Огненият престол

18.Хазарт преди края на света

За втори път през онази седмица се събудих в хотелска стая, без да имам и най-малката представа как съм се озовал там.

Стаята не беше чак толкова хубава, както във „Фор Сийзънс“ в Александрия. Мазилката по стените беше напукана. По тавана изпъкваха оголени греди. Върху масичката жужеше преносим вентилатор, но въпреки това беше горещо като в нажежена фурна. През отворените прозорци струеше следобедна светлина. Отвън се чуваха автомобилни клаксони и гласове на търговци, които превъзнасяха на арабски стоката си. Във ветреца се долавяше миризмата на отработени газове, животинска тор и ябълкова sisha, плодова меласа с дъх на канализация. С други думи, разбрах, че сме в Кайро.

Сейди, Бес, Уолт и Зия седяха на маса при прозореца и като стари приятели играеха на някаква игра. Гледката беше много странна, затова си помислих, че сънувам.

Точно тогава Сейди забеляза, че съм буден.

— Браво на теб. Следващия път, Картър, когато решиш да пътешестваш дълго със своята ba, ни предупреди предварително. Не е никак забавно да те носим до третия етаж.

Главата ми щеше да се пръсне и това, че я разтърках с длани, не помогна.

— Колко време не съм бил на себе си?

— По-дълго от мен — отговори Зия.

Изглеждаше изумително: спокойна и освежена. Току-що измитата й коса бе прибрана зад ушите, беше облечена в нова бяла рокля без ръкави, а бронзовата й кожа направо сияеше.

Сигурно съм я гледал доста вторачено, защото Зия извърна очи. Вратът й почервеня.

— Три следобед е — уточни тя. — Аз съм на крак от десет сутринта.

— Изглеждаш…

— По-добре ли? — вдигна Зия вежди, сякаш ме предизвикваше да го отрека. — Изпусна най-интересното. Опитах да се бия. Опитах и да избягам. Това е третата ни хотелска стая.

— Първата се подпали — допълни Бес.

— Втората се взриви — уточни Уолт.

— Извиних се вече — свъси се Зия. — При всички положения накрая сестра ти ме укроти.

— За което ми трябваха няколко часа и всичките ми дипломатически умения — рече Сейди.

— Нима имаш такива? — възкликнах аз.

Тя завъртя очи.

— И да имах, нямаше да забележиш, Картър.

— Сестра ти е доста умна — вметна Зия. — Убеди ме да не избързвам с преценката за плановете ти, докато ти не се събудиш и не поговорим. Умее го.

— Благодаря — каза самодоволно Сейди.

Взрях се в тях двете и ме обзе ужас.

— Намерили сте общ език? Невъзможно! Не се понасяте.

— Онова, Картър, беше shabti — напомни Зия, макар че вратът й още беше яркочервен. — Според мен Сейди е… възхитителна.

— Видя ли сега? — ахна сестра ми. — Възхитителна съм.

— Кошмар! — Седнах на дивана и одеялата си плъзнаха на пода. Погледнах се и видях, че съм с пижама на фигурки — Покемон! — Ще те убия, Сейди — казах.

Тя примига невинно.

— Но уличният търговец ни я даде много изгодно. Уолт каза, че ще ти бъде по мярка.

Уолт вдигна ръце.

— Аз, приятелю, нямам никаква вина. Опитах се да те защитя.

Бес изсумтя, после го изимитира доста успешно:

— „Поне вземи най-голямата с Пикачу.“ Нещата ти са в банята, Картър. И така, ще играем ли на сенет, или няма да играем?

Влязох с несигурна крачка в банята и с облекчение намерих там нормални дрехи: ново бельо, дънки и тениска — без Пикачу. Когато се опитах да пусна душа, той издаде звук като слон в предсмъртния си час и замря, но все пак в мивката потече струйка вода с дъх на ръжда и аз криво-ляво успях да се поизмия.

Когато се върнах при другите, не се чувствах точно като нов, но поне не миришех на мъртва риба и ярешко.

Четиримата ми спътници още играеха сенет. Бях чувал за играта, смятана за една от най-древните в света, но никога не бях виждал да я играят. Дъската беше правоъгълна, на сини и бели квадратчета: три редици от по десет от всеки цвят. Играеше се с бели и сини пулове. Вместо зарове се хвърляха четири пръчици от слонова кост, подобни на клечки за сладолед, които от едната страна бяха едноцветни, а от другата — нашарени с йероглифи.

— Мислех, че вече никой не помни правилата — отбелязах аз.

Бес вдигна вежда.

— Простосмъртните може и да не ги помнят. Но боговете не забравят никога.

— Лесно си е — увери ме Сейди. — Местиш пуловете на зигзаг по дъската. Побеждава отборът, който пръв ги придвижи до отсрещния край.

— Ха! — възкликна Бес. — Има и много други тънкости. Искат се години, докато ги усвоиш.

— Виж ти, боже джудже! — Зия метна четирите пръчици и всичките паднаха откъм белязаната с йероглифи страна. — Усвои ето това тук!

Двете със сестра ми се шляпнаха по дланите. Явно бяха в един отбор. Сейди премести един син чип и върна друг — бял — в началото.

— Уолт — промърмори Бес. — Казвах ли ти аз да не го местиш този пул!

— Какво съм виновен аз!

Сейди ми се усмихна.

— Играем момичета срещу момчета. За тъмните очила на Влад Меншиков.

Тя вдигна счупените слънчеви очила с бяла рамка, които Сет й беше дал в Санкт Петербург.

— Всеки момент ще настъпи краят на света, а вие сте седнали да играете хазарт със залог някакви си тъмни очила? — ахнах аз.

— Ей, приятелю — отвърна Уолт, — ние сме многостранно развити личности. Обсъждаме положението вече колко… шест часа, но трябваше да те изчакаме да се събудиш, за да вземем решение.

— Пък и Бес твърди, че не можело да се играе сенет, ако не залагаш — допълни Сейди. — Това щяло да разтърси из основи Маат.

— Така си е — потвърди джуджето. — Хайде, хвърляй вече, Уолт.

Уолт метна пръчиците и три от тях паднаха с неизписаната страна нагоре.

Бес изруга.

— Трябваха ти две, малкият, за да се изнесем от Дома на Ре-Атум. Нали го обясних?

— Извинявай!

Не знаех какво друго да правя, затова придърпах един стол и седнах до тях.

Гледката през прозореца беше по-красива, отколкото си мислех. На около два километра от нас бяха пирамидите в Гиза, оцветени в червено от следобедното слънце. Явно бяхме в югозападните покрайнини на града, недалеч от ал-Мансурия. На път за археологически разкопки бях ходил с татко десетина пъти в този квартал, но пак се обърках при вида на пирамидите — сториха ми се съвсем наблизо.

Имах милион въпроси. Трябваше да разкажа на приятелите си за пътуването с ba. Но още преди да съм събрал смелост, Сейди се впусна да обяснява надълго и нашироко какво са правили, докато съм спял. Наблегна най-вече колко смешно съм изглеждал и как съм сумтял, докато са ме изнасяли от първите две горящи хотелски стаи. Описа току-що опечените вкусни питки — фалафел, и телешкото с подправки, което са си взели за обяд („О, извинявай, че не оставихме и за теб“), и колко успешно са се пазарили на souk — местния пазар на открито.

— И на пазар ли сте ходили? — възкликнах аз.

— Ами да, разбира се — потвърди сестра ми. — Бездруго до залез-слънце не можем да правим нищо друго. Така каза Бес.

— В смисъл?

Бес метна пръчиците и премести един от пуловете си в края на дъската.

— Равноденствието, малкият. Вече сме близо — всички портали по света ще бъдат затворени, освен по изгрев и залез-слънце, когато ден и нощ са напълно уравновесени.

— При всички положения, ако искаме да намерим Ра, се налага да минем по същия път, както и той, което ще рече, че по залез-слънце трябва да отидем в Дуат, а по изгрев — да излезем оттам — уточни сестра ми.

— Откъде знаеш? — полюбопитствах аз.

Тя извади от чантата си свитък — цилиндричен папирус, много по-дебел от другите, които бяхме взели преди това. По краищата пламтеше като огън.

— Книгата на Ра — заяви Сейди. — Събрах я. Сега вече можеш да ми благодариш.

Зави ми се свят. Спомних си как във видението Хор ми е казал, че свитъкът е изгорил лицето на Меншиков.

— Искаш да кажеш, че си го прочела без… без всякакви затруднения?

Тя сви рамене.

— Само предговора: предупреждения, указания, ей такива неща. Няма да чета истинското заклинание, докато не намерим Ра, но зная къде трябва да отидем.

— Ако изобщо решим да ходим — натъртих аз.

С тези думи привлякох всеобщото внимание.

— Как така „ако“? — учуди се Зия. Беше толкова близо, че чувствах топлината на тялото й, но усещах и как сякаш слага стена между нас: наклонява се на другата страна, държи сковано раменете си, предупреждава ме да зачитам личното й пространство. — Сейди ми каза, че си изпълнен с решителност.

— Бях, докато не разбрах какво крои Меншиков — признах си аз.

Разказах им какво съм научил от видението: че по залез-слънце взводът на руснака се отправя към Бруклин и че самият той смята да ни издири в Дуат. Обясних какво е казал Хор за опасността да вдигаме от сън Ра и как мога да използвам срещу Апоп гегата и млатилото.

— Но тези символи са свещени за Ра — напомни Зия.

— Те принадлежат на всеки фараон, достатъчно могъщ, за да ги използва — възразих аз. — Ако не помогнем на Еймъс в Бруклин…

— Ако не помогнем, чичо ви и всичките ви приятели ще бъдат избити — довърши вместо мен Бес. — Както го описваш, Меншиков е свикал страховита малка армия. Uraei — пламтящите змии — не вещаят нищо добро. Дори Баст да се върне навреме, за да помогне…

— Трябва да съобщим на Еймъс — отсече Уолт. — Трябва поне да го предупредим.

— Намира ли ти се купа за гледане? — поинтересувах се аз.

— Намира ми се нещо по-добро. — Той извади мобилен телефон. — Какво да му кажа? Връщаме ли се там?

Трепнах. Как да зарежа Еймъс и приятелите си сами пред лицето на такова освирепяло войнство? Идеше ми да грабна фараонските оръжия и да смажа враговете. В мен още кънтеше гласът на Хор, който ме призоваваше да взема нещата в свои ръце.

— Не можеш, Картър, да ходиш в Бруклин — намеси се Зия и ме погледна в очите, а аз си дадох сметка, че страхът и паниката не са я напуснали. Тя сдържаше тези чувства, но те още тлееха под повърхността. — Онова, което видях на Червените пясъци… ме хвърли в голям смут.

Имах чувството, че ми е стъпкала сърцето.

— Виж какво, съжалявам за аватара, за гегата и млатилото. Не исках да те плаша, но…

— Уплашена съм не от теб, Картър. А от Влад Меншиков.

— О… А, да.

Тя си пое треперливо въздух.

— Никога не съм вярвала на този човек. Когато завърших началното обучение, Меншиков настоя да ме зачислят към неговия ном. Добре че Искандар отказа.

— Е… и защо не мога да се върна в Бруклин?

Зия се взря в дъската за сенет, сякаш е карта на бойните действия.

— Вярвам, че казваш истината и Меншиков е предател. Онова, което ни разказа за видението си… Според мен Дежарден е повлиян от черна магия. Жизнените му сили са на изчерпване не защото Маат е пред крах.

— А заради Меншиков — предположи Сейди.

— Мисля, че да… — Гласът на Зия стана дрезгав. — И съм на мнение, че когато ме е положил в онази гробница, старият ми наставник Искандар наистина се е опитвал да ме предпази. Не е грешка, че е позволил да чувам насън гласа на Апоп. Било е предупреждение — последен урок. Не току-така е оставил при мен гегата и млатилото. Вероятно е знаел, че ще ме намериш. При всички положения Меншиков трябва да бъде спрян.

— Но нали току-що каза, че не мога да ходя в Бруклин — напомних аз.

— Имах предвид, че не можеш да се откажеш от онова, което си предприел. Според мен Искандар е предвидил този път. Бил е убеден, че магьосниците трябва да се обединят с Дома на живота, и аз се доверявам на преценката му. Наистина трябва да вдигнеш от сън Ра.

При тези думи на Зия за пръв път почувствах, че онова, което съм тръгнал да правя, е истинско. И от решаващо значение. И много, много налудничаво. Но усетих и искрица надежда. Може би Зия не ме мразеше чак толкова.

Сейди взе пръчиците за сенет.

— Е, изяснихме го. По залез-слънце ще отворим портал на върха на Хеопсовата пирамида. Ще тръгнем по някогашния маршрут на лодката по Реката на нощта, ще намерим Ра, ще го вдигнем от сън и ще го изведем отново по изгрев. И по пътя може би ще открием място, където да похапнем, защото отново съм гладна.

— Опасно е — намеси се и Бес. — Безразсъдно. Нищо чудно да завърши със смърт.

— За нас е ден като всички други — обобщих аз.

Уолт се свъси, както държеше телефона.

— В такъв случай какво да кажа на Еймъс? Да се оправя сам ли?

— Няма да бъде сам — поправи го Зия. — Отивам в Бруклин.

Замалко да се задавя.

— Ти?

Тя ме погледна сърдито.

— Аз съм добра в магиите, Картър.

— Друго имах предвид. Просто…

— Искам да поговоря лично с Еймъс — настоя момичето. — Щом се появи Домът на живота, може би ще успея да се намеся и да спечеля време. Имам известно влияние сред другите магьосници… или най-малкото имах, докато Искандар беше жив. Някои от тях може би ще се вслушат в здравия разум, особено ако Меншиков не е при тях, за да ги обработва.

Спомних си разгневената тълпа от видението ми. „Здрав разум“ не бяха първите думи, които ми дойдоха наум.

Уолт явно си мислеше същото.

— Ако се телепортираш по залез-слънце — каза той, — ще пристигнеш по същото време, както и нападателите. Ще настъпи хаос, няма да имате много време за разговори. Ами ако се наложи да се биеш?

— Да се надяваме, че няма да се стига дотам — отвърна Зия.

Отговорът й не вдъхваше кой знае какво успокоение, но Уолт кимна.

— Ще дойда с теб.

Сейди изпусна на пода пръчиците за сенет.

— Моля? Не, Уолт! В твоето състояние…

Тя притисна с длан устата, но твърде късно.

— Какво състояние? — попитах аз.

Реших, че ако Уолт е урочасан, това може да се прехвърли и на сестра ми.

— Родовата ми история — обясни той. — Нещо, което споделих със Сейди… с условието да не го разгласява.

Без особено желание той обясни за проклятието, което тегнеше над рода му, и какво означава то за него.

Вцепенен, продължих да седя. Уолт се беше държал потайно, все си беше шушукал с Джаз и постоянно бе кисел — сега вече разбирах защо. Изведнъж собствените ми проблеми ми се сториха къде-къде по-незначителни.

— Ужас — изпелтечих. — Уолт…

— Виж какво, Картър, каквото и да смяташ да кажеш, съм ти признателен. Но съм приключил със състраданието. От години живея с това заболяване. Не искам да ме съжаляват и да се държат с мен, сякаш съм по-различен. Искам да ви помогна, приятели. Ще отведа Зия в Бруклин. Така Еймъс ще разбере, че тя отива с мир. Ще се постараем да отбием атаката, да ги удържим до изгрева, така че да успеете да се върнете заедно с Ра. Пък и… — Той сви рамене. — Ако не успеете и не спрем Апоп, така и така утре ще умрем всички.

— Много оптимистично гледаш на нещата — подметнах аз. Точно тогава ми хрумна една мисъл, толкова притеснителна, че в главата ми сякаш бе избухнала мъничка ядрена бомба. — Я чакай. Меншиков каза, че е потомък на жреците на Амон-Ра.

Бес изсумтя презрително.

— Ненавиждах ги тези типове. Бяха ужасно надути. Но какво общо имат те?

— Това не са ли същите жреци, които са се опълчили срещу Ехнатон и са проклели предците на Уолт? — попитах аз. — Ами ако Меншиков знае тайната на проклятието? И може да изцери…

— Стига! — Гневът в гласа на Уолт ме изненада. Ръцете му трепереха. — Картър, приел съм съдбата си. За нищо на света не искам да храня надежди. Меншиков е враг. И да може да помогне, няма да го направи. Ако пътищата ви се пресекат, не се и опитвай да се пазариш. Направи каквото се иска от теб. Разгроми го.

Погледнах Сейди. Очите й блестяха, сякаш най-после бях направил нещо смислено.

— Така да бъде, Уолт — съгласих се. — Няма да отварям повече дума за това.

Но двамата със сестра ми се спогледахме и проведохме съвсем различен безмълвен разговор. Както никога, бяхме на едно мнение. Щяхме да отидем в Дуат. И докато бяхме там, щяхме да си разменим местата с Влад Меншиков. Щяхме да го намерим, щяхме да го скъсаме от бой и да го принудим да ни каже как да изцерим Уолт. Изведнъж се почувствах много по-добре при мисълта какво ми предстои да направя.

— И така, ще тръгнем по залез-слънце — каза Зия. — Ние с Уолт към Бруклин. Вие със Сейди към Дуат. Разбрахме се.

— Не уточнихме само едно. — Бес се вторачи в пръчиците за сенет, които Сейди беше изпуснала на земята. — Не си хвърляла такова нещо. Невъзможно е.

Сестра ми също погледна надолу. Лицето й грейна от усмивка. Съвсем случайно Сейди беше хвърлила три, точно колкото й трябваха, за да победи.

Тя премести пула в края на дъската, после взе очилата с бяла рамка на Меншиков и ги премери. Те изглеждаха много страшни върху лицето й. Неволно се сетих за изгореното му лице и разранените очи и се притесних за сестра си, ако тя тръгне да чете Книгата на Ра.

— Аз съм пръв спец по всичко невъзможно — оповести Сейди. — Хайде, скъпи ми братко. Да се приготвяме за Хеопсовата пирамида.

Ако някой ден отидете на пирамидите, знайте от мен: най-добре е да ги гледате отдалеч, например от хоризонта. Колкото повече се приближавате, толкова по-разочаровани ще бъдете.

Сигурно звучи грубо, но първо, отблизо пирамидите ще ви се сторят по-малки, отколкото сте очаквали. Казва го всеки, който ги е видял. Е, да, в продължение на хилядолетия те са били най-високите постройки на Земята, но в сравнение със съвременните сгради изобщо не изглеждат внушително. Останали са без белите облицовъчни камъни и златните плочи в горния край, с които в дълбока древност наистина са приковавали погледа. И сега са красиви, особено когато са озарени от светлината преди залез, но ще ви харесат повече отдалеч, където няма такива пълчища туристи.

Това е второто нещо — тълпите туристи и продавачи. Където и да отидете по време на ваканцията: на „Таймс Скуеър“, на „Пикадили Съркъс“ или в римския Колизей, ще се натъкнете все на едно и също — на търговци, които се опитват да ви пробутат долнопробни тениски и дрънкулки, и на цяла гмеж плувнали в пот туристи, които мърморят недоволно и кръжат напред-назад в опит да направят снимки. При пирамидите не е по-различно, само тълпите са по-големи и търговците са наистина нахални. Знаят много английски думи, но „не“ не е сред тях.

Докато се промушвахме през навалицата, търговците се опитваха да ни продадат три разходки с камила на цената на една, десетина тениски и повече амулети, отколкото носеше Уолт („Само като за вас! Бяла магия!“). Предложиха ни и единайсет истински пръста от мумии, които, предполагам, бяха произведени в Китай.

Попитах Бес дали може да разгони тълпата, но той само се засмя.

— Не си струва, малкият. Тук туристи има почти откакто има и пирамиди. Ще направя така, че да не ни виждат. Хайде да се качваме на върха.

В долния край на Хеопсовата пирамида имаше хора от охраната, но никой не се опита да ни спре. Бес може би наистина ни бе направил невидими или пък мъжете от охраната се преструваха, че не ни забелязват, защото бяхме с бога джудже. При всички положения след малко разбрах защо не е разрешено да се катериш по пирамидите: трудно и опасно е. Хеопсовата пирамида е с височина около сто четиридесет и пет метра и каменните й стени не са предвидени да се изкачваш по тях. Докато се катерехме, на два пъти бях на косъм да падна. Уолт си изкълчи глезена. Някои от каменните късове се бяха разхлабили и се ронеха. Имаше „стъпала“, високи метър и половина, та се наложи да се издърпваме един друг. Накрая, след двайсет минути усилен труд, стигнахме върха, плувнали в пот. От смога над Кайро всичко на изток се беше превърнало в голямо размазано петно, но на запад виждахме добре как Слънцето се снишава към хоризонта и обагря пустинята в алено.

Опитах се да си представя каква е била гледката оттук преди около пет хилядолетия, когато пирамидата е била построена. Дали фараонът Хуфу е стоял на върха на собствената си гробница, за да се полюбува на империята си? Вероятно не. Вероятно е бил прекалено умен, че да се катери по такива стени.

— Готово! — заяви Сейди и пусна чантата върху най-близкия къс варовик. — Бес, ти следи какво става. Уолт, ти ще ми помогнеш с портала, нали?

Зия ме докосна по ръката и аз подскочих като ужилен.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

Слезе малко по каменните блокове. Сърцето ми биеше като обезумяло, но аз успях да я последвам, без да падам и без да приличам на кръгъл глупак.

Зия погледна към пустинята. Въпреки светлината на залеза, видях, че се е изчервила.

— Не ме разбирай погрешно, Картър. Признателна съм ти, че ме събуди. Знам, че си се ръководел от най-благородни подбуди.

От каквито и подбуди да се бях ръководил, сега сърцето ми беше заседнало на гръкляна.

— Но?… — попитах.

Тя обви ръце около себе си.

— Трябва ми време. За мен е много странно. Някой ден може и да се… сближим, но засега…

— Имаш нужда от време — казах пресипнало. — Ако довечера не умрем.

Очите й бяха бляскаво златисти. Запитах се дали това е последният цвят, който мухата вижда, преди да бъде затворена в кехлибара, и дали си мисли: „О, колко е красиво!“, а после е хваната в капан за вечни времена.

— Ще направя всичко по силите си да защитя твоя дом — продължи Зия. — Обещай ми, че ако се наложи да избираш, ще се вслушаш в сърцето си, а не във волята на боговете.

— Обещавам — рекох аз, макар и да се съмнявах. Още чувах в главата си Хор, който ме подканяше да поискам за себе си оръжията на фараона. Щеше ми се да кажа още нещо, да обясня какво изпитвам, но единственото, което успях да промълвя, беше: — Хм… да.

Зия успя да се усмихне сковано.

— Сейди е права… как точно го каза? Трогателно недодялан.

— Страхотно, няма що. Благодаря.

Над нас блесна светлина и на върха на пирамидата се отвори портал. За разлика от повечето други, този не представляваше пясъчна вихрушка. Светеше с морава светлина — вход право към Дуат.

Сейди се извърна към мен.

— Този е за нас. Хайде!

— Внимавай — каза Зия.

— Да — отвърнах. — Не ме бива много-много в това, но добре.

Докато се качвах с усилие към върха, Сейди придърпа Уолт и му пошушна нещо на ухото.

Той кимна мрачно.

— На всяка цена.

Още преди да съм попитал какво си говорят, Сейди погледна към Бес.

— Готов ли си?

— Аз ще ви настигна — обеща той. — Веднага щом прекарам Уолт и Зия през техния портал. Ще се срещнем на Реката на нощта, в Четвърти дом.

— В какъв Четвърти дом? — полюбопитствах.

— Ще видиш — обеща той. — А сега върви!

Погледнах още веднъж Зия и се запитах дали я виждам за последен път. После двамата със Сейди скочихме през вихрушката при моравата врата.

Дуат е странно място.

/_Сейди току-що ме нарече Капитан Очевидников, но какво толкова, заслужава си да го кажа._/

Теченията в света на духовете взаимодействат с мислите ти, дърпат те ту насам, ту натам, оформят онова, което виждаш, за да съответства на нещата, които знаеш. Затова, макар и да се бяхме прехвърлили на друго равнище в действителността, то наподобяваше кея на Темза под жилището на баба и дядо.

— Колко грубо! — отбеляза Сейди.

Разбирах я. Беше й трудно да се върне в Лондон след ужасното пътуване на рождения й ден. Освен това миналата Коледа бяхме поели първия път към Бруклин именно оттук. Бяхме слезли заедно с Еймъс по тези стъпала и се бяхме качили на вълшебната му лодка. По онова време още скърбях за загубата на татко, бях стъписан от баба и дядо, съгласили се да тръгнем с чичо, когото дори не помнех, и бях ужасен да поема с лодка към неизвестността. Сега всички тези чувства се надигнаха отново в мен, както винаги остри и болезнени.

Реката беше обвита в мъгла. Нямаше улични светлини, само зловещо сияние в небето. Очертанията на Лондон сякаш бяха течни: сгради, които плуваха, издигаха се и се топяха, сякаш не можеха да си намерят удобно място, на което да се закрепят.

Мъглата се вдигна от кея.

— Сейди — казах аз. — Виж!

В долния край на стъпалата се поклащаше закотвена лодка. Но не тази на Еймъс. А ладията на бога на Слънцето, точно какъвто ми се беше явила и във видението: Навремето царствен кораб с каюти и места за двайсет гребци, който обаче сега едвам се държеше на повърхността. Платното беше опърпано, греблата — счупени, такелажът — покрит с паяжини.

По средата на стъпалата стояха баба и дядо, които ни бяха препречили пътя.

— Пак тия — изръмжа Сейди. — Ела. — Тя тръгна право надолу по стъпалата и накрая двамата се изправихме лице в лице със светещите изображения на баба и дядо. — Чупката — тросна се сестра ми.

— Скъпа — отвърна с блеснали очи баба. — Бива ли такова нещо, да разговаряш така с мен!

— О, извинявай — рече Сейди. — На това място сигурно трябва да кажа: „Олеле, колко са ти големи зъбите“. Ти, Нехбет, не си ми никаква баба. А сега се разкарай от пътя ни!

Образът на баба затрепка. Пеньоарът й на цветя се превърна в наметало от мазни черни пера. Лицето й се сви на отпусната сбръчкана маска, косата й окапа почти цялата и тя стана почти толкова грозна, колкото и Бес.

— Проявявай повече уважение, любов моя — изгука богинята. — Тук сме само за да ви предупредим като приятели. Ще минете точката, от която връщане няма. Качите ли се на тази лодка тук, после не можете да се върнете — не можете и да спрете, докато не прекосите всички Дванайсет дома на нощта или не умрете.

Дядо само издаде рязък звук:

— Хрр!

Почеса се под мишниците, което вероятно означаваше, че в него се е вселил богът песоглавец Баби, а може и да не означаваше това, защото подобно поведение не беше чуждо и на дядо.

— Послушай Баби — подкани Нехбет. — Нямате представа какво ви чака по реката. В Лондон едвам се справи с нас, двамата, момиче. Войнството на Хаоса е много по-страшно!

— Този път тя не е сама. — Излязох напред с гегата и млатилото. — А сега беж да ви няма.

Дядо изръмжа и отстъпи назад.

Нехбет присви очи.

— Решил си да използваш оръжията на фараона, а? — В гласа й се долавяше следа от неволно възхищение. — Дързък ход, момче, но това няма да ви спаси.

— Ти не разбираш — рекох аз. — Ние спасяваме и вас. Спасяваме всички от Апоп. Щом се върнем с Ра, ще ни помагате. Ще се подчинявате на заповедите ни и ще убедите и другите богове да го правят.

— Я не ставай за смях — изсъска Нехбет.

Вдигнах гегата и през мен премина сила — силата на цар. Гегата служеше на пастирите. Един цар води народа си така, както пастир води стадо. Упражних волята си и двете божества се свлякоха на колене.

Образите на Нехбет и на дядо се изпариха, разкривайки истинския вид на боговете. Нехбет беше огромен лешояд със златна корона на главата и богато украсена със скъпоценни камъни огърлица на врата. Крилете й пак бяха черни и мазни, но проблясваха, сякаш се беше търкаляла в златен прашец. Баби пък беше грамаден сив песоглавец с пламнали червени очи, зъбища като ятагани и ръце колкото дънери.

И двамата ме изгледаха с неподправена омраза. Знаех, че ако трепна и за миг, ако допусна силата на гегата да намалее, те ще ме разкъсат на парчета.

— Закълнете се във вярност — заповядах. — Щом се върнем заедно с Ра, ще му се подчинявате.

— Няма да успееш — опита да се заяде Нехбет.

— В такъв случай няма да ви навреди да се закълнете във вярност — заявих аз. — Закълнете се!

Вдигнах бойното млатило и боговете се свиха.

— Хрр — промърмори Баби.

— Заклеваме се, заклеваме се — рече Нехбет. — Но това са празни обещания. Поел си на сигурна гибел.

Замахнах с гегата и боговете изчезнаха в мъглата.

Сейди си пое дълбоко въздух.

— Браво на теб. Говореше така уверено!

— Само се преструвах.

— Знам — каза тя. — А сега ни предстои трудната част: да намерим Ра и да го вдигнем от сън. И за предпочитане някъде по пътя да си хапнем сладко-сладко. Без да умираме.

Погледнах надолу към лодката. Навремето богът на познанието Тот ни беше казал, че ако ни трябва превоз, винаги ще имаме силата да го измагьосаме, понеже сме потомци на фараони. Но и през ум не ми е минавало, че ще се появи точно такава ладия в такова окаяно състояние. Две деца на изпочупено продънено корито, сами срещу силите на Хаоса.

— Всички на борда — казах на Сейди.