Огненият престол

22.Приятели на най-странни места

Меншиков изглеждаше така, сякаш е плувал без предпазен щит в Огненото езеро. От къдравата му бяла коса беше останала само почерняла четина. Белият му костюм беше посивял, разкъсан и осеян с дупки от прогорено. Цялото му лице беше на мехури, така че разранените му очи си изглеждаха съвсем на място. Както би се изразил Бес, Меншиков се беше издокарал с грозната си премяна.

При спомена за Бес се ядосах. Влад Меншиков беше виновен за всичко, което бяхме преживели, за всичко, което бяхме загубили.

Лодката на Слънцето се разклати и спря на плажа с обвивките от скарабеи.

Ра изпелтечи:

— Здрастииии!

Изправи се с усилие на крака. Тръгна да гони по палубата синьо клъбце — един от слугите, — сякаш то беше красива пеперуда.

Демоните хвърлиха лопатите и се струпаха на брега. Спогледаха се неуверено, явно се питаха дали това не е някакъв подъл номер. Със сигурност този едвам кретащ стар глупак не можеше да бъде богът на Слънцето.

— Прекрасно — подхвана Меншиков. — Все пак водите Ра.

Трябваше да мине малко време, докато разбера какво е различното в гласа му. Вече го нямаше задъханото дишане. Руснакът говореше с гърлен красив баритон.

— Притеснявах се — продължи той. — Забавихте се много в Четвърти дом и си помислих, че няма да можете да се измъкнете оттам цяла нощ. Можехме да освободим Апоп и без вас, разбира се, но щеше да бъде доста неудобно после да ви гоним. Така е много по-добре. Щом се събуди, господарят Апоп ще бъде гладен. Ще остане изключително доволен, че сте му донесли закуска.

— Ухааа, закуска — изкиска се Ра.

Той продължи да куцука по палубата и да се опитва да смачка с млатилото клъбцето от прислугата.

Демоните се засмяха. Меншиков им се усмихна снизходително.

— Да, доста забавно — отсъди той. — Дядо ми е забавлявал Петър Първи със сватба на джуджета. Аз ще се справя още по-добре. Ще забавлявам повелителя на Хаоса с един изкуфял бог на Слънцето.

В главата ми прозвуча припреният глас на Хор: „Прибери оръжията от фараона. Това е последната ти възможност!“.

Дълбоко в себе си знаех, че не трябва да го правя. Ако сега вземех оръжията на фараона, после нямаше да мога да ги върна никога. И могъществото, което щях да придобия, нямаше да бъде достатъчно, за да победя Апоп. Въпреки това се изкушавах. Щеше да бъде прекрасно да грабна от тъпия стар бог Ра гегата и млатилото и да размажа в земята Меншиков.

В очите на руснака проблесна злоба.

— Още веднъж ли ще си мерим силите, Картър Кейн? Ама, разбира се, на всяка цена. Забелязвам, че този път сте без бавачката си — онова джудже. Я да ви видя сега какво можете сами.

Всичко пред очите ми почервеня и това нямаше нищо общо със светлината в пещерата. Слязох от лодката и призовах аватара на бога сокол. Никога досега не бях опитвал магията толкова надълбоко в Дуат. Получих повече, отколкото исках. Усетих, че вместо да ме обгърне светещ холограф, ставам по-висок и силен. Зрението ми се изостри.

Сейди издаде задавен звук:

— Картър!

— Голяма птица! — отбеляза Ра.

Погледнах надолу и видях, че съм великан от плът и кръв с ръст четири и половина метра, облечен в бойните доспехи на Хор. Вдигнах към главата си огромни длани и вместо коса напипах пера. Устата ми беше остър като бръснач клюн. Извиках въодушевен и се чу писък, който отекна в пещерата. Демоните се отдръпнаха притеснени. Погледнах отвисоко Меншиков, който сега ми се видя дребен като мишка. Бях готов да го направя на пихтия, но руснакът се ухили и насочи жезъла си.

Каквото и да беше намислил, Сейди се оказа по-бърза. Хвърли своя жезъл и той се преобрази на каня (граблива птица), огромна като птеродактил.

Съвсем в стила на сестра ми. Тъкмо направя нещо наистина страхотно, например се превърна във воин сокол, и Сейди се запретва да се надпреварва с мен. Канята й разпери грамадни криле и заплющя с тях из въздуха. Меншиков и демоните му направиха задно кълбо на плажа.

— Две големи птици! — изръкопляска Ра.

— Пази ме, Картър. — Сестра ми извади Книгата на Ра. — Трябва да започна заклинанието.

Помислих си, че великанската каня се справя доста добре с пазенето, но въпреки това излязох напред и се приготвих за битка.

Меншиков се изправи на крака.

— При всички положения, Сейди Кейн, си започни магийката. Толкова ли не разбираш? Този затвор е създаден от духа на Хепри. Ра е дал частица от собствената си душа, способността да се преражда, за да държи Апоп окован.

Сестра ми изглеждаше така, сякаш той я е ударил по лицето.

— Последният скарабей…

— Именно — съгласи се Меншиков. — Един — Хепри, третата душа на Ра, е умножил всички тези скарабей. Демоните ми ще ровят и ровят из обвивките и накрая ще го намерят. Той е сред малкото живи скарабей и веднъж да го смажем, Апоп ще излезе на свобода. И да го призовете обратно при Ра, Апоп вече ще бъде на свобода. Пък и Ра е немощен, къде ти ще се бие! Апоп ще го погълне, както е предсказано в древните пророчества, и Хаосът ще разруши веднъж завинаги Маат. Няма как да победите.

— Ти си безумец — изрекох с глас, много по-плътен от обикновено. — Ти също ще бъдеш унищожен.

Видях пречупената светлина в очите му и проумях нещо, което ме разтърси до дън душа. Точно като нас, Меншиков не искаше всичко това. Беше живял със скръбта и отчаянието си толкова дълго, че Апоп бе осакатил душата му и го бе направил затворник на собствената му омраза. Владимир Меншиков се преструваше, че злорадства, но не изпитваше никакво тържество. Дълбоко в себе си беше ужасен, сломен, нещастен. Беше поробен от Апоп. Чак ми домъчня за него.

— Вече сме мъртви, Картър Кейн — каза той. — Това място никога не е било предназначено за хора. Не го ли чувстваш? Могъществото на Хаоса се просмуква в телата ни, изсушава душите ни. Аз обаче имам по-големи планове. Човек, приютил в себе си бог, може да живее безкрайно, от каквото и да е болен, колкото и наранен да е. Апоп вече излекува гласа ми. Не след дълго отново ще съм здрав. Ще живея вечно!

— Човек, приютил в себе си бог… — След като схванах какво има предвид той, за малко да изгубя власт над новата си великанска форма. — Ти, Меншиков, се шегуваш, спри се, докато не е станало късно.

— И да умра? — попита той.

Някой каза зад мен:

— Има и по-страшни неща от смъртта, Владимире.

Обърнах се и видях, че към брега се плъзга втора лодка — мъничък сив скиф с едно-единствено вълшебно весло, което си гребеше самичко. Върху носа на лодката беше нарисувано Окото на Хор и в нея имаше само един пътник — Главният лектор Мишел Дежарден. Сега косата и брадата му бяха бели като сняг. От светлата му дреха се носеха светещи йероглифи, които образуваха след него шлейф от божествени думи.

Дежарден стъпи на брега.

— Ти, стари ми приятелю, си играеш с нещо, много по-страшно от смъртта. Моли се да те убия, преди да си успял.

От всички странни неща, които се случиха онази нощ, най-странното определено беше, че Дежарден излезе напред, за да се сражава на наша страна.

Той мина между великанския ми воин сокол и свръхогромната каня на Сейди, сякаш те не са нищо особено, и заби жезъла си в мъртвите скарабеи.

— Предай се, Владимире.

Меншиков се засмя.

— Поглеждал ли си се наскоро, господарю? От месеци проклятията ми ти пият силите, а ти дори не забеляза. Сега вече си на косъм от смъртта. Аз съм най-могъщият магьосник на Земята.

Дежарден наистина не изглеждаше добре. Лицето му беше изпито и сбръчкано почти като на бога на Слънцето. Но сега облакът йероглифи около него изглеждаше по-могъщ. Очите му пламтяха напрегнато, точно както преди месеци в щат Ню Мексико, където той се беше сражавал срещу нас по улиците на Лас Крусес и се беше зарекъл да ни унищожи. Дежарден направи още една крачка напред и тълпата демони се дръпна. Сигурно бяха разпознали леопардовото наметало около раменете му като знак за могъщество.

— Провалял съм се в много неща — призна Главният лектор. — Но този път няма да го допусна. Няма да позволя да унищожиш Дома на живота.

— Дома ли? — попита вече с писклив глас руснакът. — Той е мъртъв от векове. Трябваше да се разпусне още след краха на Египет. — Меншиков изрита сухите скарабеи. — В Дома има живот точно колкото в тези кухи обвивки. Събуди се, Мишел! Египет вече го няма, той се е превърнал в безсмислена древна история. Време е светът да бъде унищожен и да се започне наново. Хаосът побеждава винаги.

— Невинаги — възрази Дежарден и се обърна към Сейди. — Започвай заклинанието. А аз ще се заема с този негодник.

Земята под краката ни се размърда и затрепери — Апоп се опитваше да се надигне.

— Първо помислете, деца — предупреди Меншиков. — Каквото и да правите, краят на света ще настъпи. Обикновените простосмъртни не могат да си тръгнат живи от тази пещера, вие двамата обаче сте божества. Слейте се отново с Хор и Изида, обещайте да служите на Апоп и ще доживеете утрото. Дежарден винаги ви е бил враг. Съсечете го вместо мен и поднесете трупа му в дар на Апоп! Обещавам и на двама ви почетни длъжности в един нов свят, управляван от Хаоса и неограничаван от никакви правила. Мога дори да ви кажа тайната на проклятието, тегнещо над Уолт Стоун.

Той се усмихна на Сейди, която се беше вцепенила от изумление.

— Да, момичето ми. Наистина я знам. Лекът се предава от поколение на поколение между жреците на Амон-Ра. Убийте Дежарден, присъединете се към Апоп и момчето, което обичаш, ще бъде пощадено.

Ще бъда откровен. Думите му бяха убедителни. Можех да си представя един нов свят, където всичко е възможно, където не важат закони — дори законите на физиката, и ние можем да бъдем каквито си поискаме.

Хаосът е нетърпелив. Произволен е. И преди всичко е себичен. Руши всичко в името на промяната, подхранва сам постоянния си глад. Но Хаосът може да бъде и привлекателен. Изкушава те да вярваш, че не е важно нищо друго освен желанията ти. А аз искам толкова много неща. Възстановеният глас на Меншиков беше напевен и уверен, точно като гласа на Еймъс, когато той прилагаше магия, за да убеди обикновените простосмъртни.

Точно там беше проблемът. Обещанието на Меншиков беше капан. Думите му дори не бяха негови. Той ги изричаше насила. Очите му шареха, сякаш руснакът четеше от аутокю. Изразяваше волята на Апоп, но след като приключи, ме погледна в очите и за миг аз видях истинските му мисли: изтерзана молба, която Меншиков щеше да изкрещи, ако имаше власт над собствената си уста: „Убий ме още сега. Моля те!“.

— Съжалявам, Меншиков — казах и бях искрен. — Магьосници и богове трябва да са сплотени. Светът може и да се нуждае от обновление, но си струва да го запазим. Няма да допуснем Хаосът да победи.

После се случиха много неща едновременно. Сейди отвори свитъка и зачете. Меншиков кресна: „Напред! В нападение“, и демоните се втурнаха към нас. Грамадната каня разпери криле и отби струя зелен огън от жезъла на руснака, която вероятно би изпепелила на място Сейди. Спуснах се да й помогна, а Дежарден измагьоса смерч, който се уви около тялото му и полетя към Влад Меншиков.

Започнах да тъпча демоните. Съборих един с остра като бръснач глава, сграбчих го за глезените и го завъртях като оръжие, с което накълцах съюзниците му и ги превърнах в купчини пясък. Грамадната каня на Сейди сграбчи в ноктите си още два и ги метна в реката.

През това време Дежарден и Меншиков се издигнаха във въздуха, вкопчени един в друг вътре в смерча. Започнаха да се въртят един около друг и да се обстрелват със струи огън, отрова и киселина. Които от демоните се приближиха, се стопиха на мига.

Насред всичко това Сейди продължаваше да чете Книгата на Ра. Направо не знам как се беше съсредоточила, но изричаше кънтящите думи с ясен висок глас. Тя призова зората и пукването на новия ден. Около краката й плъзна златиста мъгла, която се заизвива между сухите скарабеи, сякаш търсеше живот. Целият плаж потрепери и Апоп ревна разгневен някъде от дълбините.

— О, не — кресна зад мен Ра. — Зеленчуци!

Обърнах се и видях, че един от най-големите демони се качва на лодката на Слънцето — и в четирите му ръце имаше страховити ножове. Ра му кресна и след като се отдалечи с немощна крачка, се скри зад огнения си престол.

Метнах главата като острие на бръснач сред тълпа от негови приятели, грабнах копието на друг демон и го хвърлих към лодката. Ако го бях направил само аз, заради пълната си липса на умения за мятане сигурно щях да нараня бога на Слънцето, което щеше да си бъде доста притеснително. Добре че новата ми великанска форма имаше мерник, достоен за Хор. Копието прониза четириръкия демон право в гърба. Той изпусна ножовете, залитна към края на лодката и цопна в Реката на нощта.

Ра се надвеси над перилата и му кресна още веднъж — за всеки случай.

Смерчът на Дежарден още се въртеше. Не виждах кой от магьосниците има надмощие. Канята на Сейди правеше всичко по силите си да я пази, като разкъсваше с клюн демоните и ги смачкваше с огромни нокти. Кой знае как, сестра ми успяваше да не се разсейва. Златната мъгла стана по-гъста, докато се разпространяваше над брега.

Оцелелите демони преминаха в отстъпление точно когато Сейди изрече последните думи на заклинанието:

— Хепри, скарабеят, който възкръсва от мъртвите, прераждането на Ра!

В миг Книгата на Ра блесна и изчезна. Земята изтътна и от камарите мъртви обвивки във въздуха се издигна един-единствен скарабей, жив златен бръмбар, който полетя към Сейди и кацна върху дланите й.

Тя се усмихна тържествуващо. Почти се осмелих да се надявам, че сме победили. Точно тогава пещерата се огласи от съскащ смях. Главният лектор Дежарден изгуби власт над смерча и полетя към лодката на Слънцето, после се блъсна в носа й толкова силно, че счупи перилата, просна се и не помръдна повече.

Владимир Меншиков се спусна на земята и се приземи приклекнал. Мъртвите скарабей около краката му се разтвориха и се превърнаха в кървавочервен пясък.

— Блестящо — каза той. — Блестящо, Сейди Кейн!

Руснакът се изправи и към тялото му сякаш се устреми цялата вълшебна енергия в пещерата: златната мъгла, червената светлина, светещите йероглифи, които се вляха в него, все едно той ги е притеглил като черна дупка.

Повредените му очи се изцериха. Мехурите по лицето му изчезнаха и то стана гладко, младо и красиво. Белият му костюм си се закърпи сам, а платът се обагри в тъмночервено. Кожата му се нагъна и аз видях изтръпнал, че по нея растат змийски люспи.

Ра промърмори от лодката на Слънцето:

— О, не. Трябват зебри.

Целият плаж се покри с червен пясък.

Меншиков протегна ръка към сестра ми.

— Дай ми скарабея, Сейди. Ще се смиля над вас с брат ти. Вие ще живеете. Уолт също.

Тя стисна скарабея. Аз пък се приготвих да нападна. Дори в тялото на великан — воин сокол, — усетих как енергията на Хаоса става все по-мощна и мощта й пие от силите ми. Меншиков ни беше предупредил, че никой от обикновените простосмъртни не може да оцелее в тази пещера, и аз му вярвах. Не разполагахме с много време, а трябваше да спрем Апоп. Дълбоко в себе си бях приел, че ще умра. Сега действах заради приятелите ни, заради семейство Кейн, заради целия свят на хората.

— Скарабея ли искаш, Апоп? — попита сестра ми с глас, пълен с омраза. — Тогава ела и си го вземи, гнусен…

Тя нарече Апоп с думи, толкова гадни, че баба сигурно щеше да й мие цяла година устата със сапун. /_А, не, Сейди, няма да ги повторя пред микрофона._/

Меншиков пристъпи към нея. Взех една от лопатите, изпуснати от демоните. Грамадната каня на Сейди политна към руснака с нокти, готови за удар, той обаче махна с ръка, все едно гонеше муха. Чудовищната птица се разпадна на облак пера.

— Приемаш ли ме за бог? — ревна Меншиков.

Докато той беше насочил цялото си внимание към Сейди, аз се промъкнах откъм гръб и се постарах да се доближа възможно най-много, което не е никак лесно, ако си мъж птица с ръст четири и половина метра.

— Аз съм самият Хаос! — кресна Меншиков. — Ще ти изтръгна костите една по една, ще разтворя душата ти и ще те пратя обратно при първичната пихтия, откъдето си дошла. А сега ми дай скарабея!

— Примамливо — отвърна Сейди. — Ти, Картър, какво мислиш?

Меншиков усети твърде късно капана. Спуснах се напред и го фраснах с лопатата по главата. Руснакът се свлече на земята. Натиках го в пясъка, после се изправих и го настъпих — да го заровя по-надълбоко. После Сейди посочи могилката и изрече думата за „огън“. Пясъкът се стопи, а сетне се втвърди на къс стъкло с размерите на ковчег.

Идеше ми да се изплюя отгоре, но не бях сигурен дали ще успея с човката на сокол.

Оцелелите демони постъпиха разумно. Ужасени, те се разбягаха кой накъдето види. Няколко скочиха в реката и се оставиха да се разтопят, което наистина ни спести много време.

— Не беше чак толкова трудно — заяви Сейди, макар и да виждах, че енергията на Хаоса започва да изтощава и нея.

Не бе изглеждала толкова зле дори когато беше на пет годинки и се разболя от пневмония.

— Побързай — подканих. Адреналинът ми спадаше бързо. Аватарът ми вече имаше чувството, че е притиснат от тегло най-малко още четвърт тон. — Занеси скарабея на Ра.

Тя кимна и се затича към лодката на Слънцето, но беше стигнала едва до средата на пътя, когато стъкленият гроб на Меншиков се пръсна на парчета.

Със заклинанието ha-di Сейди правеше най-мощната магия за взрив, която съм виждал някога. Тази експлозия бе около петдесет пъти по-силна.

Събори ме взривна вълна от пясък и парчета стъкло, които се посипаха по аватара ми. Върнах се в обичайното си тяло и заслепен, измъчван от болка, запълзях, за да се отдалеча от присмехулния глас на Апоп.

— Къде отиде, Сейди Кейн? — провикна се той гърлено като топовен изстрел. — Къде е лошото момиченце с моя скарабей?

Примигах, за да махна пясъка от очите си. Влад Меншиков — не, можеше и да прилича на Влад, но сега това беше Апоп, — беше петнайсетина метра и обикаляше по ръба на кратера, който беше направил на плажа. Или не ме виждаше, или ме мислеше за умрял. Търсеше сестра ми, а нея я нямаше никъде. Взривът явно я беше погребал под пясъка, че и по-лошо.

На гърлото ми заседна буца. Исках да се изправя и да се заема с Апоп, но тялото ми беше сковано. Магията ми беше съвсем слаба. С мощта си Хаосът пиеше жизнените ми сили. Имах чувството, че само от близостта си с Апоп се разпадам целият заедно с мозъка, ДНК, всичко, което ме правеше Картър Кейн.

Накрая Апоп разпери ръце.

— Както и да е. После ще изровя тялото ти. Първо ще се заема със стареца.

За миг реших, че говори за Дежарден, който още лежеше безжизнен върху счупените перила, но след като се качи на лодката, Апоп подмина Главния лектор и се приближи до огнения престол.

— Здравей, Ра — поздрави мило. — Отдавна не сме се виждали.

Иззад престола му отговори немощен глас:

— Не мога да играя. Върви си.

— Искаш ли да те почерпя? — попита Апоп. — Навремето си играехме толкова хубаво. Нощ след нощ се опитвахме да се убием ти мен и аз теб. Не помниш ли?

Олисялата глава на Ра се подаде над престола.

— С какво ще ме почерпиш?

— Искаш ли пълнена фурма? — Апоп измагьоса една. — Преди обичаше пълнени фурми, нали? Единственото, което трябва да направиш, е да ме оставиш да те погълна… исках да кажа, да те повеселя.

— Искам курабийка — отсече Ра.

— Каква курабийка?

— Улулицийска.

Тук съм, за да ви заявя: тази улулицийска курабийка вероятно спаси Вселената, каквато я познаваме.

Апоп отстъпи назад, явно объркан от думи, още по-хаотични и от самия него. И точно в този миг беше нападнат от Главния лектор Мишел Дежарден.

Той, изглежда, само се беше преструвал на мъртъв или пък се беше окопитил бързо. Изправи се и се нахвърли на Апоп, като го изтика с все сила към огнения престол.

Меншиков се разпищя с предишния си пресипнал глас. Засъска пара — точно като вода върху скара. Дрехата на Дежарден се подпали. Ра се затътри в другия край на лодката и замахна с гегата във въздуха, сякаш така лошите щяха да се разотидат.

Станах с усилие, но пак имах чувството, че мъкна тежък товар. Меншиков и Дежарден започнаха да се боричкат пред престола. Точно това бях видял в Залата на епохите: първия миг от нова епоха.

Знаех, че трябва да помогна, но тръгнах с неустойчива крачка по плажа, за да се опитам да намеря мястото, където бях видял за последен път Сейди. Паднах на колене и се заех да копая.

Дежарден и Меншиков продължаваха да се бият и да сноват напред-назад, като крещяха вълшебни думи. Погледнах през рамо и видях облак йероглифи и червена светлина, които се въртяха около тях, понеже Главният лектор призоваваше Маат, а Апоп със същата бързина разваляше с Хаоса магиите му. Колкото до всемогъщия бог на Слънцето Ра, той се беше добрал някак до кърмата на лодката и се беше спотаил зад румпела.

Продължих да копая.

— Сейди — прошепнах. — Излизай. Къде си?

„Мисли!“, наредих си.

Затворих очи. Започнах да мисля за сестра си, за всичките ни общи спомени от Коледа насам. Години наред бяхме живели разделени, но през последните три месеца се бях сближил с нея повече, отколкото с когото и да било на този свят. Щом тя се беше досетила как е тайното ми име, докато бях в безсъзнание, и аз със сигурност можех да я намеря в някаква си купчина пясък.

Прехвърлих се на метър-два вляво и пак се заех да копая. Само след миг одрасках Сейди по носа. Тя простена, което означаваше ако не друго, то поне, че е жива. Изчистих лицето й от пясъка и сестра ми се закашля. После вдигна ръце и аз я издърпах. Олекна ми така, че за малко да се разридая, но не го направих — така де, мъж ли съм аз, или ревла?

/_Млъквай, Сейди, тази част я разказвам аз._/

Апоп и Дежарден продължаваха да се движат по лодката на Слънцето и да се бият.

Дежарден извика:

— Heh-sieh.

Между тях запламтя йероглиф:

Апоп отхвърча от лодката така, сякаш движещ се влак го е издърпал с кука. Прелетя над нас и се приземи върху пясъка на около дванайсет метра.

— Каква прелест! — прошепна зашеметена сестра ми. — Йероглифът за „Връщай се!“.

Дежарден се олюля, както стоеше на лодката. Дрехата му още тлееше, той обаче извади от ръкава си керамична статуетка — червена змия, по която бяха издълбани йероглифи.

Сейди ахна.

— Shabti за Апоп? Направиш ли такъв, те наказват със смърт.

Разбирах защо. Изображенията притежаваха мощ. В неподходящи ръце можеха да вдъхнат сила на човека, по чийто образ бяха направени, и дори да го призоват и не беше никак безопасно да си играеш със статуетка на Апоп. В същото време обаче не можеш да направиш без нея някои магии…

— Проклятие — казах аз. — Той се опитва да заличи Апоп от лицето на земята…

— Няма как да го направи! — възрази сестра ми. — Ще бъде унищожен!

Дежарден започна да повтаря напевно нещо. Във въздуха около него като защитен конус се завъртяха и засияха йероглифи. Сейди се опита да се изправи, но и тя не бе в по-добра форма от мен.

Апоп седна. Лицето му беше същински кошмар — изгорено от огнения престол, то приличаше на недопечено хлебче за хамбургер, което някой е изпуснал в пясъка. /_Сейди твърди, че съм прекалил. Е, съжалявам. Но е точно._/

Той видя статуетката в ръцете на Главния лектор и ревна:

— Да не си полудял, Мишел? Не можеш да ме унищожиш с проклятие.

— Апоп — продължи да напява Главният лектор, — назовавам те Повелител на Хаоса, Змей в мрака, Страшилището на Дванайсетте дома, Омразния…

— Престани! — кресна Апоп. — Никой не може да ме спре.

Той блъвна към Главния лектор огнена струя, но енергията само се вля в защитния конус и се превърна в йероглифа за „жега“. Дежарден залитна напред — състаряваше се направо пред очите ни, сгърбваше се и губеше мощ, гласът му обаче си остана силен.

— Говоря от името на боговете. Говоря от името на Дома на живота. Служа на Маат. Покосявам те.

Дежарден хвърли на земята червената змия и Апоп падна на една страна.

Повелителят на Хаоса започна да мята по Дежарден всичко, което му се изпречи пред очите: лед, отрова, светкавици, огромни камъни — но той бе неуязвим. Всичко просто се превръщаше в йероглифи по щита на Главния лектор и Хаосът бе принуден да се преобрази в низ от думи — в божествения език на Сътворението.

Дежарден счупи керамичната змия в краката си и Апоп се загърчи в страшни мъки. Нещото, което навремето бе Владимир Меншиков, се разпадна като яйчена черупка, а на негово място се появи твар: червена змия, покрита със слуз, както е при току-що излюпилите се змийчета. Тя започна да расте: червените й люспи проблеснаха, а очите й светеха.

Гласът й засъска в ума ми: „Никой не може да ме спре!“.

Но й беше трудно да се надигне. Пясъкът около нея кипна. Отвори се портал с център самия Апоп.

— Заличавам името ти — каза Дежарден. — Премахвам те от паметта на Египет.

Апоп се разпищя. Плажът наоколо се взриви, като погълна змията и всмука във водовъртежа червения пясък.

Грабнах Сейди и хукнах към лодката. От изтощение Дежарден се беше свлякъл на колене, аз обаче успях да го хвана някак под мишница и да го завлека на брега. Заедно със Сейди го качихме на лодката на Слънцето. Ра изпълзя най-после от скривалището си зад румпела. Клъбцата светлина от екипажа натиснаха греблата и ние се отдалечихме точно когато целият плаж потъна в тъмната вода и под повърхността й блеснаха червени светкавици.

Дежарден издъхваше.

Йероглифите около него бяха помръкнали. Челото му пламтеше. Кожата му беше суха като оризова хартия, а гласът му се беше превърнал в накъсан шепот.

— Проклятието няма да д-действа дълго — предупреди ни той. — Само спечелих малко време.

Стиснах го за ръката, сякаш е стар приятел, а не доскорошен враг. След като бяхме играли сенет с бога на Луната, вече не гледах през пръсти на спечеленото време.

— Защо го направи? — попитах. — Използва всичките си жизнени сили, за да го прогониш.

Той се усмихна едва-едва.

— Не ми харесваш особено. Но беше прав. Някогашните пътища… единственият ни шанс. Кажи на Еймъс… кажи на Еймъс какво се е случило. — Той стисна с немощни пръсти леопардовата наметка и аз разбрах, че иска да я свали. Помогнах му и Дежарден я бутна в ръцете ми. — Покажи я… на другите… Предай на Еймъс…

Очите му се забелиха и той издъхна. Тялото му се разпадна на йероглифи — прекалено много, за да ги прочетеш, историята на целия му живот. После думите отлетяха надолу по Реката на нощта.

— Чао, чао — промърмори Ра. — Улулиците са болни.

Почти бях забравил за стария бог. Той отново седна тежко на престола си, като отпусна глава върху извитата дръжка на гегата и замахна вяло с млатилото по светлинките от прислугата.

Разтреперана, Сейди си пое въздух.

— Дежарден ни спаси. Аз също не го харесвах, но…

— Знам — прекъснах я. — Трябва обаче да продължим нататък. Скарабеят още ли е у теб?

Тя извади от джоба си гърчещия се златен скарабей. Двамата се приближихме заедно до Ра.

— Вземи го — подканих аз.

Той сбърчи и без това сбръчкания си нос.

— Не искам бръмбари.

— Това тук е душата ти! — тросна се Сейди. — Ще я вземеш и ще я харесваш!

Ра се сепна. Взе бръмбара и за мой ужас го лапна.

— Не! — кресна сестра ми.

Прекалено късно. Ра вече го беше глътнал.

— О, боже — завайка се Сейди. — Трябваше ли да го прави? Може би е трябвало да го прави.

— Не обичам бръмбари — изпелтечи Ра.

Зачакахме да се преобрази на могъщ млад цар. А той взе, че се оригна. Остана си стар, откачен и отблъскващ.

Зашеметен, се върнах заедно със Сейди в предната част на кораба. Бяхме направили всичко по силите си, а имах чувството, че сме загубили. Продължихме нататък и магическият натиск като че ли се поразсея. Реката изглеждаше равна, но аз долавях, че се издигаме бързо през Дуат. Ала въпреки това имах чувството, че вътрешностите ми се топят. Сейди не изглеждаше по-добре.

В главата ми прокънтяха думите на Меншиков: „Обикновените простосмъртни не могат да си тръгнат живи от тази пещера“.

— Хаосова болест — обясни Сейди. — Няма да успеем, нали?

— Трябва да издържим — отвърнах аз. — Поне до зазоряване.

— Всичко това — продължи сестра ми — и какво се случи? Спасихме един изкуфял бог. Загубихме Бес и Главния лектор. И сега сме на път да умрем.

Хванах я за ръката.

— Може и да не умрем. Виж!

Отпред тунелът ставаше по-светъл. Стените на пещерата се разпаднаха и реката се разшири. От водата се издигнаха два стълба: две грамадни златни статуи на скарабеи. Зад тях блестеше сутрешното небе с небостъргачите на Манхатън. Реката на нощта се вливаше в Нюйоркското пристанище.

— Всеки нов изгрев е нов свят — си спомних думите на татко. — Може би сме изцерени.

— И Ра ли е изцерен? — попита сестра ми.

Нямах отговор, но вече се чувствах по-добре, по-силен, сякаш съм се наспал хубаво през нощта. Докато минавахме между златните статуи на скарабеи, погледнах надясно. През водата откъм Бруклин се издигаше дим: мълнии пъстроцветна светлина и огнени езици, сред които крилати твари водеха въздушен бой.

— Още сме живи — напомни Сейди. — Те се нуждаят от помощ.

Насочихме лодката на Слънцето към дома си — и се отправихме право към битката.