Огненият престол

7.Подарък от кучеглавото момче

Е, скъпи ми братко, говори доста дълго.

Докато ти дърдореше, всички си представяха как съм се вцепенила на вратата в жилището на баба и дядо и пищя ли, пищя:

— ААААААА!

А после двамата с Уолт взехте, че се втурнахте към Лондон, защото решихте, че трябва да ме спасявате — мъжка му работа!

Е, защо да си кривя душата. Наистина имах нужда от помощ. Ала не това е най-важното.

Но да се върнем на разказа — току-що бях чула как някой съска от горната площадка: „Добре дошла отново у дома, Сейди Кейн“.

Знаех, разбира се, че това не вещае нищо добро. Дланите ме сърбяха, сякаш бях пъхнала пръсти в контакта. Опитах се да призова вълшебната пръчка и жезъла, но както сигурно съм споменавала, ме няма никаква, когато трябва за кратко време да се взимат неща от Дуат. Наругах се, че не съм дошла подготвена, ала наистина, само това оставаше да се явя по ленена пижама и да размахвам магьоснически сак, докато се разхождам със съученичките си из града.

Помислих си дали да не избягам, но нищо чудно баба и дядо да бяха в опасност. Не можех да си тръгна току-така, без да съм се уверила, че не ги застрашава нищо.

Стълбището изскърца. В горния край изникна подгъвът на черна рокля. После подгъвът се раздвижи и видях крака, обути в сандали. Краката не бяха съвсем човешки. Палците бяха изкривени и люспести, с огромни нокти — като на птица. След като жената слезе още малко и я видях цялата, издадох доста недостоен хленч.

Сгърбена и изпосталяла, тя изглеждаше на сто години. По лицето, ушите и врата й висеше сбръчкана отпусната розова кожа, сякаш жената се бе разтопила под кварцова лампа. Носът й наподобяваше извита надолу човка. Очите й в дълбоките очни ябълки проблясваха, а на главата й почти нямаше коса — само няколко мазни черни кичура като изгнили водорасли, изникнали от пъпчивия скалп.

Затова пък роклята й беше направо прекрасна. Черна като среднощно небе, разкроена и огромна като кожено палто, което ти е с шест размера по-голямо. Когато жената пристъпи към мен, палтото се раздвижи и аз разбрах, че не е кожено. И е направено от черни пера.

От ръкавите се показаха ръцете на жената с пръсти като хищни нокти, които ме повикаха. Усмивката й разкриваше зъби като парчета натрошено стъкло. Споменах ли миризмата? Не просто на старица, а на мъртва старица.

— Чаках те — заяви вещицата. — Добре че съм много търпелива.

Пресегнах се да издърпам от въздуха вълшебната си пръчка. И разбира се, нямах късмет. Изида вече не беше в главата ми и не можех просто така да изричам вълшебни думи. Трябваше да намеря свои си средства. Нямах друг избор, освен да протакам, за да спечеля време, да се съсредоточа и така да получа достъп до Дуат.

— Коя си ти? — попитах. — Къде са баба и дядо?

Вещицата вече беше слязла долу. От два метра перестата й дреха изглеждаше така, сякаш беше покрита с парченца… хм, какво ли беше това, месо?

— Не ме ли позна, скъпа?

Образът й трепна. Роклята се превърна в пеньоар на цветя. Сандалите станаха пухкави зелени пантофи. Жената беше с къдрава бяла коса, воднистосини очи и лице като муцунката на уплашен заек. Беше лицето на баба.

— Сейди! — повика тя със слаб объркан глас.

— Бабо!

Образът се смени отново и пред мен изникна черно-перестата вещица с ужасно разтопено лице, което ми се хилеше злобно.

— Да, скъпа. Така де, всички в рода ти са потомци на фараони — много подходящи в тях да се заселят богове. Но не ме карай да се напрягам. Сърцето на баба ти вече не е същото.

Разтреперих се като листо. И друг път бях виждала обсебени и гледката винаги беше отвратителна. Но това тук — мисълта, че някаква египетска вещица се е вселила в клетата ми стара баба — направо ме хвърли в ужас. И да течеше в жилите ми кръв на фараони, тя се смрази.

— Остави я на мира! — понечих да извикам, но се опасявам, че гласът ми прозвуча като ужасен писък. — Махай се оттук!

Вещицата се изкикоти.

— О, не мога да го направя. Да ти кажа, Сейди Кейн, някои от нас се съмняват в силата ти.

— От кои вас — от боговете ли?

Лицето й се нагъна и в миг се преобрази в ужасна птича глава, гола, люспеста и розова, с дълъг остър клюн. После птицата се превърна отново в ухилена вещица. Защо ли най-после не решеше какво точно да бъде!

— Аз, Сейди Кейн, не притеснявам силните. Навремето дори съм закриляла фараона, стига той да докажеше, че го заслужава. Докато слабите… О, попаднат ли те веднъж в сянката на крилете ми, никога повече не ги пускам. Чакам да издъхнат. Чакам да се нахраня. И си мисля, скъпа, че ти ще бъдеш следващата ми закуска.

Притиснах гръб към вратата.

— Познавам те — излъгах.

Затърсих трескаво наум из списъка с египетски богове — опитвах се да разбера коя всъщност е старата вещица. Още не бях и наполовина добра като Картър в запаметяването на всички тези странни имена. /_Не, Картър. Това не е никакъв комплимент. Означава само, че си по-голям зубър._/ Но вече от няколко седмици преподавах на учениците и бележех напредък.

Имената бяха заредени със сила. Стига да се досетех как се казва моята противница, вече щях да съм направила първата важна стъпка към разгрома й. Зловеща черна птица… Птица, която се храни с мърша…

За мое изумление наистина си спомних нещо.

— Ти си богинята лешоядка — заявих победоносно. — Нехзад, нали?

Дъртата вещица изръмжа.

— Нехбет!

Е, значи бях близо до истината.

— Но нали уж си добра богиня! — започнах да недоволствам.

Тя разпери ръце. Те се превърнаха на криле: черни, със сплъстена перушина, в която бъкаше от мухи и която миришеше на смърт.

— Ние, лешоядите, Сейди Кейн, сме много добри. Премахваме болните и слабите. Кръжим, докато издъхнат, после ядем труповете им и чистим света от смрадта им. А ти ще върнеш към живот Ра, стария сбръчкан труп на бога на Слънцето. Ще сложиш на престола на боговете един немощен фараон. Това е противоестествено! Трябва да живеят само силните. А мъртвите трябва да бъдат изядени.

Дъхът й вонеше като звяр, премазан на пътя от автомобил.

Презрени твари са тия лешояди, безспорно най-отвратителните птици, живели някога. Сигурно си изпълняваха предназначението, но толкова ли задължително беше да са такива мазни и грозни? Толкова ли не можеше не те, а пухкави красиви зайчета да чистят пътищата от блъснати от автомобили животни?

— Добре тогава — рекох. — Първо се махни от баба. А после, ако слушаш, ще ти купя ментови бонбони, да си освежиш дъха.

Това явно беше болен въпрос за Нехбет. Тя ми се нахвърли. Дръпнах се рязко встрани, при което се блъснах в канапето и го съборих. Нехбет помете колекцията порцеланови фигурки на баба върху бюфета.

— Ти, Сейди Кейн, ще умреш! — заяви тя. — Ще ти оглозгам костите. А след това другите богове ще видят, че не си била достойна!

Зачаках да ме нападне още веднъж, тя обаче продължи да ме гледа на кръв от другата страна на канапето. Вече се чувствах като хваната в капан, безпомощна, все едно съм болно животинче.

Ако не бях пробвала и друг път волята си срещу боговете, сигурно нямаше да се досетя, че това натрапчиво усещане дълбоко в мен, приканващо ме да се оставя на отчаянието, си е чиста магия. Но се бях изправяла пред доста на брой богове страшилища от подземния свят. Все щях да се справя с някаква мазна стара птица.

— Похвално е, че опитваш — рекох. — Но нямам намерение да лягам и да умирам.

Очите на Нехбет проблеснаха.

— Вероятно ще отнеме известно време, скъпа, но както вече казах, аз съм търпелива. Ако не се предадеш, не след дълго ще дойдат приятелките ти — обикновени простосмъртни. Как се казваха, Лиз и Ема ли?

— Тях не ги забърквай!

— О, стават за отлично мезе. А ти още не си и поздравила скъпия си стар дядо.

Ушите ми забучаха от нахлулата в тях кръв.

— Къде е той? — попитах аз.

Нехбет погледна тавана.

— О, ще дойде след малко. Ние, лешоядите, предпочитаме да летим след някоя хубава голяма граблива птица и да изчакваме тя да убие жертвата.

Отгоре се чу приглушен трясък, сякаш някой е хвърлил през прозореца голяма мебел.

Дядото ми извика:

— Не! Нееее! — После гласът му се промени и заприлича на рева на вбесен звяр: — НЕЕЕЕ!

Последните остатъци от смелостта ми се изпариха.

— Ама какво…

— Да — прекъсна ме Нехбет. — Баби се събуди.

— Боби ли? И бог на име Боби ли имате?

— Б-А-Б-И, не Боби — изръмжа богинята лешоядка. — Доста тъпичка си, скъпа, а?

Мазилката по тавана се напука от тежките стъпки. Някой заблъска по стълбището.

— Баби ще се погрижи добре за теб — обеща Нехбет. — И за мен ще остане предостатъчно.

— Чао — рекох й и се втурнах презглава към вратата.

Нехбет не се опита да ме спре. Изписка след мен:

— Гоненица! Страхотно.

Тъкмо прекосих улицата, когато входната ни врата се пръсна. Погледнах назад и видях, че от развалините и прахоляка се показва нещо: тъмен космат силует, прекалено голям, че да е на дядо.

Не изчаках да го разгледам по-добре.

Завих на бегом по „Саут Колонейд“ и се блъснах право в Лиз и Ема.

— Сейди! — викна Лиз и изпусна подаръка за рождения ми ден. — Какво се е случило?

— Няма време — отвърнах аз. — Идвайте.

— И аз се радвам да те видя — промърмори Ема. — Къде си се юрнала…

Тварта отзад ревна, вече беше доста близо.

— Ще ви обясня по-късно — обещах. — Ако не искате някакъв на име Баби да ви разкъса на парчета, идвайте с мен!

Сега, като се връщам назад, си давам сметка какъв ужасен рожден ден съм имала, тогава обаче бях изпаднала в такава паника, че не ми беше до самосъжаление.

Хукнахме по „Саут Колонейд“, а ревът отзад бе почти заглушен от недоволството на Лиз и Ема.

— Сейди! — подхвана Ема. — Пак ли някаква шега?

Беше пораснала малко на височина, но иначе си беше, горе-долу, същата — с огромните лъскави очила и коса, щръкнала във всички посоки. Беше облечена в черна кожена къса пола, в космато розово сако и смешни обувки на платформи, с които едвам ходеше, камо ли да тича. Как се казваше онази ексцентрична звезда на рокендрола от седемдесетте години, Елтън Джон ли? Ако той има дъщеря индийка, нищо чудно това да е Ема.

— Не е шега — уверих я аз. — И за Бога, махай ги тия обувки.

Ема се възмути.

— Знаеш ли колко струват?

— Наистина, Сейди — включи се и Лиз. — Къде ни влачиш?

Тя беше облечена по-разумно, в дънки, маратонки, бяла тениска и дънково яке, но изглеждаше точно толкова запъхтяна, както и Ема. Пъхнат под мишницата й, подаръкът ми ставаше леко намачкан. Лиз беше червенокоса, с много лунички и ако се притеснеше или умореше, бледото й лице почервеняваше толкова, че луничките изчезваха. При обичайни обстоятелства ние с Ема щяхме да се заяждаме с нея, днес обаче не ни беше до това.

Съществото отзад ревна отново. Погледнах го — и сгреших. Спрях, а съученичките ми се блъснаха в мен.

За миг си помислих: „Мили Боже, Хуфу!“.

Но Хуфу не беше с размерите на мечка гризли. Нямаше проблясваща сребриста козина, зъби като ятагани и кръвожаден вид в очите. Песоглавецът, който върлуваше по „Канари Уорф“, изглеждаше така, сякаш беше готов да изяде не само храните с „о“ накрая, а всичко наред, и явно нямаше да се затрудни да ме разкъса на парчета.

Единствената добра новина: улицата беше оживена и това веднага отклони вниманието му. Автомобилите правеха резки завои, за да не блъснат звяра. Минувачите пищяха и се разбягваха кой накъдето види. Песоглавецът започна да преобръща таксита, да чупи витрини и изобщо да сее смут. Когато се приближи, видях, че от лявата му ръка виси парче червен плат — остатъци от любимата жилетка на дядо. Върху челото на песоглавеца се мъдреха очилата му.

Чак тогава осъзнах грозната истина. Това страшилище тук беше моят дядо, който никога не беше правил магии и не бе дразнил по никакъв начин египетските богове.

Понякога не харесвах баба и дядо, особено когато злословеха срещу татко или не обръщаха внимание на Картър, или пък, както миналата Коледа, разрешиха на Еймъс да ме отведе, без да кажат и дума. Въпреки това ме бяха гледали цели шест години. Когато бях малка, дядо ме беше слагал на коленете си и ми беше чел прашни стари разкази от Инид Блайтън5. Разхождаше ме в парка и ме е водил безброй пъти на зоологическа градина. Купуваше ми бонбони, колкото и да мърмореше баба. Беше си избухлив, но като цяло беше разумно безобиден стар пенсионер. Със сигурност не заслужаваше в него да се всели такава грозотия.

Песоглавецът отвори рязко вратата на една кръчма и подуши вътре. От прозореца изскочиха изпаднали в ужас посетители, които хукнаха по улицата, както държаха халбите бира. Един полицай се завтече да провери каква е работата, видя песоглавеца, след което се обърна и побягна в другата посока, крещейки по радиостанцията да му пратят подкрепления.

Изправени пред магически събития, очите на обикновените простосмъртни сякаш даваха на късо и пращаха на мозъка само образи, които той ще разбере. Нямах представа какво тези хора си мислят, че виждат, може би избягал от зоологическата градина звяр или развилнял се стрелец, — но бяха достатъчно благоразумни, за да се разбягат. Какво ли щяха да запишат охранителните камери в Лондон?

— Какво е това, Сейди? — попита уплашено Лиз.

— Това е Баби — отговорих аз. — Тъпият бог песоглавец. Вселил се е в дядо. И иска да ни убие.

— Извинявай — рече Ема. — Но какво ни обясни току-що, че богът песоглавец иска да ни убие ли?

Баби ревна, после примига и присви очи, сякаш беше забравил какво прави. Може би беше наследил разсеяността и слабото зрение на дядо. Или не се сещаше, че очилата са на главата му. Подуши земята, после ревна от отчаяние и счупи витрината на една хлебарница.

— За малко да повярвам, че ни е провървяло. Дали нямаше да се измъкнем? Точно тогава горе се плъзна тъмна сянка, която разпери черни криле и кресна:

— Насам! Насам!

Прекрасно, няма що. Песоглавецът имаше въздушно подкрепление.

— Всъщност боговете са два — обясних на приятелките си. — А сега, ако нямате още въпроси, да бягаме!

Този път Лиз и Ема не се нуждаеха от насърчаване. Ема си изхлузи обувките, Лиз метна встрани подаръка, който ми носеше — жалко! — и хукнахме по улицата така, сякаш се надбягвахме.

Криволичехме по пресечките, като прегръщахме стените, за да се скрием всеки път, щом над нас изникнеше богинята лешоядка. Чувах, че Баби реве отзад, съсипва вечерта на хората и троши всичко, което му се изпречи пред очите, но явно за миг беше изгубил дирята ни.

Спряхме на едно разклонение — да реша в коя посока да бягаме. Пред нас се издигаше църквица — старинна сграда, каквито ще видите често в Лондон — от камък, сгушила се между кафене „Нерон“ и аптека с неонови реклами за продукти за коса: три бройки за един паунд. Към църквата имаше мъничко гробище с ръждива ограда, но аз едва ли щях да му обърна внимание, ако някой не прошепна:

— Сейди.

Истинско чудо е, че сърцето ми не изскочи от гърдите. Обърнах се и се озовах лице в лице с Анубис. Беше във вида си на обикновен простосмъртен — тийнейджър с развята от вятъра тъмна коса и топли кафяви очи. Беше по черна тениска на „Дед Уедър“6 и черни дънки, които му стояха изключително добре.

Лиз и Ема не се славят с това, че при вида на хубави момчета запазват хладнокръвие. Всъщност мозъците им престават да работят.

Лиз ахна и започна да говори едносрично, все едно прилагаше дишането на Ламаз7:

— Ох… ах… ей… кой… как?…

Ема се препъна и се блъсна в мен.

Погледнах ги строго и двете, после се обърнах към Анубис.

— Време беше да се появи някой, който е приятелски настроен — оплаках се аз. — Един песоглавец и един лешояд се опитват да ни убият. Нали ще се заемеш с тях, много те моля!

Анубис стисна устни и аз останах с впечатлението, че не е дошъл, за да ми съобщи добри новини.

— Ела на моя територия — подкани той, а после отвори портичката на гробището. — Трябва да поговорим и няма много време.

Ема се блъсна и този път в мен.

— Хм, на твоя територия ли?

Лиз се задави.

— Кой… хм…

— Шшшт — спрях ги аз, като се постарах да запазя самообладание, сякаш всеки ден срещах по гробищата страхотни момчета. Погледнах към улицата и не видях следи от Баби и Нехбет, но още ги чувах: богът песоглавец ревеше, а богинята лешоядка пищеше с гласа на баба (но така, все едно баба е яла чакъл и се е натъпкала със стероиди). — Насам! Насам!

— Чакайте тук — казах на приятелките си и минах през портичката.

Веднага стана по-студено. От подгизналата пръст започна да се издига пара. Надгробните камъни потрепериха и всичко зад оградата сякаш се размаза и замъгли. В много отношения Анубис ме вадеше, разбира се, от равновесие, аз обаче забелязах нещо. Хлътвахме в Дуат — присъствахме на гробищата едновременно на две равнища, в света на Анубис и в моя.

Той ме заведе при изронен каменен саркофаг, на който се поклони с уважение.

— Нали, Биатрис, нямаш нищо против да поседнем?

Не се случи нищо. Надписът върху саркофага се беше заличил преди векове, но подозирах, че това е мястото, където Биатрис е намерила вечен покой.

— Благодаря — рече Анубис и ми показа с ръка да седна. — Тя няма нищо против.

— А какво ще стане, ако има? — попитах и седнах доста предпазливо.

— Осемнайсети ном — рече Анубис.

— Моля?

— Ето къде трябва да отидеш. Влад Меншиков държи втората част от Книгата на Ра в горното чекмедже на писалището си в своята щабквартира в Санкт Петербург. Това, разбира се, е капан. Той се надява да те прилъже да отидеш там. Но ако искаш свитъка, нямаш друг избор. Трябва да заминеш още тази вечер, докато Меншиков не е успял да подсили още повече защитата. И ако другите богове, Сейди, научат какво съм ти казал, ще загазя не на шега.

Взрях се в него. Понякога се държеше точно като тийнейджър и ми беше трудно да повярвам, че е на няколко хилядолетия. Сигурно младееше, защото живееше защитен от външния свят в Земята на мъртвите, където беше неподвластен на времето. Това момче наистина имаше нужда да излиза по-често.

— Притесняваш се да не си изпатиш ли? — попитах аз. — Не че не съм ти признателна, Анубис, но точно сега имам по-големи неприятности. Два бога са обсебили баба и дядо. Ако решиш да ми помогнеш…

— Не мога да се намесвам, Сейди — отчаян вдигна той длани. — Обясних ти още първия път, когато се запознахме, това всъщност не е истинско физическо тяло.

— Жалко — промърморих.

— Моля?

— А, нищо. Продължавай.

— Мога да се явявам в свързани със смъртта места, например в това църковно гробище, но извън моята територия не мога да направя почти нищо. Ако вече беше мъртва и искаше хубаво погребение…

— О, благодаря!

Богът песоглавец пак ревна някъде наблизо. Счупи се стъкло, западаха тухли. Приятелките ми ме повикаха, но звуците бяха изкривени и приглушени, сякаш ги чувах под вода.

— Ако продължа без приятелките си, боговете ще ги оставят ли на мира? — попитах аз Анубис.

Той поклати глава.

— Нехбет се нахвърля върху слабите. Знае, че ако нарани приятелките ти, ще те направи по-слаба. Затова се е нацелила в баба ти и дядо ти. Единственият начин да я спреш, е като се опълчиш срещу нея. Колкото до Баби, той олицетворява най-отблъскващите качества на вас, приматите: убийствен гняв, необуздана сила…

— Ние, приматите ли? — възкликнах. — Извинявай, но песоглавка ли ме нарече току-що?

Анубис се взря в мен някак объркано и стъписано.

— Бях забравил колко си дразнеща. Исках да ти кажа, че ще те убие просто заради самото убийство.

— И ти не можеш да ми помогнеш.

Той ме погледна тъжно с невероятните си кафяви очи.

— Казах ти за Санкт Петербург.

Господи, колко красив и дразнещ беше.

— Добре тогава, боже на почти нищо полезно — рекох, — нещо друго, преди да отида на сигурна смърт?

Анубис вдигна ръка. В дланта му изникна странен нож. Беше като бръснача на Суийни Тод8: дълъг, извит и опасно остър откъм единия край, изработен от черен метал.

— Вземи го — подкани ме Анубис. — Ще ти влезе в работа.

— Видя ли го колко голям е песоглавецът? Какво се иска от мен, да го обръсна ли?

— Ножът не е, за да се биеш с Баби и Нехбет, скоро ще ти потрябва за нещо по-важно — обясни Анубис. — Острието му се казва netjeri и е изработено от метеоритно желязо. Използва се за обреда, за който навремето ти разказах: отварянето на устата.

— Да, стига да съм жива утре сутринта, със сигурност ще взема острието и ще отворя устата на някого. Много ти благодаря.

Лиз изпищя:

— Сейди!

Видях през мъглата на гробището, че Баби е само на няколко пресечки и върви с клатушкаща се крачка към църквата. Беше ни видял.

— Качи се на метрото — предложи Анубис, след като ме издърпа да стана. — Станцията е преди следващата пресечка. След като слезеш под земята, вече няма да успеят да те открият. Хубаво е да намериш и течаща вода. Съществата от Дуат губят силите си, ако им се наложи да прекосяват река. В случай че се стигне до битка с тях, намери някой мост на Темза. А, да, и казах на твоя шофьор да дойде да те вземе.

— Какъв мой шофьор?

— Ами такъв. Не смяташе да се срещате до утре, но…

Във въздуха просвистя червена пощенска кутия, която се разби в съседната сграда. Приятелките ми креснаха да съм побързала.

— Върви — подкани и Анубис. — Съжалявам, че не мога да направя повече. Но, честит рожден ден, Сейди.

Той се наведе и ме целуна по устата. После се превърна в мъгла и изчезна. Църковното гробище пак си стана като всички други — част от обичайния свят, където нищо не трепти и не се размива.

Би трябвало да съм много сърдита на Анубис. Да ме целува, моля ви се, без разрешение, ама че нахалник! Но продължих да стоя там като препарирана и да гледам невиждащо изронения саркофаг на Биатрис, докато Ема не ми кресна:

— Идвай де, Сейди!

Приятелките ми ме хванаха за ръцете и аз си спомних как се тича.

Хукнахме към станцията на метрото на „Канари Уорф“. Песоглавецът ревна и се втурна между колите по улицата след нас. Нехбет изписка отгоре:

— Отиват натам! Убий ги!

— Кое беше това момче? — попита Ема, след като се шмугнахме в станцията. — Божичко, беше страхотен!

— Истински бог — промърморих аз. — Да.

Пъхнах в джоба си черното острие и заслизах по ескалатора — устните ми пареха от първата ми целувка.

Дори и да си тананиках „Честит рожден ден“ и да се усмихвах глупаво, докато бягах, за да спася живота си… хм, това не влизаше в работата на никого, нали така?