Огненият престол

9.На вертикално неравностойна обиколка из Русия

Както обикновено, Сейди пропусна някои важни подробности, например как ние с Уолт за малко да загинем, докато се опитвахме да я намерим.

Не беше никак забавно да прелетим до Бруклинския музей. Наложи се точно като двама тарзановци да висим на въже под корема на грифона и да се чудим как да се изплъзваме на полицаите, работниците от службите за спешни случаи, хората от градската управа и няколкото старици, които ни погнаха с чадъри и с писъци:

— Ето го колибрито! Убийте го!

След като успяхме да отворим портал, исках да вземем с нас и Пъзльо, но входът с въртящия се из него пясък малко го… уплаши, та се наложи да го оставим.

Добрахме се криво-ляво до Лондон и що да видим: по телевизионните екрани на витрините даваха репортажи от гара „Ватерло“ за странни безредици с избягали животни и буреносен вятър. Ха, сигурно се чудите кой е в дъното на всичко! Използвахме направения от Уолт амулет на Шу, бога на въздуха, за да измагьосаме поривист вятър и да скочим на моста „Ватерло“. Иска ли питане, приземихме се насред тежковъоръжения отряд за борба с безредиците. Пак добре че си спомних заклинанието за сън.

После, тъкмо когато най-после бяхме готови да нападнем и да спасим Сейди, тя взе, моля ви се, че се появи в лимузина, управлявана от някакво джудже по бански — страшна грозотия, — ни обвини, че, видите ли, сме били закъснели.

Затова, щом ни каза, че джуджето щяло да ни кара в Русия, вече ми беше все тая. И се качих в колата.

Лимузината подкара през Уестминстър, докато ние със сестра ми и Уолт си разказваме кой какво е преживял.

След като чухме какво се е случило на Сейди, вече не ми се струваше, че денят ми е бил чак толкова неприятен. Сънят с Апоп и триглавата змия в класната стая не беше страшен като боговете, вселили се в баба и дядо. Не че съм ги обичал особено, но все пак… какъв ужас, а?

Не можех да повярвам и че наш шофьор е Бес. Навремето ние с татко се бяхме смели на изображенията му по музеите: на изпъкналите му очи, на увисналия език и като цяло на това, че все е без дрехи. За него се смяташе, че може да уплаши всеки — духове, демони, дори богове, — и обикновените хора в Древен Египет са го обичали точно заради това. Бес закриляше дребните хора… и това не беше джудженска игрословица. На живо той изглеждаше точно като по картинките, само че цветен и миризлив.

— Задължени сме ти — казах му. — Значи си приятел на Баст?

Ушите му почервеняха.

— Да… разбира се. От време на време тя ме моли за услуги. Опитвам се да помагам.

Останах с усещането, че премълчава нещо.

— Когато разговаря с мен, Хор ме предупреди, че някои от боговете може и да се опитат да ни спрат. Сега, струва ми се, вече знаем кои са.

Сейди въздъхна тежко.

— Ако не им харесва планът ни, можеха да ни пратят и обикновено гневно съобщение. Нехбет и Баби бяха на път да ни разкъсат на парчета.

Беше леко позеленяла. Кубинките й бяха наплескани с шампоан и кал, върху рамото на любимото й кожено яке имаше петно, което подозрително приличаше на лешоядска курешка. Въпреки това бях възхитен от нея — да не изпадне в безсъзнание! Отвари се правят трудно, още по-трудно се прилагат. Винаги си има цена за това, че си насочил толкова много магия.

— Справила си се страхотно — похвалих я аз.

Сейди погледна с омраза черния нож върху скута й — обредното острие, което Анубис й беше дал.

— Ако не беше Бес, вече да съм труп.

— Не — възрази той. — Всъщност можеше и да си труп. Но щеше да паднеш изискано.

Сестра ми обърна странния черен нож, сякаш очакваше да види върху него написани указания.

— Netjeri — казах аз. — Змийско острие. Жреците са го използвали за…

— В обреда по отваряне на устата — рече сестра ми. — Но как ни помага това?

— Не знам — признах си аз. — Бес?

— Обреди, свързани със смъртта. Старая се да ги избягвам.

Погледнах Уолт. Беше специалист по магическите предмети, но сега явно не внимаваше. Откакто Сейди ни беше разказала за разговора си с Анубис, Уолт беше ужасно мълчалив. Седеше до нея и си играеше с пръстените.

— Добре ли си? — попитах го.

— Да… просто съм се замислил. — Той погледна сестра ми. — За остриетата netjeri де.

Сейди си попипа косата, сякаш се опитваше да спусне завеса между себе си и Уолт. Напрежението между тях беше направо осезаемо, съмнявах се, че може да го премахне и магически нож.

— Каква гадина е този Анубис — промърмори Сейди. — Можех и да умра, а на него изобщо не му пука.

Известно време пътувахме в мълчание. Накрая Бес зави по Уестминстърския мост и пак подкара покрай Темза, само че в другата посока.

Сестра ми се свъси.

— Къде отиваме? Трябва ни портал. Най-добрите реликви са в Британския музей.

— Да — съгласи се Бес. — И другите магьосници също го знаят.

— Какви други магьосници? — попитах аз.

— Домът на живота има клонове по цял свят, малкият. Лондон е Девети ном. След суматохата в гара „Ватерло“ госпожица Сейди сякаш съобщи на всички последователи на Дежарден: „Ето ме къде съм!“. Можете да се обзаложите, че вече са тръгнали да ви гонят. Държат под око музея, в случай че се запътите натам. За късмет знам и друго място, където можем да отворим портал.

Някакво си джудже да те учи на ум и разум! Сякаш не се бях досетил и сам, че в Лондон има и други магьосници. Домът на живота беше вездесъщ. Извън добре защитената Бруклинска къща нямаше континент, където да не ни застрашава нещо.

Подкарахме през Южен Лондон. Гледката по „Камбъруел Роуд“ беше почти толкова потискаща, колкото и мислите ми. От двете страни на улицата имаше редици запуснати тухлени жилищни блокове и евтини магазини. От автобусната спирка една старица се развика след нас. Двама млади здравеняци, застанали на входа на универсален магазин „Асда“, изгледаха мерцедеса, сякаш се канеха да го крадат. Запитах се дали не са предрешени богове или магьосници, защото повечето хора не обръщаха внимание на колата.

Идея нямах накъде ни кара Бес. Кварталът нямаше вид на място, където ще намериш много древноегипетски реликви.

Накрая отляво изникна голям парк: обвити в мъгла поляни, пътеки с дървета от двете страни и няколко порутени стени, обрасли с пълзящи растения. Местността се издигаше нагоре до хълм с радиокула отгоре.

Бес мина направо през тротоара и подкара по моравата, като събори знак с надпис НЕ ГАЗЕТЕ ТРЕВАТА. Вечерта беше мрачна и дъждовна, затова наоколо нямаше много хора. На съседната пътека се мяркаха двама-трима души, които бяха излезли да потичат за здраве и дори не ни погледнаха, сякаш всеки ден виждаха как мерцедеси газят моравите в парка.

— Къде отиваме? — попитах.

— Гледай и се учи, малкият — отговори Бес.

Беше си дразнещо този тип да ме нарича „малкият“ — все пак беше по-нисък от мен, но реших да не го правя на въпрос. Бес отиде право на хълма. Малко под билото имаше каменно стълбище с ширина може би десетина метра, вкопано направо в склона. Май не водеше никъде. Бес удари спирачките и ние спряхме рязко. Хълмът беше по-висок, отколкото ми се струваше. Под него се беше разпрострял цял Лондон.

После се вгледах по-внимателно в стълбата. От двете страни имаше два сфинкса от разяден от стихиите камък, които бдяха над града. Всеки от тях беше с дължина около три метра, с обичайното лъвско тяло и глава на фараон. Изглеждаха напълно неуместно в лондонски парк.

— Не са истински — отсъдих аз.

Бес изсумтя.

— Много са си истински даже.

— Имах предвид, че не са древноегипетски. Не са чак толкова стари.

— Топло, топло — рече джуджето. — Това е стълбището на Кристалния дворец. Точно на този хълм е имало голяма зала от стъкло и метал с размерите на катедрала.

Сейди се свъси.

— Чела съм за нея в училище. Кралица Виктория е организирала тук увеселение или нещо такова.

— Увеселение или нещо такова ли? — промърмори Бес. — Говориш за Голямото изложение от 1851 година. Витрина на имперската мощ на Великобритания и така нататък. Имаше вкусни захаросани ябълки.

— И ти ли си бил на него? — учудих се аз.

Бес сви рамене.

— Дворецът изгоря през трийсетте години на XX век — заради разни тъпи магьосници, но това е друга история. Сега от него са останали само няколко реликви, например стълбището и сфинксовете.

— Стълбище, което не води наникъде — рекох аз.

— Не е наникъде — поправи ме Бес. — Днес вечерта ще ни заведе в Санкт Петербург.

Уолт се наведе напред. Интересът му към статуите явно го беше изтръгнал от мрачното настроение.

— Но щом сфинксовете не са истински древноегипетски, как ще отворят портал? — попита той.

Бес го озари със зъбатата си усмивка.

— Зависи какво разбираш под истински древноегипетски, малкият. Всяка велика империя подражава на Египет. Чувствали са се значими само защото са имали наоколо древноегипетски неща. Точно заради това в Рим, Париж, Лондон, къде ли не има „нови“ египетски реликви. Онзи обелиск във Вашингтон…

— Само не ми говори за него, моля те — намеси се Сейди.

— При всички положения това тук са египетски сфинксове — продължи Бес. — Изработени са, за да свържат Британската и Древноегипетската империя. Затова могат да насочват магии. Особено пък ако зад волана съм аз. А сега… — Той погледна Уолт. — Сигурно е време да слизаш.

Бях много изненадан и не казах нищо, но Уолт се загледа в коленете си, сякаш го беше очаквал.

— Я чакай — рече сестра ми. — Защо Уолт не може да дойде с нас? Магьосник е. Може да помогне.

Лицето на Бес стана сериозно.

— Не си ли им казал, Уолт?

— Какво да ни е казал? — попита настойчиво Сейди.

Уолт стисна амулетите, сякаш някой от тях можеше да му помогне да избегне разговора.

— О, нищо. Наистина. Само… трябва да помагам в Бруклинската къща. И Джаз си помисли, че…

Той не се доизказа, явно се беше усетил, че не е трябвало да изрича името й.

— Какво си е помислила Джаз? — попита опасно спокойно Сейди. — Как всъщност е тя?

— Още е… още е в кома — отвърна Уолт. — Еймъс смята, че може би ще излезе от нея, но аз…

— Чудесно — прекъсна го Сейди. — Радвам се, че ще се оправи. Значи трябва да се върнеш. Страхотно. Върви. Анубис каза, че трябва да бързаме.

Не беше много тактично да споменава това име. Уолт я погледна така, сякаш го е изритала в гърдите.

Знаех, че не е справедлива към него. От разговора ми с Уолт в Бруклинската къща знаех, че той я харесва. Каквото и да го притесняваше, не беше това, че е влюбен в Джаз. От друга страна, опитах ли се да застана на негова страна, Сейди просто щеше да ми каже да си гледам работата. Можеше да объркам още повече нещата между тях двамата.

— Не че искам да се връщам — успя да каже Уолт.

— Но не можеш да дойдеш и с нас — отсече твърдо Бес. Стори ми се, че долавям в гласа му угриженост, дори съжаление. — Върви, малкият. Всичко ще бъде наред.

Уолт извади от джоба си нещо.

— За рождения ти ден, Сейди… сигурно… хм… не искаш повече подаръци. Не е вълшебен нож, но го изработих за теб.

Той сложи в ръката й златна огърлица. Беше с малък египетски символ:

— Баскетболният кош на Ра — възкликнах аз.

Уолт и Сейди ме погледнаха свъсени и аз си дадох сметка, че развалям вълшебния за тях миг.

— Исках да кажа, че това е символът около короната като слънчев диск на главата му — поправих се аз. — Обръч, който няма край, символ на Вечността, нали?

Сейди преглътна, сякаш вълшебната отвара още се пенеше в стомаха й.

— На Вечността ли?

Уолт ме погледна така, сякаш казваше: „Много те моля, престани да ми помагаш“.

— Да — рече той, — хм, нарича се shen. Просто си помислих… нали издирвате Ра. А добрите, важните неща трябва да са вечни. Може би това нещо тук ще ви донесе късмет. — Исках да ти го дам днес сутринта, но… се поизплаших.

Сейди се вторачи в талисмана, който проблясваше в ръката й.

— Уолт, не искам да… благодаря ти, но…

— Просто не забравяй, че не съм искал да си тръгвам — прекъсна я той. — Ако имаш нужда от помощ, ще дойда. — Уолт ме погледна и се поправи: — Имах предвид и двамата, разбира се.

— Но сега трябва да тръгваш — намеси се отново Бес.

— Честит рожден ден, Сейди — рече Уолт. — И успех.

Слезе от колата и тръгна бавно надолу по хълма. Гледахме го, докато се превърна в мъничък силует в мрака. После изчезна в гората.

— Два подаръка за „сбогом“ — промърмори Сейди, — от две страхотни момчета. Мразя живота си.

Тя си сложи златната огърлица и докосна символа shen.

Бес погледна към дърветата, където се беше скрил Уолт.

— Клетото момче. Родил се е необикновен. Не е честно.

— В какъв смисъл? — попитах аз. — Защо толкова настояваше Уолт да си тръгне?

Джуджето поглади неподдържаната си брада.

— Не е тук мястото да обяснявам. Сега ни чака работа. Колкото повече време даваме на Меншиков да заздрави защитата си, толкова по-трудно ще ни бъде да я преодолеем.

Не бях готов да подмина въпроса, но Бес ме погледна инатливо и аз разбрах, че няма да получа от него други отговори. Едва ли някой може да бъде по-упорит от едно джудже.

— И така, Русия — казах аз. — Ще стигнем там, като караме по празно стълбище.

— Именно.

Бес натисна до дупка газта. Гумите на мерцедеса се завъртяха така, че изпод тях полетяха трева и кал, и се устреми нагоре по стълбището. Бях сигурен, че ще се качим горе и няма да получим друго освен счупена полуоска, но в последната секунда пред нас се отвори портал с пясъчна вихрушка. Гумите се отлепиха от земята и черната лимузина се устреми към центъра на смерча.

Паднахме с трясък върху паважа от другата страна, сред няколко изненадани тийнейджъри, които се разбягаха кой накъдето види. Сейди простена и отлепи глава от облегалката.

— Не може ли по-полека? — попита тя.

Бес пусна чистачките — да махнат пясъка по предното стъкло. Навън беше тъмно, валеше сняг. От двете страни на осветената от уличните лампи замръзнала река имаше каменни сгради от XVIII век. Зад реката проблясваха още здания като от приказка: златни църковни кубета, бели дворци и богато украсени огромни къщи, боядисани като великденски яйца в яркозелено и синьо. Сигурно щях да повярвам, че сме се върнали три века назад във времето, ако не бяха автомобилите, електрическото осветление и, разбира се, тийнейджърите с пиърсинг, боядисани коси и черни кожени дрехи, които ни крещяха на руски и блъскаха с юмруци по капака на мерцедеса, защото се бяха разминали на косъм от това да ги прегазим.

— Виждат ли ни? — попита Сейди.

— Руснаци — отвърна Бес с нещо като недоволно възхищение. — Много са суеверни. Ценят магията. Тук трябва да внимаваме.

— Идвал ли си и друг път? — поинтересувах се аз.

Той ме погледна така, сякаш питаше: „Не е ли очевидно?“, сетне посочи от двете страни на автомобила. Бяхме се приземили между два каменни сфинкса върху пиедестали. Приличаха на много сфинксове, които бях виждал — с човешки глави с корони и тела на лъвове, — за пръв път обаче се натъквах на сфинксове, които са покрити със сняг.

— Истински ли са? — попитах.

— Древноегипетските реликви, които са разположени най-северно в цял свят — обясни Бес. — Пренесени са от Тива чак тук, за да украсяват новия имперски град на Русия, Санкт Петербург. Както вече казах, всяка нова империя иска късче от Египет.

Момчетата отвън още крещяха и блъскаха по автомобила. Едно счупи бутилка в предното стъкло.

— Хм, дали да не се преместим? — каза Сейди.

— Няма нужда — отвърна Бес. — Русначетата открай време се струпват при сфинксовете. Правят го от векове.

— Но тук сякаш е полунощ — включих се и аз. — И вали сняг.

— Споменах ли, че са руснаци — каза Бес. — Не се притеснявайте. Аз ще имам грижата.

Той отвори вратата. В мерцедеса нахълта леден вятър, но Бес слезе, въпреки че беше само по бански. Хлапетиите побързаха да се отдръпнат. Влизах им в положението. Бес каза нещо на руски, после ревна като лъв. Тийнейджърите изпищяха в един глас и се разбягаха.

Очертанията на Бес сякаш се нагънаха. Когато се върна в колата, той вече беше облечен в топло зимно яке и си беше сложил ушанка и подплатени ботуши.

— Видяхте ли? — попита. — Много са суеверни. Знаят достатъчно, за да избягат след появата на бог.

— Да, мъничък космат бог по бански костюм — подметна Сейди. — Какво правим сега?

Бес посочи към един дворец от златистобял камък, греещ на другия бряг на реката.

— Това там е Ермитажа.

— Чувал съм за него — казах аз. — Там е живял царят. Сега е музей. Най-богатата древноегипетска колекция в Русия.

— Предполагам, че татко те е водил тук — обади се Сейди.

Мислех, че вече сме надживели ревността й, задето татко ме е водил да обикалям с него света, но от време на време тя пак избиваше на повърхността.

— Така и не го посетихме — отвърнах аз. — Веднъж татко получи покана да чете лекция в Ермитажа, но отказа.

Бес се засмя.

— Постъпил е разумно. Руските магьосници посрещат на нож чужди хора. Бранят със зъби и нокти територията си.

Сейди се взря в реката.

— Искаш да кажеш, че щабквартирата на Осемнайсети ном е вътре в музея, така ли?

— Някъде там — потвърди джуджето, — но е скрита с магия, защото така и не съм успял да намеря входа. Онова, което гледаш, е Зимният дворец, където навремето е живял царят. Зад него има комплекс от други постройки. Чувал съм, че ти трябват цели единайсет дни, за да разгледаш всичко от колекциите, изложено в Ермитажа.

— Но ако не вдигнем от сън Ра, след четири дни ще настъпи краят на света — напомних аз.

— Ако е минало полунощ, вече са три — поправи ме сестра ми.

Трепнах.

— Добре че ми напомни.

— Затова направете кратката обиколка — препоръча Бес. — Започнете с египетското крило. Партерният етаж в основната сграда на музея.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — попитах го.

— Той не може, нали? — предположи Сейди. — Както Баст не можеше да влезе в къщата на Дежарден в Париж. Магьосниците правят на щабквартирите си магии, за да не проникват в тях богове. Нали?

Бес направи още по-грозна физиономия.

— Ще ви заведа до моста, но по-нататък не мога да отида. Ако прекося река Нева близо до Ермитажа, ще задействам най-различни аларми. Ще се наложи да проникнете някак…

— Да проникнем посред нощ в музей — промърмори Сейди. — Все ни върви на такива неща.

— После трябва да намерите входа на Осемнайсети ном. И не допускайте да ви заловят живи.

— В смисъл? Че е по-добре да ни заловят мъртви ли? — попитах аз.

Той ме погледна мрачно.

— Просто ми се довери. Нали не искаш да ставаш пленник на Меншиков?

Бес щракна с пръсти и най-неочаквано се оказахме облечени с кожуси, грейки и зимни ботуши.

— Хайде, малыши10 — подкани той. — Ще ви изпратя до Дворцовия мост.

Мостът беше само на няколкостотин метра, но изглеждаше по-далеч. В Санкт Петербург през март очевидно нямаше пролет. Беше тъмно, ветровито и заснежено като в Аляска през януари. Лично аз предпочитах канската жега в египетската пустиня. Дори с топлите дрехи, които Бес ни измагьоса, зъбите ми не преставаха да тракат.

Бес не бързаше. Вървеше все по-бавно и разказваше като екскурзовод, а на мен ми се струваше, че носът ми ще замръзне и ще падне. Обясни ни, че се намираме на Василевския остров, а центърът на Санкт Петербург е от другата страна на Нева. Сочеше различните църковни камбанарии и паметници, а ако се развълнуваше, преминаваше на руски.

— Тук си прекарал много време — рекох му аз.

Бес направи няколко крачки, без да казва нищо.

— Преди доста време. Не беше…

Спря толкова внезапно, че се блъснах в него. Погледна към отсрещния тротоар, където имаше голям дворец с жълти като канарче стени и зелен покрив с фронтони. Осветен сред нощната фъртуна, той беше като от сън, като някое от призрачните изображения в Залата на епохите в Първи ном.

— Дворецът на княз Меншиков — промълви Бес.

В гласа му се долавяше страшна омраза. Мислех си, че със сигурност ще изкрещи на сградата едно АУУ, но той само скръцна със зъби.

Сейди ме погледна — да й обясня, аз обаче, каквото и да си мисли тя, не съм ходеща Уикипедия. Знаех някои неща за Египет, но за Русия? Не толкова много.

— Меншиков е Влад Задъхания ли? — попитах аз.

— Негов потомък — поясни Бес и стисна отвратен устни. Изрече руска дума, за която бях повече от сигурен, че е гадна ругатня. — През XVIII век княз Меншиков организира бал в чест на Петър Велики — царя, който е построил града. Петър обичаше джуджета. В това отношение приличаше много на египтяните. Смяташе, че носим късмет, затова винаги държеше по няколко сред придворните си. Та Меншиков реши да позабавлява царя — помисли, че ще бъде весело, ако устрои джуджешка сватба. Принуди ги… принуди ни де — да се облечем в сватбарски дрехи, уж се женим, и да танцуваме. Всички големи хора се смееха и ни се подиграваха…

Той не се доизказа.

Описа бала, все едно е бил вчера. Точно тогава се сетих, че този странен дребосък е бог. И че го има от цяла вечност.

Сейди го хвана за рамото.

— Съжалявам, Бес. Сигурно е било ужасно.

Той се свъси.

— Руските магьосници… обичат да залавят богове и да ги използват. Още чувам сватбарската музика и смеха на царя…

— Как си се измъкнал? — попитах аз.

Бес се взря ядосано в мен. Очевидно бях попитал каквото не трябва.

— Стига за това. — Той си вдигна яката. — Губим време.

Забърза нататък, но аз останах с впечатлението, че в мислите си още е в двореца на Меншиков. Веселите жълти стени и ярко осветените прозорци изведнъж ми се сториха зловещи.

Още стотина метра през хапещия вятър, и стигнахме моста. От другата страна беше Зимният дворец.

— Ще прекарам мерцедеса до следващия мост — каза Бес. — А после ще заобиколя и ще изляза откъм южната страна на Ермитажа. Така е по-малко вероятно да предупредя магьосниците, че съм тук.

Сега вече разбрах защо толкова го е страх да не се включат алармите. Магьосниците вече му се бяха присмивали веднъж в Санкт Петербург. Спомних си какво ни е казал в колата: „Не допускайте да ви залавят живи“.

— Ако успеем, как да те намерим? — попита Сейди.

— Когато успеете — поправи я Бес. — Мисли позитивно, момичето ми, иначе ще настъпи краят на света.

— Точно така — съгласи се тя и потрепери в новото си кожухче. — Позитивно.

— Ще ви чакам на Невски проспект, главната търговска улица точно на юг от Ермитажа. Ще бъда при Музея на шоколада.

— Къде, къде? — попитах аз.

— Е, не е точно музей. По-скоро е магазин — по това време е затворено, но собственикът винаги го отваря заради мен. Там има какви ли не неща от шоколад: шахматни фигури, лъвове, глави на Владимир Ленин…

— Онзи, комунистът ли? — поинтересувах се аз.

— Да, Професор Всезнайков — каза Бес. — Онзи, комунистът, от шоколад.

— Чакайте да го изясним още веднъж — рече Сейди. — Проникваме в строго охраняван национален руски музей, откриваме тайната щабквартира на магьосниците, както и опасен свитък, и бягаме. През това време ти ще си похапваш шоколад.

Бес кимна сериозно.

— Хубав план. Може и да се получи. Ако стане нещо и не ви чакам в Музея на шоколада, ще се изтеглим по Египетския мост, на юг от река Фонтанка. Просто завийте по…

— Стига — прекъсна го сестра ми. — Ще ни чакаш в магазина за шоколад. И ще ми приготвиш плик с шоколади, който да взема със себе си. Точка по въпроса. А сега върви.

Бес й се усмихна криво.

— Бива си те, момиче.

После тръгна с тежка крачка към мерцедеса.

Погледнах през замръзналата на места река към Зимния дворец. Кой знае защо, Лондон вече не ми се струваше толкова мрачен и опасен.

— Наистина ли сме загазили не на шега, както си мисля? — попитах Сейди.

— Дори повече — потвърди тя. — Хайде да вървим и да опустошим царския дворец.