Огненият престол

10.Как при нас дойде един стар червен приятел

Да проникнем в Ермитажа не беше трудно.

Охранителната система — последна дума на техниката — не предпазва от магии. Наложи се ние със Сейди да обединим силите си, за да я преодолеем, но с малко съсредоточаване, туш и папирус, както и с енергия, взета от нашите приятели, боговете Изида и Хор, успяхме да направим кратка разходка из Дуат.

Стояхме до безлюдния Дворцов площад. След миг всичко стана сиво и мъгливо. Сви ме под лъжичката, сякаш се реех из въздуха. Излязохме от синхрона със света на простосмъртните и минахме направо през желязната порта и плътния камък, след което се озовахме в музея.

Египетската зала беше на приземния етаж, точно както бе обяснил Бес. Влязохме отново в света на простосмъртните и застанахме насред колекцията: саркофази в стъклени витрини, свитъци с йероглифи, статуи на богове и фараони. Тук не беше много различно от другите египетски колекции, които съм виждал — към стотина на брой, — но обстановката беше доста внушителна. Над нас се извисяваше сводест таван. Подът от полиран мрамор беше на сиво-бели ромбове — все едно стъпвахме по зрителна измама. Запитах се колко ли такива помещения има в двореца на царя и дали наистина ти трябват единайсет дни, за да ги разгледаш всичките. Надявах се Бес да не греши и тайният вход за нома наистина да е някъде в тази зала. Не разполагахме с единайсет дни, за да го издирваме. След по-малко от седемдесет и два часа Апоп щеше да се измъкне на свобода. Спомних си светещото червено око под изсъхналите скарабеи — сила на Хаоса, толкова могъща, че можеше да разтопи човешките сетива. След три дни тази чудесия щеше да тръгне да върлува по света.

Сейди повика жезъла си и го насочи към най-близката охранителна камера. Стъклото се пукна и издаде звук като от капан за хлебарки. И при най-благоприятните обстоятелства техниката и магията не съжителстват добре. С едно от най-лесните заклинания на света се поврежда електроника. Достатъчно е само да погледна лошо някой мобилен телефон, и той става на парчета. А компютрите? Те също се разпадат. Предположих, че Сейди току-що е пратила към охранителната система магически импулс, от който на късо дават всяка камера и сензор в мрежата.

Но имаше и друго наблюдение — магическо. Извадих от чантата парче черен ленен плат и два грубо направени восъчни shabti. Увих ги в плата и заповядах:

— I’mun.

Върху плата блесна яркият йероглиф за „скрий“. От пакета разцъфна мрак, който плъзна като облак сепийно мастило. Мракът се разшири, докато не ни обви със Сейди в рехав като тюл мехур от здрач. Ние виждахме през него, но се надявахме, че нас не ни забелязва никой. Отвън облакът беше невидим.

— Този път се справи добре! — похвали ме Сейди. — Кога усвои заклинанието?

Сигурно съм се изчервил. От няколко месеца — откакто бях видял как Зия прави в Първи ном магии за невидимост, бях като обсебен в желанието си да ги науча.

— Всъщност още… — От облака като мъничък фойерверк се изстреля златна искра. — Още работя по тях.

Сестра ми въздъхна.

— Е… по-добре е от последния път. Тогава облакът приличаше на лампа с плаваща в нея запалена свещ. А по-предния, когато миришеше на развалени яйца…

— Дали да не тръгваме? — прекъснах я аз. — Откъде да започнем?

Погледът й падна върху един от експонатите. Сестра ми се насочи като в транс към него.

— Сейди!

Тръгнах след нея към надгробен камък от варовик — стела — с размери приблизително шейсет на деветдесет сантиметра. Отстрани имаше надпис на руски и на английски.

— „От гробницата на книжника Ипи“ — прочетох аз на глас. — „Работил в двореца на цар Тут.“ Какво интересно има… о!

Може ли да съм толкова тъп! Покойният книжник беше изобразен как отдава почит на Анубис. След като бе разговаряла лично с Анубис, Сейди сигурно смяташе за странно да го види върху надгробна рисунка отпреди три хилядолетия, особено пък изобразен с глава на чакал и облечен в пола.

— Уолт те харесва.

Нямам представа защо го изтърсих. Не беше нито мястото, нито времето. Знаех, че не правя услуга на Уолт, като заставам на негова страна. Но ми домъчня, задето Бес го е изритал от лимузината. Човекът беше дошъл чак в Лондон, за да ми помогне да спасим Сейди, а ние го изхвърлихме като нежелан стопаджия от парка с Кристалния дворец.

Малко бях ядосан на сестра си, задето го е поляла със студен душ и е хлътнала така по Анубис, който беше прекалено стар за нея — на цели пет хилядолетия, и дори не беше човек. Освен това се заяждаше с Уолт почти както Зия се бе заяждала в началото с мен. Ако трябваше да бъда докрай откровен със себе си, може би трябваше да призная и че се дразнех от сестра си, защото тя беше преодоляла трудностите в Лондон и без да опира до нашата помощ.

Уф! Звучеше наистина егоистично. Но сигурно беше вярно. Изумително е по колко много начини едновременно може да те дразни по-малката ти сестра.

Сейди не сваляше очи от стелата.

— Нямаш и понятие за какво говориш, Картър.

— Изобщо не му даваш възможност — продължих да настоявам. — Каквото и да чувства, то няма нищо общо с теб.

— Много успокоително, но това няма…

— Освен това Анубис е бог. Нали не смяташ, че…

— Картър! — тросна се тя. Забулващата ми магия явно беше чувствителна на емоции, защото от прикриващия ни облак със съсък изскочи поредната златна искра. — Не гледах камъка заради Анубис.

— Така ли?

— Ами да. И изобщо нямам намерение да се карам с теб заради Уолт. Каквото и да смяташ, не прекарвам всеки буден час в това да мисля за момчета.

— Не всеки, но почти всички будни часове, нали?

Тя завъртя очи.

— Погледни надгробния камък, глупчо такъв. Около него има бордюр, като рамка на прозорец или…

— Или врата — изпреварих я аз. — Рисувана. Има я върху много гробници. Олицетворява входа, откъдето ba на мъртвеца навлиза в Дуат и се придвижва из него.

Сейди извади вълшебната пръчка и я прокара по краищата на стелата.

— Този Ипи е бил книжник, друга дума за „магьосник“. Нищо чудно да е един от нас.

— Е, и?

— Може би точно заради това, Картър, камъкът сияе. Ами ако тази нарисувана врата не е нарисувана, а истинска?

Взрях се по-внимателно в стелата, но не забелязах да сияе. Реших, че от изтощение или от големите количества отвара в организма й сестра ми може би получава халюцинации. После тя докосна с вълшебната пръчка стелата в средата и изрече първата вълшебна дума заповед, която бяхме научили:

— W’pen.

„Отвори“. Върху камъка запламтя златен йероглиф:

Точно като прожекционен апарат в кино, надгробният камък изстреля сноп светлина. Най-неочаквано пред нас затрепка съвсем истинска врата: правоъгълен портал, зад който се мержелееше друго помещение.

Погледнах изумен Сейди.

— Как го направи? — попитах я. — Никога досега не си го умеела.

Тя сви рамене, сякаш не е нищо особено.

— Преди не бях на тринайсет години. Сигурно заради това.

— Но аз съм на четиринайсет! — възразих. — И пак не го умея.

— Момичетата съзряват по-рано.

Скръцнах със зъби. Мразех пролетните месеци: март, април, май — защото до рождения ми ден през юни Сейди можеше да твърди, че е само една година по-малка от мен. След рождения си ден все важничеше, сякаш е наваксала и вече е по-голяма от мен. Кошмар!

Тя показа с ръка светещия вход.

— Първо ти, драги ми братко. Нали ти направи искрящия невидим облак.

Побързах да мина през портала, докато не ми е кипнало.

За малко да падна и да си разбия лицето. От другата страна на портала имаше огледало, закачено на метър и половина над земята. Стъпих върху полица над камина. Хванах Сейди, която се появи след мен — беше на косъм да падне от ръба.

— Благодаря — пошушна тя. — Някой е прекалил с четенето на „Алиса в Огледалния свят“.

Мислех, че Египетската зала е внушителна, но тя изобщо не можеше да се сравнява с тази бална зала. По тавана проблясваха медни геометрични фигури. По стените имаше тъмнозелени колони и позлатени врати. Върху мрамора на пода имаше огромен инкрустиран осмоъгълник в бяло и златно. От пламтящия полилей горе златният филигран и бяло-зеленият полиран камък сияеха толкова ярко, че чак ме заслепяваха.

Точно тогава забелязах, че светлината не идва само от полилея. Че струи главно от магьосника, който правеше магия в другия край на стаята. Беше с гръб към нас, но го познах: Влад Меншиков. Беше точно какъвто го беше описала Сейди: топчест дребосък с къдрава побеляла коса и бял костюм. Стоеше в защитен кръг, озарен от трептяща изумрудена светлина. Вдигна жезъла и върхът му заискри като газова горелка на заварчик. Отдясно, от външната страна на кръга, имаше зелена ваза колкото човешки бой. Отляво пък се гърчеше окована във вериги твар, която познах: демон. Беше с космато тяло като на човек и с морава кожа, но между раменете имаше не глава, а грамаден тирбушон.

— Милост! — изпищя демонът с воднист метален глас.

Не ме питайте как демон може да пищи, при положение че вместо глава има тирбушон, но звукът прокънтя като от огромен камертон.

Влад Меншиков продължи да напява. Зелената ваза грееше с туптяща светлина.

Сейди ме сръга и прошепна:

— Виж, виж!

— Да — отвърнах й също през шепот. — Обред, с който призовава някого.

— Не — изсъска сестра ми. — Погледни там.

Тя посочи надясно. В ъгъла на помещението, на шест метра от полицата над камината, имаше старовремско махагоново писалище.

Сейди ми беше разказала за указанията на Анубис: от нас се искаше да намерим писалището на Меншиков. Следващата част от Книгата на Ра била в горното чекмедже. Дали това наистина беше писалището? Струваше ми се прекалено лесно. Възможно най-тихо ние със Сейди слязохме от полицата и тръгнахме да се прокрадваме покрай стената. Молех се мантията невидимка да не изстреля още фойерверки.

Бяхме преполовили пътя до писалището, когато Влад Меншиков спря да напява. Чукна силно с жезъла по пода и той се заби, а върхът му продължи да пламти поне с един милион градуса. Влад Меншиков поизвърна леко глава и аз видях как белите му очила проблясват. Старецът затърси из джобовете на сакото си, а през това време голямата зелена ваза продължи да свети и окованият демон да пищи.

— Стига си се дърпал, Смърт на тапите — скара се Меншиков. Гласът му беше още по-груб, отколкото го беше описала сестра ми — като на заклет пушач, който говори през витлата на вентилатор. — Знаеш, че за да призова могъщ бог, трябва да принеса жертва. Не е нищо лично.

Сейди се свъси, погледна ме и каза само с устни:

— Могъщ бог ли?

Озадачен, поклатих глава. Домът на живота не разрешаваше на простосмъртни да призовават богове. Дежарден ни мразеше главно заради това. А Меншиков уж му беше най-добрият приятел. Какви ги вършеше той, защо нарушаваше правилата?

— Боли! — изписка клетият демон. — Служил съм ти вярно и предано половин век, господарю. Много те моля!

— Е, де, е, де — отвърна старецът без следа от състрадание. — Нямам друг избор, принуден съм да прибягна до проклятие. Само най-болезненото от тях ще даде достатъчно енергия.

Меншиков извади от джоба на сакото си обикновен тирбушон и парче глина, покрито с червени йероглифи.

Вдигна и двата предмета и отново запя:

— Назовавам те, Смърт на тапите, Слуга на Владимир, Онзи, който се движи в нощта.

Докато изричаше имената на демона, вълшебните вериги като че се затегнаха около тялото му. Меншиков сложи тирбушона над пламъка на жезъла. Демонът се замята и заскимтя. Тялото му започна да пуши, когато по-малкият тирбушон се нажежи до червено.

Гледах ужасен. Знаех, разбира се, за сродната магия. При нея нещо малко влияеше на друго, по-голямо, и това ги свързваше в едно. Колкото повече си приличаха двете неща — като тирбушона и демона, — толкова по-лесно бе да ги свържеш. Куклите във вуду магията действат на същия принцип.

Но проклятието не беше шега работа. То унищожаваше напълно съществото — заличаваше физическата му форма и дори името му. Трябваше да бъдеш наистина обигран магьосник, за да успееш с такова заклинание. Ако не го владееш достатъчно добре, то се обръща срещу теб и те унищожава. Но справиш ли се, повечето жертви нямат никакъв шанс. Така от лицето на Земята можеха да бъдат заличени обикновени простосмъртни, магьосници, призраци, дори демони. Проклятията може и да не унищожат могъщи сили като боговете, но пак ще гръмнат като атомна бомба в лицето им. И ще ги запратят надълбоко в Дуат, откъдето те може и да не се завърнат никога.

Влад Меншиков правеше магията така, сякаш е нещо, което върши всеки ден. Продължаваше да напява: тирбушонът започна да се топи, а заедно с него и демонът. Старецът пусна на пода парчето глина: червените йероглифи, с които бяха написани различните имена на демона. С последна вълшебна дума Меншиков стъпи върху парчето и го натроши. Смърт на тапите се разпадна заедно с веригите и всичко останало.

Обикновено не ми е жал за тварите на Подземния свят, но пряко волята ми на гърлото ми заседна буца. Не можех да повярвам, че Меншиков се е отървал с такава лекота от слугата си колкото да захрани с енергия по-силна магия.

Веднага щом демонът изчезна, огънят върху жезъла на Меншиков угасна. Около кръга за призоваване припламнаха йероглифи. Голямата зелена съдина се разтресе и отвътре гръмна гърлен глас:

— Здрасти, Владимире. Отдавна не сме се виждали.

Сейди ахна. Наложи се да й запуша устата, за да не се разпищи. И двамата познахме гласа. Помнех го прекрасно от Червената пирамида.

— Сет. — Меншиков дори не изглеждаше уморен от това, че го е призовал. Говореше ужасно спокойно, въпреки че се обръщаше към бога на злото. — Трябва да поприказваме.

Сейди избута ръката ми и прошепна:

— Да не е полудял?

— Писалището — рекох аз. — Свитъкът. Трябва да го вземем. Още сега.

Както никога сестра ми не започна да спори. Затърси нещо из чантата си.

През това време голямата зелена съдина се заклати, сякаш Сет се опитваше да я преобърне.

— Малахитова ваза? — възкликна подразнено богът. — Хубава работа, Владимире! А аз си мислех, че сме приятели.

Смехът на Меншиков прозвуча така, сякаш някой душеше котка.

— Нямам равен, когато трябва да се озаптят зли духове, нали? А в това помещение има повече малахит, отколкото където и да е другаде по света. Императрица Александра е постъпила доста мъдро, като е поръчала да го вградят във всекидневната й.

Вазата изтрака.

— Но тук мирише на стари монети и е прекалено студено. Седял ли си някога в малахитова ваза, Влад? Аз не съм дух. И щях да съм много по-бъбрив, ако седяхме един срещу друг и пийвахме, да речем, чай.

— Опасявам се, че няма да стане — отвърна Меншиков. — А сега ще отговаряш на въпросите ми.

— О, така да бъде — рече Сет. — Бразилия ми харесва за Световната купа. Бих препоръчал да влагаш в платина и в малки предприятия. И тази седмица щастливите ти числа са две, тринайсет…

— Не тези въпроси! — тросна се Меншиков.

Сейди извади от чантата буца восък и трескаво се зае да вае от нея някакво животно. Знаех, че смята да провери дали писалището е защитено с магия. Беше по-добра от мен в тези магии, но не бях сигурен какво точно ще направи. Египетските магии често са с отворен край. Винаги има хиляди различни начини да изпълниш задачата. Важното е да проявиш творчество с онова, с което разполагаш, и да избереш начин, който няма да те погуби.

— Ще ми кажеш каквото трябва да узная — настоя Меншиков, — не го ли сториш, съдината ще стане още по-неудобна.

— Драги ми Владимире — рече Сет развеселено, но и злостно. — Не е изключено това, което трябва да знаеш, да се различава от нещата, които искаш да узнаеш. Не си ли го проумял след онази злополука?

Меншиков пипна тъмните очила, сякаш за да се увери, че не са паднали.

— Ще ми кажеш как да освободя Апоп — заяви той с леден глас. — После ще ми обясниш как да обезвредя защитните магии на Кейн в Бруклинската къща. Никой друг не ги познава по-добре от теб. След като ги разруша, вече няма да ми се опълчи никой.

Щом осъзнах какво означават думите му, като вълна ме плисна гняв, който за малко да ме повали. Този път се наложи Сейди да запушва моята уста.

— Успокой се — пошушна ми тя. — Заради теб невидимият щит отново ще запука.

Махнах ръката й и изсъсках:

— Но той иска да пусне на свобода Апоп!

— Знам.

— И да нападне Еймъс…

— Знам! Затова ми помогни да вземем тъпия свитък и се махаме оттук!

Тя сложи върху писалището восъчната животинка — приличаше ми на куче — и започна да пише със заострена пръчица йероглифи по гърба й.

Поех си разтреперан въздух. Сейди беше права, но въпреки това Меншиков бе споменал, че се готви да пусне на свобода Апоп и да убие чичо ни. Де се е чуло и видяло магьосник да се спазарява със Сет? Освен ние със Сейди де. Но тогава беше различно.

Смехът на Сет прокънтя в зелената ваза.

— Така значи, освобождаването на Апоп и тайните на Бруклинската къща. Това ли е всичко, Владимире? Какво ли ще си помисли господарят ти Дежарден, ако разбере какъв всъщност е планът ти и с кого си се сдушил?

Меншиков дръпна жезъла. Върхът с изсечената отгоре змия припламна отново.

— Внимавай със заплахите, Ден на злото.

Съдът потрепери. Стъклените витрини из помещението се разтресоха. Полилеят издрънча като разлюляна от вятъра тритонна камбана.

Ужасен, погледнах Сейди.

— Какво каза той току-що, нима…

— Тайното име на Сет — потвърди сестра ми, без да спира да пише върху восъчното куче.

— Ама как…

— Не знам, Картър. А сега шшшт!

Тайното име на бога имаше огромна сила. Смяташе се, че е почти невъзможно да се добереш до него. За да го научиш, не беше достатъчно просто да го чуеш повторено от случаен човек. Трябваше да го чуеш направо от самия бог или от човека, най-скъп на сърцето му. След това вече то ти дава голяма вълшебна власт над бога. Сейди беше научила тайното име на Сет миналата Коледа, но как се беше добрал до него и Меншиков?

Сет ревна подразнено от вазата.

— Как само го мразя това име. Предпочитам Славен ден. Или Поразяващия червен жътвар. Звучи доста добре. Докато го знаеше само ти, Влад, беше доста лошо. А сега трябва да се притеснявам и заради малката Кейн…

— Ако ни служиш, всички от семейство Кейн ще бъдат изтребени до крак. Ти ще бъдеш почетен заместник на Апоп. Можеш да вдигнеш още един храм, по-величествен и от Червената пирамида.

— Ъхъ — отвърна Сет. — Май си забелязал, но не ми приляга особено ролята на заместник. Колкото до Апоп, той не би допуснал и други богове да получат внимание.

— И да ни помогнеш, и да не ни помогнеш, пак ще пуснем на свобода Апоп — предупреди Меншиков. — По време на равноденствието той, така или иначе, ще се въздигне. Но ако ни помогнеш да го ускорим, ще бъдеш възнаграден. Или това, или проклятие, нямаш друг избор. О, знам, няма да те унищожи напълно, но с тайното ти име мога да те пратя за вечни времена в бездната, а там ще боли много. Да ти дам ли трийсет секунди да решиш?

Аз сръгах Сейди.

— Побързай.

Тя почука по восъчното куче, което оживя. Задуши около писалището — търсеше магически капани.

Сет въздъхна вътре във вазата.

— Така да бъде, Владимире, наистина знаеш как да направиш примамливо предложение. Питаш как да пуснеш Апоп. Да, присъствах, когато Ра прати Змея в онзи затвор от скарабеи. Сигурно ще си спомня какво използва за магията. Какъв ден! Май бях облечен в червено. На гощавката по случай победата поднесоха изключително вкусни скакалци, печени с мед…

— Останаха ти десет секунди — напомни Меншиков.

— О, ще помогна! Дано ти се намират подръка писалка и хартия. Списъкът с нещата за магията е доста дълъг. Чакай да помисля… какво използва Ра за основа? Прилепова тор? След това мъртви жаби, разбира се. И после…

Той започна да изрежда на скоропоговорка нещата за магията, а през това време восъчното куче на Сейди душеше около писалището. Накрая легна върху попивателната и заспа.

Сейди ме погледна свъсена.

— Няма капани.

— Прекалено лесно е — пошушнах й в отговор.

Тя отвори най-горното чекмедже. Там беше сложен свитъкът папирус — точно като онзи, който намерихме в Бруклин. Сестра ми го пъхна в чантата си.

Тъкмо бяхме преполовили пътя назад към камината, когато Сет ни изненада. Той продължаваше да изрежда съставките за магията:

— И змийски кожи. Да, три големи, напръскани с лютив сос… — После замълча внезапно, сякаш е получил откровение. Продължи много по-високо, направо се провикна през залата: — Няма да е зле да добавиш и жертва! Може би някой млад магьосник малоумник, който не знае да прави магия за невидимост, например КАРТЪР КЕЙН ей там!

Заковах се на място. Владимире Меншиков се обърна и мантията невидимка не издържа на паниката ми.

С шумно щастливо ФИУУУ! нагоре се изстреляха пет-шест златисти искри. Облакът мрак се разсея.

Меншиков погледна право към мен.

— Леле, леле… колко мило от ваша страна да ми дойдете на крака. Браво на теб, Сет.

— Хмм? — попита ни лук ял, ни лук мирисал той. — Гости ли имаме?

— Сет! — ревна Сейди. — Ще те изритам по ba, затова ми помогни.

Гласът в съдината ахна:

— Сейди Кейн! Колко вълнуващо! Лошо, че съм заседнал в тази ваза и никой не иска да ме извади.

Намекът не беше от най-тънките, но Сет едва ли се надяваше да го освободим, след като ни беше разкрил.

Сейди се обърна с лице към Меншиков, беше приготвила вълшебната пръчка и жезъла.

— Сдушил си се с Апоп. Работиш за противника.

Той си махна очилата. Очите му бяха обезобразени и се свеждаха до дупки с тъкан на белези, изгорена кожа и проблясваща роговица. Повярвайте ми, това е най-неотблъскващият начин, по който мога да ги опиша.

— За противника ли? — попита. — Нямаш представа какви сили са задействани, момиче. Преди пет хилядолетия египетските жреци предсказаха как ще настъпи краят на света. Ра ще остарее и ще се умори, а Апоп ще го погълне и ще потопи в мрак света. За вечни времена ще се възцари Хаос. Ето че дойде и това време! Не можете да го спрете. Можете само да изберете дали ще бъдете унищожени, или ще сведете глава пред силата на Хаоса и ще се спасите.

— Точно така — обади се Сет. — Лошо е, че съм заседнал в тази съдина. Ако не бях заседнал, може би щях да застана на нечия страна и да помогна на някого.

— Млъквай, Сет — тросна се Меншиков. — Кой е луд да ти вярва! Колкото до вас, малките, със сигурност не сте чак такава заплаха, за каквато ви мислех.

— Страхотно — казах аз. — А сега може ли да си ходим?

Меншиков се засмя.

— Защо, за да изтичате при Дежарден и да му кажете какво сте чули ли? Той няма да ви повярва. Ще ви изправи пред съд, после ще ви екзекутира. Но аз ще ви спестя неудобството. Ще ви убия още сега.

— Колко забавно! — обади се Сет. — Иска ми се да погледам, но съм заседнал в тази съдина.

Опитах се да мисля. Меншиков още беше в защитния кръг, което означаваше, че има голямо преимущество. Не бях сигурен, че ще успея да проникна, дори и да призовях бойния си аватар. През това време Меншиков можеше да не бърза и да опитва разни начини, с които да ни унищожи. Как ли щеше да ни взриви, дали с първична магия? И дали щеше да ни превърне в буболечки?

Той метна жезъла на земята, а аз изругах.

Сигурно сте решили, че щом е хвърлил жезъла, значи се е предал, но в египетската магия това не вещае нищо добро. Обикновено означава: „Ей сега ще измагьосам едно голямо гнусно нещо, което ще те убие, докато аз си стоя на сигурно в кръга и си се смея!“

И иска ли питане, жезълът на Меншиков започна да се гъне и да расте.

„Страхотно — помислих си. — Поредната змия.“

Тази тук обаче беше сбъркана. Вместо опашка беше с глави и от двете страни. В началото си помислих, че сме извадили късмет и Меншиков е призовал чудовище с вроден генетичен дефект. После на нещото му пораснаха четири змейски крака. Тялото му стана с размерите на впрегатен кон и беше извито на дъга, с пъстри червено-зелени люспи и глави на гърмяща змия от двете страни. Приличаше ми на двуглавото животно от „Доктор Дулитъл“. Нали се сещате, Бутни-Дръпни? С тази малка разлика, че Доктор Дулитъл за нищо на света не би пожелал да разговаря с това нещо тук, а и да беше пожелал, то сигурно щеше да му каже: „Здрасти, ей сега ще те излапам“.

И двете глави се обърнаха към нас и изсъскаха.

— За една седмица тия змии ми дойдоха в повечко — промърморих аз.

Меншиков се усмихна.

— О, змиите са мой специалитет, Картър Кейн! — Той докосна сребърния медальон около врата си с амулет във вид на змия. — А тази твар тук ми е любимата: tjesu heru. Две гладни усти, които трябва да бъдат нахранени. Две непослушни деца. Прекрасно!

Ние със Сейди се спогледахме. Изживяхме един от миговете, когато разчитахме отлично какво се е изписало върху лицата ни.

И двамата знаехме, че не можем да победим Меншиков. Той щеше да пусне змията Бутни-Дръпни да ни изтощи, а ако се отървяхме живи, щеше да ни разгроми с нещо друго. Беше си професионалист. Или щяхме да умрем, или щяха да ни пленят, а Бес ни беше предупредил да не допускаме да ни залавят живи. Вече бях видял какво е сполетяло демона Смърт на тапите и гледах съвсем сериозно на предупреждението на Бес.

Ако искахме да се спасим, трябваше да направим нещо налудничаво, нещо толкова самоубийствено, че Меншиков изобщо да не го очаква. Трябваше незабавно да получим помощ.

— Да го направя ли? — попита Сейди.

— Да — съгласих се аз.

Tjesu heru оголи зъби, от които се точеха лиги. Човек не би предположил, че твар без гръб може да се движи толкова бързо, но чудовището изви на подкова двете си глави към нас и ни нападна.

Извадих меча. Сейди се оказа по-бърза.

Насочи жезъла към малахитовата съдина на Сет и кресна любимата си заповед:

— Ha-di!

Притеснявах се, че няма да се получи. Сейди не бе опитвала магията за разрушаване още откакто се беше разделила с Изида. Но точно чудовището да ме достигне, и зелената ваза се пръсна на парчета. Меншиков изпищя:

— Не!

В стаята се изви пясъчна буря. Топлият вятър ни изтика със Сейди при камината. В tjesu heru се блъсна стена от червен пясък и го изстреля странично към една от малахитовите колони. Влад Меншиков беше изтръгнат от защитния кръг и си удари главата в една маса. Свлече се на земята, а около него се изви червен пясък, който го погреба напълно.

След като бурята утихна, пред нас застана мъж в костюм от червена коприна. Беше с кожа с цвят на вишнев сироп, с бръсната глава, тъмна козя брадичка и блеснали черни очи, очертани с молив. Приличаше на египетски дявол, тръгнал на нощни забавления.

Той се ухили и разпери ръце, сякаш казваше: „Ето ме и мен!“.

— Така е по-добре. Благодаря ти, Сейди Кейн!

Tjesu heru вляво изсъска и се загърчи в опит да се изправи. Купчината червен пясък, покрила Влад Меншиков, се размърда.

— Направи нещо, Ден на злото! — заповяда Сейди. — Отърви се от тях.

Сет се свъси.

— Не е нужно да използваш такива имена.

— Може би предпочиташ Жестокия червен жътвар? — попитах аз.

Сет очерта с пръсти нещо като рамка, все едно си представяше името, написано върху шофьорска книжка.

— Да… това вече е хубаво, нали?

Залитайки, tjesu heru се изправи на крака. Тръсна и двете си глави и ни изгледа, но сякаш не обърна внимание на Сет, въпреки че именно той го беше запратил към стената.

— С красива окраска е, нали? — попита Сет. — Страхотен екземпляр.

— Убий го! — креснах аз.

Сет изглеждаше разтърсен.

— О, не мога да направя такова нещо! Много си падам по змиите. Пък и БЕОЧ ще ми откъсне главата.

— Бълвоч ли? — попитах аз.

— Не, Богове за етично отношение към чудовищата.

— Измисляш си! — викнах аз.

Сет се ухили.

— Въпреки това… се опасявам, че ще се наложи да се справите сами с tjesu heru.

Чудовището ни изсъска, което вероятно означаваше: „Страхотно!“. Вдигнах меча, за да не се приближава.

Купчината червен пясък се размести. Отгоре се показа лицето на зашеметения Меншиков. Сет щракна с пръсти и във въздуха изникна голяма керамична съдина, която се пръсна в главата на магьосника. Той се строполи отново върху пясъка.

— Аз ще остана тук и ще забавлявам Владимир — заяви Сет.

— Не можеш ли да му направиш проклятие или нещо такова? — попита настойчиво сестра ми.

— О, де да можех! За съжаление съм като с вързани ръце, ако някой знае тайното ми име, особено пък след като съм получил изрична заповед да не го убивам. — Той погледна с укор Сейди. — При всички положения вероятно ще успея да ви спечеля няколко минути, но след като се окопити, Влад ще се вбеси, затова на ваше място щях да побързам. И успех, дано се спасите. И успех, tjesu heru, дано ги изядеш!

Идеше ми да го удуша, но имахме по-сериозни проблеми. Сякаш насъскан от заяждането на Сет, tjesu heru се спусна към нас. Двамата със Сейди си плюхме на петите и се втурнахме към най-близката врата.

Прекосихме бегом Зимния дворец, а зад нас кънтеше смехът на Сет.