да ни предпази. Само след няколко седмици обучение се беше хвърлила срещу цяла гмеж bau. Точно както я бяхме научили, беше взела от енергията на своята покровителка, богинята Сехмет, и усилието за малко да я унищожи.

Какво бях жертвала аз напоследък? Бях вдигнала скандал само защото можех да пропусна тържеството по случай рождения ми ден.

— Ужасно съжалявам, Джаз. — Знаех, че не ме чува, но гласът ми трепереше. — Просто… ще полудея, ако не се махна оттук. Вече веднъж ни се наложи да го спасяваме този тъп свят, а сега трябва да го правя отново…

Представих си какво би казала Джаз, със сигурност нещо, което да ме поуспокои: ти, Сейди, нямаш вина. Заслужаваш няколко часа.

От това ми стана още по-зле. Не биваше да допускам Джаз да се излага на опасност. Преди шест години мама беше загинала, защото бе станала проводник на прекалено много магии. Беше изгоряла, докато е затваряла вратата в тъмницата на Апоп. Знаех го, а допуснах Джаз, която имаше много по-малък опит, да рискува живота си, за да спаси нашия.

Както казах… съм ужасна учителка.

Накрая вече не издържах. Стиснах ръката на Джаз, казах й да се оправя бързо и си тръгнах от лечебницата. Качих се на покрива, където държахме реликвата за отваряне на портали — каменен сфинкс от развалините на Хелиопол.

Изтръпнах, когато видях в другия край Картър — хранеше грифона с цяла камара печени пуйки. От снощи беше вдигнал за чудовището доста приличен обор, затова реших, че то явно ще остане при нас. Поне щеше да разгонва гълъбите по покрива.

Почти се надявах Картър да не ми обърне внимание. Не ми беше до още разправии. Но щом ме видя, той се свъси, избърса полепналата по ръцете му мазнина от пуйките и дойде при мен.

Стегнах се, явно щеше да ми дръпне едно конско.

Вместо това той промърмори:

— Пази се. Взел съм ти подарък за рождения ден, но ще изчакам, докато… се върнеш.

Не добави думата „жива“, но ми се стори, че съм я доловила в гласа му.

— Виж какво, Картър…

— Върви де — подкани брат ми. — Няма да си помогнем, ако пак се скараме.

Не знаех дали да се чувствам виновна, или да се разсърдя, но Картър май беше прав. Нямахме особено хубави спомени от рождените си дни. Сред най-ранните бе как на шестия си рожден ден се скарах с брат си и от вълшебната енергия, която бяхме отприщили, тортата ми взе, че се пръсна. Ако отчетем това, вероятно бе за предпочитане просто да се обърна и да тръгна. Но сърце не ми даваше.

— Извинявай — изпелтечих. — Знам, обвиняваш ме, задето снощи съм взела свитъка и Джаз е пострадала, но имам чувството, че ще се разпадна…

— Не само ти — увери ме Картър.

На гърлото ми заседна буца. Бях се притеснила ужасно, че Картър ми е сърдит, и не бях обърнала внимание на гласа му. От него личеше, че е страшно разстроен.

— Какво има? — попитах го. — Какво се е случило?

Той избърза в панталона мазните си ръце.

— Вчера в музея… един от духовете… един от духовете разговаря с мен.

И Картър ми разказа за странната среща с пламтящия bau, как времето сякаш е започнало да отминава по-бавно и bau го е предупредил, че ще се провалим.

— Каза… — Гласът му заглъхна. — Каза, че Зия спяла в Мястото с червените пясъци, където и да се намира то. Каза още, че тя щяла да умре, ако не съм се откажел от търсенето на свитъците и не съм отидел да я спася.

— А духът спомена ли, Картър, името на Зия? — попитах предпазливо.

— Ами не…

— Възможно ли е да е говорел за друго?

— Не, сигурен съм. Говореше за Зия.

Опитах да се сдържа и да не казвам нищо. Наистина. Но темата за Зия Рашид беше обсебила нездравословно брат ми.

— Не че искам да те нараня, Картър — подхванах аз, — но от няколко месеца виждаш навсякъде знаци от Зия. Преди половин месец реши, че те вика на помощ с картофеното пюре.

— Наистина имаше там едно „З“! Издълбано направо върху пюрето.

Вдигнах ръце.

— Добре, добре. А сънят ти от нощес?

В раменете му се появи напрежение.

— В смисъл?

— О, я стига. На закуска каза, че по време на равноденствието Апоп щял да избяга от своя затвор. Говореше така, сякаш е повече от сигурно и си видял доказателства. Вече си го обсъдил с Баст и си я убедил да провери затвора на Апоп. Каквото и да си видял… явно е било страшно.

— Ами… не знам. Не съм сигурен.

— Ясно.

Подразних се още повече. Така значи, Картър не искаше да ми каже. И както едно време, щяхме да имаме тайни един от друг. Добре.

— Тогава ще продължим разговора по-късно — казах аз. — До довечера.

— Не ми вярваш — рече брат ми. — За Зия.

— Ти пък ми нямаш доверие. Квит сме.

Вторачихме се един в друг. После Картър се обърна и тръгна с тежка стъпка към грифона.

За малко да го повикам. Нямах намерение да съм толкова груба с него. От друга страна, не съм много-много по извиненията, а той беше направо невъзможен.

Извърнах се към сфинкса и призовах портал. Вече съм доста добра, нищо че си го казвам сама. Пред мен веднага изникна пясъчна вихрушка, в която скочих.

След миг се приземих тежко пред Иглата на Клеопатра на брега на Темза.

Преди шест години на същото това място е загинала мама и този египетски паметник не ми беше от любимите. Но при Иглата беше вълшебният портал, който се намираше най-близо до апартамента на баба и дядо.

Добре че времето беше лошо и наоколо нямаше никого, затова си изтръсках дрехите от пясъка и се отправих към входа на метрото.

След половин час стоях на стъпалата пред жилището на баба и дядо. Струваше ми се много странно, че съм си… вкъщи. Дори вече не знаех как да го нарека. От месеци си мечтаех за Лондон… за познатите градски улици, за любимите магазини, за съученичките и някогашната ми стая. Беше ми мъчно дори за ужасното време. Сега обаче всичко ми се струваше толкова различно, чуждо.

Почуках притеснена на вратата.

Не последва отговор. Бях сигурна, че ме чакат. Почуках още веднъж.

Може би се бяха скрили и чакаха да вляза. Представих си как баба, дядо, Лиз и Ема са се спотаили зад мебелите, готови да изскочат и да извикат: „Изненада!“.

Хмм… Баба и дядо, които са се спотаили и изскачат. Не ми се вярваше особено.

Извадих ключа и отключих.

Във всекидневната беше тъмно и нямаше никого. Осветлението на стълбището не беше включено, нещо, което баба не допускаше никога. Страхуваше се до смърт да не падне по стълбите. Дори телевизорът на дядо не работеше, което също не се случваше никога. Дядо го държеше включен непрекъснато на програмата с мачовете по ръгби — дори и да не ги гледаше.

Подуших въздуха. Шест вечерта лондонско време, а откъм кухнята не миришеше на изгорели сладки. Баба би трябвало да е изгорила за следобедната закуска поне една тава. Това си беше традиция.

Извадих телефона — да звънна на Лиз и Ема, но той не работеше. А бях сигурна, че съм заредила батерията.

Умът ми тъкмо започна да осъзнава една мисъл: аз съм в опасност, — когато входната врата зад мен се затръшна. Обърнах се и посегнах да сграбча вълшебната пръчка, която не носех.

Откъм горния край на тъмното стълбище изсъска глас, който определено не беше на човек:

— Добре дошла отново у дома, Сейди Кейн.