Огненият престол

5.Как намразих торните бръмбари

Благодаря ти много, Сейди.

Връчваш ми микрофона точно когато си стигнала до най-интересното.

И така, Сейди отиде да кара рождения си ден в Лондон. След четири дни щеше да настъпи краят на света, имахме да търсим още свитъци, а тя, моля ви се, да тръгне да празнува с приятелки. Наистина умее да степенува нещата, нали? Не че се огорчих особено де.

Това, че сестра ми замина, си имаше и положителните страни: в Бруклинската къща стана относително спокойно, най-малкото, докато не се появи триглавата змия. Но нека първо ви разкажа видението си.

На закуска Сейди реши, че крия нещо от нея, нали така? Е, донякъде си беше вярно. Но да ви призная, онова, което видях през нощта, ме хвърли в такъв ужас, че не ми се говореше за него, особено пък на рождения й ден. Откакто съм започнал да усвоявам магиите, съм се нагледал на какви ли не странни неща, но това си заслужаваше Нобеловата награда по гадост.

След посещението в Бруклинския музей ми беше трудно да заспя. Когато накрая се унесох, се събудих в различно тяло.

Не беше пътуване на душата или сън. Бях се превърнал в Хор Отмъстителя.

И друг път бях поделял тяло с Хор. На Коледа той бе проникнал за близо седмица в главата ми: нашепваше ми разни неща и изобщо ме дразнеше. По време на битката при Червената пирамида неговите и моите мисли се сляха напълно. Превърнах се в онова, което египтяните наричат „Око“ на бога — разполагах с цялата му власт, спомените ни се бяха обединили, човек и бог работеха заедно. Но си останах в тялото.

А сега беше обратното. Гостувах в тялото на Хор и стоях на носа на лодка, плаваща по вълшебната река в Дуат. Зрението ми беше остро като на сокол. Виждах през мъглата силуети, които се движеха във водата — люспести гърбини на влечуги и чудовищни перки. Виждах как по двата бряга се лутат призраците на мъртвите. Таванът на пещерата високо горе проблясваше в червено, сякаш се носехме по гърлото на жив звяр.

Ръцете ми бяха бронзови и мускулести, по тях имаше гривни от злато и лапис лазули. Бях облечен като за сражение: в кожени доспехи. В едната си ръка държах копие, а в другата — khopesh. Чувствах се силен и могъщ като… ами като бог.

„Здрасти, Картър“, каза Хор и аз изпитах чувството, че си говоря сам със себе си.

— Какво става, Хор?

Не споделих, че съм се подразнил, задето е нахлул в съня ми. Не се налагаше. Бяхме с един ум.

„Отговорих на въпроса ти — рече Хор. — Казах ти къде да намериш първия свитък. Сега и ти трябва да се потрудиш за мен. Искам да ти покажа нещо.“

Лодката се устреми напред. Вкопчих се в перилата. Погледнах назад и видях, че сме на фараонски платноход с дължина двайсетина метра и форма на тежко кану. В средата имаше празен подиум с опърпан навес, на който навремето е бил престолът. Върху единствената мачта беше опънато квадратно платно, преди украсено, а сега избеляло и разкъсано. Отляво и отдясно висяха безполезни счупени весла.

Платноходът явно беше изоставен преди векове. Такелажът беше покрит с паяжини. Въжетата бяха прогнили. Дъските на корпуса застенаха и заскърцаха, когато набрахме скорост.

„Стар е като Ра — обясни Хор. — Наистина ли искаш да го върнеш в употреба? Нека ти покажа пред каква заплаха се изправяш.“

Рулят ни насочи към течението. Изведнъж се устремихме надолу. И друг път бях плавал по Реката на нощта, но сега явно бяхме навлезли много по-навътре в Дуат. Въздухът беше по-студен, бързеите — по-шеметни. Скочихме от един праг и се понесохме във въздуха. Когато отново цопнахме, започнаха да ни нападат чудовища. Изникнаха ужасни муцуни: морски змей с котешки очи, крокодил с таралежови бодли, змия с глава като на мумифициран човек. Подадеше ли се някоя, вдигах меча и я отсичах или пък я пронизвах с копието — да стои по-надалеч от лодката. Те обаче продължиха да се задават и да променят вида си и аз осъзнах, че ако не съм Хор Отмъстителя — ако съм просто Картър Кейн, който се опитва да се пребори с тези ужасии, — щях вече да съм полудял, да съм умрял или и двете.

„Всяка нощ се случваше това пътуване — каза Хор. — И не Ра отблъскваше тварите на Хаоса. Ние, другите богове, бдяхме над него. Спирахме Апоп и помагачите му.“

Скочихме от още един водопад и паднахме с носа напред във водовъртеж. Успяхме някак да не се преобърнем. Лодката се измъкна от течението и се насочи към брега.

Тук той приличаше на поле от лъскави черни камъни — поне на мен ми се стори така. След като се приближихме, си дадох сметка, че това не са камъни, а брони на бръмбари, разпрострели се в здрача докъдето поглед стига. Сред кухите черупки мудно се движеха няколко живи твари и така се създаваше впечатлението, че цялата местност пъпли. Дори няма да се опитвам да описвам миризмата на милионите мъртви скарабеи.

„Затворът на Змея“, каза Хор.

Огледах мрака — очаквах да видя затворническа килия, трап или нещо такова. Единственото, което съгледах, беше безкрайното поле с мъртви бръмбари.

— Къде? — попитах.

„Показвам ти мястото така, че да разбереш — отвърна Хор. — Ако беше тук като човек, щеше да изгориш и да станеш на пепел. Ако беше видял това място такова, каквото всъщност е, ограничените ти сетива на обикновен простосмъртен щяха да се разтопят.“

— Страхотно — промърморих. — Обичам, когато сетивата ми се топят.

Лодката заора в брега и няколко живи скарабея се размърдаха. Целият бряг сякаш се загъна и се загърчи.

„Навремето всички тези скарабеи са били живи — продължи Хор, — били са символ на прераждането, през което Ра е преминавал всеки ден и е удържал врага. Сега са останали съвсем малко. Змията малко по малко ги поглъща и си пробива път.“

— Я чакай — спрях го аз. — Нима искаш да кажеш, че…

Брегът пред мен се надигна: отдолу се мъчеше да се покаже нещо огромно, което след малко щеше да излезе на повърхността.

Стиснах меча и копието, но дори с цялата сила и смелост на Хор усетих, че треперя. Изпод кухите обвивки от скарабеи засия червена светлина. Те запукаха и замърдаха, а нещото изникна на повърхността. Изпод все по-тънкия пласт мъртви бръмбари в мен се втренчи триметров червен кръг — змийско око, пълно с омраза и ненаситност. Дори във вида си на бог усетих как мощта на Хаоса ме плисва като смъртоносна радиация и направо ме опържва, за да изяде душата ми… и повярвах на думите на Хор. Ако бях тук в плът, щях да съм изгорял и да съм станал на пепел.

— Отскубва се на свобода. — На гърлото ми заседна буца — бях изпаднал в паника. — Излиза, Хор…

„Да — потвърди той. — Още малко.“

Насочи ръката ми. Вдигнах копието и го забих в окото на Змея Апоп. Той ревна гневно. Брегът на реката потрепери. Сетне Апоп потъна под черупките на мъртвите скарабеи и червеното сияние помръкна.

„Но не днес — продължи Хор. — По време на равноденствието веригите ще изтънеят и Змеят най-после ще се отскубне на свобода. Стани отново мой аватар, Картър. Помогни ми да поведа боговете в битка. Заедно може би ще успеем да спрем възхода на Апоп. Но ако вдигнеш от сън Ра и той отново се качи на престола, дали ще има сили да управлява? Дали тази лодка е в състояние да плава отново из Дуат?“

— Защо тогава ми помогна да намеря свитъка? — попитах. — Щом не искаш Ра да се буди…

„Трябва ти да избереш — отвърна Хор. — Вярвам в теб, Картър Кейн. Каквото и да решиш, ще те подкрепя. Но много от другите богове не са на същото мнение. Смятат, че имаме по-голям шанс, ако аз бъда техен цар и военачалник и ги поведа в битка срещу Змея. Според тях планът ти да събудиш Ра е неразумен и опасен. Това е всичко, което мога да направя, за да предотвратя открит бунт. Може и да не успея да ги спра и те да те нападнат и да се опитат да ти попречат.“

— Точно каквото ни трябваше — подметнах аз. — Още врагове.

„Не е задължително да става така — възрази Хор. — Вече видя врага. Кой според теб има по-голям шанс да се опълчи срещу Повелителя на Хаоса, Ра или Хор?“

Лодката се оттласна от тъмния бряг. Хор пусна моята ba и съзнанието ми полетя като напълнен с хелий балон, за да се върне в света на простосмъртните. До сутринта сънувах местност, покрита от край до край с мъртви скарабеи, и червено око, което се беше вторачило в мен от дълбините на ослабения си затвор.

Сега вече знаете защо на другата сутрин се държах така, сякаш не съм съвсем на себе си.

Дълго умувах защо Хор ми е показал онова видение. Очевидният отговор: сега той беше цар на боговете. Не искаше Ра да се завръща и да оспорва властта му. Боговете са склонни да бъдат себични. И дори когато ти помагат, гонят своите цели. Затова човек трябва да си отваря очите на четири, когато им се доверява.

От друга страна, Хор беше прав. Ра беше стар, на пет хиляди години. Никой не знаеше в какво състояние е. И да успеехме да го вдигнем от сън, не беше сигурно, че ще ни помогне. Ако изглеждаше зле като лодката, не виждах как ще допринесе за разгрома на Апоп.

Хор ме беше попитал кой има по-голям шанс срещу Повелителя на Хаоса. Страшната истина: след като се взрях в сърцето си, се убедих в отговора — никой от нас. Нито боговете. Нито магьосниците. Нямахме по-голям шанс, дори и да се обединяхме. Хор искаше да бъде цар и да поведе боговете в битка, врагът му обаче беше по-могъщ от всичко, пред което се беше изправял. Апоп беше стар като самия свят и се страхуваше от един противник: Ра.

Може би нямаше да върнем Ра, но шестото чувство ми подсказваше, че нямаме друг избор. И да ви призная, от това, че всички: Баст, Хор и дори Сейди — ми повтаряха как не било хубаво да го правим, аз се убеждавах все повече, че трябва да го направим. В този смисъл съм си доста вироглав.

„Правилният избор невинаги е най-лесният избор“, често ми беше казвал татко.

Той се беше изправил срещу целия Дом на живота. Беше жертвал живота си, за да пусне на свобода боговете, защото беше сигурен, че няма друг начин да спаси света. Сега беше време и аз да направя трудния избор.

Подминаваме закуската и разправията ми със Сейди. След като тя скочи през портала, аз останах на покрива сам-самичък, ако не броим компанията на новия ми приятел — грифона психар.

Той изписка: ПЪЗЗЗЗ и аз реших оттук нататък да го наричам така — Пъзльо, пък и му отиваше. Бях очаквал през нощта да се вдигне и да се изнесе — да отлети или да се върне в Дуат, — той обаче явно беше щастлив в новия си пилчарник. Бях му постлал нещо като килимче от сутрешни вестници, всички със заглавия на първата страница за странния взрив на канализационен газ, засегнал предната вечер цял Бруклин. Според репортерите заради газа в целия квартал били избухнали призрачни пожари, в музея били нанесени сериозни щети, а някои хора били получили гадене, световъртеж и дори халюцинации за колибри с размерите на носорог. Какъв противен канализационен газ!

Тъкмо мятах на Пъзльо още печени пуйки (леле, голям гладник се оказа), когато до мен се появи Баст.

— Като цяло обичам птиците — заяви тя. — Но това нещо тук ме хвърля в смут.

— ПЪЗЗЗЗ! — каза Пъзльо.

Двамата с Баст се загледаха така, сякаш се чудеха какъв ли е на вкус другият и става ли за обяд.

Баст изсумтя:

— Нали няма да го оставиш тук?

— Е, той не е завързан — отвърнах. — Ако искаше, досега да си е тръгнал.

— Страхотно — промърмори Баст. — Още едно нещо, което може да те убие, докато ме няма.

Лично аз бях на мнение, че двамата с Пъзльо се разбираме доста добре, но не се сетих как да успокоя Баст.

Тя беше облечена като за път. Над обичайното трико с леопардов десен носеше дълго черно палто с избродирани по него защитни йероглифи. Докато се движеше, платът трептеше и Баст ту се появяваше, ту изчезваше отново.

— Внимавай — казах й аз.

Тя се усмихна.

— Аз, Картър, съм котка. Мога да се грижа за себе си. Повече се безпокоя какво ще стане с теб и Сейди, докато ме няма. Ами ако видението ти се окаже вярно и Апоп е на път да се отскубне от затвора?… Е, ще се върна при първа възможност.

Нямах какво да й отговоря. Ако видението ми се окажеше вярно, всички щяхме да загазим не на шега.

— Два-три дни сигурно ще бъда извън обсег — продължи Баст. — Приятелят ми би трябвало да пристигне, преди вие със Сейди да поемете утре на път, за да търсите свитъците. Той ще се постарае да останете живи.

— Не можеш ли да ми кажеш поне името му?

Баст ме погледна така, сякаш беше развеселена или може би притеснена — вероятно и двете.

— Малко е трудно да ти обясня за него. Нека по-добре се представи сам. — При тези думи тя ме целуна по челото. — Пази се, котенцето ми.

Бях стъписан и не успях да отговоря. Възприемах Баст като закрилница на Сейди. А аз бях нещо като притурка към сестра си. Но в гласа й се долавяше такава обич, че сигурно съм се изчервил. Баст изтича при ръба на покрива и скочи.

Аз обаче не се притесних за нея. Бях почти сигурен, че ще се приземи на крака.

Исках всичко да изглежда пред учениците възможно най-нормално, затова проведох обичайния сутрешен час. Наричах го „Час по 101 начина за решаване на магически задачи“. А учениците — „Както се получи“.

Дадох им задача. Можеха да я решат както искат. Щом успееха, бяха свободни.

Предполагам, че не е точно като в истинско училище, където трябва да стоиш до края на часовете, дори и да си научил всичко, аз обаче не съм ходил на истинско училище. През всички години, когато татко ми беше преподавал вкъщи, бях учил по свой си ритъм. Щом си подготвех уроците така, че татко да е доволен, часовете приключваха. Тази система работеше при мен и учениците явно също я харесваха.

Мислех си, че ще я одобри и Зия Рашид. Първия път, когато със Сейди бяхме учили при нея, тя ни обясни, че магията не може да се усвои в часове и от учебници. Човек я учи, докато я прави. Ето защо за часа по 101 начина за решаване на магически задачи се насочихме към класната стая и оплескахме всичко.

Днес имах четирима ученици. Останалите щяха да опознават самостоятелно магията и да се упражняват в заклинанията или да се подготвят под надзора на по-големите на възраст за колеж. Като наша основна наставница в отсъствието на Еймъс, Баст беше настояла всички да минат ускорен курс по обичайни предмети като математика и четене, макар че и тя добави свои факултативни предмети, например Грижи за котките за напреднали и Сладка дрямка.

Та класната стая заемаше почти целия втори етаж. Беше с размерите приблизително на баскетболно игрище, за каквото я и използвахме вечер. Беше с твърд дървен под, статуи на богове покрай стените и сводест таван с изображения на древни египтяни, които, както винаги, вървяха на една страна. На известно разстояние от стените, перпендикулярно на пода, бяхме сложили статуи на Ра с глави на соколи и с височина три метра, бяхме им издълбали короните във вид на слънчеви дискове и ги използвахме за баскетболни кошове. Сигурно е богохулство, но какво сме виновни ние, ако Ра няма чувство за хумор, това си е негов проблем.

Уолт ме чакаше заедно с Джулиан, Феликс и Алиса. Джаз почти винаги идваше на тези уроци, но сега още беше в кома — проблем, който никой от нас не знаеше как да реши.

Постарах се да изглеждам самоуверено, както приляга на един учител.

— И така, момчета. Днес ще усвояваме някои бойни техники. Ще започнем от най-простите.

Извадих от чантата три фигурки на shabti и ги подредих по различни ъгли на помещението. Сложих пред тях по един ученик. После изрекох една дума. Четирите статуетки се превърнаха в египетски воини с човешки ръст, въоръжени със саби и щитове. Не бяха особено правдоподобни. Кожата им беше като покрита с глеч глина и те се движеха по-бавно от истинските хора, но като за начало ставаха.

— Феликс! — извиках аз. — Без пингвини, чу ли?

— О, я стига.

Той смяташе, че отговорът на всяка задача включва пингвини, но това не беше честно спрямо птиците и вече се бях уморил да ги телепортирам обратно у дома. Някъде на Антарктида цяло ято магеланови пингвини се бяха подложили на психотерапия.

— Започвайте! — креснах и shabti нападнаха.

Джулиан, едър седмокласник, който вече беше решил, че ще следва пътя на Хор, се хвърли в битка. Още не се беше научил да призовава добре боен аватар, но обгърна юмрука си със златиста енергия, наподобяваща шеметно носеща се топка, и удари shabti с все сила. Той отхвърча назад към стената и се натроши на парчета. Един вече беше покосен.

Алиса изучаваше пътя на Геб, бога на Земята. Никой в Бруклинската къща не разбираше от магии с пръст, но на Алиса рядко й трябваше помощ. Беше израсла в семейство на грънчари в Северна Каролина и още от малка работеше с глина.

Отби непохватния удар на shabti и го докосна по гърба. Върху глинените доспехи засия йероглиф.

На воина май не му стана нищо, но когато той се обърна, за да нападне Алиса, тя продължи просто да си стои. Тъкмо да й извикам да се наведе, когато shabti изобщо не я улучи. Острието му се удари в пода и воинът се препъна. Той нападна още веднъж: замахна пет-шест пъти, ала острието му не се и доближи до момичето. Накрая воинът се обърна и стъписан, тръгна с несигурна крачка към ъгъла на помещението, където си удари силно главата в стената, потрепери и спря.

Алиса ми се усмихна.

— Sa-per — обясни тя. — Йероглиф, който означава „не улучвам“.

— Красив е — отвърнах аз.

През това време Феликс намери безпингвиново решение. Нямах представа в каква магия ще стане специалист накрая, но днес предпочете нещо просто и действено. Грабна от пейката една баскетболна топка, изчака shabti да направи стъпка, после му метна топката по главата. Избра най-подходящия момент. Shabti изгуби равновесие и падна, а сабята му се пукна. Феликс отиде при shabti и го стъпка на парчета.

Погледна ме доволно.

— Не си казвал, че трябва да прилагаме магия.

— Така е.

Казах си, че по-добре е да не играя с него баскетбол.

Най-интересен за гледане беше Уолт. Той беше sau, майстор на амулети, затова бе склонен да влиза в битка с каквито магически предмети има подръка. Никога не знаех какво ще направи.

Колкото до избрания от него път, Уолт още не беше решил магията на кой бог да усвоява. Беше добър изследовател — като Тот, бога на знанията. Умееше да използва свитъци и отвари почти толкова добре, както и Сейди, и затова можеше да предпочете пътя на Изида. Можеше да избере дори Озирис, понеже притежаваше вродената способност да вдъхва живот на неодушевени предмети.

Днес не мърдаше: преглеждаше един по един амулетите си и обмисляше какво да направи. Когато shabti се приближи, Уолт премина в отстъпление. Ако имаше слабости, то това беше неговата предпазливост. Обичаше да мисли дълго и чак тогава да действа. С други думи, беше пълна противоположност на Сейди.

/_Стига си ме удряла, Сейди! Вярно си е!_/

— Хайде, Уолт — подкани Джулиан. — Убивай го вече.

— Имаш с какво — обади се и Алиса.

Уолт се пресегна към един от пръстените си. После отстъпи назад и се препъна в отломъците от счупения shabti на Феликс.

Извиках:

— Внимавай!

Но Уолт се подхлъзна и падна лошо. Противникът му shabti се спусна напред и замахна със сабята.

Втурнах се да помагам, но бях много далеч. Уолт вече беше вдигнал инстинктивно ръка, за да се предпази от удара. Омагьосаното керамично острие беше наточено почти като истински метал. Уолт сигурно го заболя много, обаче го сграбчи и shabti застина. Острието под пръстите на момчето посивя и по него като паяжина плъзнаха пукнатини. Сивият цвят се разпространи като скреж по целия воин и той се превърна в купчина пепел.

Уолт се стъписа. Разтвори длан, която изобщо не беше наранена.

— Страхотно! — възкликна Феликс. — Какъв беше амулетът?

Уолт ме погледна притеснено и аз разбрах какъв е отговорът. Не беше амулет. Момчето нямаше и понятие как го е направило.

Тези вълнения вече бяха предостатъчни за един ден. Наистина. Но странностите започваха тепърва.

Още преди някой от нас да е казал нещо, подът се разтресе. Помислих си, че магията на Уолт може би е обхванала цялата сграда, което не беше на добре. Или че някой долу си прави експерименти със заклинания за взривяване на магарета.

Алиса кресна:

— Момчета…

Посочи статуята на Ра, която стърчеше от една стена, три метра над нас. Божественият ни баскетболен кош бе започнал да се разпада.

В началото и аз не разбрах какво виждам. Статуята на Ра не се превръщаше като shabti в пепел. Трошеше се и падаше на късове върху пода. После ме присви под лъжичката. Парчетата не бяха камък. Статуята се превръщаше в мъртви скарабеи.

Падна и последното парче и купчината умрели торни бръмбари се размърда. От средата се показаха три змийски глави.

Нямам нищо против да си призная: изпаднах в паника. Реших, че видението ми за Апоп се сбъдва направо пред очите ми. Дръпнах се назад толкова бързо, че се блъснах в Алиса. Не изхвърчах от помещението само защото четирима ученици ме гледаха — да ги успокоя.

„Не може да е Апоп!“, казах си.

Показаха се и змиите и аз видях, че не са три различни влечуги. Беше една огромна кобра с три глави. Още по-странното бе, че тя разпери криле като на ястреб. Беше дебела колкото крака ми. На височина също беше колкото мен, но не бе чак толкова голяма, както Апоп. Очите й не светеха в червено. Бяха си обикновени страшни зелени змийски очи.

Но не бих казал, че ми е олекнало при вида на трите глави, втренчени в мен.

— Картър! — извика разтревожен Феликс. — Това влиза ли в урока?

Змията изсъска в триглаво съзвучие. Гласът й сякаш прокънтя вътре в главата ми — и беше точно като на bau в Бруклинския музей.

„Последно предупреждение, Картър Кейн — каза той. — Дай ми свитъка.“

Сърцето ми се сви. Свитъкът… Сейди ми го беше оставила след закуска. Ама че съм глупак, трябваше да го заключа, да го прибера в някое от сигурните ниши в библиотеката, а той още беше в чантата на рамото ми.

— Коя си ти? — попитах змията.

— Картър — рече Джулиан и извади меча. — Нападаме ли?

Учениците ми не показаха с нищо, че са чули змията или мен.

Алиса вдигна ръце, сякаш играеше на народна топка. Уолт зае позиция между змията и Феликс, който се наведе настрани, за да вижда.

„Дай ми го. — Змията се приготви за нападение, като мачкаше с тяло мъртвите бръмбари. Разпери криле толкова широко, че можеше да ни обвие всичките с тях. — Откажи се да търсиш другите свитъци, или ще унищожа момичето, което издирваш, както унищожих неговото село.“

Опитах се да извадя меча, но ръцете ми не помръднаха. Чувствах се скован, сякаш трите чифта очи ме бяха хвърлили в транс.

Селото на Зия, помислих си.

Змиите не се усмихват, но съсъкът на тази чудесия прозвуча развеселено. „Налага се да избираш, Картър Кейн: или момичето, или бога. Откажи се от безразсъдното търсене на свитъците, или скоро и ти ще се превърнеш като скарабеите на Ра в мъртва обвивка.“

Спаси ме гневът ми. Отърсих се от вцепенението и креснах:

— Убийте я!

Точно тогава змията отвори три пасти и блъвна три огнени стълба.

Вдигнах син щит от магии, за да отбия огъня. Джулиан размаха меча, все едно беше бойна секира. Алиса вдигна ръка и от пиедесталите скочиха три каменни статуи, които полетяха към змията. Уолт изстреля от вълшебната си пръчка светкавица сива светлина. А Феликс си изу лявата обувка и я метна по чудовището.

Не исках да съм на мястото на змията. Мечът на Джулиан й отсече едната глава. Обувката на Феликс отскочи от другата. Светкавицата от вълшебната пръчка на Уолт превърна третата в пепел. После статуите на Алиса се блъснаха в чудовището и то остана под един тон камък.

Каквото оцеля от тялото на змията, се разпадна на пясък.

Изведнъж в помещението се спусна тишина. Четиримата ученици ме погледнаха. Пресегнах се и взех от долу един от мъртвите скарабеи.

— Това влизаше в урока, нали, Картър? — попита Феликс. — Кажи ми, че да.

Замислих се за гласа на змията, същия, както на bau в Бруклинския музей. Разбрах защо ми звучи толкова познат. Бях го чувал и преди, по време на битката при Червената пирамида.

— Картър! — повтори Феликс — и аха, да се разплаче.

Беше голям немирник и понякога забравях, че е едва на девет години.

— Да, само проверка — излъгах аз. Погледнах Уолт и двамата се споразумяхме негласно: „Трябва да го обсъдим по-късно“. Но първо трябваше да поразпитам още един човек. — Часът свърши.

Хукнах да търся Еймъс.