Огненият престол

23.Как си направихме у дома щур купон

/_Фатална грешка, Картър. Да ми даваш микрофона на най-важната част? Сега вече няма да си го получиш никога обратно. Краят на разказа е мой. Ха-ха-ха!_/

О, почувствах се добре. Няма да имам равна, ако взема в свои ръце господството над света.

Но да не се отклоняваме.

Може да сте чули по новините за странния двоен изгрев над Бруклин сутринта на двайсет и първи март. Имаше какви ли не предположения: смог заради замърсяването, рязко падане на температурите в долния атмосферен слой или вероятно поредното изтичане на канализационни газове, предизвикало масова истерия. Ние в Бруклин обичаме канализационните газове!

Мога да потвърдя обаче, че наистина за кратко на небето имаше две слънца. Знам, защото бях на едното. Нормалното Слънце си изгря както обикновено. На небето обаче се носеше и лодката на Ра, която сияеше, докато се издигаше от Дуат, после от Нюйоркското пристанище в небето на обикновените хора.

На наблюдателите долу им се стори, че второто Слънце се слива със светлината на първото. Какво всъщност се е случило ли? Лодката на Ра вече не светеше толкова силно, докато се спускаше към Бруклинската къща, където камуфлажният щит срещу обикновени простосмъртни я обгърна и тя сякаш изчезна.

Този щит вече действаше повече от отреденото време, защото се бе разразила съвсем истинска война. Грифонът Пъзльо се гмуркаше надолу, за да се включи във въздушната битка с крилатите пламтящи змии — uraei.

/_Знам, думата е ужасна за произнасяне, но Картър твърди, че така е множественото число на uraeus, върви, че спори с него. Просто казваш, че е прав, и толкоз._/

Пъзльо нададе боен вик: „Пъззз“, и сграбчи един uraeus, но численото превъзходство на противника бе твърде голямо. Перата му бяха опърлени, жужащите му криле сигурно също бяха повредени и той се въртеше в кръг като излязъл от строя хеликоптер.

Гнездото му на покрива гореше. Сфинксът при портала беше счупен, а върху комина се виждаше голямо черно петно — там явно се бе взривил някой или нещо. Зад климатика бяха залегнали цял взвод вражески магьосници и демони, които се сражаваха оттам със Зия и Уолт, пазещи стълбищната площадка. И двете страни хвърляха през ничията земя върху покрива огън, shabti и светещи йероглифи.

Докато се спускахме към противника, старият Ра (да, той и досега си беше все така изкуфял и спаружен) се наведе през перилата и поздрави всички, като размаха гегата:

— Здравейтеее! Зебри!

И двата лагера погледнаха изумени нагоре.

— Ра! — изписка един от демоните.

После всички се присъединиха към възгласите:

— Ра ли? Ра! Ра!

Крещяха като най-ужасените запалянковци на света.

За голяма изненада на Пъзльо uraei спряха да бълват огън и тутакси полетяха към лодката на Слънцето. Закръжиха като почетна стража около нас и аз си спомних как Меншиков е обяснил, че първоначално те са били твари на Ра. Явно бяха познали стария си господар (с ударение на „стар“).

Когато лодката заслиза, повечето врагове долу се пръснаха кой накъдето види, но най-бавният от демоните попита:

— Ра?

След това погледна нагоре точно когато лодката ни се приземи върху него с „жвак“, от което всички останахме много доволни.

Двамата с Картър скочихме и се хвърлихме в битката. Въпреки всичко, което бяхме преживели, се чувствах страхотно. Болестта на Хаоса беше изчезнала веднага щом се бяхме издигнали от Дуат. Магията ми беше силна. Настроението ми беше отлично. Ако можех да си взема един душ, да се преоблека и да пийна чаша хубав чай, щях да се чувствам като в рая. (Зачеркнете го това — сега вече, след като съм видяла рая, той не ми хареса особено. Предпочитам да го заменя със стаята си.)

Превърнах един демон в тигър и го насъсках срещу събратята му. Картър изникна в своя аватар — пак добре, че в онзи, светещия, златния, а не в триметровия човек птица, който ми се виждаше малко страшничък. За да си проправи път, той разбута със сила ужасените противникови магьосници и след като само замахна с ръка, ги запрати в Ист ривър. Зия и Уолт излязоха от прикритието си на стълбищната площадка и ни помогнаха да изтребим и онези, които не бяха полетели към водата. После изтичаха при нас, ухилени до уши. Изглеждаха изтощени и насинени, но пак си бяха съвсем живи.

— ПЪЗЗЗ! — изкрещя грифонът.

Устреми се надолу и се приземи до Картър, а после побутна с глава бойния му аватар — както се надявах, за да му покаже колко го обича.

— Ей, приятелче! — извика Картър и го помилва по главата, като внимаваше да не се доближава до крилете на чудовището, подобни на електрическа пила. — Какво става тук, хора?

— Не успяхме с преговори — отвърна глухо Зия.

— Цяла нощ врагът се опитва да проникне в къщата — продължи Уолт. — Еймъс и Баст ги удържаха, но… — Той погледна лодката на Слънцето и гласът му трепна. — Това там… това там не е ли…

— Зебра! — провикна се Ра и след като закрета към нас, ни озари с широка беззъба усмивка. Отиде първо при Зия и извади от устата си нещо — светещия златен скарабей, който беше съвсем мокър, но не и сдъвкан. Ра й го подаде. — Харесвам зебри.

Зия отстъпи назад.

— Това… това да не е Ра, богът на Слънцето? Защо ми дава бръмбар?

— И какво иска да каже с тези зебри? — включи се и Уолт.

Ра го погледна и изцъка неодобрително.

— Улулиците са болни.

Изведнъж се смразих. Зави ми се свят, сякаш отново ме беше хванала Хаосовата болест. Дълбоко в съзнанието ми изникна мисъл — нещо много важно.

Зебри… Зия. Улулици… Уолт.

Още преди да съм продължила с мисълта си, се чу страхотно БУУМ, което разлюля сградата. Отстрани на къщата се разлетяха парчета варовик, които западаха на истинска градушка в двора на склада.

— Пак са пробили стените! — възкликна Уолт. — Побързайте!

Смятам се за доста разхвърляна и припряна, но оттук нататък битката се разигра прекалено светкавично дори за мен, за да ви я разкажа в големи подробности. Ра отказа най-категорично да се раздели със Зебрата и Улулицата (извинявайте, Зия и Уолт), затова го поверихме на грижите им при лодката на Слънцето, а Пъзльо свали мен и Картър на долната тераса. Пуснахме се от ноктите му и паднахме на шведската маса, където заварихме Баст — въртеше се с ножовете в ръка, съсичаше демоните, та те да се превърнат на пясък, и изритваше магьосниците в плувния басейн, където нашият крокодил албинос Филип Македонски ги забавляваше с огромно удоволствие.

— Сейди! — извика с облекчение Баст. /_Да, Картър, извика мен по име, а не теб, но все пак ме познава от по-отдавна._/ Явно се забавляваше страхотно, но гласът й беше припрян. — Стигнаха при източната стена. Отивайте вътре!

Влязохме тичешком, като се наведохме, за да не ни блъсне един залутал се вомбат, прелетял над главите ни — вероятно магия, която нещо се беше объркала, — и се озовахме насред страхотна какофония.

— Мили Хоре! — възкликна Картър.

Всъщност Хор май беше единственото нещо, което не се сражаваше в Голямата зала. Нашият неустрашим песоглавец Хуфу беше яхнал един стар магьосник и обикаляше с него из помещението: душеше го със собствената му вълшебна пръчка и докато онзи посиняваше, го насочваше към стените. Феликс беше насъскал цял взвод пингвини срещу някаква магьосница, която беше приклекнала във вълшебен кръг и явно беше застигната от посттравматичен стрес, защото пищеше:

— Не отново на Антарктика! Навсякъде другаде, само не там!

Алиса призоваваше Геб, който да запълни огромната дупка, пробита от врага върху отсрещната стена. Джулиан беше призовал за пръв път боен аватар и съсичаше със светещия си меч демоните. Дори Клио, която си падаше малко книжна мишка, хвърчеше из стаята, вадеше от торбата свитъци и четеше напосоки вълшебни думи като: „Ослепи!“, „Водоравно!“ и „Газове!“ (което, между другото, прави истински чудеса в обезвреждането на врага). Накъдето и да погледнех, нашите ученици имаха превес. Биеха се, сякаш цяла нощ само бяха чакали да влязат в сражение, както и всъщност според мен си беше. Сред тях беше и Джаз, да, Джаз! Беше на крака и си изглеждаше съвсем здрава — изрита един вражески shabti право в камината, където той се натроши на хиляди парченца.

Обзеха ме силна гордост и доста голямо изумление. Притеснявах се до смърт дали малките ни ученици ще се спасят, а те правеха на пух и прах далеч по-опитни магьосници.

Ала най-голямо бе възхищението ми от Еймъс. Застанал върху постамента на статуята на Тот, той въртеше жезъла, призоваваше гръм и мълнии, вдигаше във въздуха противниковите магьосници и ги мяташе на мънички буреносни облаци. Една магьосница го нападна с жезъл, от който излизаха червени пламъци, но Еймъс само чукна по пода. Мраморните плочи в краката й станаха на пясък и тя потъна в него чак до шията.

Ние с Картър се погледнахме, усмихнахме се и се включихме в битката.

Разгромът беше пълен. Не след дълго демоните бяха превърнати в купчини пясък и ужасени, вражеските магьосници се пръснаха кой накъдето види. Без съмнение бяха очаквали да се бият с неколцина необучени дечковци. Не бяха отчели цялостното обучение, което им бяхме дали ние от семейство Кейн.

Една от жените успя да отвори върху отсрещната стена портал.

„Спри ги — каза в ума ми гласът на Изида, който след такова дълго мълчание доста ме стъписа. — Те трябва да чуят истината.“

И аз не знам откъде ми хрумна, но вдигнах ръце и от двете ми страни се появиха потрепващи криле във всички цветове на дъгата — крилете на Изида.

Замахнах с ръце. Враговете ни бяха повалени от силния вятър и многобагрената светлина, а нашите приятели не пострадаха и с драскотинка.

— Слушайте! — ревнах аз.

Всички замълчаха Обикновено гласът ми е властен, сега обаче прозвуча десет пъти по-властно. Крилете сигурно също приковаваха вниманието.

— Ние не сме ви врагове — заявих аз. — Все ми е едно дали ви харесваме, но светът се промени. Трябва да чуете какво се е случило.

Вълшебните ми криле помръкнаха, докато разказвах на всички как сме ходили в Дуат, как Ра се е преродил, как Меншиков ни е предал и Апоп се е въздигнал, а също как Дежарден се е жертвал, за да прокуди Змея.

— Лъжи! — викна азиатец с овъглена синя дреха, който излезе напред.

От видението, което бе описал Картър, предположих, че това е Куай.

— Вярно е — възрази брат ми.

Вече не беше заобиколен от аватара си. Отново беше облечен като обикновен човек, с дрехите, които му бяхме купили в Кайро, въпреки това обаче пак си изглеждаше доста внушителен и самоуверен. Той вдигна наметалото от леопардова кожа, каквито носят Главните лектори, и аз усетих как през помещението на вълна преминава стъписване.

— Дежарден се би на наша страна — продължи Картър. — Той разгроми Меншиков и прогони с проклятие Апоп. Жертва живота си, за да ни спечели малко време. Но Апоп ще се върне. Дежарден искаше да го знаете. Последните му думи бяха да ви покажа това наметало и да ви обясня каква е истината. Особено на теб, Еймъс. Държеше да знаеш: пътят на боговете трябва да бъде възстановен.

Порталът, който враговете бяха отворили, за да избягат, още се въртеше. През него все още не беше минал никой.

Жената, която го беше отворила, се изплю на пода. Тя извика на другарите си:

— Какво чакате? Носят ни тук наметалото на Главния лектор и ни разказват някакви небивалици. Те са от семейство Кейн! Предатели! Вероятно именно те са убили Дежарден и Меншиков.

Голямата зала се огласи от боботещия глас на Еймъс:

— Сара Джейкъби! Точно ти знаеш, че това не е истина. Посветила си живота си на изучаването на пътя на Хаоса. Чувстваш, че Апоп е излязъл на свобода, нали? И че Ра се е завърнал.

Еймъс посочи стъклените врати за терасата. Не знам как го е усетил, без да поглежда, но точно тогава лодката на Слънцето се спусна надолу и спря в плувния басейн на Филип. Приземи се доста внушително. От двете страни на огнения престол стояха Зия и Уолт. Бяха успели да закрепят Ра и сега той изглеждаше малко по-царствено с гегата и млатилото в ръце, макар че пак си се хилеше тъпо.

Баст, която стоеше на терасата, се смрази от изумление, после падна на колене:

— Господарю!

— Здрастииии — изпелтечи Ра. — Чаооооу!

Нямах представа какво точно има предвид, но Баст изведнъж се разтревожи и скочи на крака.

— Ще се въздигне към небето! — предупреди тя. — Уолт, Зия, махайте се бързо оттам.

Те го направиха — точно навреме. Лодката засия. Баст се извърна към мен и се провикна:

— Ще го придружа, той отива при другите богове. Не се притеснявайте! Скоро се връщам!

Тя скочи на лодката, която полетя нагоре и се превърна в огнено кълбо. После се сля със слънчевата светлина и изчезна.

— Ето ви го доказателството — оповести Еймъс. — Боговете и Домът на живота трябва да действат рамо до рамо. Сейди и Картър са прави. Змеят няма да се спотайва дълго, след като е счупил оковите си. Кой ще се присъедини към нас?

Мнозина противникови магьосници хвърлиха жезлите и вълшебните пръчки.

Сара Джейкъби — жената в бяло — се озъби:

— Другите номове никога няма да признаят претенциите ти, Кейн. Ти си осквернен със силата на Сет! Ще го разгласим. Ще им съобщим, че сте убили Дежарден. Никога няма да ви последват!

Тя скочи през портала. Мъжът в синьо на име Куай се взря презрително в нас, после тръгна след Джейкъби. Още трима направиха същото, но ние ги оставихме да си отидат с мир.

Еймъс взе благоговейно наметалото от леопардова кожа в ръцете на Картър.

— Клетият Мишел.

Всички се събраха около статуята на Тот. Чак сега забелязах колко опустошена е Голямата зала. Стените бяха напукани, прозорците — счупени, реликвите натрошени и музикалните инструменти на Еймъс почти стопени. За втори път от три месеца Бруклинската къща е била пред прага на унищожението — сигурно си беше рекорд. Въпреки това ми идеше да прегърна всички в стаята.

— Всички бяхте блестящи — казах аз. — Сразихте за секунди врага! Щом знаете да се сражавате така добре, как са смогнали да ви удържат тук цяла нощ?

— Едвам успяхме да им окажем отпор — уточни Феликс. Изглеждаше озадачен от собствения си успех. — По изгрев бях останал без капчица сили.

Другите кимнаха мрачно.

— Аз пък бях в кома — каза познат глас — на Джаз.

Тя си проправи път през навалицата и ни прегърна нас двамата с Картър. Беше ми толкова хубаво да я видя, че се почувствах смешна, задето изобщо съм ревнувала Уолт от нея.

— Сега вече добре ли си? — попитах и след като я хванах за раменете, се взрях в лицето й, за да видя дали няма знаци, че е болна, тя обаче си изглеждаше както винаги, весела и жизнерадостна.

— Добре съм си! — отвърна Джаз. — Събудих се точно на зазоряване, чувствах се страхотно. Предполагам, че веднага щом сте дошли… Не знам. Сигурно се е случило нещо.

— Силата на Ра — уточни Еймъс. — Когато се въздигна, той донесе на всички ни нов живот, нова енергия. Вдъхна мощ на духа ни. Без това щяхме да се провалим.

Извърнах се към Уолт, но не посмях да го попитам. Дали беше възможно да се е излекувал и той? Но от погледа в очите му разбрах, че точно на тази молитва не е било отговорено. Предположих, че след толкова много магии, които е направил, сигурно чувства болка в крайниците.

„Улулиците са болни“, беше повтарял час по час Ра.

Не знаех защо той проявява такъв интерес към състоянието на Уолт, но както личеше, дори богът на Слънцето беше безсилен да го изцери.

— Еймъс — подхвана Картър, с което прекъсна мислите ми, — какво искаше да каже Джейкъби с това, че другите номове нямало да признаят претенциите ти?

Не се сдържах. Въздъхнах и след като го погледнах, завъртях очи. Понякога брат ми си е доста тъпичък.

— Какво? — попита настойчиво той.

— Картър — казах, — помниш ли как веднъж говорихме за най-могъщите магьосници на света? Пръв сред тях беше Дежарден. А Меншиков — трети. И ти се притесняваше кой ли е вторият?

— Да, помня — призна си той. — Но…

— Сега вече Дежарден е мъртъв, затова вторият по могъщество магьосник става първи. И кой според теб е това?

Мозъчните му клетки явно загряха бавно, доказателство, че все пак понякога стават и чудеса. Брат ми се извърна и погледна чичо Еймъс.

Той кимна най-сериозно.

— Опасявам се, деца, че е така. — Еймъс си сложи на раменете наметалото от леопардова кожа. — И да ми харесва, и да не ми харесва, отговорността за водачеството пада върху мен. Аз съм новият Главен лектор.